Сандра Хейдън
Тя му даде кураж, но ще му подари ли сърцето си? (3)

След една седмица Корина караше спортната си кола, наслаждавайки се на чудесния пролетен пейзаж на Шлезвиг-Холщайн. Със смесени чувства тя стигна до имението Катенберг. Корина не беше разговаряла лично с граф Бенедикт и не беше сигурна доколко самият той е съгласен на това интервю.

Следвайки табелата, тя зави от широкия асфалтов път към тясна алея, водеща към имението. След малко пред нея се показаха стопански постройки, конюшни и плевни. Зад високите дървета вдясно се виждаше къщата. Тя беше класически проектирана във формата на подкова, а около нея имаше прекрасен парк по английски образец. Алеята водеше към централния вход с елегантно двойно стълбище.

Корина паркира пред централния вход и се качи по стълбите. До тях беше направена и рампа за инвалидна количка. Двете крила на тежката дъбова врата бяха украсени с големи бронзови дръжки, завършващи с лъвски глави. Тя не успя да почука — преди да го направи, вратата пред нея се отвори от висока стройна червенокоса домашна помощница с черна рокля и бяла престилка.

— Граф Катенберг ви очаква, ваше височество — каза тя.

Домашната помощница придружи Корина до зимната градина, където графиня Отилде сърдечно я поздрави.

— Благодаря, че ми позволихте да дойда — каза Корина, на която графинята се стори симпатична и приятна жена.

— Надявам се само да нямате твърде големи очаквания. Организирах тази среща без знанието на сина си и той е против нея.

Опасенията на Корина се оправдаха. Тя сложи папката си под мишница и отстъпи крачка назад.

— Ами в случай че синът ви не иска да разговаря с мен… — неуверено започна тя, но графинята я прекъсна.

— Той ще говори с вас — авторитетно заяви тя. — Време му е да започне да се вижда с хора и да заживее отново нормално. Знаете какво се случи с него, нали?

— Да, синът ви е претърпял самолетна катастрофа в Борнео. Оттогава е прикован в инвалидна количка — бързо отговори Корина.

— Така е. В продължение на седмици той е лежал в малка и примитивна болница в Бунток — малко градче в индонезийската част на Борнео, за да се стабилизира до степен, в която може да бъде транспортиран. След това го докараха в болница в Хамбург. Беше загубено ценно време за лечение и поради това остана парализиран. Слава на Бога, тук разполагаме с изключително компетентен доктор. Госпожа Керер е светило в областта на неврологията, преди да стане личен лекар в областта, наследявайки практиката на чичо си. Била е шеф на клиника в болница в Хановер. Това е истинско щастие за нас, поне знам, че синът ми е в добри ръце.

— Това е чудесно — отвърна Корина, която мислено вече си водеше бележки. — Но бих искала да чуя историята лично от сина ви, ако не възразявате.

— О, разбира се, та нали за това сте дошли чак до тук. Само бих искала да ви предупредя да не очаквате твърде много от него. Той много страда от случилото се и не е особено… приятелски настроен към околните.

Графинята въздъхна и по изражението на лицето й Корина разбра колко много беше загрижена за сина си.

— Елате, ще ви заведа. Той ви очаква в кабинета си.

Корина последва графинята, която я отведе по дълъг коридор до друго крило от къщата.

— Източното крило сме отделили специално за Бенедикт — каза графиня Отилде, докато вървяха. — Всичко тук отговаря на специалните му нужди. В крилото живее и човекът, който се грижи за Бенедикт — болногледачът му Северин.

— Чудесно е, че сте направили това. Синът ви сигурно ви е много благодарен.

— Благодарен? Той е всичко друго, но не и благодарен. Напротив — мисли, че искаме да го изолираме. Това е немислимо, но какво да се прави, не мога да променя мнението му.

Графиня Отилде почука на бяла врата и след това я отвори.

— Бен, принцеса Ербах е тук — каза тя и даде знак на Корина да влезе. — Успех — пожела й графинята и си тръгна, затваряйки вратата на стаята.

Бенедикт фон Катенберг седеше зад голямо старо бюро. То беше единственият стар предмет в помещението, което беше обзаведено много модернистично. Макар и в инвалидна количка, той все пак беше много привлекателен мъж. Всъщност скулите му изглеждаха някак леко отпуснати, което му придаваше малко болнав вид, но Бен се беше постарал да го прикрие с тридневна брада. Косата му беше къса, а зелените му очи гледаха някак тъжно и ядосано. Корина си помисли, че този човек е бил забележителна личност, а може би и все още е.

До бюрото, облечен с джинси и карирана риза, стоеше друг мъж — рус, едър, силен и доста симпатичен.

Бенедикт погледна към гостенката си и кратко каза:

— Моля седнете. Ако ще говоря с вас, то поне да сме на една височина — вие седнала, а аз — прикован за стола си.

Корина се огледа, видя модерен диван пред бюрото, който приличаше повече на греда, и седна.

— Тук добре ли е? — добронамерено попита тя.

Бен кимна и даде знак на другия мъж.

— Благодаря, Северин.

Болногледачът отиде до малка врата зад бюрото и я отвори.

— Ако ти или дамата имате нужда от нещо, ще бъда тук — каза той.

Северин се усмихна за момент, гледайки към Корина, и бързо изчезна, затваряйки вратата след себе си.

— Ще ми е нужна ли помощта му? — с усмивка попита Корина.

— Зависи какви въпроси ми задавате — отговори Бен.

— Явно не харесвате много журналистите — отвърна тя, оставайки доволна от интонацията си — прозвуча любезно, но все пак самоуверено.

— Не и тези, които работят за булевардни вестници и списания.

Тя въздъхна.

— Историята на моя живот — тихо каза Корина. — Може ли да започваме?

Бен се облегна назад в инвалидния си стол и скръсти ръце.

— Какво искате да научите от мен?

— Всичко. Моля разкажете ми за този ужасен инцидент. Как се чувствате две години след него?

Бен я погледна разярено.

— Как смятате, че се чувства човек, който никога повече няма да може да ходи?!

— Нямах това предвид — отвърна Корина. — При самолетната катастрофа сте загубили приятелката си и двама приятели. Само вие сте оцелели. Предполагам, че никак не ви е било лесно да го преживеете.

Лицето на граф Бенедикт придоби още по-сериозно изражение. Той не отговори. Как си позволяваше тази жена да рови в чувствата му?

— Приятелката ви — продължи Корина, — името й е Линда Делиус, нали? Тя трябва да е била забележителна жена, след като е имала куража да ви придружава на толкова много от пътуванията ви.

— Оставете Линда на мира — отвърна рязко той. — Няма да говоря за нея.

— Добре тогава за приятелите ви…

— Не!

— Ами в такъв случай оставате само вие. За себе си ли искате да говорите?

— Не!

— Ами тогава ще ми се наложи да си изсмуча статията от пръстите, не ми оставяте друг избор — неочаквано дори за самата себе си почти го заплаши Корина.

— Това е изнудване — извика той.

Корина се усмихна чаровно.

— И така може да се каже.

— Не виждате ли, че съм в инвалидна количка?! До края на живота си няма да мога да стана от нея. Какво има за разказване?

Интервюто не беше никак лесно за Корина и когато тя приключи и излезе от кабинета на Бен, не беше никак сигурна, че е успяла да го накара да каже нещо интересно за читателите на списанието. Граф Бенедикт беше изнервен, отговаряше остро и почти се караше с нея. Съдбата беше наказала тежко този човек, който в предишния си живот е бил толкова деен, активен и позитивен. Корина му съчувстваше. Тя дори не можеше да си представи какво е да си обречен да си в количка до края на живота си и да имаш нужда от помощта на други хора за най-елементарните си нужди.

 

 

След интервюто Корина отиде да посети сестра си в интерната и й разказа какво се беше случило.

— Но този човек е изкачвал планини, прекосявал е джунгли и пустини. Той няма да се предаде толкова лесно! — не се съгласяваше със сестра си Леноре.

— Изглежда, че точно това е направил — предал се е. Той е прикован в количка завинаги и смята, че животът му вече е свършил. Не мисли за бъдещето, няма никакви планове или надежди, приел е съдбата си на инвалид — каза Корина и се замисли за момент. — Този човек не беше никак любезен с мен, но все пак смятам, че е забележителен. В него има толкова сила и енергия, която той не иска да използва. Той може да направи още много в живота си, но трябва сам да го пожелае.

— Искаш да кажеш — повече от това да седи в количка? — с изпитателен поглед попита Леноре. Тя не можеше да си спомни да е виждала сестра си толкова впечатлена от някого колкото сега.

— Разбира се, той може да стане пример за подражание на хора, изпаднали в положение подобно на неговото — въздъхна Корина. — Този човек кипи от сили и енергия, а ги потиска целенасочено.

— Харесал ти е значи? — внимателно попита Леноре.

— Ами всъщност не — отвърна сестра й. — Не харесвам хора, които се предават само защото съдбата им ги е поставила пред изпитание.

— Това не е моментно изпитание — каза Леноре. — Все пак Бен Катенберг е обречен да не може да ходи до края на дните си.

— Човек е обречен само ако не приеме съдбата си и се настрои пораженчески спрямо бъдещето си — убедено каза Корина. В този момент тя беше убедена, че иска да му помогне. Искаше да му вдъхне кураж да продължи живота си напред, да му докаже, че си струва да живее въпреки злополуката.

— Явно ти е харесал — каза Леноре и се усмихна.

 

 

Статията на Корина излезе през следващата седмица. Северин Холтман я прочете много внимателно, преди да я покаже на приятеля си Бен.

— Статията е чудесна — каза му той. — Определено е позитивна към теб и добре написана. Имайки предвид как се държа с нея, принцесата се е отнесла повече от прекрасно към теб.

Бен погледна приятеля си с всичката ярост и ненавист, която таеше към целия журналистически бранш. Принцесата била написала статия — голяма работа! Бен погледна списанието и го разлисти.

Действително, тази Корина не беше акцентирала върху съчувствието, което изпитваше към състоянието му, а беше обърнала внимание на това, че сега животът му е променен и той трябва да направи планове за бъдещето си, което да изгради въпреки удара на съдбата.

Бъдеще, какво бъдеще?! Бенедикт смяташе, че за него тази дума вече не съществува. Той можеше да има всичко друго, но не и бъдеще.

Сякаш чула мислите му, в стаята влезе майка му. Той беше нарекъл тази стая свой кабинет, но реално нямаше какво да работи в нея, просто прекарваше в нея известно време, за да разнообрази донякъде ежедневието си.

Графиня Отилде също държеше списанието в ръка.

— Прочете ли статията? — попита тя, след което видя, че на бюрото на Бен лежеше брой от списанието. — Ама разбира се, че си го прочел. Добре се е справила, нали? Май ще излезе кадърен репортер тази принцеса.

— Да, може да се каже — сухо отвърна Бен.

— Смятам, че всичко в статията е вярно, не е изопачила абсолютно нищо, а списанието по принцип е булевардно и търси сензации — каза майка му и с радост видя, че Северин одобрително кимна при тези думи.

— Да, така е — каза Бен незаинтересовано.

Бен забеляза, че майка му и Северин се спогледаха и подразнен попита:

— Какво значи това?

Графиня Отилде седна на дивана срещу бюрото на Бен.

— Бен, нужна ти е нова перспектива в живота. От две години си в тази летаргия, не може повече така.

— Аха — отвърна Бен със сарказъм, — и каква перспектива виждаш пред мен?

— Защо не напишеш книга за пътешествията си? — намеси се в помощ на графинята Северин.

— Много забавно, няма що. Аз не съм писател, способностите ми да опиша случилото ми се на хартия, както знаете, са твърде ограничени. На нито една от учителките си по литература не съм бил любим ученик. Просто не ми се удава. Освен всичко друго трябва да прегледам и проуча тонове материал. Да напишеш книга не е проста работа.

— Хм — замислено каза майка му. — Ами ако имаш нужда от някой, който да ти помогне в писането, то тогава можем да наемем такъв човек.

— Да, и кой ще е той? — с тъжна усмивка попита Бен. — Едва ли мечтата в живота на някой писател или журналист е да прекарва дните си, работейки с инвалид.

— Много благодаря! — каза Северин.

— Ти си изключение и го знаеш — отвърна Бен.

Графиня Отилде вдигна списанието.

— Ами тази журналистка — принцеса Корина фон Ербах? Според мен тя би била много подходяща.

— Корина фон Ербах — ядосано изгледа майка си Бен. — И дума да не става!

— Добре де, може и да не е тя. Ще намерим друг, ако принцеса Фон Ербах не ти допада за помощник. Крайно време е да се заемеш с нещо!

Графиня Отилде излезе от стаята, а синът й изгледа ядосано затварящата се след нея врата.

— Защо пък да не е принцесата? — чу се гласът на Северин.

— За бога, та тя е журналистка!

— Точно заради това е перфектна за задачата. Освен това със сигурност има връзки и може да ти уреди изгоден договор с добро издателство. Според мен е идеална.

— Няма да работя с нея — троснато каза Бен.

Северин погледна приятеля си.

— Според мен просто те е страх да я видиш отново.

— Защо пък да ме е страх — опита се да се защити Бен, но усмивката на приятеля му беше многозначителна.

— Не смяташ, че съм сляп, нали?

— Какво искаш да кажеш с това? — уж неразбиращ попита Бен, но всъщност много добре знаеше за какво говори приятелят му.

— Много добре знам, че принцесата не ти е никак безразлична — отвърна Северин. — Прав съм, нали? Не мога да отрека, че тя е много привлекателна дама. Страхуваш се да не изгубиш ума си по нея ли? Изминаха две години откакто Линда…

— Никога повече няма да се влюбя — прекъсна го Бен. — Жените са затворена страница в моя живот — Малте има право, когато говори за това.

— Ами тогава няма защо да се притесняваш, че можеш да се влюбиш, а тя да разбие сърцето ти. Ако наистина сериозно смяташ да напишеш книга, принцесата е точният човек, който може да ти помогне.

— Разбира се — каза Бен. — Защо пък да не напиша нещо… може пък да излезе интересно.

Северин смяташе, че идеята е чудесна. Връщайки се към предишния си живот, младият граф можеше да преосмисли настоящето и бъдещето си и да поеме с нови сили напред. Меланхолията, в която беше изпаднал сега, го убиваше.

— Ами предложи й работата. Стилът й е добър, а и очевидно не се притеснява от заядливостта ти. Напоследък си станал невъзможен, да знаеш. Направо се учудвам как тази жена те изтърпя през цялото интервю.

Северин се зарадва на усмивката, която видя на лицето на приятеля си.

— Такъв човек ми трябва според теб, така ли? — попита той.

— Точно такъв.

— Добре де, ще помисля.

Северин беше радостен. Знаеше, че Бен ще се съгласи, познаваше го твърде добре.

— Ще уведомя майка ти, че може да се свърже с принцесата. Докато ти размисляш, графиня Отилде може да й отправи предложение.

Северин едва успя да излезе и да затвори вратата след себе си, преди хвърленото от Бен кубче с листчета да го удари по гърба.

Мисълта, че принцесата може да приеме предложението, от една страна, се харесваше на Бен, а от друга — не. Той не искаше тази жена да идва при него всеки ден. Не искаше ли? Всъщност Северин беше прав — тя определено го беше впечатлила, дори не толкова с безспорната си красота, а с характера и отношението си към него. Тя не беше като глупачките, които изразяваха дълбокото си състрадание към него. Корина определено изпитваше съчувствие, но не и състрадание. Тя не го съжаляваше, а смяташе, че трябва да започне нов етап от живота си.

Бен от много време таеше в себе си гняв — силен гняв към всички и всичко. Той самият го знаеше, но нямаше смелост да го извади на повърхността. Летаргията, в която беше сега, по някакъв странен начин му харесваше. Да се чувства жертва и да се държи като такава беше някак удобно… но докога?

Работата с Корина фон Ербах нямаше да е никак лесна — младият граф беше напълно наясно с това. Той се надяваше майка му да получи отказ. Това щеше да е най-добрият изход от ситуацията за всички или поне за него… така смяташе той… или така му се искаше да смята…