Фабио Воло
Първите утринни лъчи (34)

22 април

Снощи го сънувах. Вече влиза в живота ми през всеки процеп, откривам го дори в съня си. Бяхме у тях и се любехме, не се случи нищо, което да не може да се случи в действителност. Доведе ме до връхната точка на мечтите ми.

Тази сутрин се събудих с устните му върху ми. Докато се целувахме, очите ми се отвориха: там ги затварях, а тук ги отварях. Паоло още спеше. Има моменти, в които се страхувам да не бъда разкрита, да не се издам с някоя дума, да не произнеса името му в съня си. Онзи ден оставих дневника си на видно място, поемайки риска Паоло да го разлисти, също като съобщенията в моя телефон, които обичам да препрочитам и така и не намирам сили да изтрия. Зачудих се дали не поемам тези рискове с надеждата да бъда разкрита. Всъщност знам, че няма да забележи нищо: не е възможно да видиш онова, което дори не можеш да си представиш. А жената, която съм сега, вече е много далече от тази, която мъжът ми познава.

Сутринта в банята открих две синини на бедрото си. От него са, от онзи ден. Понякога, докато ме обладава, усещам как пръстите му се впиват в мен и това ми харесва. Въпреки че би трябвало да внимавам, когато се любя с него, съвсем не мисля за това. Няма значение дали ще ме дере с нокти, дали ще отдели кожата от гърба ми, дали ще отхапе парчета от плътта ми. Тези синини са белегът на нашата тайна. Сложих пръстите си върху белезите и ги притиснах в търсене на усещането за болката удоволствие, изпитана с него в леглото.

Измъкнах се за работа и докато карах колата, чувствах как желанието ми расте. Целия ден ме обземаше възбуда при спомена за съня. По време на безкрайна работна среща мислех само как той е връз мен, възбуждах се, като си представях как ме гледа в очите. Този така силен негов поглед, който крие необятна меланхолия. Не успявах да отпратя от съзнанието си нашите образи: аз — на колене пред него, той — зад мен, отразен в огледалото, ние — под душа. Или нежните моменти, в които ме гали, говори ми тихичко и ме обсипва с целувки.

Докато траеше работната среща, непрестанно се въртях на стола си, несъзнателно започнах да се движа бавничко напред-назад. След няколко секунди осъзнах какво правя и спрях. Уплаших се да не би някой да е забелязал движенията ми.

Не можах да издържа. Станах и отидох в тоалетната. Затворих се вътре, свалих си бикините и лекичко се докоснах, за да усетя колко съм възбудена. После опитах пръстите си. Спомних си своя вкус по устните му. Облегнах се на стената и започнах да се галя. С другата ръка притисках синините на бедрото си, както бях направила сутринта. После я отдръпнах, сложих я в устата си и я хапех, за да не вдигам шум. Той често слага ръката си в устата ми и иска да я хапя. Първите пъти се страхувах да не му причиня болка. В тоалетната хапех ръката си и свърших за секунди. Бърз оргазъм, наситен, различен от изпитваните с него. С него са по-меки, по-закръглени, по-цялостни.

Тази сутрин, когато бях сама със себе си и с това, което се бях научила да правя, се наложи да седна, защото краката ми трепереха и коленете ми се подкосяваха. Вдигнах глава и се замислих за настъпилата в мен промяна.

Като че ли животът ми беше ускорил своя ритъм, като че ли се беше разраснал. Разтърсваха ме емоции. Гледах към тавана и без да знам защо, се разплаках. Излязох от тоалетната, заключих вратата на преддверието, бързо изпрах бикините си и ги изсуших на сешоара за ръце. Погледнах се в огледалото, очите ми блестяха. Усмихнах си се. Върнах се при останалите. Усещах бикините си топли и все още леко влажни. Страхувах се да не би някой да успее да прочете нещо на лицето ми.

До края на работната среща прокарвах пръст по отпечатъка от зъби, който бях оставила на дланта си. Сега ще си лягам. Желанието ми да се любя не е отминало.

Утре ще го видя.

Веднъж, след като се бяхме любили и чакахме телата ни отново да станат две, той ми каза:

— Ще ми бъде приятно да прекарам цял ден с теб. Искам да се храним заедно, да гледаме филм, да спим прегърнати, да видя как ходиш из къщата, все едно живееш тук. Мислиш ли, че може да го направим някога? Може би следващата неделя…

При тези негови думи сърцето ми започна да препуска в гърдите ми. За огромно свое съжаление трябваше да му отговоря:

— Точно тази седмица не мога, отивам в планината. Но ако не се отметнеш, ще измисля нещо за следващата.

— Не смятам, че ще се отметна.

Не бях ходила някъде за уикенда от векове, ала беше рожденият ден на Лаура и не можех да откажа. Без това нямах желание, а сега, след като ми направи това предложение, бих предпочела да ме нашибат с камшик, отколкото да отида.

Прегърнах го и заспах, люшкана от мисълта как ще прекараме заедно цяла една неделя. Когато бях с него, напълно губех представа за времето. Понякога ми се случваше внезапно да проверявам колко е часът, защото не знаех дали съм там от двайсет минути, два часа или цял живот.

След като онази вечер се прибрах вкъщи, изпратих съобщение на Карла:

„Будна ли си?“

„Да.“

Обадих й се. Имах нужда да си поговоря с някого и й разказах за мен и него. Без да навлизам прекалено много в детайли, защото нямах желание да го сторя дори с нея. Исках да споделя как се чувствам. В главата ми се въртяха купища въпроси.

— Чудя се дали прави така с всички.

— В какъв смисъл?

— Иска ми се да знам дали е такъв с всички, или само с мен.

— Не е необходимо да знаеш, наслаждавай се подобаващо на момента, не се оставяй на подобни мисли.

— Знам, но понякога съм любопитна да науча. Все пак се питам дали това, което изпитва с мен, е неповторимо, дали нещата, които ми казва, са нови, дали са специално за мен, или пък са част от сценарий, който рецитира наизуст.

— Важното е, че ти изпитваш тези неща с него.

— Правилно.

Веднага спрях да мисля за това. Въпреки множеството неща, които не ми бяха ясни, знаех, че не мога да си позволя да премина границите, рискът щеше да бъде прекомерно висок.