Фабио Воло
Първите утринни лъчи (69)

28 март

 

Помня прекрасно момента, в който разбрах, че Никола наистина ми харесва. Виждахме се вече от няколко месеца. Един петък вечер, след като вечеряхме заедно, останах да спя при него. На сутринта го чух да се прибира, събуди ме шумът от оставените на поставката в антрето ключове. Звуци, които се учех да разпознавам. Дойде право в спалнята и за миг се изкуших да се престоря, че спя, за да разбера какво би направил, ако ме завари заспала. Не успях и го посрещнах със сънена усмивка. Той ме погледна също с усмивка. Беше отишъл да купи вестници и кифлички за закуска. Докато ми говореше, се приближи и седна на ръба на леглото, отметна косата ми от лицето и ме целуна, първо по челото, а после и по устата. Понякога стоим безмълвно в продължение на минути и се гледаме в очите, например след като сме се любили, преди да заспим или на събуждане — с лица, опрени о възглавницата. И винаги изпитвам усещането, че в тази тишина дълбока част от всеки от нас прави крачка към другия. Често ми се струва, че думите служат само за да изградят тези мигове на тишина.

Докато отиваше към кухнята, ми подхвърли:

— Ще те оставя да се оправиш на спокойствие. Когато поискаш закуска, ми кажи и аз ще я приготвя.

Протегнах се и останах в леглото, под белия юрган. Разглеждах наоколо, дрехите му, книгите, очилата, лампата, вратовръзката. Не знам колко дълго продължи тази визуална панорамна обиколка на вещите му, знам само, че се чувствах добре, чувствах се на правилното място. Точно в този момент осъзнах, че съм влюбена в него.

Никола не прилича на никой мъж и на никой човек, когото съм познавала някога. Той е горд, в съгласие със себе си, усмихва се с очи и най-вече умее да ме разсмива. Притежава способността да направи ситуацията полека и да стопи напрежението с една дума или усмивка. Умее да се шегува и така ми помага да забележа от какво минимално значение са нещата, заради които понякога се впрягам. Откривам, че се усмихвам, докато мисля за него, както в дните след нашата първа среща, когато портиерът ми предаваше писма, цветя или бележки, които Никола бе минал да ми остави. Различаваме се в много отношения и отначало си мислех, че това няма да ни позволи да се сближим истински, да достигнем дълбока интимност. Грешах. Разликите не само че не ни държат далече един от друг, а станаха основен стълб: дават ни възможността да виждаме нещата от повече гледни точки.

Не отивам да живея при него, защото мисля, че любовта ни ще бъде вечна. Отивам да бъда с него, защото сега той е човекът, с когото искам да заспивам вечер и да се събуждам сутрин.

Преди няколко дни, докато мислех за живота си, се запитах колко мъже бяха нужни, за да стана готова за този, с когото съм днес. Всъщност разбрах, че въпросът не е правилният. Колко жени трябваше да износя, за да бъда готова за мъжа, който е до мен днес?

Оставям дневника в кашона и го затварям. Сядам на дивана, оглеждам се наоколо, сбогувам се с къщата. Стоя неподвижна и се взирам в стената пред себе си, после лек шум ме разсейва: муха, която се блъска в затворения прозорец. Не разбира, че там има стъкло, и продължава да упорства, сигурно се чуди защо ли не успява да излезе. Ставам, отварям прозореца, за да може да излети, но тя не спира да се блъска в стъклото. Не съумява да съзре пътя, водещ навън, нужно е само леко да се поизмести, свободата е наблизо. Продължава упорито да се опитва, махвам с ръка в желанието си да я насоча. Отдалечава се от прозореца, после поема в правилната посока и най-накрая отлита.

След душа обличам рокля на цветя и си събирам косите. Искам да бъда красива, като дойде, искам да видя на лицето му изражението, което има, когато ме гледа и ми дава да разбера, че му харесвам до смърт. Слагам си обеците и пускам кичурче коса така, че да изглежда случайно измъкнало се. Получавам съобщение по телефона: „След пет минути съм при теб“.

Излизам и го чакам на стъпалата на къщата. На улицата няма никой, слънцето е нежно, небето — безоблачно, чува се как пеят птиците върху единственото останало дърво. В тази пролетна утрин свежият въздух щипе лицето и голите ми ръце. Косите ми още са леко влажни. Наслаждавам се на чувствата си като на най-свидните си неща. Точно в този момент изпитвам прелестно чувство на блаженство. Усещането е от онези, които идват така непринудено подобно подарък, внимание, докосване. Бавно плъзгам погледа си върху това, което среща, като че ли виждам и забелязвам всеки детайл. Светът около мен сякаш се разтваря като книга. В тихото спокойствие ме обладава усещането за приказка наяве. Чувствам, че нещо вътре в мен разпознава всичко. Спонтанно.

Пристига кола, Никола е. Усмихва ми се и идва да седне до мен.

— Не приличаш на човек, който се мести.

— Почивам си.

Приближава устни до врата ми и го целува.

— Събудих се с желанието да вдъхна мириса ти.

Отваря хартиената кесия, която държи в ръце, и ароматът на топли кифлички веднага изпълва гърдите ми.

— С боровинков мармалад, шоколад, крем.

Вземам си една.

— Колко си накупил?

— Не знам, ще открием, докато ядем.

Усмихвам се и си отхапвам.