Сандра Хейдън
Тя му даде кураж, но ще му подари ли сърцето си? (9)

Следващите няколко дни бяха особено неприятни за Корина. Бен по всякакъв начин й показваше презрението си.

— Защо го допускаш — попита я Леноре, която дойде за уикенда и стана свидетел на отношението на Бен към сестра й.

— Заслужила съм си го — отвърна Корина.

Леноре се засмя неразбиращо. Тя придружи сестра си до склада, от който Корина трябваше да вземе куфар със стари снимки по заръка на Бен.

— Какво си направила, че той се отнася така презрително с теб?

— Оставих се Малте да се възползва от слабостта ми.

— Не!

Корина замълча за няколко секунди, кимна и погледна надолу.

— Направих непростима грешка. За нищо в живота си не съм съжалявала толкова, колкото за това — каза тя.

— Не, не може да бъде. Ти не си толкова глупава — все още отказваше да повярва Леноре.

— Оказах се наистина голяма глупачка. Той дойде при мен в момент, в който не можех да разсъждавам трезво. Това обаче не може да бъде извинение.

В този момент в склада влезе запъхтян Северин.

— Корина, трябва да дойдеш веднага! Бен иска да говори с теб за първата книга, която сте направили — каза той.

Корина въздъхна.

— Книгата е хубава, но той както винаги ще се откаже от всичко.

— Не можеш ли да го накараш да размисли?

— Не — каза Корина и тръгна към къщата.

— Знаеш ли за случката с Малте? — попита Леноре, след като двамата останаха сами в склада.

Северин кимна.

— Глупава история — каза той.

— Да, много глупава наистина — отвърна Леноре. — Типично за Малте. Не познавам друг такъв ужасен женкар!

— Сигурно е пуснал мрежите си и към теб — усмихна се леко Северин.

— Съмняваш ли се?

— Разбира се, че не. Какво смяташ да направиш?

— Не бих погледнала Малте, ако ще да е последният мъж, останал на земята.

Северин се усмихна.

— Браво на теб. Не познавам друга жена, която да е толкова здраво стъпила на земята както ти. Сигурен съм, че никога няма да се подведеш по Малте.

Северин беше изрекъл тези думи като комплимент и се учуди, когато Леноре, вместо да се усмихне, повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че съм безсърдечна и безчувствена ли?

— Напротив, искам само да кажа, че ти много добре можеш да прецениш кой има сериозни намерения и кой само си играе с теб.

— Малте може да опитва колкото си иска. С мен ще удари на камък.

— Убеден съм в това.

— Малте не е за мен. По съвсем друг начин си представям мъжа, с когото бих искала да бъда — каза Леноре и подари на Северин закачлива усмивка и многозначителен поглед.

Честността и прямотата на Леноре се харесваха много на Северин. Тя обаче беше само на седемнайсет — много по-млада от него, за което той много съжаляваше. Досега обаче не беше срещал жена, която толкова силно да го впечатли и да му допадне. Леноре не беше класически красива като сестра си, но червените й коси и закачливият й поглед понякога го караха да си мисли за нея с часове, без сам да усети как е минало времето. Тя мислеше и действаше бързо, понякога може би твърде бързо, но това може би се дължеше на крехката й възраст.

— Има нещо, за което се надявам да ми окажеш помощ — каза й Северин.

— Наистина ли? — с учудване го погледна тя. — За мен ще бъде радост и чест да ви бъда от полза, господарю мой — кикотейки се каза Леноре.

Северин се усмихна и леко я удари с пръст по чипото носле.

— Нещата са сериозни — каза й той.

— Какво е станало? — със сериозен тон попита Леноре.

— С доктор Керер напоследък се случват странни неща, поне така смятам.

— В смисъл?

Северин затвори голямата врата на склада, за да е сигурен, че никой не може да чуе разговора им.

— Според мен Бен има подобрение и пръстите на краката му реагират на допир — започна той. — Споделих за това на доктор Керер, обаче тя не взе думите ми на сериозно и само каза, че е нормална вторична реакция и че за подобрение и дума не може да става.

— А ти вярваш, че може, така ли?

— Ами не знам, аз съм само болногледач, не лекар. Но има и други неща…

— Какви?

— Ами например струва ми се, че след посещенията й Бен изглежда някак си по-слаб и унил, за разлика от преди. Доктор Керер, разбира се, има логични обяснения и за това.

— Ти обаче подозираш нещо, така ли?

Той кимна.

— Понякога имам чувството, че доктор Керер не иска Бен да проходи. А освен това си мисля, че чувствата й към него са много по-различни от тези, които би трябвало да има между лекар и пациент…

— Мислиш, че е влюбена в Бен ли? — директно го попита тя.

— Понякога имам такова чувство, да.

— А защо не, тя е хубава жена, малко скучновата и твърде строга, но все пак доста добре изглеждаща. Според теб тя е добър лекар, така ли?

— Да, доказан и всепризнат специалист. За Бен е истинско щастие, че го лекува тя. Анита е невролог и е била на много висока позиция в университетска клиника в Хановер. Няма по-подходящ лекар за Бен от нея.

— Хм, а как толкова успешен специалист невролог изведнъж се превръща в общопрактикуващ лекар? Според мен това е доста странно.

— Нали? Но аз се тревожа най-вече за Бен. Мислех си, че можеш да ми помогнеш да науча повече за доктор Керер. Най-малко ти се оправяш с интернет доста по-добре отколкото аз.

Леноре се усмихна.

— Разбира се, че мога. В интернет понякога се намират много интересни и неочаквани неща.

— Чудесно — каза Северин.

Погледите им се срещнаха. Той усети аромата на косата й и някак в полусън я чу да казва:

— Още ли ме смяташ за прекалено сериозна…

Тя го прегърна и сложи устните си върху неговите. Той не можеше, а и не искаше да устои на изкушението, още повече че то идваше от жената, в която беше влюбен. Взе я в силните си ръце и я притисна до себе си.

 

 

Въоръжена с лаптоп и устройство за мобилен интернет, Леноре отиде в градината и започна да търси информация за Анита Керер. Седнала върху един стар пън и концентрирана в работата си, тя не видя Малте, който се приближи до нея.

— Не е много удобно, а? — усмихна се ехидно той.

— Боже господи, изплаши ме! — ядосано отговори тя и продължи да работи сякаш го нямаше.

— Извинявай — любезно каза той и се усмихна виновно. — Търсех те навсякъде.

Леноре повдигна вежди.

— Да бе.

— Сърцето ми те желае, Леноре, не мога повече да го крия!

— Боже господи! — с престорено учудване отвърна Леноре. — Ако беше и искрен, всичко щеше да е чудесно, но не си.

Малте замълча и я погледна с най-тъжния си поглед.

— Напълно сериозен съм, любима моя. Слагам сърцето си в краката ти, ако искаш — стъпчи го.

— Добре че не си станал артист, хич не те бива — отвърна тя. — Това, че си успял да се възползваш от сестра ми в труден за нея момент нищо не значи. Аз знам колко си подъл, Малте. Искаш да я използваш срещу Бен. Мен обаче няма как да заблудиш.

В първия момент Малте не успя да реагира, не очакваше такъв отговор от малката червенокоска. Ах колко хитра се беше оказала тя!

— Така е — каза той, след като се окопити. — Не ме интересува Корина. Сърцето ми е твое — то ти принадлежи!

Леноре се изсмя и стана.

— Не мога да понасям хора като теб, Малте.

След това спокойно тръгна, за да си намери друго място, където да продължи търсенето на спокойствие.

— Ще видиш колко сериозен съм. Ще разбереш, че те искам повече от всичко — чу го да вика след нея.

— Я се застреляй! — отговори му тя.

Леноре реши да се премести на пейката до езерцето, но когато стигна там, видя, че Бен я беше изпреварил. Той седеше в количката си на брега и гледаше водата замислено.

— А, ти не трябваше ли да работиш с Корина? — попита Леноре, поглеждайки към модернистичната бронзова статуя на другия бряг.

Тя разбра посланието й, но не можеше да се каже, че произведението й хареса. Бен сякаш прочете мислите й и каза:

— И на Северин не му харесва. Той си пада по по-реалистични неща.

— Така ли, това е чудесно — каза Леноре, радвайки се, че вкусът й съвпадаше с този на любимия й мъж.

— Да — отвърна Бен, учуден от реакцията й.

— Та какво правиш тук? — попита Леноре и седна на пейката.

— Ами… — Бен не знаеше как да отговори, но схватливата Леноре веднага разбра, че между него и сестра й отново е имало скандал.

— Ти си пълен идиот — каза му тя.

— Аз? — Бен не беше очаквал подобна реплика от Леноре и не знаеше как да реагира.

— Знам, че беше тъпо от нейна страна да се забърква с Малте — започна Леноре, без да изчака Бен да се доизкаже. — Това е грешка, но тя я е допуснала само защото ти си я отхвърлил.

Бен не можеше да повярва на чутото.

— Значи вината е моя, така ли?

— В известен смисъл, да. Корина те обича, глупчо. Да не мислиш, че й е било лесно да ти признае чувствата си и да ти поднесе сърцето си? А ти постъпи като идиот и го изхвърли на боклука.

Бен леко се подсмихна, поглеждайки я снизходително, но трябваше да признае, че в думите на Леноре имаше известна логика.

— Нищо не съм изхвърлил, аз съм инвалид — не мога да стана и да отида до кофата.

— Не се прави на остроумен, господинчо! Точно това си направил — наранил си я и си я обидил, а тя с дни е набирала смелост да ти признае чувствата си. Ти обаче я разочарова. Горката Корина сега мисли, че любовта й към теб е напълно безнадеждна.

— Ами тя на практика е такава! — отговори той, при което Леноре стана и леко го тупна по рамото.

— Малте си играе игрички. Той й е дал това, която тя се е надявала да получи от теб. Корина обаче не е знаела, че Малте е искал да я използва само за да ти натрие носа. Брат ти е безмозъчен женкар. Освен всичко друго той се опита да се възползва и от мен…

— Не се оставяй да те измами, Леноре — прекъсна я Бен.

— И как ще ме измами?

— Когато поиска, той може да бъде много чаровен. Освен това явно е разбрал, че ти разполагаш със значителни средства — каза Бен. Той знаеше по какви жени си падаше брат му и не можеше да си обясни интереса му към Леноре по друг начин.

— Не се притеснявай. Малте не представлява ни най-малък интерес за мен. Аз съм избрала друг…

— Така ли?

— Да. Северин е истинско съкровище, не смяташ ли?

Бен за момент замълча, после се усмихна и каза:

— Е чак съкровище, не знам, но щом ти допада…

Леноре се усмихна и шеговито го тупна и по другото рамо.

— Ах, тиии — игриво каза тя.

— Така ли се отнасяш с един инвалид? — усмихнато попита Бен.

Леноре за пръв път го чуваше да се шегува със себе си и положението си. Това беше добър знак, поне тя смяташе така.

 

 

Малко след това Бен тръгна с количката си към къщата. Разговорът с Леноре беше подобрил настроението му. Откровеността и непосредствеността й му харесваха. Почти по средата на пътя срещна Северин.

— Бен — започна неуверено болногледачът — аз и Корина искаме да те заведем на разходка.

— И дума да не става. В този вид не се показвам пред никого, знаеш това!

— Хайде стига вече, жив си се погребал в тази къща! Ние с Корина искаме само да ти покажем възможностите на…

— Искате да ме заведете на някакво тъпо изложение на инвалидни колички и други подобни, нали?

— Никак не е тъпо — отвърна Северин, надявайки се да успее да убеди приятеля си да излезе от имението най-после. Отговорът му някак му напомни за Леноре. Все едно че слушаше нея.

Бен въздъхна.

— Добре, ще отида, ако ми направиш една услуга.

— Каквото кажеш.

— Искам да отида само с Корина. Ти така и така си имаш работа с Леноре…

— Откъде знаеш?

Бен се засмя.

— Леноре не крие симпатиите си към теб.

— Тя е прекрасна — отвърна Северин, — но е малка за мен, само на седемнайсет е.

— Е, да, но с всяка изминала година това се променя, нали? — шеговито отвърна Бен. — Основният проблем е Малте. Той си е поставил за цел да „отбележи“ с нея и няма да спре да настоява, макар че засега всичките му опити удрят на камък. Сигурно е разбрал, че е наследница на милиони.

— Милиони? — попита Северин учудено.

— Да. Не знаеше ли, че е наследила голямо богатство?

Северин го погледна невярващо.

— Нямах никаква представа. Но това не променя нищо — малката червенокоска си остава дамата на сърцето ми със или без милиони.