Сандра Хейдън
Тя му даде кураж, но ще му подари ли сърцето си? (12)

Бен и Корина се върнаха в имението доста късно вечерта. Въпреки първоначалното му нежелание, Корина го заведе на вечеря в италиански ресторант. Бен все още се чувстваше неудобно да се показва пред хора в този вид. Беше наясно колко услужливи и готови да помогнат бяха всички, когато видеха човек в неравностойно положение като него, но според Бен това до голяма степен беше лицемерие — той смяташе, че за повечето хора инвалидната количка беше причина да гледат на него като на прокажен и да странят от компанията му. Корина обаче успя да го убеди да не се поддава на тези мисли и да се държи с хората така, както би се държал, ако количката я нямаше.

Въпреки опасенията на Бен вечерта се оказа прекрасна. Когато се върнаха в имението, той беше много уморен и още преди да излезе от колата, помоли Северин да му помогне да направи вечерния си тоалет и да си легне. Северин и Леноре се спогледаха и се разбраха без думи. Леноре кимна и каза:

— Добре, тогава ще го оставим за утре.

Корина също беше уморена, но и безкрайно удовлетворена от деня. Тя тръгна по стълбите нагоре към главния вход на къщата.

— Какво ще оставите за утре? — попита тя Леноре, след като двете се бяха отдалечили от Северин и Бен.

— Утре ще ти разкажа всичко. Сега си лягай, изглеждаш изтощена.

— Да, денят беше много уморителен.

— Добре, утре ще поговорим.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

След като Леноре я успокои, че всичко е наред, Корина отиде в стаята си и се съблече. Веднага след това обаче я обхвана някакво странно чувство, че трябва веднага да разбере за какво Леноре искаше да говори с нея. Тя облече халата си и отиде в стаята на по-малката си сестра.

Леноре седеше на малко бюро до прозореца и пишеше домашните си. Виждайки сестра си, тя учудено възкликна:

— Нямаше ли да си лягаш?

— Кажи за какво искаше да говорим. Не мога да заспя, без да разбера.

Леноре познаваше този поглед. Нямаше как, трябваше да й разкаже.

— Ами става дума за доктор Керер — започна Леноре.

— Какво за нея?

— Северин ме помоли да потърся информация за нея в интернет.

— Няма й доверие ли?

— Тя е реагирала твърде необичайно, когато Северин няколко пъти й казвал, че е забелязал реакции на пръстите на краката на Бен.

— Така ли? Искаш да кажеш, че положението на Бен се подобрява?

Леноре кимна.

— Северин смята така. Доктор Керер обаче му заявила, че това са мускулни спазми, които нямат нищо общо, с каквото и да е подобрение. Тя изглежда не иска той да се подобри. Не смяташ ли, че е странно?

— Да, тя би трябвало да се радва за подобни неща.

— Така е. Заради това Северин е станал скептичен по отношение на лечението, което тя прилага на Бен. Заедно с него намерихме доста интересни неща за „всепризнатата невроложка“.

— Ти и Северин?

— Да.

— За какво става дума?

— Ами госпожа лекарката, изглежда, далеч не е толкова безукорна и непорочна, колкото изглежда на пръв поглед. По всичко личи, че не е напуснала поста си на главен лекар в клиниката в Хановер доброволно.

Корина повдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Уволнили са я заради инцидент.

— Какво се е случило? — учудено попита Корина. Тя лично не хранеше особени симпатии към лекарката, но я смяташе за добър професионалист.

— Влюбила се е в един от своите пациенти.

— И какво от това?

— Ами той бил женен и не е отговорил на чувствата й. Тя обаче била обсебена от него.

— Аха — каза Корина. Тя много добре знаеше какво е да си отхвърлен от личен опит.

— Доктор Керер обаче отказала да приеме поражението. Страстта й много бързо се превърнала в омраза и тя дала на човека свръхдоза лекарства.

— Боже господи, убила ли го е? — невярващо погледна към Леноре Корина.

— Не, оцелял е само благодарение на бързата намеса на една медицинска сестра. Както можеш да допуснеш, от клиниката не са искали да се разчуе за този инцидент. На пациента е платено голямо обезщетение, за да не свидетелства срещу Анита Керер, а тя била уволнена. Ето защо е поела практиката на чичо си. Нямала е избор — в клиниката не я пускат да стъпи и на прага.

— Не са ли я обвинили по съдебен ред?

— Проведено е разследване. Подобен случай няма как да бъде напълно потулен. Явно обаче не са събрали достатъчно доказателства и разследването било прекратено.

— Боже господи, Бен поверява живота си в ръцете на тази жена. Трябва веднага да му кажем!

— Северин ще му съобщи още утре сутринта.

— А доктор Керер? — попита Корина.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами трябва да говорим с нея. Тя сигурно има своя версия за тези обвинения. Може пък да е невинна и да е станала жертва на някакъв заговор срещу нея.

— Мислиш ли? — скептично попита Леноре.

— Не знам какво да мисля — отвърна Корина. — Знам само, че Бен се доверява на тази жена както на никого другиго. Ако това, което сте намерили в интернет със Северин е вярно, трябва да предпазим Бен от тази жена.

— И аз така смятам.

— Не би било редно обаче и да я обвиняваме, без да сме наясно какво наистина се е случило. Така можем да подкопаем доверието му в нея, без тя да го заслужава.

— Ти си прекалено добра за този свят — усмихна се Леноре. — Какво? Мислиш, че все пак доброто у хората ще възтържествува, така ли?

— Наистина не знам. От една страна, не искам да оставям Бен в ръцете на човек, който може да му причини зло. От друга обаче нямаме никакви доказателства за това, че тя наистина се е опитала да отрови този свой пациент. Трябва да говоря с нея.

— Искаш да говориш с Анита Керер? Не ставай глупава!

— Даже най-добре веднага да отида при нея — решително каза Корина и стана.

— Боже господи, та вече е почти полунощ!

— Права си, късно е. Обаче още утре сутринта ще се срещна с нея. Все пак става дума за Бен.

Леноре погледна сестра си. Става дума за Бен. Разбира се, че става дума за Бен — както винаги. Той се беше превърнал в неразривна част от живота на Корина, без значение дали му харесваше или не. При все че я беше отблъснал, любовта на Корина не й даваше покой. Леноре искрено се надяваше, че един ден Бен ще си даде сметка за това колко много означава за Корина и ще я приеме до себе си.

 

 

Малко след разсъмване Корина вече се беше качила в колата си и пътуваше към селото. Когато почука на вратата на малката къща, в която Анита Керер живееше и където се помещаваше кабинетът й, лекарката все още не беше довършила закуската си.

Тя беше много учудена, когато видя пред вратата си принцеса Фон Ербах.

— Госпожице Фон Ербах? Какво правите тук? Да не се е случило нещо с Бенедикт? — попита тя и инстинктивно тръгна към стаята, за да вземе докторската си чанта и да тръгне към имението Катенберг.

— Не, не, Бен е добре — успокои я Корина. — Исках да поговоря с вас.

— За какво? — хладно попита лекарката.

— За работата ви в Хановер и инцидента с човека, който едва не умрял от свръхдоза лекарства…

Анита Керер пребледня и се отдръпна от входната врата, за да може Корина да влезе.

— Заповядайте вътре. Нека поговорим на спокойствие. Можете да ми правите компания на закуска.

Корина не знаеше, че любезността на доктор Керер всъщност е престорена. Тя седна на масата в уютната кухня и Анита й сипа чаша прясно кафе. Принцесата беше тръгнала, без да закуси и с удоволствие го прие.

— Чули сте значи тази абсурдна история?

— Да. Имали сте пациент, когото…

— … съм опитала да убия със свръхдоза хапчета, защото той не е отговорил на любовта ми. Тази версия и аз съм я чувала многократно.

Лекарката се усмихна и на Корина някак й олекна — значи можеше и да не е вярно…

— Не е ли истина?

Анита Керер я изгледа.

— Искате истината? Истината е, че този човек се влюби лудо в мен. Аз обаче му заявих, че за мен той не е нищо повече от пациент като всеки друг и не смятам да прекрача границата между личния живот и работата си заради него. Той не ме интересуваше. Освен всичко друго аз никога не бих си позволила афера с пациент. Лекарската етика не би ми го позволила.

Анита Керер беше толкова убедителна, че Корина все повече й вярваше и съмненията й почти изчезнаха. Почти.

— А какво бихте казали за лекарската си етика що се отнася до Бен? — попита Корина. Анита Керер повдигна перфектно оформените си вежди.

— Какво искате да кажете?

— Знам, че краката на Бен са реагирали на допир, а вие сте омаловажили този факт. Така ли е?

— Да, знам за това — въздъхна Анита Керер. — Положението на Бенедикт ще се подобрява с времето — продължи тя. — Обаче напредъкът няма да е толкова голям, колкото може би ви се иска. Може би един ден той отново ще може да стъпва на собствените си крака. Може би с помощта на патерици ще може да направи и няколко крачки. По-голямата част от живота му обаче ще преминава на инвалидната количка.

Анита отново погледна красивото лице пред себе си. Тя изпитваше силна неприязън към тази принцеса. Какво си мислеше тя — че може току-така да се появи и да й отнеме Бенедикт? Тя беше вредна за него. Без нея Анита отдавна щеше да е влязла в сърцето му. Тя не го заслужаваше! Корина беше тумор, който се налагаше да бъде отстранен.

Корина дори не предполагаше какви мисли се въртят в главата на събеседничката й в този момент. Анита говореше със спокоен и любезен глас, дори си позволи да използва лек сарказъм.

— Аз мога да живея с мисълта, че Бенедикт ще бъде прикован за инвалидния си стол до края на дните си. А вие?

В този момент Корина разбра — Анита Керер обичаше Бенедикт! За секунда Корина забеляза пламъка в погледа на Анита и осъзна колко обсебена беше тя от Бен. Невроложката никога нямаше да се откаже от него. Животът му беше в нейните ръце. Тя го знаеше и го използваше в своя полза. Бен се нуждаеше от нея и тя беше наясно с дълбоката благодарност, която той изпитваше към нея заради грижите, които полагаше. Без нея той беше нищо! Това свое чувство за власт Анита смяташе за любов.

Корина затаи дъх. Тази жена беше опасна! Тя се беше вкопчила в Бен като орел в плячката си и нямаше да го пусне никога!

Корина започна да поема дълбоко въздух, стараейки се да не показва вълнението си. Боже господи, какво можеше да направи, за да измъкне Бен от този капан?

— Въпреки всичко според мен на Бен трябва да се каже, че в състоянието му има подобрение, не смятате ли? — попита Корина. — Интензивен курс физиотерапия би могъл да ускори процеса на възстановяването му, не е ли така? Бен има право да знае истината!

— Разбира се, госпожице Фон Ербах — за учудване на Корина отговори лекарката. — Беше грешка от моя страна да не му съобщя. Още кафе…?

— Да, с удоволствие — отвърна Корина. Кафето беше силно, но много хубаво.

Анита Керер взе чашата на Корина и отиде до кухненския плот, където беше кафемашината. Тя застана с гръб към принцесата и Корина не видя, че доктор Керер сипа в кафето й няколко капки от кафяво шишенце, чийто вкус не се разпознаваше в пълна чаша горещо и силно кафе.

Анита подаде чашата на Корина с приятелска усмивка.

— Ще говоря с Бенедикт за това — каза лекарката. — Още следобед.

Анита със задоволство видя как Корина изпразни чашата си до дъно. Сега беше доволна — тази жена не представляваше повече опасност за нея. С приветлива усмивка Анита Керер погледна стенния часовник и каза:

— А сега, ако ме извините, трябва да отворя кабинета си.

Корина разбра намека и стана. У тази жена имаше нещо, което я ужасяваше и плашеше.

— Карайте внимателно — каза Анита, докато принцесата се качваше в колата си.

Корина не разбра скрития смисъл в думите на лекарката.

Корина точно беше излязла от селото, когато внезапно й се зави свят. Пътят изведнъж изчезна от погледа й. Тя въобще не разбра, че колата й се удари в крайпътно дърво. След това всичко стана черно.