Фабио Воло
Първите утринни лъчи (58)

17 юли

Вече не съм чак толкова сигурна дали желая да направя крачка назад. Все повече се убеждавам, че би трябвало да спра да се страхувам и да си изградя стратегии. Би трябвало просто да изживея тази връзка, а не все да се опитвам да разбера. Копнея да го видя, обитава непрестанно тялото и духа ми, чувствам целувките му по устните си. Долавям аромата му. Никакво разстояние не е способно да го отдалечи в действителност от мен, вечер винаги заспивам с мисълта за него. Не съм го виждала повече от седмица.

Забравям всичко, защото мисля само за него — докато се разхождам, докато се храня, докато работя, докато си обувам обувките, докато плащам на касата в супермаркета и бъркам кода на дебитната си карта.

Може би не съм способна да се справя и да приема толкова красота. Красотата не присъстваше в живота ми толкова години наред, че сега не съумявам да я изживея, не смогвам да й се насладя… трябва да бъда по-смела. Дори да е опасно, не успявам да се откажа от нея, това е по-силно от мен. Невъзможно е да се откажеш от щастието, може да стане само ако никога не си го познал. Сега си мечтая да танцувам пред очите му, да танцувам за себе си и за него. А ако после трябва да платя сметката, готова съм да го сторя. Никой не ме е принуждавал да правя каквото и да било, отговорността е изцяло моя.

В един момент просто вече не издържах и му се обадих по телефона.

— Здравей, как си?

— Добре, радвам се да те чуя.

Щом си искал да ме чуеш, тогава защо не ме потърси — щеше ми се да му отговоря…

— Ти направо изчезна от хоризонта.

— Каза ми, че си заета, чаках да ми се обадиш ти. Сега, като го направи, съм доволен. Иска ми се да те видя.

— На мен също, кога се връщаш?

— След седмица, работата тук изглежда безкрайна.

— Изморен ли си?

— Изтощен съм. А тази вечер дори съм поканен на ергенската вечер на приятел, който живее тук. Това ще ме довърши. Вече не съм на възраст за някои неща.

— Ергенска вечер със стриптийз ли?

— Не, мисля, че ще бъде само обикновена вечеря.

— Дано в края на вечерта някоя мацка все пак да се поразхвърли.

— Дано… — Чух го как се смее, а после продължи: — Нямам търпение да се прибера.

Радвах се, че отново го чувствах близък. Цялата тежест от последните дни си беше отишла. Веднага се почувствах по-лека, щастлива и глупава заради всичко, което ми беше минало през ума.

— Много ще ми бъде приятно да прекарам един ден с теб — като онази неделя. Мечтая си да ме погушкаш, копнея да бъда в прегръдките ти, дори и да не се любим.

— Защо без да се любим?

— Не, имах предвид, че не сме длъжни да се любим.

Не знам защо изтърсих нещо толкова глупаво, но точно това чувствах през последните дни.

— Когато се видим следващия път, ще решим дали да се любим, или не, въпреки че май отсега знам какво ще ми се иска на мен — отговори ми той с ироничен тон. Разсмяхме се едновременно.

По средата на деня изпитах желание да се разходя и излязох в центъра да позяпам витрините. Търсех го сред хората, струваше ми се, че го виждам, усещах как ръцете му ме докосват в тълпата. Влязох в един магазин, за да си купя нещо, обладана от мисълта за него. Бях щастлива, докато вървях с елегантната торбичка с платнени дръжки в ръка. Повърхностна съм, знам, но ми харесва да бъда и такава. Когато се прибрах, си взех вана; Паоло щеше да се върне късно, така че приготвих вечерята, без да бързам.

Докато готвех, му изпратих съобщение: „Забавлявай се тази вечер, само без да прекаляваш. Липсваш ми. Целувка“. Непрестанно проверявах телефона, а той не ми отговаряше; пуснах му още едно съобщение: „Какво става с теб? Ще бъда сама вкъщи още час. Обади ми се, ако искаш“.

Часът отдавна беше отминал, Паоло се бе прибрал, а той така и не ми беше отговорил. Докато вечеряхме, си мислех за ергенската вечер и си представях как си разменя погледи и усмивки с други жени, както го беше правил с мен в Лондон. Кръвта нахлуваше в главата ми, Паоло ми говореше, но аз не го чувах, бях другаде.

— Смятам, че твоята работа направо те убива — подметна ми той по едно време.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, само дето напоследък си непрестанно разсеяна, изморена, почти не говориш. Беше по-добре, когато работеше по-малко… не печелеше толкова, но не беше така отнесена.

— Може би си прав.

— Разбира се, че съм прав.

Отидох в тоалетната и докато минавах през хола, си взех телефона — веднага видях, че няма съобщения. Опитвах се да отгатна защо не ми отговаряше: като се имаше предвид кое време беше, може би не смееше да ми изпрати съобщение. Написах му следното: „Сложих го на вибрация, ако желаеш, пиши ми. Липсваш ми“. След час все още не ми беше отговорил. И все пак, мислех си аз, преди да е седнал на масата за вечеря, преди да остави телефона в якето си, би трябвало да му е хвърлил един поглед. След като изчаках известно време, го прозвъних, за да видя дали телефонът му е изключен… може би в ресторанта нямаше обхват. Телефонът звънна. Отново ме обзе неконтролируема тревога.

— От цял час оправяш кухнята… Сега ли е моментът да бършеш пода? Не можеш ли да изчакаш жената да го направи утре? — подхвърли ми Паоло.

— Искам да го направя, при това сега — апострофирах го аз. — Ти продължавай да си гледаш телевизия, както обикновено, и не се занимавай с мен.

— Прави каквото щеш.

Когато подредих всичко, отидох в спалнята да пиша. Не преставах да държа телефона под око, беше станало почти полунощ. Рано или късно щеше да излезе от този ресторант и да погледне телефона си. Трябваше да ми напише нещо.