Сандра Хейдън
Тя му даде кураж, но ще му подари ли сърцето си? (1)

— Уау!

За разлика от по-голямата си сестра, принцеса Леноре фон Ербах беше много въодушевена.

— Интервю с Бен Катенберг — това е… това е… направо феноменално!

Принцеса Корина погледна скептично към по-малката си сестра, слагайки на котлона вода за спагети. Леноре седеше до кухненската маса в малкото жилище на Корина във Франкфурт и режеше домати за соса.

— И кое му е феноменалното? — попита Корина, а Леноре я погледна невярващо, задържайки погледа си върху нея — с русите си коси, слабото си и елегантно тяло и изящния овал на лицето си тя беше много привлекателна млада жена. Леноре се замисли за младия мъж, за когото говореха.

Тя обичаше сестра си повече от всичко. Корина беше всичко, което й остана, след като родителите им бяха починали при злополука. Те бяха наследници на богата фамилия на принцове, но титлата и по-голямата част от семейното богатство отидоха при брата на баща им, който не проявяваше особена загриженост към племенниците си. Двете сестри пък бяха прекалено горди, за да го молят за финансова подкрепа, а и меко казано не харесваха чичо си. След смъртта на родителите им Корина пое грижите за сестра си, която тогава беше само на седемнайсет години. За да издържа себе си и нея, тя работеше като журналист в списание „Пъстър свят“. Работата беше добре платена, но жанрът на списанието никак не допадаше на младата и амбициозна журналистка. Откакто Леноре беше приета в престижен интернат в Шлезвиг-Холщайн, сестра й все по-често обмисляше възможността да напусне тази работа и да си потърси друга, която да отговаря на изискванията й.

Леноре усещаше, че сестра й не беше удовлетворена от това, което работи, и й се искаше да й помогне, но поне засега нямаше как да го стори.

Младата жена отметна назад огненочервените си коси и поклати глава.

— Как е възможно да не знаеш кой е Бен Катенберг?

— Трябва ли да знам кой е? — повдигна вежди Корина, вадейки спагетите от шкафа.

— Като журналист името Бен Катенберг трябва да ти говори много — саркастично каза сестра й.

— Е да, но не ми говори нищо — отвърна Корина и започна да реже босилек.

— Авантюристът? — опита се да я подсети Леноре, но сестра й вдигна рамене.

Леноре въздъхна.

— Толкова много вестници и списания от години пишат за приключенията му, а ти не знаеш кой е?

Изведнъж в съзнанието на Корина изникна бегъл спомен.

— Да не е този, който ходи с керван в земята на туарегите в Сахара?

— Точно той. Бен Катенберг прилича на гръцки бог…

Корина се засмя и прекъсна сестра си.

— Аха, ясно защо знаеш толкова много за него. Падаш си по този Бен, така ли? — с усмивка попита тя и погледна по-малката си сестра. Тя беше малко по-ниска от нея, но също толкова елегантна и красива.

Леноре беше много темпераментно момиче, но темпераментът й понякога идваше в повече на сестра й. Корина беше радостна, че по-малката й сестра беше успяла да преодолее тъгата по починалите им родители или поне да живее с нея, без това да се отразява на поведението и живота й. Когато те починаха, Леноре още не беше навършила пълнолетие и понесе смъртта им много тежко — изпадна в дупка — или беше изцяло дистанцирана от всичко и всички, или твърде агресивна и своеволна. От печалната дата бяха изминали почти три години и Леноре беше успяла да стъпи отново на краката си.

— Разбира се — отвърна на усмивката на сестра си Леноре. — Следила съм всичките му приключения и вярвай ми — изглеждаше зашеметяващо…

— Изглеждаше?

— Да, от две години никой нито го е виждал, нито чувал. Доколкото знам, след катастрофата със самолета в Борнео той е в инвалидна количка — обясни Леноре.

— Мили боже — каза сестра й, забравила и за врящата вода, и за босилека, който беше тръгнала да реже. — Какво се е случило?

— Ако си спомням добре, Бен Катенберг се опитал да помогне на свои приятели учени да направят наблюдателна станция за орангутани в Борнео. Самолетът, с който пътували, попаднал в гъста мъгла и катастрофирал в планината. Цяло чудо е, че е оцелял. Приятелите му, както и приятелката му, която също пътувала с тях, са загинали на място. Оттогава той не иска да вижда никого — довърши разказа си Леноре.

Корина ядосано удари по масата.

— Сега разбирам защо шефът ми иска интервю с него на всяка цена! — каза тя.

— Със сигурност ще се посрещне с интерес — отвърна сестра й.

Корина най-после се сети, че трябва да сложи спагетите във врящата вода. Тя почти ги хвърли в тенджерата и за малко не се изгори.

— Със сигурност. Да вдигаме рейтинга си с интервю със сакат човек — това е отвратително! — почти извика Корина.

— Ти ще направиш интервюто, нали? — попита сестра й. Леноре се притесни, че сестра й може да откаже задачата, която й бяха възложили. — На мен лично би ми било интересно да разбера какво се е случило с него след инцидента. Даже на няколко пъти се канех сама да го посетя, но все не набирах смелост.

— Да го посетим? Знаеш къде живее, така ли? — попита Корина.

Тя все пак не беше толкова изненадана — даваше си сметка, че много неща не знае за малката си сестра и почти нищо не можеше да я учуди.

— Разбира се, че знам — отвърна Леноре, все едно това беше най-нормалното нещо на света. — Съвсем наблизо до интерната ми. Там всеки познава семейството му. Баща му — граф Юстус — е уважаван агроном.

Корина повдигна вежди.

— Граф? Сега ми става ясно защо шефът искаше аз да направя интервюто. Явно смята, че като принцеса по-лесно ще намеря общ език с него — все пак и той, и аз сме благородници.

— Ами мисля, че шефът ти има право. Представяш ли си някоя нахална репортерка с къса пола и мрежест чорапогащник да отиде при Бен Катенберг, за да му вземе интервю?

— Да, може би си права. Ако успея да накарам горкия човек да говори и да сподели гледната си точка за случилото се, толкова по-добре и за мен, и за списанието, а и за обществеността. Хората имат право да знаят.

— Съгласна съм — каза Леноре. — А и ако направиш интервюто следващата седмица, когато празненствата за Великден вече ще са минали, може да ме посетиш в интерната.

— Чудесна идея. От много време се каня да разговарям с учителите ти. Искам да знам как се справяш — каза Корина и видя как усмивката и трапчинките от нея бързо изчезнаха от лицето на Леноре.