Уилям Пол Йънг
Кръстопът (10)

9.
Вихрушка сред паството

Сред всички неща, от които се страхувам, жената е единственото, което няма да ме нарани.

Ейбрахам Линкълн

Тони пристигна тъкмо когато приключваше закуската и по останките в чинията на Каби позна, че той беше ял бурито^[1] с пилешко месо, боб и сирене. От чувството на удовлетворение, обзело момчето, беше очевидно, че това бе сред любимите ястия на Каби.

— Каби, имаш двайсет минути за игра, преди да те заведа на училище. Оттам ще те вземе Маги, защото аз трябва да отида при Линдзи. Маги ще те заведе и на църква довечера, как ти звучи това?

— Д’бре!

— И знаеш ли какво още? Маги ще направи пиле за вечеря и ще ти позволи да отделиш месото от костите в нейната чиния. Какво ще кажеш?

Каби бе развълнуван и вдигна ръка, задържайки я във въздуха, докато майка му се досети да плесне длан в неговата. Доволен, той изтича в стаята си и затвори вратата. После пъхна ръка под леглото, изтегли оттам малък калъф и го отвори. Вътре имаше малка червена детска китара и скъп наглед фотоапарат. Доволен, че всичко си е там, той затвори калъфа, щракна закопчалките и отново го пъхна под леглото. След това се огледа и забеляза любимата си книжка с илюстрации. Взе я и започна да разлиства страниците й. Поставяйки пръст под всяка картинка на животно, той произнасяше името му достатъчно отчетливо, за да разбере Тони, че действително ги разпознава. Но едно животно го затрудни — може би не знаеше как да произнесе името му — и той продължи да потупва с показалец под илюстрацията.

Тони не можа да се сдържи:

— Ла-ко-мец — изрече го, без да се замисли, и в същия миг застина в очакване.

Подобна бе реакцията и на Каби. Той затвори книгата рязко и остана да седи абсолютно неподвижен в продължение на почти десет секунди, само погледът му се стрелкаше насам-натам из стаята в търсене на източника на гласа. Накрая отвори отново книгата и потупа с пръст под същата картинка.

— Лакомец — повтори Тони, примирен, че вече се е разкрил.

— Мамамуштара! — изписка Каби и се заклати назад-напред, поставил ръка пред устата си.

— Каби? — долетя гласът на майка му от другата стая. — Какво се бяхме разбрали за това? Не го казвай повече!

— Д’бре! — извика момчето в отговор и зарови глава във възглавницата, за да заглуши бурния си смях. — Мамамуштара! — прошепна пак след малко.

После отново седна, отвори книгата и започна да потупва с пръст под илюстрацията, този път бавно и целенасочено. Всеки път Тони изговаряше „лакомец“, а Каби заравяше лице във възглавницата и се тресеше в неистов смях.

По едно време се претърколи от леглото на пода, за да надникне дали отдолу не се крие някой. Провери и в гардероба, който, като се изключеше обичайното му съдържание, беше празен. Плахо надникна дори зад скрина. Накрая застана в средата на стаята и произнесе високо:

— Ново!

— Имаш ли нужда от нещо, Каби? — обади се гласът на майка му.

— Каби, ще го направя отново, но шшш! — помоли го Тони.

— Нех! — изкрещя Каби на майка си, после шепнешком възкликна: — Мамамуштара? — и отново се преви от смях.

Тони също се разсмя, заразен от смеха на момчето. Изглежда, това за него беше същинско приключение.

Каби се опита да овладее смеха си, доколкото му бе възможно, и вдигна ризата си, за да потърси там източника на тайнствения глас. Разгледа съсредоточено пъпа си и тъкмо се готвеше да си свали панталоните, когато Тони го възпря:

— Каби, спри. Не съм в панталоните ти. Аз съм в… — Той направи пауза, търсейки думите. — Аз съм в сърцето ти, мога да виждам през очите ти и да говоря в ушите ти.

Каби закри очи.

— Да, сега не мога да виждам — потвърди Тони.

Каби продължи да закрива и открива очи, а Тони му казваше ту че вижда, ту че не вижда. Изглеждаше сякаш тази игра никога няма да свърши, когато изведнъж Каби спря и отиде пред огледалото на вратата на гардероба. Наведе се и погледна отблизо в очите си, сякаш можеше да види гласа там. После сви устни решително и се дръпна назад, погледна се от разстояние, скръсти ръце на гърдите си и обяви:

— Кнаби?

— Каби — проговори отново Тони, — името ми е Тони! То-ни!

— Тах-ни. — Не го произнесе ясно и отчетливо, но Тони разпозна името си. Веднага след това Каби го смая с нещо неочаквано. На лицето му цъфна широка, възхитителна усмивка, той сложи и двете си ръце върху сърцето и каза тихичко:

— Тах-ни… пр’ятел!

— Да, Каби — отвърна му Тони с мек и топъл глас. — Тони и Каби са приятели.

— Дааа! — извика момчето, вдигна ръка във въздуха и я задържа в очакване, но осъзнавайки, че до него няма никого, плесна сам въображаемата ръка на гласа.

После се случи още нещо неочаквано. Поглеждайки отново в огледалото, Каби с усилие изрече въпроса:

— Тах-ни, ’бича Кнаби?

Тони беше изненадан от този прост въпрос, съставен само от три думи. Каби бе положил усилието, бе събрал куража да попита, но Тони сякаш не бе способен да даде отговор. Обичаше ли Каби? Та той едва го познаваше. И изобщо знаеше ли как да обича? Знаеше ли какво представлява обичта, беше ли я изпитвал някога? И ако не беше, щеше ли да я разпознае, ако някога я изпиташе?

Момчето чакаше отговор с обърнато нагоре лице.

— Да, обичам те, Каби — излъга той и незабавно усети разочарованието му.

Каби някак бе доловил лъжата. Сведе поглед, ала тъгата му продължи само няколко секунди. После отново погледна нагоре и каза:

— На-ко-га?

На-ко-га? Какво ли означаваше това? — зачуди се Тони. — „Никога“ ли искаше да каже момчето, „а кога“ или пък „някога“? Да, Каби беше казал „някога“… някога Тони щеше да го обикне. Тони се надяваше това да се окаже истина. Може би Каби знаеше неща, които той не знаеше.

* * *

Пристигнаха в специализираното училище, където Каби — а следователно и Тони — щеше да прекара по-голямата част от деня. Учебното заведение за деца с интелектуална недостатъчност делеше един двор с местна гимназия, където учеха деца с нормално развитие, а възпитаниците му бяха около дузина. Там децата бяха непрекъснато ангажирани с интересни дейности и Тони беше изумен от уменията, които Каби беше усвоил, въпреки умствената си недоразвитост. Четенето му беше едва на предучилищно ниво, но вече можеше да извършва прости математически действия. Особено умел беше в използването на калкулатор, каквито впрочем носеше скрити два в раницата си — беше успял да си ги присвои още с влизането. Доста напреднали бяха и уменията му в писането. Гледайки от бялата дъска, той направо изрисуваше думите в една от многобройните си, изписани гъсто тетрадки.

Тони мълчеше, за да не привлича внимание нито към себе си, нито към Каби. Момчето пазеше общата им тайна, но на няколко пъти през деня, когато му се отдадеше възможност, поглеждаше отблизо лицето си в някое огледало и прошепваше: „Тах-ни?“.

— Да, Каби, все още съм тук — отвръщаше Тони.

Тогава Каби се усмихваше широко, кимваше енергично и отново хукваше нанякъде.

Добротата и търпението на учителите и останалия персонал, както и на неколцина ученици от съседната гимназия, които редовно идваха да помагат, изненадаха Тони. Колко ли хора, запита се той, всекидневно посвещаваха време, за да се погрижат за другите?

Каби обядва претоплено бурито, останало от закуската, рулце със сирене и курабийка с пълнеж от смокинов конфитюр. Всяко от тях като че ли беше любимото му. Часът по физкултура премина в танци и беше истинска комедия от грешки, но за щастие всички накрая оцеляха. Тони се оказа пленник в един чужд за него свят, но всяко следващо преживяване сякаш го приземяваше в реалността. Това беше истинският живот — обикновен, ала все пак необичаен и неочакван. Какво беше правил през всичките тези години, за да не го види? Беше се крил, бе първата мисъл, която му дойде наум. Може да не беше целият отговор, но бе поне съществена част от него.

Времето, прекарано с тези деца, му донесе неочаквана наслада, но и болка, породена от яркия спомен за неговите провали като родител. Известно време беше опитвал най-усърдно да бъде добър баща, дори беше чел книги на тази тема, но след като Гейбриъл… беше оставил родителството на Лори и се беше върнал в по-сигурния свят на производството, планираните постижения и недвижимите имоти. Всеки пристъп на съжаление или скръб по време на работния ден той изтласкваше отново в дълбоките кътчета на душата си, където можеше да бъде по-лесно пренебрегван.

Маги пристигна навреме, все още в болничната си туника и панталон. Влизайки, тя озари стаята с присъствието си. Държането й беше професионално, ала самото й същество излъчваше жизнерадост и общителност. След като ги откара у дома с ударения си автомобил, тя се зае да чисти пиле, което после постави във фурната да се пече. Каби, леко раздразнен, че не му беше останал нито един от двата калкулатора след проверката на тръгване от училище, беше зает първо с нареждане на пъзел, после с оцветяване на картинки и накрая с дълга битка на „Зелда“, видеоигра, която бе овладял до съвършенство. През няколко минути той прошепваше „Тах-ни?“, за да се увери, че Тони е още с него, и когато Тони му отговаряше, момчето го възнаграждаваше с широка усмивка.

Когато печеното пиле изстина достатъчно, Каби се изми и бързо и ефикасно отдели месото от костите. Ръцете му бяха омазани до лактите, както и брадичката и устата му, където мистериозно беше изчезнала известна част от месото. После просто довърши вечерята си с картофено пюре и няколко задушени моркова.

— Каби, имаш ли нужда от помощ, за да си избереш дрехи за църквата? — попита Маги.

— Аз ще ти помогна — каза Тони шепнешком, сякаш Маги можеше да го чуе.

— Нах — прошепна в отговор Каби и тръгна към стаята си широко усмихнат.

Двамата разглеждаха гардероба на Каби и надникнаха във всички чекмеджета, докато най-сетне се спряха на най-подходящото облекло: джинси, колан, риза с дълъг ръкав и клипс вместо копчета и маратонки с велкро. Обличането отне доста време — коланът беше особено предизвикателство — ала все пак приключи успешно и Каби се втурна обратно към кухнята, за да се покаже на Маги.

— Я се виж само! — възкликна Маги. — Какъв красив младеж! Нима избра дрехите сам?

— Та… — понечи да каже Каби.

— Шшш! — възпря го Тони.

— Шшш! — изшътка и Каби, сложил пръст пред устните си.

— Какво искаш да кажеш с това „шшш“? — засмя се Маги. — Защо да не кажа колко е пораснал и какъв красавец е станал моят Каби? Знаеш ли, дори смятам да разглася това из целия свят. Хайде, поиграй си малко, докато аз се приготвя за църква.

Църква, повтори наум Тони. Не беше стъпвал в църква, откакто преди много време с брат му ги бяха изпратили в религиозно приемно семейство. Тогава на него и Джейк им се беше налагало да седят дълги часове мълчаливо на дървените църковни пейки, сякаш направени за изтезание. Ала въпреки неудобството те често успяваха да задремят, унесени от монотонната проповед. Усмихна се, когато си спомни как една вечер с Джейк бяха решили да се покръстят, смятайки, че това ще им донесе „червени точки“ пред техните приемни родители, както и стана. Покръстването им беше възнаградено с внимание от страна на приемното семейство, ала скоро стана ясно, че „поканвайки Исус в сърцата си“, те драстично бяха увеличили очакванията към себе си за стриктно спазване на редица правила, нещо, което не бяха подозирали. Тони скоро се превърна във „вероотстъпник“, категория, която, както установи, беше далеч по-неблагоприятна от „безверник“. И без това му беше достатъчно трудно да оцелява като приемно дете. Но за приемно дете, което бе отстъпило от вярата, животът беше многократно по-тежък.

И Маги, и Каби сякаш с въодушевление се готвеха за вечерната служба, което изостри любопитството на Тони. Може би нещата се бяха променили в годините на неговото отсъствие от храма.

Маги, приятно закръглена, пищна жена, положи умерен пласт грим върху лицето си, облече представителна рокля, която подчертаваше прелестните й линии, и обу червени обувки с висок ток. Погледна се за последен път в огледалото, изглади няколко гънки по дрехата си и леко „глътна“ корема, след което кимна одобрително, взе връхната си дреха с едната ръка, а с другата хвана Каби.

Не след дълго бяха на паркинга на внушителната църква „Свети Дух“, която Маги посещаваше редовно, а Каби често. Имаше делнична литургия и вечер на младежта, затова гъмжеше от хора — стари и млади — всичките въодушевени и преизпълнени с праведни намерения. Тони беше впечатлен от разнородността във възрастите и расите на богомолците. Заможните седяха редом с не толкова заможните. Непринудеността, с която всички общуваха, го изненада, общата атмосфера бе на добронамереност и сплотеност. За разлика от неговите спомени.

По път към детските учебни стаи Маги се спря на няколко пъти да поговори със свои познати, като през цялото време от нея струеше покоряващо очарование. Тя беше увлечена в един от тези разговори, когато Тони чу Каби да прошепва: „Тах-ни?“.

— Тук съм, Каби. Какво има? — отвърна той.

— Виждаш? — Момчето сочеше към една двойка в другия край на помещението, влюбени момче и момиче, погълнати изцяло един от друг. Те не забелязваха света около себе си и хванати за ръце, си говореха незначителни неща. Единственото, което имаше значение за тях в тази вселена, бе да са близо един до друг. Тони се усмихна. От дълго време беше спрял да забелязва невинната любов. Кога, запита се той, беше забравил, че тя съществува?

Каби беше развълнуван и сякаш дърпаше нетърпеливо Тони за ръката.

— Какво има, Каби? Добре ли си? — попита Тони.

— Прр-ятелка? — изрече Каби.

— Каби — отвърна Тони, смятайки, че е разбрал мисълта на Каби. — Това момиче ли? Харесваш ли я?

— Да… не — поклати глава момчето. — Кнаби иска…

Каби желаеше. Тони си даде сметка за това. Почувства суровия, страстен копнеж в Каби и парещия страх, който бавно си проправи път до ъгълчетата на очите му и излезе навън, спускайки се по лицето му. Този млад мъж усещаше, че навън съществуваше наслада, от която не можеше да вкуси, и сякаш вътрешно ръмжеше от болезнено желание. Той никога нямаше да изживее онова, което Тони бе отхвърлил с коравосърдечна и безразсъдна надменност — любовта на жена. Каби жадуваше за този дар. Тони отново си даде сметка колко повърхностни предразсъдъци беше хранил относно зрелостта на това младо, шестнайсетгодишно сърце. Това не беше болезнена, проникната от срам самокритика, а по-скоро неудобно самопризнание. Изглежда, у Тони се развиваше съвест, а той не бе сигурен дали това му се нрави.

Ама че съм задник, помисли си той.

— Много съжалявам, Каби — едва прошепна.

Каби кимна, без да сваля поглед от двойката, и прошепна в отговор:

— На-кога.

Маги дръпна момчето за ръката и двамата продължиха нататък. Тони мълчеше, потресен. Когато стигнаха до означената с табела специализирана стая и Маги записваше Каби за занимания, Тони дочу как две момчета изхихикаха злостно и едното каза достатъчно високо, за да го чуят:

— Ето го малоумния!

Каби също чу това и се обърна към момчетата. През очите му Тони видя двамата недодялани грубияни, на възраст може би в началните класове на гимназията, да се хилят и да сочат с пръст към него. Каби се опита да им отвърне подобаващо с неприличен жест, но вдигна грешния пръст — показалеца — тъй като бе забравил наученото от съучениците.

— Не този пръст, Каби, вдигни средния — подучи го Тони.

Каби се загледа в пръстите на ръката си, опитвайки се да реши кой от тях е средният, но бързо се отказа и вдигна и двете си ръце към момчетата, изпъвайки всичките пръсти.

— Ха така! — разсмя се Тони. — Покажи им всичките пръсти! Браво, добре го измисли!

Каби сведе поглед, широко усмихнат. Беше доволен от похвалата, но и малко засрамен, затова вдигна длан и леко я размаха.

— Спри — каза той.

— О, не обръщай внимание на тези момчета, Каби — окуражи го Маги. — Те са невъзпитани. Не им достига умът дори да осъзнаят що за невежи са. Както и да е, записах те за заниманията и ще те взема след около час, за да се връщаме у дома. Много от приятелите ти са тук, а също и госпожица Мелиса. Нали си спомняш госпожица Мелиса?

Каби кимна и тъкмо преди да влезе в стаята, застана в ъгъла до касата на вратата и прошепна:

— Чао, Тах-ни!

Това свари Тони неподготвен и той не успя да отвърне нищо. Каби се обърна, хвърли се към Маги, обгърна я с ръце и силно се притисна в нея.

— Боже мой! — учуди се Маги. — Каби, добре ли си?

Той погледна нагоре и кимна, широко усмихнат.

— Добре тогава — каза Маги. — Ако имаш нужда от мен, някой ще дойде да ме извика, но и без това не след дълго сама ще дойда.

— Д’бре! — съгласи се той и зачака.

Както стотици други пъти, Маги се наведе и позволи на Каби да я целуне по челото. Този път тя като че ли почувства някакъв полъх да обгръща тялото й. Свети Дух, помисли си тя, нека това се повтаря, моля Те! И след като прегърна Каби още един път, тръгна за службата.

Тони отново бе започнал да се плъзга.

* * *

Той на момента осъзна какво се случваше, но мина известно време, докато си даде сметка какво бе поставило началото на този преход. Това беше целувката. Чувството беше същото, както и предишните пъти. Спускаше се възнак в обгръщаща го топла тъмнина. Но този път накрая погледна през очите на Маги. Детинската почуда и простите цветове — яркочервено, зелено и синьо — характерни за душата на Каби, бяха заменени от по-зряла и култивирана среда, с по-сложно устройство и повече пространство.

Маги, несъзнаваща чуждото присъствие в себе си, реши да се отбие в дамската тоалетна преди началото на вечерната служба. Там срещна и поздрави още неколцина свои познати, хвърли един последен поглед в огледалото и пооправи роклята си. Вече се беше запътила към вратата, когато реши, че е най-добре да отиде и до тоалетната. Човек никога не можеше да е сигурен колко точно ще продължи службата, а тя не искаше да пропуска нищо от нея.

Тони се паникьоса, не знаеше как да постъпи. Маги тъкмо беше започнала да се подготвя, за да извърши каквото си беше наумила, когато той извика:

— Спри!

И госпожица Маги Сондърс направи точно това. Тя спря — спря да диша, спря да се движи, спря да се разкопчава, изобщо остана напълно застинала в продължение на почти пет секунди. След което изпищя колкото й държеше гласът:

— Мъж! Тук има мъж!

Като изстреляни конфети жените излетяха от дамската тоалетна, разпръсвайки се на всички страни. Докато бързаше навън, Маги успя да се закопчее. Пред вратата с припрени жестове и задъхана, тя се опита да обясни какво се беше случило на няколко жени и на тримата портиери, които веднага бяха дотичали, чувайки шумотевицата. Те изслушаха разказа й, опитаха се да я успокоят, след което предпазливо влязоха в тоалетната. Щателно претърсиха всяка кабинка, включително и шкафа за парцалите в дъното на помещението, но не откриха никого. Маги ги накара да претърсят отново, не спирайки да ги убеждава, че някакъв мъж й бил заговорил, въпреки че другите жени не бяха чули нищо, с изключение на Джорджия Джоунс, която все се надяваше някой мъж да я заговори.

След като се увериха, че в дамската тоалетна нямаше мъж, тримата портиери наобиколиха Маги.

— Може би ти е проговорил сам Бог, госпожице Маги? — предложи единият, опитвайки се да е полезен. — Претърсихме навсякъде, няма начин вътре да е имало мъж и да е успял да се измъкне незабелязано.

— Ужасно съжалявам — извини се тя. — Наистина не знам какво да кажа, но наистина чух мъжки глас, който ми каза „Спри!“. Сигурна съм.

Тъй като нямаше какво друго да се направи, групичката се разотиде. И въпреки всичко, никоя от жените, които бяха изтичали навън, не беше склонна да се върне в тоалетната. С изключение на Маги. Крайно засрамена от развоя на нещата, тя беше решена да влезе обратно, за да се увери със собствените си очи. Ако Тони бе способен да удари главата си в някоя стена, със сигурност би го направил. Ама че ситуация беше възникнала с тази жена!

Маги внимателно огледа всяко кътче от дамската тоалетна и се увери, че там нямаше никакъв мъж. Накрая се отказа и пусна едната чешма, за да охлади лицето си. Хвърляйки в огледалото поглед, за да се увери, че никой не се е промъкнал зад нея, тя започна да диша дълбоко, опитвайки се да се освободи от хватката на адреналина. Докато тялото й постепенно се отпускаше, тя си спомни какво бе възнамерявала да прави преди суматохата и отново отвори една от кабинките. Отново започна да се разкопчава.

— Мили боже, Маги, спри!

Църквата „Свети Дух“ бе спокойно и цивилизовано място в сравнение с петдесетнишката „Братството на Спасителя“ малко по-надолу по същата улица, където се твърдеше, че ходят истинските петдесетници. Затова никой от множеството богомолци по скамейките в „Свети Дух“, които, притихнали, размишляваха върху всемогъществото на Бог, не беше подготвен, когато госпожица Маги излетя от дамската тоалетна като обезумяла, разперила ръце, в едната от които размахваше дамската си чанта. Членовете на паството знаеха как обикновено протичат службите в „Свети Дух“, затова бяха напълно сащисани. Никой, дори онези, които тайно бяха посещавали служби в „Братството на Спасителя“, не беше ставал свидетел на нещо подобно.

Като малка атомна бомба, госпожица Маги Сондърс избухна в залата по време на припева след втория куплет на химна „О, честит ден“, крещейки:

— Обсебена съм! Обсебена съм!

Някои по-късно съзряха изумително съвпадение във факта, че тя бе се втурнала именно по средната пътека между пейките, насочвайки се не към кого да е, а към старейшина Кларънс Уолкър, най-желания ерген в паството, уважаван праведник и един от стълбовете на тази църква.

Чувайки писъците, старейшина Уолкър се изправи, както би сторил всеки достоен старейшина, но направи грешката да пристъпи на пътеката, за да види по-добре какъв е проблемът. Още щом стъпи там, той застина на място, тъй като вилнеещата жена се носеше стремително право към него, подобно на дерайлирал влак. Тъкмо когато беше достигнала максималната си скорост, едното токче на Маги се счупи и тя политна безконтролно във въздуха, приключвайки полета си в разтворените ръце на старейшина Кларънс Уолкър. Макар да беше с десетина сантиметра по-висок от нея, тя пък бе с десетина килограма по-тежка и двамата се строполиха един връз друг на пода, повличайки със себе си всякаква благопристойност. Кларънс остана да лежи без въздух от удара, а Маги, възседнала го, тресеше рамене и пищеше: „Обладана съм! Обладана съм!“ право в лицето му.

Певците от хора наблюдаваха втрещени, със зяпнала уста, въпреки че неколцина от тях се опитаха да продължат с третия куплет на „О, честит ден“. Всичко се случи много бързо. Макар поне половината от присъстващите да чуха, че става нещо, те не видяха какво. Повечето от тях не знаеха дали да извикат „амин“, или да развеят носните си кърпички в знак на одобрение на проявата на Светия Дух. Хората по няколко от най-задните скамейки паднаха на колене, убедени, че е започнало съживление^[2]. Портиерите и няколко други мъже от паството, които седяха наблизо, бързо се спуснаха, протегнали ръце и с молитви на уста, към вплетената на пода двойка с намерението да помогнат. Беше настанал истински хаос.

Един младеж с вид на побойник запуши с грубата си длан устата на Маги, докато тя спря да се опитва да крещи, а после с помощта на други двама я отскубна от изнемогващия от липса на кислород старейшина Кларънс Уолкър. Двамата бяха незабавно отведени в стаята за молитви встрани, а съобразителният диригент на хора подкани певците да започнат „О, чудна благодат“, за да успокои паството.

Маги постепенно се успокои достатъчно, за да е способна да пийне малко вода. Две жени не спираха да я галят по ръката и да повтарят: „Хвала на Бог“ и „Слава на Исус“. Тя се чувстваше унизена. Всичко, което желаеше в момента, беше колкото е възможно по-скоро да се върне в Тексас при далечните си роднини, да прекара там остатъка от живота си в пълна неизвестност, а после да умре, без да е оставила спомен за себе си в никого.

Тони беше ужасѐн от това, което беше причинил, и едновременно с това крайно развеселен от неочаквания обрат на събитията. Чуваше затрогващите стихове на „О, чудна благодат“, долитащи през затворената врата, ала за първи път му идеше да вика от въодушевление в църква. Вторият прилив на адреналин в Маги беше въздействал и на него и сега бе замаян. Ако това тук е църква, помисли си той, трябва да я посещавам по-често.

Старейшина Кларънс също постепенно нормализира дишането и възвърна самообладанието си и когато вече беше в състояние да говори, без да се задъхва, седна пред Маги и взе ръцете й в своите. Тя не смееше да го погледне. Познаваха се от доста време и демонстрираното от нея поведение беше изцяло в разрез с представата за жената, към която той изпитваше несъмнена обич, макар платонична и сдържана.

— Маги… — започна той и направи пауза. Това, което в действителност искаше да я попита, бе: „Маги, какво, по дяволите, става?“, но продължи с тих и бащински тон: — Маги, можеш ли да ми… да ни обясниш какво се случи?

На Маги й се искаше да умре на мига. Беше се надявала отношенията й с този мъж да прераснат в нещо по-специално, но сега бе погубила всяка надежда за това, и то по такъв грандиозен начин, в църквата, пред очите на Бог и цялото паство. Тя пое дълбоко въздух и смазана от срам, приковала поглед в пода, разказа как, докато е била в тоалетната, някакъв мъж й заговорил, но когато портиерите претърсили помещението, не открили никого и как единият от тях предположил, че може би й е проговорил сам Бог… Тя спомена последното с надеждата, че Кларънс може да се залови за него, но той сякаш не го чу. То и без това не е истина, помисли си тя, а и да държи на тази версия вероятно не беше най-добрата идея в момента. Затова продължи с това, че след безрезултатното претърсване се беше върнала в тоалетната и мъжът й бе заговорил отново.

— Кларънс… тоест старейшина Уолкър, трябва да е бил демон. — За първи път тя го погледна в очите, умолявайки го с поглед да й повярва, или най-малкото да й предложи някакво правдоподобно обяснение за случилото се. — Какво друго…

— Успокой се, Маги. — Кларънс продължаваше да се обръща към нея с малкото й име. Това беше обнадеждаващо. — Какво ти каза гласът?

Маги напрегна паметта си, ала споменът й беше неясен.

— Мисля, че каза: „Смили се, Боже! Спри, Маги!“. Това е, което си спомням, всичко се случи толкова бързо.

Кларънс я погледна, щеше му се да може да измисли нещо, което да я утеши, но абсолютно нищо не му идваше наум.

Виждайки, че е затруднен, Маги се опита да му помогне:

— Старейшина, кой просеше милост от Бог? И защо искаше да бъда спряна?

Кларънс поклати глава, печелейки време, докато се молеше да го осени някаква мъдра идея. И тъй като не го споходи нищо подобно, реши да опита друг подход.

— Значи наистина смяташ, че е бил демон?

— Не знам. Гласът просто изведнъж прозвуча в главата ми. Така ли правят демоните, пораждат ненадейни мисли в главата ти? Смяташ ли, че е било демон, Кларънс… тоест, старейшина Уолкър?

— Аз не съм демон! — намеси се Тони категорично. — Не че знам какво точно са демоните, но със сигурност не съм от тях.

— О, Боже! — На Маги й прималя, очите й се разшириха. — Той отново ми заговори!

— Кой? — попита Кларънс.

— Демонът — отговори Маги. У нея се надигна гняв и лицето й се зачерви. — Не смей да ми говориш, демон от пъкъла… Съжалявам, не говоря на вас, братко Кларънс. Говорех на демона. — Тя отправи поглед някъде в празното пространство зад старейшината, където нямаше никого. Къде другаде можеше да погледне? — В името на Исус…

— Маги — прекъсна я Кларънс. — Какво ти каза?

Тя отново погледна старейшината.

— Каза, че не бил демон. Не би ли казал точно това един демон — че не е демон?

— Името ми е Тони — поясни Тони, опитвайки се да помогне на жената, но в същото време забавлявайки се далеч повече, отколкото вероятно би трябвало.

Маги постави ръка пред устата си и през стиснатите си пръсти предаде:

— Твърди, че името му е Тони.

Кларънс едва се сдържа да не избухне в смях.

— Значи в себе си имаш демон, който твърди, че не е демон и че се казва Тони?

Тя кимна.

Кларънс, у когото смехът продължаваше да напира, прехапа вътрешната страна на долната си устна и зададе следващ въпрос:

— Маги, а твоят демон има ли си фамилия?

— Моят демон? — Това вмятане я жегна. — Той не е мой демон, а освен това, ако в мен има демон, той ме е обсебил във вашата църква. — Още в същия момент тя съжали за казаното и се опита да го заглади: — Разбира се, няма фамилно име. Всеки знае, че демоните нямат фам…

— Но пък аз си имам — обади се отново Тони. — Фамилията ми е…

— Млъкни — заповяда Маги. — Не ми разправяй, че имаш фамилия, лъжлив демон от пъкъла!

— Маги — продължи Тони, — знам, че сте приятелки с Моли. Знам също за Линдзи и Каби.

— Мили Боже! — Маги стисна ръката на Кларънс по-силно. — Този дух ме познава. Току-що ми каза, че знае за Моли, Каби и…

— Маги, чуй ме — каза Кларънс и внимателно издърпа ръката си от нейната. — Мисля, че трябва да се помоля за теб още сега… тоест да се помолим всички. Знаеш, че те обичаме. Не ми е известно през какви трудности преминаваш в момента, но искам да знаеш, че всички сме с теб. Ако ти, Моли, Линдзи или Каби се нуждаете от нещо, просто ни кажете.

Маги си даде сметка, че нито Кларънс, нито другите присъстващи ще й повярват за демона, който й говореше. Впрочем колкото повече им разкриваше, толкова по-лошо ставаше. Трябваше да млъкне, преди да са се обадили в психиатричната клиника.

Всички се насъбраха около нея и тя им позволи да я намажат с някакво масло със сладникав аромат, донесено от Светите земи. После ги остави да се молят дълго с доброжелателното усърдие на хора, които се опитват да помогнат на Бог да разреши странния случай. И действително помогнаха. Маги почувства нещо, някаква тишина се възцари в нея и я обзе спокойна увереност, че положението щеше да се подобри, колкото и невъзможно да изглеждаше това в момента.

— Боже мой, колко е напреднало времето! Веднага трябва да откарам Каби у дома! — възкликна тя и всички се изправиха. Някои я прегърнаха, докато други се отдръпнаха тихомълком, стараейки се да прикриват страха си да не се заразят някак със злото дори от нейните думи. Маги с поглед поиска извинение от Кларънс, а той великодушно се усмихна и я прегърна в отговор. Тя го задържа в обятията си може би секунда повече, отколкото позволяваше приличието, но тъй като смяташе, че това ще е последната им прегръдка, искаше да й остане спомен от нея.

— Благодаря на всички за молитвите и подкрепата. — Но не и за разбирането, добави мислено. Самата тя не се разбираше. След време това щеше да се превърне в забавна история, но засега Маги не желаеше да вижда други хора, освен Каби и Моли. Моли щеше направо да превърти, като научи.