Сандра Хейдън
Тя му даде кураж, но ще му подари ли сърцето си? (15)

Корина се събуди с ужасно главоболие. Тя сигурно беше изстенала, без да усети, защото чу познат, но необичайно топъл глас да й казва:

— Ще ти мине. Важното е, че си жива и здрава.

Това й прозвуча облекчаващо. Тя опита да отвори очи, колкото и трудно да й беше това в момента.

Бен седеше в количката си до леглото й. Той се усмихна — загрижен, но облекчен, че се събуди.

— Бен? — каза тя. — Какво се е случило?

— Беше при Анита, не помниш ли?

— Да, спомням си.

Корина се опита да стане, но пронизваща болка в главата я накара отново да легне. Бен хвана ръката й.

— Как си? — попита я той.

— Била съм и по-добре, но ще се оправя. Чакай… сетих се нещо…

— Какво?

— Доктор Керер ми каза, че един ден ще можеш да ставаш и дори да направиш няколко крачки без чужда помощ.

— Това не е важно сега — изненадващо за нея отвърна Бен.

— Как така?

— Не вярвам на нищо, което тази жена е казала. Тя се опита да те убие, Корина!

Тя го погледна смаяно.

— Какво?

— Упоила те е с някакво силно лекарство. Вероятно го е сложила в кафето ти. Знаела е, че по пътя обратно към имението си щяла да изпаднеш в безсъзнание и се е надявала да катастрофираш, а катастрофата да е с фатални последици. Планът й почти беше успял. Ако със Северин не бяхме те намерили навреме… Никога няма да простя на тази жена за това.

— Излязъл си от къщи заради мен?

— Разбира се. Когато не се прибра, ние се разтревожихме.

— Ние? — невярващо попита Корина. Сърцето й заби учестено — значи все пак имаше надежда…

— Разбира се, че ние. Леноре беше полудяла от притеснение, както и аз.

Корина замълча, а после се усмихна и го погледна.

— Да не би да ме обичаш?

Бен се изчерви и в този момент се почувства като обясняващ се в любов на гаджето си седмокласник.

— Да — решително отвърна той. — Надявам се да съм ти го показал.

След това и двамата замълчаха. Бен хвана ръката й.

— Не исках да ти повярвам, Корина. Не можех да си представя, че жена като теб би могла да се интересува истински от сакат човек като мен. Аз съм такъв, какъвто съм, и това едва ли ще се промени за в бъдеще.

— От първия момент, в който те видях, разбрах, че ти си мъжът за мен, Бен. Въпреки всичко ти си оставаш изключително привлекателен, не можах да ти устоя.

Бен повдигна вежди.

— Но аз съм в инвалидна количка.

— Да, и?

Бен придърпа ръката й и я стисна силно.

— Корина, ти заслужаваш до себе си мъж, който може да ти предложи нормален живот, не инвалид, прикован за стола си…

— Какво означава нормален живот? — прекъсна го тя. — Искам да ми отговориш само на един въпрос. Обичаш ли ме?

Бен въздъхна и сложи ръката й на устните си.

— Да. Аз по всякакъв начин се опитах да игнорирам чувствата си към теб. Не те заслужавам, Корина. Ти си много по-добър човек от мен, но да, обичам те. Обичам те повече от всичко.

Колко дълго беше чакала тези думи. Почувства се по-щастлива от когато и да било през целия си живот. Нито болката, нито забития в ръката й абокат и системата, включена в него, не можаха да й попречат да стане и да целуне Бен.

— Обичам те — прошепна тя. — Ти си всичко, което бих искала да имам.

Бен погали лицето й.

— Баща ми беше прав. Ти си дар божи.

— Не бъди толкова сигурен — засмя се тя. — Понякога съм направо нетърпима.

— Не и за мен — отвърна той.

Корина го погледна. Тя никога не беше го виждала такъв — смел, радостен и изпълнен с вяра в бъдещето. Любовта й го беше накарала да излезе от непрогледния мрак на последните две години от живота си.

— Ти дойде в живота ми и го преобърна — каза той. — Показа ми, че нищо не е свършило и бъдещето пред мен не е толкова безнадеждно, колкото си мислех. Аз не вярвах, че ще мога да заживея отново. Ти ме убеди, че трябва.

— Млъкни, глупчо — каза нежно тя и го целуна.

— Ти ме накара отново да вярвам в чудеса, прекрасна моя принцесо. Обичам те.

— Завинаги — тихо каза тя.

— Завинаги.