Фабио Воло
Първите утринни лъчи (67)

20 октомври

На моята възраст не е лесно човек да започне да живее сам. Никога досега не съм го правила. През първите дни, когато се връщах вкъщи и откривах всичко изгасено и безмълвно, изпитвах чувство за празнота и тревога. Вечерях сама, лягах си сама, събуждах се сама. Нощем не успявах да спя, унасях се късно и се събуждах рано, при всеки лек шум ставах, за да проверя какво го е породило. Винаги си мислех, че са крадци, които се опитват да влязат.

Всичко, което преди правех автоматично, вече го нямаше. Наложи се да се приуча към нови обеми, към нови пространства и разпределение на времето. Вечер предпочитах да се прибера рано и бях придобила навика да оставям да свети в една стая. Оставях да свети някъде и докато спях.

Продължавах да се питам дали бях постъпила правилно. Всъщност вече знаех отговора — не исках да живея до мъж, когото не обичах — и все пак някои вечери ми се струваше трудно дори да ходя из празната къща. Всъщност много хора остават заедно, за да си правят компания, по навик, за да споделят разходите. Ако се разделят, няма да знаят къде да отидат.

В началото често канех вкъщи гости на вечеря, да не стоя сама. Даже Карла идва два пъти, за да прекараме заедно уикендите.

После се случи нещо — преодолях всички затруднения и без да си дам сметка за това, влязох в ново измерение. Започнах да се чувствам добре и нямах търпение да се прибера у дома, да затворя вратата и да остана сама, за да си върша своите неща. Гледах картините, подпрени на стените, вместо да бъдат закачени, и се чувствах щастлива: винаги съм предпочитала да стоят така, обаче Паоло не беше съгласен. Решавах да правя нещо и после променях намерението си в последния момент, без да е нужно да обяснявам причината или да усещам вина.

От седмица ям едно и също на вечеря: най-обикновен сварен ориз с риба тон, капчица зехтин и соев сос. Луда съм по това, много е вкусно, но никога не бих могла да го приготвя за някой гост: получава се каша, прилична на кучешка храна. Хапвам каквото ми харесва, колкото пъти си искам и по което време желая. Преди десет дни не можех да престана да ям авокадо, намазано върху препечен хляб, в салата, със скариди или пък си правех гуакамоле. Нямах желание за друго. Харесва ми да не чувам хъркане или покашляне, или пускането на казанчето в тоалетната нощем. Харесва ми да не чувам будилника на друг човек сутрин. Харесва ми да протегна крака и ръце и да се претърколя, без да се страхувам, че ще притесня някого.

Преди няколко дни нещо не успявах да заспя и дойдох тук, в кухнята, за да си стопля чаша мляко, а след това включих телевизора и осъзнах, че не е необходимо да намалявам звука или да изгася лампата. За пръв път имам апартамент само за себе си. По-малък е от онзи, в който живеех с Паоло, но изпитвам чувство за свобода, което никога досега не съм познавала. Открих красотата на тишината между четирите стени на къщата. Наслаждавам се на самотата си. Вечер, след като се нахраня, си правя билков чай и се изтягам на дивана, за да гледам филм, или се гмурвам между страниците на някоя книга, или пък водя дълги телефонни разговори с Карла, докато си мажа краката с крем. Купувам си цветя, които слагам в кухнята, отварям си бутилка с вино, дори за да изпия само чаша, понякога усилвам музиката докрай и танцувам сама из къщата. Научих се да се усмихвам на себе си в огледалото. Открих, че е много приятно да се опитваш да изкушиш сам себе си. Осъзнавам, че съм щастлива даже само като гледам яркоцветните чаши и купички на рафта в кухнята. Когато съм на работа, нямам търпение да се прибера у дома, за да си взема дълга топла вана. Никой не чука на вратата с въпроса може ли да влезе, не е нужно да готвя за други хора и нямам графици, нямам задължения. Понякога дори пропускам вечерята или пък решавам да изпробвам нова рецепта и на тръгване от офиса минавам да купя необходимите съставки, а след това се втурвам към дома си, за да си играя в кухнята като някое момиченце.

Самотата ме научи да си задавам въпроса какво искам и какво желая. Може да изглежда нещо нормално, но за мен никога не е било така. Научих се да откривам вътре в себе си обхвата и мотивите за своето съществуване. Разбрах, че трябва да искам да бъда такава, каквато ще съм, че не мога повече да живея, за да се харесвам някому, принуждавайки се да бъда такава, каквато не съм. В огледалото в тази къща видях човека, който чувствам, че съм — жена, която бях забравила и избутала встрани, без да го усетя дори. В ума ми се завърнаха спомени от времето, когато бях малка и си мечтаех да променя света. Преоткрих желанието да знам, да познавам, да разбера. Всяко откритие е прекрасен подарък за мен. Вълнувам се, когато прозра нови значения.

В жената, която съм, виждам различно бъдеще.

Една вечер, след преместването, отидох на вечеря у Федерика. След като се нахранихме, й помогнах да си приготви една чанта е багаж, защото щеше да ходи за уикенда в някаква къща за селски туризъм с поредния си приятел. Смеехме се на странните и прекалено освободени комбинации от потничета, миниполи и бельо, които правехме, когато видях нещо, което ми смрази кръвта. Тя извади от едно чекмедже на шкафа козметичен несесер за пътуване — същия, който бях видяла в неговата баня. Мисля, че пребледнях като платно.

Федерика ме погледна.

— Добре ли си? Какво ти е?

— Кажи ми „не“, моля те.

— Какво?

— Не мога да повярвам… кажи ми, че не си била в онзи апартамент.

— За кой апартамент говориш? Плашиш ме така.

— Знаеш прекрасно за какво говоря.

— Елена, стига! Или ми обясни, или престани, лицето ти е страшно разстроено, а не разбирам за какво говориш.

— От колко време имаш този козметичен несесер?

— Какво общо има козметичният несесер?

— От колко време? Кажи ми!

— От месец-два, но какво общо има?

— Кажи ми истината.

— Истината за какво?

— Или ми кажи всичко, или ще прекратя отношенията си с теб. От колко време имаш този козметичен несесер?

— Подари ми го майка ми преди два месеца. Сега обаче престани и ми кажи защо се развълнува толкова много.

— Закълни ми се, че го имаш от два месеца.

— Ако искаш, ще се обадя на майка ми и ще я помоля да ти го потвърди.

Седнах на леглото.

— Добре, вярвам ти. Извинявай.

Мисля, че през онази минута изгубих десет години от живота си.

— Сега ми обясни какво ти става, само да си беше видяла изражението, изкара ми акъла.

Поведението ми беше толкова безумно, че не можех да се измъкна и да не й разкрия причината за него. Разказах й всичко — от бележката, която ми беше оставил в палтото, до момента, в който излязох от дворната врата на онази къща в Тоскана. Даже на Карла не бях разказвала в такива детайли. Онази вечер обаче казах всичко и накрая се почувствах, все едно ми падна камък от сърцето. Дори не знаех, че е там — дадох си сметка едва когато се освободих от него. Докато разказвах и преживявах отново всичко случило се, може би за пръв път разбрах какво е бил този мъж за мен. Значението на нашата среща за моя живот. Почувствах се свободна и погледът ми неочаквано се избистри.

Федерика ме прегърна.

— Елена, голяма работа си.

Приключихме с приготвянето на чантата и като разгледах по-внимателно козметичния несесер, забелязах даже, че е различен от онзи, който бях видяла в дома му.

Спокойствието, което бях постигнала, доведе до различното ми отношение към живота.

Някъде по онова време, на една работна среща, шефът ме поздрави за работата ми. Бинети пусна обичайната си усмивка. Спрях го на излизане от залата.

— Извинявай, искам да поговорим за минутка. — Затворих вратата и останахме сами в помещението. — Слушай, Бинети, от години вече работим заедно. Ще ми се да задоволя любопитството си: какво означава усмивчицата, която от месеци виждам отпечатана на лицето ти? Може ли да ме осветлиш?

— Каква усмивка? Не знам за какво говориш.

— Прекрасно разбра за какво говоря, не се преструвай. Означава нещо, кажи ми какво. Готова съм да те изслушам. Ако ли пък нямаш нищо за казване или не си достатъчно мъж, за да го направиш, тогава да зарежем, но ти заявявам: нямам намерение да виждам повече тази усмивчица. Нито сега, нито утре, нито никога. Днешната беше последната, бях ли достатъчно ясна?

— Не си нормална, имаш проблеми.

— Не, ти си този, който има проблеми, и ти предлагам да говориш с мен за тях, ако ме засягат.

— Какво означава всичко това?

— Означава, че вече е време да престанеш с клеветите си.

— Не съм говорил клевети.

— Не се учудвам, че се правиш, че не разбираш, но за мен няма значение — знам, че се разбрахме.

— Слушай, що не вземеш да престанеш да ми досаждаш с глупости и не почнеш да се чукаш повечко?

— Не, май не разбра. Ти си този, който досажда и му се налага да престане. И въобще не се шегувам, мога да се превърна в истински проблем за теб, Бинети. Проблем, който дори не си в състояние да си представиш колко голям може да бъде. Не искам повече да виждам тази шибана усмивчица на лицето ти, когато се говори за мен. И не само това — ако някой отново ми предаде нещо, което си плямпал по мой адрес, ще те накарам да съжаляваш, даже да не е вярно, че си го казал. Проигра си всичките шансове, Бинети. Търпението ми се изчерпа напълно.

— Какво, заплашваш ли ме?

— Не е заплаха, а обещание. Разбирам, че за теб е по-лесно да приемеш, че шефът ми поверява проекти, защото съм спала с него, а не заради способностите ми. Само глупак като теб може да си помисли, че ще си легна с някого, за да се издигна в службата. В деня, в който реша да си разтворя краката заради някаква подобна облага, вярвай ми, ще го направя, за да си стоя вкъщи, а не за да ставам в седем сутринта. За мен разговорът приключи. Този път беше частен, между мен и теб. При следващата усмивка или при следващия скапан коментар ще те разнеса пред всички. Чао и приятна работа.

— Чуй ме…

— Бинети, замълчи. Днес не ти е ден.

Излязох от залата с усещането, че съм тигрица. Можех да разкъсам целия свят. Отидох в тоалетната и се наплаках от щастие. Изведнъж, докато гледах отражението си в огледалото, съзрях всичко с кристална яснота. Отначало виждах тази жена като отделно от мен проявление, почти като отделна личност. После станах тази жена. Погледнах се в очите и казах на самата себе си: „Ето ме, върнах се“.