Уилям Пол Йънг
Кръстопът (16)

15.
Наос^[1]

Вкаменелите ни сърца се превръщат в туптяща плът тогава, когато научим къде ридае изгнаникът.

Бренън Манинг

Тони се озова отново близо до малкото поселище край най-далечната стена, където съвсем наскоро бе провел своята голяма битка. Стоеше на мястото, където пътеката се разклоняваше в две посоки: наляво, към постройките, обитавани доскоро от неговите самозаблуди, и надясно, към четвъртитата сграда, която Самонадейко и Тиранчо му бяха казали, че е храм.

Чувстваше се изтощен, сякаш събитията и емоциите, които все още отекваха в него, бяха изцедили енергията му до последната капка. Думите „Прости ми“ като че ли все още пареха устните му и караха сърцето му да се свива. Самотата брулеше лицето му като зъл вятър. Лъжците може и да бяха лоша компания, но поне бяха някаква компания. Вероятно истинската промяна освобождаваше място в сърцето на човек и го правеше способен на неподправено общуване. В разкаянието и загубата, които чувстваше, все пак се долавяше и някакво очакване, за нещо голямо и съвсем близко.

Той отново погледна надолу по дясното разклонение на пътеката. В далечината различи формите на храма. Ако не бяха ясно изразените му ръбове, човек би се заблудил, че е огромен камък, паднал от нея.

Храм? Какво общо имаше той с храмовете? Защо това място беше важно за него? Чувстваше, че някаква сила го притегля неустоимо натам, почти дочуваше обещание, произнасяно от тайнствен глас. Но това не бе всичко. В очакването му се прокрадна нотка на страх, усещане за нещо нередно. Някакво безпокойство скова краката му и не му позволяваше да ги помръдне.

Възможно ли бе това да е храм на Бог? На Бог Отец? Навярно не, размишляваше той. Баба беше споменала, че Бог бил извън пределите на стените. Този храм обаче беше отсам стените. Не допускаше, че Бог би пожелал да обитава храм като този, по който не се виждаха прозорци и дори врати.

Даде си сметка, че съзнателно се бави, сякаш въпросите можеха да заместят преживяването на онова, което го очакваше напред. Беше време, както би казала Баба. Тя и Исус несъмнено бяха край него. Тони вече знаеше, че ако не ги виждаше, то беше заради собствените му ограничения.

— Имам някои въпроси към вас — промълви той и се усмихна на себе си. Не беше ли молитвата просто разговор между довереници, хрумна му.

Тони пое по дясното разклонение и видя малко гущерче да се шмугва между камъните встрани. В следващия миг осъзна, че прекосява пресъхнало речно корито. Някога в него бяха текли дълбоки води, сега само тук-там се забелязваше кал. Реката трябва да бе минавала точно през храма. С всяка крачка напредването му ставаше все по-трудно, защото обувките му затъваха в мекия пясък. Последните стотина метра измина с болезнени усилия и в края се наложи да спре, за да нормализира дишането си.

Ала не физическите усилия бяха най-лошото, а емоционалният смут, който съпътстваше всяка крачка. Всичко в него крещеше да се върне. Трепетното очакване, което го бе тласнало да поеме по този път, се изгуби като водна пара в пясъчната вихрушка, която се завихри в речното легло и ограничи зрението му.

Когато стигна до храма, вече бушуваше същинска буря. Той отчаяно се опита да открие някаква неравност по повърхността на най-близката стена, за да се захване и да не бъде отнесен от яростните пориви на вятъра, но стената беше гладка като стъкло. Затова се обърна и притисна гръб в нея. Не можеше да види врата или някакъв друг вход към вътрешността. Намираше се в голямо затруднение.

Тони обаче беше сигурен в едно — присъствието му на това място не беше случайно. Едно от двете демонични създания, които го бяха довели дотук, му беше казало, че идвал в този храм на поклонение, че сам го бил построил. Ако това беше истина, тогава трябваше да знае как да влезе в него. С усилие устоявайки на бурята, Тони скри лице в сгъвката на лакътя си и се опита да се концентрира въпреки жилещия го пясък. Къде във вътрешния му свят би съществувало подобно място? Място за поклонение! Какво представляваше храмът? Нещо, което би поставил в центъра на своя свят. Успехът? Не, той беше нещо твърде неопределено. Властта? Тя не носеше удовлетворение, нито пък беше от жизненоважно значение.

— Исус, моля Те, помогни ми! — промълви Тони. Дали в отговор на молбата му или не, една мисъл го осени още в същия миг. Тя беше кристално ясна като чиста утрин, но единствено задълбочи отчаянието му. Този храм представляваше копнежът, тегнещ в самата сърцевина на неговото съществуване. Беше гробница, мавзолей, паметник.

Той откри лице и го притисна към стената, скръбта му заизвира като река от най-дълбоките и съкровени недра на душата му. Постави устни върху гладкия студен камък, целуна го и прошепна:

— Гейбриъл!

Мълния падна точно до него, разпуквайки стената като крехко стъкло. Тони бе повален от сътресението, което разкри входа на тунел точно пред него. Той пропълзя в тъмнината. Навътре бурята не се чуваше. Изправи се и опипом тръгна по едната стена, приплъзвайки предпазливо крак след крак от страх да не пропадне в някоя цепнатина. След няколко завоя и един сравнително къс прав участък стигна до врата. Беше залостена с резе подобно на това на вратата към душата му, пред която се беше озовал малко след пристигането си.

И тази врата се отвори без звук, но когато мина през нея, трябваше бързо да присвие очи заради ярката светлина, която внезапно изпълни пространството.

Тони стоеше в единия край на нещо като малка катедрала с впечатляваща конструкция и проста украса. Проникващите вътре светлинни лъчи улавяха в конусите си частици прах и като че ли ги възпламеняваха. Миришеше на антисептици и това определено смущаваше внушението за величие.

Нямаше столове и пейки, само олтар в далечния край, облян в ярка светлина, която заличаваше детайлите му. Тони направи крачка напред и прошепна:

— Не съм сам. — Думите му отекнаха в мраморните стени и под. — Не съм сам! — повтори той по-високо и тръгна към светлия олтар.

Внезапно нещо сред светлината се раздвижи и той застина на място, скован от ужас.

— Гейбриъл?

Не можеше да повярва на очите си. Онова, от което се бе страхувал най-много, но и за което бе копнял най-силно, сега беше пред очите му. Олтарът всъщност беше болнично легло, обградено от лампи и апаратура. От него го гледаше петгодишно момче. Той се втурна към него.

— Спри! — заповяда момчето с тон, в който се долавяше и молба. — Татко, трябва да спреш.

Тони спря на около три метра от сина си, който изглеждаше точно както бе съхранен в спомените му — здраво и енергично момче в началото на жизнения си път — но сега беше прикован към леглото, свързан с кабели и тръби към животоподдържащата апаратура.

— Ти ли си? Гейбриъл, наистина ли си ти? — попита Тони, умолявайки.

— Да, татко, аз съм, но ме виждаш такъв, какъвто си ме запомнил. Трябва да спреш.

Тони беше объркан. Нужно беше да употреби цялото усилие на волята си, за да не се хвърли напред и да грабне своето дете в обятията си. Беше само на крачка от него, а Гейб го молеше да спре. Струваше му се абсурдно. У него започна да се надига паника като мощен морски прилив.

— Гейбриъл, не мога да те изгубя отново, не мога!

— Татко, аз не съм изгубен. Ти си изгубеният, не аз.

— Не! — изстена Тони. — Това не може да е вярно. Аз те имах. Държах те в ръцете си, а ти се изплъзна, без да мога да сторя нищо. Толкова съжалявам! — Той падна на колене и скри лице в дланите си. — Може би… — Вдигна поглед. — Може би ще успея да те съживя. Може би Бог ще ме върне назад във времето и ще ми даде възможност да те излекувам…

— Тате, недей!

— Но не разбираш ли, Гейб, ако Бог може да ме пренесе през времето при теб, аз бих могъл да те излекувам и тогава животът ми няма да е такава руина…

— Татко. — Тонът на Гейбриъл беше благ, но непоколебим.

— Тогава нямаше да нараня майка ти толкова много и да съм така лош със сестра ти. Само ако ти…

— Татко! — Гласът на момчето ставаше все по-твърд.

— Ако ти не беше… умрял. Защо трябваше да умираш! Беше толкова малък и слаб, а аз се опитах да направя всичко по силите си. Гейбриъл, умолявах Бог да вземе мен, вместо теб, но той не пожела. Не бях достатъчно добър. Толкова съжалявам, синко!

— Татко, спри! — заповяда Гейбриъл.

Тони вдигна поглед. По страните на сина му се стичаха сълзи, а от очите му струеше любов.

— Татко, моля те, трябва да спреш — прошепна Гейбриъл. — Трябва да спреш да обвиняваш себе си, мама, Бог, целия свят. Моля те, остави ми да си ида. Държиш ме затворен зад тези стени заедно със себе си от години. Време е да освободиш и двама ни.

— Но, Гейбриъл, не знам как да го направя! — Това беше най-искреният вик, който някога се бе изтръгвал от сърцето му. — Как да го направя? Как да те оставя да си идеш? Не искам, не ис…

— Татко, чуй ме. — Сега Гейбриъл падна на колене и погледна право в очите на баща си. — Чуй ме, аз не съществувам тук. Ти си заблуден, объркан, това къса сърцето ми. Време е да напуснеш това място, да бъдеш свободен, да чувстваш отново. Няма нищо нередно в това да се смееш и да се радваш на живота. Това е напълно в реда на нещата.

— Но как бих могъл да го правя, когато теб те няма, Гейбриъл? Не знам как да те освободя.

— Татко, не мога да ти обясня, но ти вече си с мен, ние сме заедно. Ние не сме разделени в живота отвъд. Ти си затворен в един отломък от своя вътрешен свят и е време да се освободиш.

— Но тогава, Гейбриъл — попита Тони с плачевен глас, — тогава защо ти си тук? Как така те виждам?

— Виждаш ме, защото помолих Татко Бог да ми позволи да дойда при теб и да ти помогна. Тук съм, татко, защото те обичам с цялото си сърце и искам отново да си пълноценен и свободен.

— О, Гейбриъл, толкова съжалявам, че ти причиних още болка…

— Спри, татко. Не разбираш ли? Аз не съжалявам. Аз поисках да дойда тук. Не става въпрос за мен, а за теб.

— А какво трябва да направя сега? — Тони едва успя да произнесе тези думи.

— Излез оттук, премини през стените, които сам си издигнал, и не поглеждай назад. Освободи себе си, татко. Не се тревожи за мен. По-добре съм, отколкото можеш да си представиш. Аз също съм мелодия.

Чувайки тези думи, Тони се засмя през сълзи.

— Мога ли да ти кажа — попита той, с мъка намирайки думите, — че наистина съм щастлив да те видя? Мога ли да ти кажа това?

— Да, татко.

— А мога ли да ти кажа, че те обичам, че ми липсваш ужасно и че има моменти, в които не мога да мисля за нищо друго, освен за теб?

— Да, татко, можеш, но сега е време да ми кажеш довиждане. Време е да вървиш.

Тони се изправи на крака, все още облян в сълзи.

— Говориш като Баба — засмя се той, хлипайки.

— Ще приема това за комплимент — отвърна Гейбриъл с усмивка, а после поклати глава. — Само да знаеше. Всичко е наред, татко. Добре съм.

Тони остана още известно време, приковал поглед в петгодишния си син. Накрая пое дълбоко въздух и каза:

— Добре, довиждане, синко! Обичам те. Довиждане, Гейбриъл.

— Довиждане, татко. Скоро ще се видим!

Тони се обърна, отново пое дълбоко въздух и тръгна към вратата, през която бе влязъл. Подът започна да се пропуква и с всяка стъпка на Тони пукнатините в него нарастваха. Той не смееше да погледне назад, защото знаеше, че решителността му ще се изпари на мига. Стената пред него потрепна, после стана прозрачна и изчезна изцяло. Зад него се разнесе грохот. Нямаше нужда да се обръща, знаеше, че храмът рухва, че душата му се преобразяваше. Крачките му станаха по-твърди и сигурни.

Тони вдигна поглед и видя чудовищна водна стена да се движи към него с огромна скорост. Не можеше да направи нищо друго, освен да чака да го помете. Разтвори широко ръце. Реката се връщаше в коритото си.