Фабио Воло
Първите утринни лъчи (52)

27 юни

Нощес, като затворих дневника и отидох да си легна, вече минаваше три. Заспах трудно и когато будилникът звънна на сутринта, имах усещането, че съм спала само няколко минути. Разстроена съм.

Току-що се карахме с Паоло. Вече не мога да го понасям, не понасям как говори, как върви, звука от чехлите му по пода. Даже миризмата му ме изнервя. Днес се ядосваше на майка си, защото била дала пари на брат му да отвори фирма. Недоволстваше, понеже била използвала парите, останали от баща му.

— Брат ми все повтаря, че майка ми нищо не разбира, но когато му трябват пари, тичка при нея.

Дори не му отвърнах, оставих го да си се оплаква сам.

Дълго размишлявах за козметичния несесер и реших, че желая да науча дали има други жени в живота му. Имам право на това, той е наясно, че съм омъжена, знае как стоят нещата при мен и мисля, че е редно и аз да знам как стоят при него. Между другото, не съм се любила с Паоло, откакто го правя с него. Решението е изцяло мое, той вероятно дори не би го възприел като изневяра, но аз — да.

Даже не знам защо никога не съм му задавала сериозно въпроса дали има и други жени. Вероятно несъзнателно не съм искала да открия, че не съм единствената, за да мога да изживея приказния си сън по желания от мен начин. Ала колкото и да е красив един сън, рано или късно се събуждаш.

Тази сутрин му писах: „Ако си свободен утре, ще дойда след работа. Искам да говорим“.

Отидох при него, надъхана от аргументите си. В колата, докато карах, хиляда пъти си повторих думите, които предъвквах от часове. Всичко ми беше ясно, знаех какво е правилно да направя, какво да кажа и на какво да наблегна, защото в главата си вече бях разиграла тази среща и си бях представила дори и неговите отговори. Чувствах се изпълнена с решителност и сигурна в себе си.

Влязох в дома му и за броени секунди цялата ми увереност се сгромоляса. Мирисът на тази къща, усмивката му, погледът му, бавната му дълга целувка. Прегръдката му. Вече нищо не разбирах. Не можех да извикам в ума си нито една от думите, дето си бях подготвила, малкото, които си спомнях, бяха откъслечни фрази, изгубили своята сила. Не успявах да произнеса дори тях: в този момент се чувствах така добре, че не желаех да разваля всичко с неувереността си. Той беше толкова красив. Не бях забравила за рисковете, на които се излагах, но ароматът на дъха му беше достатъчен, за да вземе превес над всичко останало. След първата целувка, след като почувствах ръцете му върху тялото си, реших, че ще говоря с него следващия път, а сега ще се насладя на това, което изпитвах. Изкушението да отворя онзи козметичен несесер обаче все още беше живо. Любопитството ми бе огромно, неконтролируемо. Отидох в банята. Исках да разбера какво има вътре и евентуално да се опитам да открия чий е. Знам, някои неща не се правят. Винаги съм критикувала тези, които ровичкат из мобилния телефон на човека, с когото са, но сякаш нещо ме беше обладало. Не можех да се спра. Заключих вратата на банята и се погледнах в огледалото. Исках да видя какво изражение имам, когато нарушавам принципите си. Отворих шкафчето. Кръвта ми застина: несесерът вече не беше там. Проверих зад кърпите, зад електрическата му самобръсначка. Преместих лекарствата, кремовете, всичко. Нищо.

Беше изчезнал.

„Какво да правя сега? — помислих си аз. — Да се върна оттатък и да го попитам къде е козметичният несесер ли? Да му кажа, че миналия път е бил тук, а сега го няма? Ще ме вземе за луда: жена, която, като се затвори в банята, преравя всичко в нея.“

Отново се погледнах в огледалото: изглеждах зле, по-лошо от миналия път. Хиляди хипотези, хиляди мисли изпълваха главата ми. Може би жената, на която принадлежеше козметичният несесер, беше идвала и си го беше взела. Или пък той бе разбрал, че съм го видяла, и го бе преместил. Когато се върнах в спалнята, ме попита:

— Нямаше ли да ми казваш нещо?

— Да, но не беше нищо важно. Извинявай, сега непременно трябва да бягам.