Уилям Пол Йънг
Кръстопът (5)

4.
Домът е там, където е сърцето

И аз като всяко човешко същество копнея да се чувствам у дома навсякъде, където отида.

Мая Анджелоу

Слънчева светлина?

Отново грееше слънчева светлина, но този път различна — по-приглушена и мека. Тони рязко седна. А къде ли се намираше сега? С този въпрос изплуваха и всичките му спомени: тунелът, пътеките с безбройните разклонения, вратата, ирландецът Джак, другият мъж.

Другият мъж? Той беше последното, което си спомняше. Дали все още сънуваше? Може би това беше сън в съня? Дали беше спал наистина, или бе сънувал, че спи? Слънцето проникваше през завесите и осветяваше вътрешността на стаята достатъчно, за да установи Тони, че се намираше в импровизирана спалня. Седеше върху тънък дюшек, поставен върху рамка с провиснала пружина. Одеялото, с което бе завит, беше прокъсано и парцаливо, но чисто.

Дръпна завесата и през прозореца видя същата обширна местност, която бе виждал по-рано и през вратата в каменната стена. Кога се бе случило всичко? Снощи, вчера или никога? В далечината се издигаха каменни зидове, по терасираната земя между които растяха безразборно дървета, някои на групи, други поединично. Тук-там имаше къщи, едва забележими и съвсем обикновени.

На вратата се почука — три удара, както по-рано. Тони се изправи и подпирайки се на стената, се подготви за ново внезапно преминаване от другата страна.

— Влез? — Произнесе го повече като въпрос, отколкото като покана, но това едва ли имаше значение.

— Можеш ли да отвориш вратата — прозвуча смътно познат глас от другата страна. — Ръцете ми са заети.

— О, съжалявам — извини се Тони и дръпна вратата навътре.

В рамката стоеше непознатият от по-рано, с проницателните тъмнокафяви очи, и изведнъж Тони си спомни думата „безопасност“. Този мъж му беше казал, че е в безопасност, и думата тогава бе предизвикала у него облекчение, ала сега дълбоко го озадачаваше.

— Може ли да вляза? — попита мъжът с усмивка. В ръцете си държеше поднос с кафе и различни лакомства. Изглеждаше на възрастта на Тони. Беше облечен в джинси и зелена риза, а кожата му беше с тъмнобронзов цвят, вероятно вследствие на слънцето и вятъра.

Тони изведнъж забеляза, че е облечен в синьо-бяла болнична роба, отворена на гърба. Това облекло му се стори странно уместно и смущаващо. Чувствайки се оголен, той се опита с едната ръка, доколкото бе възможно, да затвори цепката отзад.

— Разбира се, моля да ме простите — отново се извини той, тъй като не се сети какво друго да направи, и отстъпи встрани, за да направи път на непознатия да влезе.

— Нося някои от любимите ти неща: кафе, направено от бариста, понички „Макминвил Крийм“ и „Манго Танго“ от „Вуду Донътс“, както и поничка с пълнеж от желе от „Хевънли Донътс“. Не е ли това почти идеален начин да се започне денят?

— Ъъъ, благодаря. — Тони взе голямата чаша с димящо кафе, ванилено лате със съвършен каймак, върху който личеше формата на перо. Отпи от него и в продължение на един дълъг миг се наслади на вкуса му, преди да преглътне. После внимателно седна на ръба на пружиненото легло. — Вие няма ли да пиете кафе?

— Предпочитам чай, какъвто пих вече достатъчно тази сутрин. — Мъжът придърпа един стол по-близо до Тони и седна на него. — Предполагам, че имаш доста въпроси, синко, така че питай, а аз ще се постарая да ти отговарям така, че да ме разбираш.

— Сънувам ли?

Мъжът се облегна назад и се усмихна.

— Доста сложен първи въпрос и се страхувам, че отговорът няма да ти се стори твърде задоволителен. И така, сънуваш ли? И да, и не. Нека се опитам да отговоря на въпроса, който действително искаше да зададеш, а не на този, който зададе. Антъни, ти си в кома. Намираш се в болницата на Орегонския университет за здраве и наука на върха на хълма в Портланд, но същевременно си и тук.

— Почакайте! Аз съм в кома?

— Да, аз съм пред теб и ти ме чу да казвам точно това.

— Аз съм в кома? — повтори Тони невярващо. После се премести по-навътре на леглото и отпи още една глътка от горещото кафе. — Ами това? — кимна той към чашата си.

— Това е кафе.

— Знам, че е кафе. Искам да знам истинско ли е? Как бих могъл да съм в кома и да пия кафе?

— Не би разбрал, дори ако се опитам да ти обясня.

— Не мога да повярвам, аз съм в кома! — повтори той, изумен.

Мъжът се изправи и постави ръка на рамото на Тони.

— Знаеш ли, имам малко работа навън. Защо не подредиш въпросите в ума си и не излезеш при мен? Дрехите ти са окачени в дрешника ей там. Ще намериш също и чифт обувки. Когато си готов, просто излез.

— Добре — бе единственото, което Тони успя да каже, като едва погледна мъжа, докато той излизаше от стаята. Казаното от непознатия звучеше странно, но в него действително имаше логика. Ако беше в кома, тогава всичките събития не бяха нищо повече от бълнувания на неговото несъзнавано. После нямаше да си спомня нищо. Нищо от случващото се не беше реалност или пък истина. Последното му напомни за ирландеца Джак и той се усмихна. Непознатият му донесе успокоение. Поне не беше мъртъв.

Отпи отново от латето си. Със сигурност вкусът му беше като истински, но в мозъка му трябва да имаше определени центрове, които стимулираха други части като паметта и заедно формираха псевдореални действия като отпиване на кафе или изяждане на някое от лакомствата от подноса. Той си взе поничка. Ех, да можеше да патентова това по някакъв начин — без калории, без страничните ефекти на кафето и захарта, без проблемите, произтичащи от цялата снабдителска верига.

Поклати глава, удивен от пълното безумие на преживяването си, ако то въобще можеше да се нарече така. Дали едно събитие, което не беше истина и нямаше да бъде запомнено, можеше да се окачестви като преживяване?

Щом изяде и последната хапка от поничката, Тони реши, че е време да разбере какво го очакваше от другата страна на вратата. Макар да бе убеден, че нямаше да си спомня нищо от това, което предстоеше да се случи, той бе готов да се изправи лице в лице с него. Тъй или иначе нямаше какво да губи. Затова побърза да се облече и благодарен на въображението си за това, че се бе погрижило да има топла вода, изми лицето си. После пое дълбоко въздух и излезе през вратата на спалнята.

Оказа се, че е пренощувал в едното крило на фермерска къща, която не бе в особено добро състояние. Боята й се люпеше и като цяло изглеждаше грохнала. Печална наглед, макар и подредена, тя беше далеч под стандарта, към който Тони бе привикнал. Определено в нея нямаше никаква показност и натруфеност. От стаята, където бе преспал, се излизаше на веранда, обикаляща цялата постройка, която също се нуждаеше от сериозен ремонт. Непознатият се беше облегнал на перилото и чоплеше зъбите си със стрък трева.

Тони застана до него и обходи с поглед обширния имот. Странно място беше. Някои части от него изглеждаха поддържани, но като цяло беше занемарен и запуснат. Зад близката разнебитена ограда Тони разпозна изоставена градина, обрасла с магарешки бодил и гъсти бурени, в средата на която имаше стар дъб, на който висеше вехта детска люлка, едва полюшвана от вятъра. Отвъд нея имаше друга, отдавна безплодна овощна градина. Навсякъде земята изглеждаше похабена, осквернена, изразходвана. За радост планински цветя и тук-там някоя роза бяха разцъфнали на най-неугледните места, сякаш за да смекчат скръбта по нечия смърт.

Може би нещо се е случило с почвата тук, помисли си Тони. Изглежда, слънце и вода не липсваха, но голямо значение имаше какво се криеше под повърхността. Вятърът промени посоката си и Тони долови уханието на див люляк, невъзможно бе да го обърка. Нежно и свежо, то му напомни за майка му. Беше нейното любимо растение.

Ако, както подозираше, всичко това беше творение на неговия мозък, който свързваше съхранени в паметта мисли и образи, обясним беше неочакваният и изненадващ покой, който го обзе. Нещо на това място го зовеше или най-малкото предизвикваше в него отклик. „Безопасност“ беше думата, която непознатият беше произнесъл над него. Лично той не би избрал точно тази дума.

— Какво е това място? — попита той.

— Обиталище — отвърна непознатият мъж, загледан в далечината.

— Обиталище? Какво означава обиталище?

— Място, на което живееш, пребиваваш, чувстваш се като в свой дом. Обиталище. — Мъжът изрече последното, сякаш обичаше тази земя.

— Дом? Хм, това беше една от думите, които Джак използва, за да определи това място, макар да уточни, че не е „точно“ дом. Но каза също, че не е и „точно“ ад, каквото и да означава това.

Мъжът се усмихна широко.

— Още не познаваш достатъчно Джак. Изключително добре борави с думите този приятел.

— Не разбрах всичко от това, което ми наговори, но поне започнах да схващам разликата между реално и истинско.

— Хм! — въздъхна мъжът и замълча, сякаш за да не прекъсне мисълта на Тони. Известно време двамата останаха да стоят мълчаливи един до друг, всеки виждащ гледката пред себе си с различни очи — единият със състрадание, другият с вълнение и известна тревога.

— Като казвате, че това е обиталище, порутената къща ли имате предвид, или целия имот?

— Имам предвид всичко, което видя вчера, и още много, което не си видял. Всичко, което е в границите на тези заграждения и отвъд тях, всичко. Но това — показа с широк жест земята, затворена сред оградите — е центърът, сърцето на обиталището. Това, което се случва тук, променя всичко останало.

— Кой е собственикът?

— Никой. Това място никога не е било предназначено да бъде нечия собственост. Замислено е да бъде свободно, отворено, неограничено… никога собственост.

Настъпи мълчание, докато в продължение на няколко секунди Тони подбираше подходящите думи за следващия си въпрос.

— Добре тогава, кой живее на това място?

Устните на непознатия се разтегнаха в лека усмивка, преди да отговори на въпроса:

— Аз!

— Вие живеете тук? — реагира Тони, преди да помисли. Че кой друг можеше да живее там? Непознатият беше сложна проекция на собственото му подсъзнание, с което той някак взаимодействаше, едва ли някой реален човек би живял на подобно място, в средата на нищото, сам-самичък.

— Да, аз.

— Харесва ли ви да живеете усамотено?

— Не знам. Никога не съм живял усамотено.

Последното изостри любопитството на Тони.

— Как така? Не видях никой друг тук… О, може би имате предвид Джак? Има ли и други като него? Ще срещна ли и другите?

— Няма втори като Джак. А колкото до другите, когато му дойде времето, ще видиш и тях. — Той направи пауза. — Няма нужда да се бърза.

Последва ново мълчание, продължително и неловко. По време на тези прекъсвания в разговора Тони се опитваше да открие в паметта си образи, които биха могли да обяснят онова, което в момента виждаше, но без успех. Гледката пред него не напомняше нито един възприет някога изглед или дори въображаема представа. Как беше възможно всичко да е просто проекция на упоения му коматозен мозък? Нямаше никаква идея.

— А от колко време живеете тук?

— От четирийсетина години. Цял живот, би казал някой. Всъщност не е кой знае колко време.

— Няма спор — отвърна Тони с неискрен тон, в който се долавяше чувство за превъзходство, и поклати глава. Що за ненормалник би избрал да живее в тази пустош четирийсет години? Всеки би се побъркал за четирийсет часа, та какво оставаше за четирийсет години.

Тони скришом погледна към събеседника си, който не забеляза погледа му или просто не го беше грижа. Изглежда, беше от онези редки хора, които се чувстваха напълно удобно в кожата си и в мир с всичко около себе си. У него не долавяше наличие на задни мисли, користни стремежи, за разлика от почти всички други, които Тони познаваше. Може би най-подходящото определение за него бе доволен, макар че кой човек с ума си би бил доволен в това мъртвило. За Тони доволството и скуката бяха синоними. Вероятно този особняк беше просто невежа, който не познаваше нищо по-добро, понеже не беше нито учил, нито пътувал. По-интригуващо обаче беше самото му присъствие, неочакван елемент в проекцията на подсъзнанието на Тони. Трябваше да е носител на някакво послание.

— Бихте ли ми казали кой сте? — Това беше неизбежен въпрос.

Мъжът се обърна изцяло към него и Тони срещна неговите необикновено проницателни очи.

— Тони, аз съм този, който майка ти каза, че никога няма да те изостави.

На Тони му беше нужно малко време, за да асимилира отговора, след което отстъпи крачка назад.

— Исус? Ти? Ти си самият Исус?

Мъжът не отвърна нищо, само продължаваше да го гледа в очите, докато Тони сведе поглед към земята, за да събере мислите си. И тогава внезапно всичко му се проясни. Разбира се, че беше Исус! Та нали беше записал името му в списъка си. Кой друг би му се явил в това лекарствено индуцирано коматозно състояние, освен Исус, архетипът на архетипите, образ, залегнал в най-дълбоките кътчета на невронната му мрежа. Сега стоеше пред него, неврофизиологична проекция без реално съществуване и вещественост.

Той вдигна поглед, тъй като непознатият го зашлеви през лицето с отворена длан, достатъчно силно, за да го заболи, но недостатъчно, за да остави следа. Тони остана смаян и усети как у него моментално се надигна гняв.

— Просто ти помагам да осъзнаеш колко дейно е въображението ти — обясни мъжът и се засмя с глас. Очите му си оставаха все така благи. — Удивително какъв шамар може една невеществена проекция да зашлеви на човек, а?

Ако наоколо имаше някой друг, Тони щеше да се почувства крайно неловко и да се разгневи. Но сега беше най-вече сепнат и изненадан.

— Прекрасно! — обяви той, след като се опомни. — Ето това се нарича опровергаващо доказателство! Реалният Исус никога не би ударил когото и да било — беше заключението му.

— И как би могъл да бъдеш сигурен в това, ако смея да запитам? От личен опит? — Мъжът, който твърдеше, че е Исус, беше широко усмихнат, явно му беше забавно. — Не забравяй, Тони, своето убеждение, че аз съм образ на Исус, продукт на размътеното ти от медикаменти подсъзнание. Всъщност самият си противоречиш. Или аз съм този, който казвам, че съм, или ти дълбоко в себе си вярваш, че Исус би ударил човек през лицето. Кое от двете е истина?

Непознатият скръсти ръце на гърдите си, наблюдавайки как Тони се бори с логиката. Накрая Тони отново вдигна поглед и отговори:

— В такъв случай може би наистина вярвам, че Исус би ме ударил през лицето.

— Ха! Поздравления! Значи мъртъвците все пак кървят! — Исус се засмя и прегърна Тони през рамото. — Поне се опитваш да се придържаш към своите първоначални допускания, дори когато не са истинни и усложняват живота ти. Трудно е да се живее така, но пък е разбираемо.

Тони сви рамене и също се засмя, напълно озадачен от репликата с мъртъвците, които кървели. После, без да си кажат и дума, сякаш се бяха наговорили предварително, двамата слязоха по стълбите и тръгнаха да се изкачват по склона на един хълм към горичката близо до неговия връх, най-високата точка в имота. Отдолу дърветата изглеждаха сгушени в сивата каменна стена, където Тони за първи път бе срещнал Джак. Отгоре вероятно можеше да се види целият имот, а дори и простиращата се отвъд най-далечните му стени долина. Докато вървяха, Тони продължи да задава въпроси, тъй като предприемачът у него бе озадачен от онова, което виждаше около себе си.

— Казваш, че си живял четирийсет години тук, а мястото изглежда доста западнало. Не се обиждай, но само това ли успя да постигнеш през всичкото това време? — Дори да бе възнамерявал да прикрие своя намек, не успя. Ала вместо да реагира отбранително, Исус като че ли прие упрека.

— Може би си прав. Предполагам, че не съм особено добър в стопанисването. Имотът сега е бледа сянка на онова, което представляваше в началото. Навремето беше прекрасна буйна градина. Открита, красива и свободна.

— Не исках да прозвучи… — започна Тони с извинителен тон, но Исус го прекъсна, усмихнат, махвайки с ръка. — Просто сега не прилича много на градина — все пак уточни той.

— Да, работя по въпроса — въздъхна Исус едновременно с примирение и решителност.

— Изглежда, никак не ти е лесно — добави Тони, опитвайки се да не звучи твърде негативно. Не можа да се сдържи, беше му стар навик винаги да си извоюва превъзходство в разговорите.

— Може да отнеме време, но няма да се предам — беше невъзмутимият отговор.

— Не искам да бъда груб, но не мислиш ли, че начинанието ти продължава вече прекалено дълго? Земята може да се разчисти, да се засее и натори, да се добиват реколти. Мисля, че в нея има потенциал. Неколцина професионалисти, разполагащи с необходимите сечива и машини, могат да съкратят значително този процес. Може би ще трябват и един-два булдозера. Видях също, че стените на няколко места са започнали да се рушат. Би могъл да наемеш инженер, архитект и зидари, които за около шест месеца да преобразят всичко. Не би било зле да пазариш и една бригада строители да разрушат и издигнат отново къщата ти.

— Това, Тони, е жива земя, не строителна площадка. Всичко тук е реално и пълнокръвно, не е някаква измислица, която можеш да моделираш както пожелаеш. Избереш ли техниката пред човешките взаимоотношения и постепенното развитие, опиташ ли се да ускориш принудително процеса на самоосъзнаване, да насилиш помъдряването и съзряването, преди да им е дошло времето, ето — посочи надолу към фермата, — ето в какво се превръщаш.

Тони не можеше да прецени дали Исус използваше „ти“ в по-общия смисъл, или имаше предвид именно него. Но не попита за уточнение.

— Способни сме да напредваме — продължи Исус — със скоростта и в посоката, които самата земя позволява. Човек трябва да се отнася към земята с почит и благоговение и да я остави да му говори със сърцето си. Тогава, от уважение, ние трябва да изберем да се подчиним на нейната идея за „реално“ и все пак да останем такива, които я водят към истинното, с любов, без колебание, независимо от цената. Да не живеем за земята по този начин означава да се присъединим към нейните насилници, опустошители и експлоататори, тогава всяка надежда за спасението й ще бъде изгубена.

— Господине! — Смут започна да обзема Тони, докато се опитваше да схване смисъла на онова, което чуваше. — Изразяваш се с метафори и губя мисълта ти. Говориш за тази земя все едно е личност, човек, когото познаваш и обичаш. Как е възможно да се отнасяш така с нещо, което представлява просто сбор от камънаци, пръст, хълмове, диви цветя, бурени, вода и тям подобни?

— Именно поради това не можеш да разбереш за какво говоря. — Исус сложи ръка на рамото на Тони и леко го стисна.

Тони се спря на пътеката, вдигна ръце, сякаш искаше да приеме в себе си цялата местност, и с преднамерен драматизъм изрече отново своята основна теза:

— Но това е просто пръст! Не е жив човек. Пръст е!

— Ех, Тони, ти вече сам го каза… от пръстта отново при пръстта. Пръст!

Това беше липсващата брънка! Самата идея беше шокираща, а от нея следваха потресаващи изводи. Той погледна отново в тъмнокафявите очи на спътника си и в ума му постепенно се оформиха думите, които се страхуваше да произнесе.

— Искаш да кажеш, че всичко тук, не само това, което видях зад стените, но и другото отвъд тях, е живо същество?

Погледът на Исус не потрепна.

— Искам да кажа нещо много повече от това, Тони. Искам да кажа, че това живо същество… си ти!

— Аз? Не, това не може да е истина. Невъзможно е. Не може да бъде!

Тони се почувства така, сякаш невидим юмрук го бе ударил в корема. Той се обърна и със залитане измина няколко крачки. Само за миг гледката пред очите му се беше променила коренно, очите му се бяха отворили, но той не желаеше да гледа през тях. Беше съдил за тази земя от позицията на надменен и неангажиран емоционално човек, беше я обявил за ничия земя на несполуката, за бунище, което не си заслужаваше да бъде разчистено и възродено. Това беше неговата преценка. Беше се опитвал да се държи любезно и насърчително със спътника си, но не бе помислил какво действително изпитваше към тази земя. В действителност, ако зависеше от него, би изкоренил всичко живо, би го погребал под асфалт, бетон и стомана. Така беше грозно, нямаше никаква стойност и заслужаваше единствено да бъде унищожено.

Тони падна на колене и закри очи с длани, сякаш полагайки усилие да измисли нови лъжи, които да прикрият липсата на старите, или да си създаде нова заблуда, която да му осигури убежище, закрила и комфорт. Ала вече беше прогледнал, честността го заставяше да свали длани от очите си, потребността от яснота го задължаваше да продължи да гледа. Той вдигна глава и се огледа съсредоточено. Към нищо от видяното не изпита възхищение или обич. Това място беше пустош, в която всичко като че ли беше безвъзвратно погубено — печално петно в един свят, който иначе би могъл да бъде очарователен. Дали това петно действително беше той, дали тази пустош беше неговото сърце? Ако беше така, то той бе един жалък неудачник. В най-добрия случай. В най-лошия не бе достоен за нищо друго, освен презрение.

Плачът бе за Тони слабост, която той ненавиждаше и на която още като дете се бе заклел да не се поддава. Но сега не можа да се удържи. Разплака се, а скоро плачът му се превърна в неудържимо хлипане. Някакъв бент, изграждан с години, се беше скъсал и той бе напълно неспособен да спре мощния прилив на емоции. Не можеше да определи дали те го караха да се тресе и трепери, или земята се клатеше под краката му.

— Това не може да е истина, просто не може! — стенеше той, опитвайки се да не поглежда Исус в очите. Тогава от самите му дълбини се изтръгна неочакван вик: — Не искам да е истина! — След това започна да умолява: — Моля те, кажи ми, че това не е истина! Това ли е всичко, което представлявам — болна и окаяна пустиня? Това ли представлява целият ми живот? Наистина ли съм грозен и отвратителен? Моля те, кажи ми, че това не е истина!

Яростни вълни на самосъжаление и себененавист бушуваха в него и той почувства, че душата му може да не издържи. Поредната вълна подкоси коленете му и той рухна на земята. Исус коленичи до него и го прегърна, остави го да ридае в ръцете му, достатъчно силни, за да държат непоносимата болка в нежните обятия на добротата. Тони имаше чувството, че единственото, което му помагаше да не се разпадне, беше присъствието на този човек.

Във вихъра на емоционалния ураган Тони усети как умът му бива отнесен от своя пристан. Всичко, което бе приемал за реално и правилно, сега се превръщаше в прах и пепел. И точно в този момент, като мълния от ярка светлина, го осени противоположната мисъл: ами ако сега не губеше, а откриваше ума си, сърцето си, душата си? Той стисна силно очи и продължи да ридае. Не искаше да ги отвори никога вече, за да не вижда онова, което представляваше, в което се бе превърнал.

Исус разбираше какво се случва в него и притисна обляното му в сълзи лице към рамото си. Бурята у Тони не стихваше, с отминаването на една емоционална вълна се надигаше нова и го връхлиташе. Напорът им на моменти беше толкова силен, че Тони се страхуваше, че няма да е способен да ги издържи до края. Вълна след вълна, с години потискани емоции, чакали своето освобождаване, най-сетне изразени, огласени.

Постепенно яростта на бурята започна да намалява и тя накрая утихна. Тони се успокои, само от време на време случайни потръпвания нарушаваха покоя му. През цялото време Исус го бе държал в обятията си. Чак когато Тони се успокои напълно, той заговори.