Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (11)

10

През следващите няколко мили животът ми следваше установен ред, който в по-голямата си част беше приятен. По време на посещенията ми в града, срещите ми с Виктория бяха щастливи и изпълнени с любов. Тя ми разказваше много неща за работата си и благодарение на нея научих как се управлява ежедневието на града. От време на време ме питаше за работата ми навън, но предишното й любопитство или беше отслабнало, или сега тя първо се замисляше преди да ме попита, защото никога повече не почувствах онова силно негодувание от първата ни среща.

Навън, чиракуването ми напредваше. В колкото повече дейности извън града участвах, толкова повече разбирах колко много общи усилия изисква придвижването на града.

В края на последната ми миля с Малчускин бях прехвърлен към Пазителите на реда по заповед на Клаузевиц. Това беше неприятна изненада за мен, тъй като бях решил, че след приключване на обучението ми по железопътните линии ще започна работа в моята Гилдия на изследователите на бъдещето. Но разбрах, че на всеки три мили ще бъда прехвърлян в друга гилдия от първа степен.

Съжалявах, че напускам Малчускин, харесвах искреното старание, което влагаше в изморителната работа по железопътните линии. След като минахме отвъд хребета, теренът не стана по-лесен за полагане на релсите, а с новата група наемни работници, които продължаваха да се трудят без да своеволничат и да се оплакват, недоволството му сякаш затихна.

Преди да се явя при Пазителите на реда, потърсих Клаузевиц. Не исках да правя проблем от това, но все пак попитах каква е причината за взетото решение.

— Такава е стандартната практика, май — отговори ми той.

— Но, сър, аз мислех, че вече съм готов да вляза в собствената си гилдия.

Той седеше отпуснат зад бюрото си, без изобщо да е обезпокоен от моя плах протест. Предположих, че подобни въпроси не са нещо необичайно.

— Трябва да поддържаме Пазителите на реда в пълен състав. Понякога се налага да свикваме членове на други гилдии за защита на града. Ако това стане, няма да имаме време да ги обучаваме. Всеки член на гилдия от първа степен е служил известно време при Пазителите на реда и ти трябва да постъпиш по същия начин.

По този въпрос не можеше да се спори и така за следващите три мили аз станах арбалетист втора степен Ман.

Намразих този период, ядосвайки се на загубата на време и явната безчувственост на мъжете, с които бях принуден да работя. Знаех, че сам си вгорчавам живота и стана така, че за по-малко от няколко часа се превърнах вероятно в най-непопулярния новобранец сред всички Пазители на реда. Единственото ми облекчение беше присъствието на двама други чираци — единият от Гилдията за разменна търговия, а другият от Гилдията, отговаряща за железопътните линии — които изглежда споделяха възгледите ми. Те, обаче, имаха късмета да се приспособят към новата компания и страдаха много по-малко от мен.

Помещенията за Пазителите на реда се намираха в района точно до конюшните, в самата основа на града. Те включваха две огромни спални и ние трябваше да живеем, да се храним и да спим при непоносима мръсотия в претъпкани помещения. Дните ни преминаваха в непрекъснато обучение, което включваше дълги походи из околността. Учиха ни да се бием невъоръжени, да плуваме в реки, да се катерим по дървета, да ядем трева и изобщо запълваха времето ни с всякакви други безсмислени занимания. В края на трите мили умеех да стрелям с арбалет и да се защитавам без оръжие. Бях си създал няколко непримирими лични врагове и знаех, че дълго време занапред не трябва да им се изпречвам на пътя. Реших, че през този период не съм натрупал никакъв опит.

След като ме преместиха в Гилдията за тракция, се почувствах много по-щастлив. Всъщност от този момент до края на моето чиракуване, животът ми беше приятен и ползотворен.

Мъжете, отговорни за тегленето на града, бяха мълчаливи, трудолюбиви и интелигентни. Те се движеха без да бързат, но се грижеха работата да бъде свършена добре.

Единствения път, когато видях по-отблизо това, което правят — като наблюдавах как преместват града — не ми стана ясна сложността на техните операции. При тегленето не се разбираше как се придвижва градът, а и също така как се организира неговият вътрешен живот.

Открих, че в центъра на града, на най-ниското ниво, е разположен огромен ядрен реактор. От него се добиваше енергията за целия град и хората, които го обслужваха, отговаряха също така за градските комуникации и канализационната система. Много от членовете на Гилдията за тракция бяха хидроинженери и научих, че през града преминава сложна система от помпи, която гарантира, че почти всяка капчица вода се преработва непрекъснато. За мой ужас открих, че синтезаторът за храни си служи с биофилтър за отпадни води и въпреки че беше обслужван и програмиран от администратори вътре в града, именно в помпената станция, ръководена от Гилдията за тракция, се определяше крайното количество (и в някои отношения качеството) на синтетичната храна.

Използването на реактора за захранване на лебедките беше едва ли не второстепенна функция.

Лебедките бяха шест на брой и бяха вградени в огромен стоманен кожух, който преминаваше от източния до западния край в основата на града. Само пет от шестте се използваха едновременно, а на шестата се извършваше основен ремонт на ротационен принцип. Главната причина за безпокойство, свързана с лебедките, бяха лагерите, които, след хилядолетна работа, бяха силно износени. През времето, което прекарах с хората от Гилдията за тракция, имаше известен спор дали преместването трябва да се извършва с четири лебедки — което осигуряваше повече време за ремонтиране на лагерите — или трябва да се използват всичките шест лебедки, като по този начин се намалява износването. Общото мнение като че ли беше да се продължи с настоящата система, тъй като не бяха взети никакви по-важни решения.

Една от задачите, по които работих с хората от Гилдията за тракция, беше проверката на кабелите. Това също беше периодично повтарящо се задължение, тъй като кабелите бяха на същата възраст като лебедките и имаше аварии по-често от идеалния вариант, който гласеше — никога да няма проблем. Всеки от шестте кабела, използвани от града, вече беше поправян на няколко пъти и в допълнение към произтичащата от това намалена якост, всички кабели започваха да се протриват на различни места. Затова преди всяко преместване, всеки от петте кабела, които щяха да бъдат използвани, трябваше да се провери метър по метър, да се почисти и смаже, и да се кантова на местата, където се беше протрил.

Независимо дали бяхме в реакторния отсек или работехме навън по кабелите, говорехме само как да наваксаме пропуснатото разстояние до оптимума. Как би могла да се подобри работата на лебедките, откъде да се вземат нови кабели. Цялата гилдия сякаш раждаше идеи, но членовете й не обичаха теориите. Голяма част от работата им беше съсредоточена върху рутинни задачи — например започна нов проект за изграждането на допълнителен воден резервоар в града.

Една от приятните ползи от чиракуването ми беше, че можех да прекарвам нощите си с Виктория. Въпреки че вечер се връщах в стаята потен и мръсен от работа, поне за кратко се наслаждавах на удобствата на домашния живот и удовлетворението от това, че съм свършил нещо полезно за всички.

Веднъж, докато работех извън града и с помощта на машини изтегляхме поредните кабели към отдалечените анкерни гнезда, попитах мъжа, с когото бях, за Гелман Джейз.

— Той е мой стар приятел, чирак във вашата гилдия. Познавате ли го?

— На твоята възраст ли е?

— Малко по-голям.

— Имахме двама чираци преди няколко мили. Не си спомням имената им. Но мога да проверя, ако искаш.

Бях любопитен да видя Джейз. Дълго време не бяхме се виждали и щеше да е добре да сравня впечатленията си с някой, който преминаваше през същия процес като мен.

По-късно същия ден ми казаха, че Джейз е един от двамата чираци, за които спомена мъжът. Попитах как да се свържа с него.

— Ще отсъства известно време.

— Къде е? — попитах аз.

— Напусна града. Отиде в миналото.

Съвсем скоро времето ми при Гилдията за тракция изтече и бях прехвърлен към Гилдията за разменна търговия за следващите три мили. Посрещнах тази новина със смесени чувства, тъй като бях станал пряк свидетел на една от техните операции. За моя изненада, научих, че ще работя с търговец Колингс, а още по-изненадващото беше, че именно той беше помолил да работя с него.

— Чух, че се присъединяваш към гилдията за три мили — каза той. — Помислих си, че ще е добре да ти покажа, че работата ни не е свързана само с бунтуващи местни жители.

Също като другите членове на гилдии, Колингс имаше стая в една от предните кули на града и там той ми показа дълъг свитък хартия с нарисуван подробен план.

— Не е нужно да обръщаш прекалено голямо внимание на повечето неща. Това е карта на терена пред нас, съставена от Изследователите на бъдещето. — Той ми показа обозначенията за планини, реки, долини, стръмни наклони — цялата жизненоважна информация за онези, които планираха маршрута, който щеше да следва градът в дългото си, бавно пътуване към оптимума. — Тези черни квадрати представляват селища. Точно те ни безпокоят. Колко езика говориш?

Казах му, че никога не ми е било лесно с езиците, докато бях в училището, и че говоря само френски, но не особено добре.

— Освен това не планираш да се присъединиш към гилдията ни за постоянно — продължи той. — В търговията отдаваме значение на владеенето на езици.

Той ми разказа, че местните жители говорят испански и че той и другите членове на Гилдията за разменна търговия е трябвало да го научат от една от книгите в градската библиотека, тъй като в града нямало хора с испански произход. Справяли се някак си, но постоянно възниквали трудности с диалектите.

Колингс ми обясни, че от всички гилдии от първа степен само Гилдията, отговаряща за железопътните линии, използва редовно наемни работници. Понякога на Строителите на мостове им се налагало да наемат хора за кратко, но общо взето работата на Разменната търговия била да наемат общи работници за железопътните работи… и за онова, което Колингс нарече „пренасочване“.

— Какво е това? — попитах веднага.

Колингс обясни:

— Точно заради това сме толкова непопулярни. Градът търси селища, където храната не достига, където бедността е масова. За щастие на града, това е беден регион, така че сме в изгодна позиция да се пазарим. Ние можем да им предложим храна, технологии в помощ на земеделието им, машини, електрическа енергия; в замяна, мъжете работят за нас, а ние заемаме техните млади жени. Те идват в града за известно време и може би ще родят нови граждани.

— Чувал съм за това — казах аз. — Не мога да повярвам, че се случва наистина.

— Защо не?

— Не е ли… неморално? — попитах колебливо.

— Неморално ли е да искаш градът да има население? Без обновяване ще изчезнем след няколко поколения. Повечето деца, родени от жени от града, са момчета.

Спомних си започналата битка.

— Но жените, които се пренасочват към града, понякога са омъжени, нали?

— Да… но те остават само докато родят едно дете. След това са свободни да си тръгнат.

— Какво става с детето?

— Ако е момиче, остава в града и бива отгледано в училището. Ако е момче, майката може да го вземе със себе си или да го остави в града.

И тогава разбрах защо Виктория беше говорила така стеснително по тази тема. Майка ми беше дошла в града отвън, а след това си беше тръгнала. Не ме беше взела със себе си; аз бях изоставен. Но когато осъзнах този факт, не изпитах болка.

Подобно на Гилдията на изследователите на бъдещето, членовете на Гилдията за разменна търговия яздеха коне по време на обиколките си из околността. Никога не ме бяха учили да яздя, затова когато напуснахме града и се отправихме на север, последвах Колингс пеш. По-късно той ми показа как да яздя коня, като ми обясни, че ще ми се наложи да го правя, когато се присъединя към гилдията на баща ми. Усвоявах техниката бавно; отначало се изплаших от коня и ми беше трудно да го контролирам. Постепенно разбрах, че животното е послушно и добронамерено, увереността ми нарасна и конят — като че ли разбирайки това — започна да реагира на командите ми.

Не отидохме далеч от града. На североизток имаше две селища и ние посетихме и двете. Посрещнаха ни с известно любопитство, но Колингс прецени, че никое от селищата не изпитваше огромна нужда от стоките, които градът можеше да предложи, затова и не направи опити да преговаря.

Той ми обясни, че за момента градът не се нуждае от работна ръка и че има достатъчно пренасочени жени, така че продължихме по пътя си.

След първото пътуване далеч от града — което отне девет дни, през които живяхме и спахме на открито — аз се върнах в града с Колингс, където ни посрещна новината, че Съветът на навигаторите беше дал разрешение за започване на строежа на мост. Както ми обясни Колингс, пред града имаше два възможни пътя. При единия, градът щеше да завие под ъгъл на северозапад и въпреки че се избягваше една тясна пропаст, пътят преминаваше хълмиста местност с множество неравности и скали; другият минаваше през по-равна местност, но трябваше да се построи мост над пропастта. Точно този втори маршрут беше избран и затова цялата налична работна ръка трябваше да бъде временно пренасочена към Гилдията на строителите на мостове.

Тъй като сега мостът беше основен приоритет, Малчускин и другите членове на Гилдията, които отговарят за полагането на релсите, както и всички техни бригади, бяха мобилизирани. Около половината от всички сили на Пазителите на реда бяха освободени от другите им задължения, за да помагат, а няколко мъже от Гилдията за тракция трябваше да надзирават изграждането на железопътната линия от другата страна на моста. Самата Гилдия на строителите на мостове носеше главната отговорност за проектирането и конструирането на моста и те поискаха допълнително петдесет наемни работници от Гилдията за разменна търговия.

Колингс и още един член на Гилдията за разменна търговия напуснаха града и се отправиха към местните селища; междувременно, ме изпратиха на север до мястото, където щеше да започне строежът на моста, и бях поставен под разпореждането на надзорника, Строителя на мостове Леру, бащата на Виктория.

Когато видях пропастта, осъзнах, че мостът представлява голямо предизвикателство за инженерите. Тя беше широка — около шейсет метра в диаметър от мястото, избрано за моста — а стените й бяха ронливи и неравни. Долу течеше бърз поток. В допълнение, северната страна на пропастта беше около три метра по-ниска от южната, което означаваше, че железопътната линия трябваше да минава по рампа на известно разстояние след пропастта.

Гилдията на строителите на мостове беше решила мостът да е висящ. Времето не беше достатъчно за построяването на сводов или конзолен мост, а другият предпочитан метод — дървена естакада с опори в самата пропаст — беше непрактичен заради спецификата на терена.

Работата по строежа на четирите кули започна незабавно: по две на север и юг от пропастта. Те очевидно бяха маловажни конструкции, изработени от стоманени тръби. По време на строежа един мъж падна от една от кулите и загина. Работата продължи без забавяне. Скоро след това ми позволиха да се върна в града за поредната си отпуска и докато бях там, градът беше придвижен напред. За пръв път бях вътре в него и знаех, че се провежда операция по преместването му, затова ми беше интересно да забележа, че движението не се долавяше, въпреки че шумът като фон леко се усили, вероятно от моторите на лебедките.

Пак по време на този отпуск Виктория ми каза, че е бременна; съобщение, което донесе много радост на майка й. Аз бях доволен и това е един от редките случаи в живота ми, когато изпих твърде много вино и станах за смях. Изглежда никой нямаше нищо против.

Обратно извън града, видях, че обичайната работа по железопътните линии и кабелите продължаваше — дори и при общия недостиг на работна ръка — и че вече бяхме само на две мили от мястото, където се строеше мостът. От разговора си с един от членовете на Гилдията за тракция, покрай когото минах, научих, че градът е само на миля и половина от оптимума.

Тази информация не ми направи впечатление до момента, в който разбрах, че самият мост всъщност трябва да е на около половин миля северно от оптимума.

Последва дълъг период на забавяне. Строежът на моста напредваше бавно. След инцидента бяха въведени по-строги мерки за безопасност и хората на Леру проверяваха периодично якостта на конструкцията. Докато работехме, научихме, че операциите по полагането на релсите в града вървят бавно; в известен смисъл това ни устройваше, тъй като мостът далеч още не беше завършен, но от друга страна това забавяне предизвика безпокойство. Всяка загубена минута в безконечното преследване на оптимума не вещаеше нищо добро.

Един ден на строителната площадка се разнесе слух, че самият мост е в точката на оптимума. Тази новина ме накара да погледна по нов начин на околната обстановка, но както изглеждаше, оптимумът не беше свързан с нищо необичайно. Отново се зачудих какво толкова му е специалното, но с отминаването на дните и придвижването на оптимума по неговия загадъчен път на север, мислите ми се отклониха в друга посока.

Сега, когато ресурсите на града бяха насочени изцяло към моста, нямаше шанс чиракуването ми да приключи. На всеки десет дни ми даваха отпуск — както и на всички членове на гилдии, които работеха на обекта — но никой и не помисляше да ме запознава с функциите на различните гилдии. Мостът беше приоритет.

Другите работни дейности също продължаваха. На няколко метра южно от моста беше изкопана дупка за анкерите, към които се закрепваха кабелите и полагането на релсите продължи до нея. Междувременно, градът беше преместен по релсите и се издигаше безмълвно над пропастта, в очакване на завършването на моста.

Най-трудният и тежък етап от построяването на моста настъпи, когато трябваше да прекараме веригите от другата страна на пропастта, от южната кула до северната и после да закачим на тях железопътната линия. Времето минаваше и безпокойството на Леру и другите членове на гилдии нарастваше. Разбрах, че причината за това е, че оптимумът се отдалечаваше бавно от моста в северна посока и не след дълго конструкцията на самия мост щеше да бъде изложена на същата опасност, която ми беше посочил Малчускин при линиите на юг от града: тя можеше да се изкриви. Въпреки че мостът беше проектиран така, че да компенсира тази деформация до известна степен, ние не можехме да отлагаме до безконечност прекосяването на пропастта. Сега работата продължаваше и през нощта, а мощни прожектори, захранвани от вътрешността на града, осигуряваха светлина. Отпуските бяха отменени и беше въведена работа на смени.

След като бетонното покритие на релсовия път беше положено, Малчускин и останалите поставиха релсите. Междувременно, анкерите за кабелите бяха монтирани от северната страна, точно под сложните рампи, които бяха построени.

Градът беше толкова близо, че можехме да спим в квартирите си, но контрастът между крайно напрегнатата работа на участъка за строеж на моста и сравнително спокойната и нормална атмосфера на ежедневието вътре в града беше поразителен. Явно поведението ми отразяваше това объркване, защото Виктория пак започна да ме разпитва.

Не след дълго мостът беше завършен. Забавихме се с още един ден, докато Леру и другите членове на Гилдията на строителите на мостове извършваха серия от сложни изпитания. Изражението на лицата им остана напрегнато, дори когато обявиха, че мостът е безопасен. През нощните часове градът се подготви за преместването.

Призори, мъжете от Гилдията за тракция сигнализираха, че всичко е готово… и градът се премести напред в пълна тишина. Бях заел удобна позиция на една от двете носещи кули от южната страна на пропастта и докато предните колела на града се придвижваха бавно към релсите на железния път, почувствах как кулата се разтресе от вибрациите, когато веригите поеха напрежението. В бледата светлина на изгряващото слънце видях как носещите вериги се напрягат от тежестта и оформят широка дъга, а самата железопътна линия видимо провисваше от огромния товар, поставен върху нея. Погледнах към мъжа от Гилдията на строителите на мостове, приклекнал до кулата на няколко метра от мен. Цялото му внимание беше насочено към някакъв уред за измерване на товара, свързан към окачените вериги. Никой от наблюдаващите деликатната операция не помръдваше, нито говореше, сякаш и най-малката намеса можеше да наруши баланса. Градът се движеше и не след дълго цялата дължина на железопътния мост пое тежестта му.

Тишината беше рязко нарушена. С продължителен пукот, който отекна в скалистите стени на пропастта, един от кабелите се скъса и полетя назад, покосявайки като с нож една редица пазители на реда. През конструкцията на моста премина ясно доловима вибрация, а дълбоко от вътрешността на града дочух надигащия се вой от внезапно освободилата се лебедка, който прекъсна рязко, когато човекът от Гилдията за тракция, контролиращ диференциалното задвижване, я изключи. Градът продължи пътя си, като сега се придвижваше видимо по-бавно, теглен само от четири кабела. От северната страна на пропастта, скъсаният кабел се влачеше по земята, извивайки се покрай телата на петима пазители на реда.

Най-критичният етап от прекосяването беше отминал: градът се придвижи между двете северни кули и бавно започна да се плъзга надолу по рампите към анкерите, за които бяха закрепени кабелите. Не след дълго той спря, но никой не проговори. Никой не въздъхна с облекчение, никой не се радваше. От другата страна на пропастта видях как слагат телата на пазителите на реда на носилки, за да ги отнесат в града. Самият град беше в безопасност за момента, но имаше още много за вършене. Мостът беше причинил непоправимо забавяне и сега градът беше на четири и половина мили зад оптимума. Релсите трябваше да бъдат извадени, скъсаният кабел да бъде подменен, носещите кули и веригите — да се демонтират и запазят за евентуална бъдеща употреба.

Скоро градът щеше да бъде преместен отново… още по-нататък, още по на север, стремейки се да догони оптимума, който по някакъв начин все успяваше да го изпревари с няколко мили.