Уилям Пол Йънг
Кръстопът (3)

2.
Пръст при пръстта

Загадъчен е начинът, по който избира Бог

да върши Своите чудеса.

Оставя Своите стъпки във морето

и язди бурята вилнееща.

Уилям Купър

Утрото внезапно нахлу през незакрития прозорец. Ярката светлина ведно с остатъците от скоч в кръвта предизвикаха у Тони рязък пристъп на главоболие — сутрешна мигрена, която обикновено проваляше целия му ден. Но този път нещо беше различно. Той не само не си спомняше как се беше прибрал в апартамента, но и болката беше съвсем различна, каквато не бе изпитвал никога преди. Неудобната поза, в която се събуди на канапето, където очевидно бе спал през нощта, можеше да обясни сковаността в шията и раменете, но в паметта си не можеше да открие нищо, което да наподобява пронизващата, пулсираща болка, която чувстваше като безкрайна поредица от гръмотевици в главата си. Нещо ужасно се беше объркало!

Внезапен позив за повръщане го накара да се втурне към тоалетната, но той така и не успя да се освободи от отровното съдържание на стомаха си, докато не се насили. Напъните само усилиха мъчителната болка. Тони почувства, че го обзема първичен страх, който дълго бе потискал посредством целенасочени усилия на волята. Сега този страх бе разкъсал оковите си като мощен звяр и се хранеше с нарастващата несигурност. Борейки се с омаломощаващия ужас, Тони с олюляване излезе през вратата на апартамента, притиснал силно длани към ушите си, сякаш в опит да попречи на главата си да експлодира. Облегна се на стената в коридора и трескаво затърси из всичките си джобове смартфона, който винаги носеше със себе си. Не откри нищо, освен връзка ключове. И тогава внезапно почувства ужасяваща празнота, липса на всякаква връзка със света. Спасителят, който търсеше, електронният удовлетворител на неговите непосредствени, но преходни потребности липсваше.

Хрумна му, че клетъчният телефон може да е останал в сакото, което обикновено окачаше на облегалката на стола в кухнята, но вратата на апартамента автоматично се бе заключила след излизането му. С едното око почти не виждаше, затова присви другото и се взря в клавиатурата до вратата, опитвайки се да си спомни кода, който щеше да му позволи да се прибере, но никоя от непрестанно кривящите се и сливащи се една с друга цифри не му подсказваше нищо. Затвори очи и се опита да се съсредоточи. Сърцето му блъскаше в гърдите, главата му сякаш гореше, а отчаянието му нарастваше все повече. Тони се разрида неконтролируемо. Това го вбеси и той започна да ругае и панически да натиска безразборно клавишите с неистовата надежда да се случи чудо. Внезапно го обгърна тъмнина, коленете му се подкосиха и той удари главата си в касата на вратата. Това предизвика нов пристъп на остра болка. Освен това по лицето му започна да се стича кръв, тъй като при удара на челото му се бе отворила рана.

Объркването и агонията на Тони непрекъснато се усилваха, докато в един момент той изцяло изгуби ориентация. Освен това клавиатурата пред него и ключовете в ръката му започнаха да му се струват напълно непознати. Може би имаше автомобил, който бе паркиран някъде наблизо? Залитайки, премина през един къс страничен коридор, слезе по покрито с мокет стълбище и се озова в закрит паркинг. А сега какво? Натисна поред всичките бутони на дистанционното управление, закачено на връзката ключове, и бе възнаграден с примигване на фаровете от една зелена лимузина на не повече от десет метра от него. Внезапно отново го обгърна тъмнина и той за втори път се свлече на земята. На ръце и колене запълзя трескаво към автомобила, сякаш животът му зависеше от това. Когато най-сетне стигна до задницата му, с мъка се изправи и се опита да се задържи на крака, тъй като ужасно му се виеше свят. Отново рухна, но този път веднага след падането бе погълнат от успокояващото нищо. Болката, която бе обсебила цялото му съзнание, секна.

Ако някой беше видял падането му, вероятно би го сравнил с изпадането на чувал картофи от каросерията на движещ се камион. Тони се стовари на пода, сякаш в тялото му нямаше кости — като безформена маса, притегляна от гравитацията. Удари тила си в ръба на багажника, инерцията го принуди да се завърти напред и главата му срещна бетонния под със зловещо тупване. Кръв бликна от ухото му и започна да образува нарастваща локва заедно с кръвта, която се стичаше от раните на челото и лицето му. Почти десет минути лежа на пода на подземния паркинг, докато една жена, съсредоточено търсейки ключовете за автомобила си из дамската си чанта, не се спъна в крака му. Писъкът й отекна между бетонните стени. Никой не го чу. Цялата разтреперена, тя набра номер 911.

В 8:41 часа предобед диспечерка, седяща пред цял ред монитори, прие обаждането й:

— Телефон деветстотин и единайсет. Къде се намирате?

— О, боже мой! Той е целият в кръв! Мисля, че е мъртъв… — Жената говореше истерично, очевидно на ръба на нервния срив.

Обучена как да се държи в подобни ситуации, диспечерката забави говор:

— Госпожо, необходимо е да се успокоите и да ми кажете къде се намирате, за да мога да изпратя помощ. — Докато слушаше отговора на жената, тя затули с длан говорителя на слушалката и по друга линия уведоми портландската противопожарна служба за спешния случай. После бързо въведе необходимата информация и кодове в компютърния регистър с обажданията и продължи разговора: — Госпожо, можете ли да ми опишете какво виждате? — Тя отново закри слушалката и заговори по другата линия: — Машина 10. М 333, код на повикването 3 на Ю Ен 3, Макадам авеню, в район с пощенски код 5040, най-близката пресечка е улица „Ричардсън Корт“, на север от „Ю Ес Банк“, под „Уестън Мейнър“, на първото ниво на подземен паркинг на брега на реката.

— Медик 333, прието, превключвам на оперативна честота 1 — беше отговорът, който прозвуча в слушалките й.

— Добре, госпожо, опитайте се да говорите по-бавно, поемете дълбоко въздух. Открили сте мъж, който наглед е в безсъзнание и е окървавен… Не се тревожете, екип пътува към мястото и вероятно ще е при вас след броени минути. Искам от вас да застанете настрана и да изчакате пристигането му… Аха, точно така… Аз ще поддържам връзка с вас през цялото време. Справяте се чудесно! Екипът наближава и всеки момент ще го видите.

Колата на портландската пожарна команда пристигна на местопроизшествието първа. Пожарникарите направиха първоначален преглед на Тони и започнаха процедури по стабилизиране на състоянието му, а един от тях успокои ужасената очевидка и я разпита. Линейката, изпратена от Американската служба за медицински транспорт, пристигна броени минути след това.

— Здравейте, момчета, какъв е случаят? С какво мога да помогна? — попита парамедикът, който слезе от линейката.

— Мъж на около четирийсет години е открит от онази дама там да лежи на земята до автомобила си. Повърнал е и мирише силно на алкохол. Има голяма рана на челото и други по-малки по лицето. Липсват реакции. Прегледахме шийния отдел на гръбнака за счупвания и му поставихме кислородна маска.

— Успяхте ли да проверите жизнените показатели?

— Кръвното му налягане е 260 на 140. Пулс — 56 удара в минута. Честота на дихателните движения — 12 в минута, но неравномерни. Дясната зеница е разширена, а дясното ухо кърви.

— Изглежда, травмите по главата са сериозни.

— Да, и аз съм на същото мнение.

— В такъв случай да го поставим на носилката.

Те внимателно претърколиха Тони на твърдата ръчна носилка и пожарникарите се заеха да закопчават каишите, докато парамедиците му направиха интравенозно вливане.

— Реакции все още липсват, а дишането му е накъсано — отбеляза парамедикът от пожарникарския екип. — Как мислите, дали не е добре да бъде интубиран?

— Добра идея, но нека направим това в линейката.

— Статусът на университетската болница е зелен — извика шофьорът.

Вдигнаха Тони заедно с носилката на количка с колелца и бързо го качиха в линейката, а през това време шофьорът се обади по радиостанцията в центъра.

Жизнените показатели на Тони отбелязаха рязък спад и той изпадна в състояние на асистолия, вид сърдечен арест. Бързите действия на парамедиците, които му инжектираха епинефрин, възстановиха сърдечната му дейност.

— Университет, говори Медик 333. Тръгваме към вашето заведение, код 3, с мъж на около четирийсетгодишна възраст, намерен в безсъзнание в подземен гараж. Има видими травми по главата. Оценка по Ска̀лата за кома на Глазгоу-Лиеж^[1] — 5, гръбнакът е обездвижен. Изпадна в краткотрайна асистолия, но пулсът му се възстанови след инжектиране на 1 милиграм епинефрин. При последното измерване кръвното налягане беше 80 на 60, сърдечната честота е 72 удара, в момента го обдишваме с 12 дихателни движения в минута и го подготвяме за интубиране. Очаквано време за пристигане до вас — пет минути. Имате ли някакви въпроси?

— Нямаме въпроси. Направете вливка с 500 кубически сантиметра манитол.

— Прието.

— Диспечер, Медик 333 транспортира пострадалия заедно с двама придружаващи пожарникари.

Линейката напусна паркинга с пусната сирена. За по-малко от пет минути тя изкачи виещия се път до Орегонския университет за здраве и наука (ОУЗН), чиято болница беше кацнала като гаргойл на върха на извисяващия се над града хълм. Когато вкараха Тони с количката в отделението за реанимация, откъдето постъпващите пациенти с травми впоследствие биваха разпределяни по другите отделения, около него се засуетиха лекари и сестри в наглед хаотичен, но всъщност синхронизиран танц, в който всеки изпълняваше своята роля и разчиташе на съдействието на другите. Двамата пожарникари и парамедиците, които първи се бяха погрижили за пострадалия, бяха обсипани с бързи въпроси, докато приемащият лекар реши, че е събрал достатъчно информация, и бяха освободени, за да се съвземат от прилива на адреналин, който обикновено съпътстваше всяка тяхна акция.

Първоначалната компютърна томография на главата и последвалата компютърно-томографска ангиография^[2] разкриха субарахноидален кръвоизлив^[3], както и наличие на тумор в челния дял на мозъчната кора. Няколко часа по-късно Тони бе приет в сектора за интензивни грижи на неврологичното отделение, стая №17. С прикрепени към него тръби и жици на медицински уреди, които осигуряваха притока на жизненоважни течности и кислород, той нямаше как да знае, че се е превърнал в център на напрегнато внимание.

* * *

Тони усети как се понася нагоре, сякаш настойчиво притеглян от деликатно, но стабилно и силно гравитационно поле. Чувстваше се сякаш обгърнат от майчина любов, затова и не опита да се противи на притеглянето. Смътно си спомняше, че бе полагал някакво усилие, което го бе изтощило, но това усещане постепенно избледняваше.

Докато се издигаше, му хрумна, че може би умира, и това предположение бързо се загнезди в съзнанието му. Опита да мобилизира силите си, за да не позволи да бъде погълнат от… какво? От небитието? А може би вече се сливаше с безличния всеобщ дух?

Не беше възможно. Още преди много време беше достигнал до убеждението, че смъртта е просто край, прекратяване на съзнанието, безкомпромисно връщане в пръстта.

Тази философия така добре оправдаваше себичността му. Щом всичко свършваше със смъртта, не беше ли основателно да се грижи на първо място за себе си, да контролира ведно със собствения си живот и този на другите, за да си осигури облаги и предимства? Що се отнасяше до обществения живот, не съществуваше абсолютна истина, общовалиден принцип, а само социални порядки и основан на вина конформизъм — смъртта според него обезсмисляше всичко друго. А животът като цяло беше страстно еволюционно издихание, белязано от безсмислието, временно оцеляване на най-интелигентния и най-коварния. След хиляда години, дори в случай че човешката раса оцелееше, никой нямаше да знае, че той въобще се бе раждал, нито пък да го е грижа как бе изживял живота си.

Докато се носеше нагоре с невидимото течение, тази философия започна да му се струва противна и нещо в него възнегодува, отказа да се примири, че всичко и всички щяха да изгубят значението си, след като финалната завеса се спуснеше, че човешкото поведение представляваше част от хаотичната борба между егоистични интереси, които принуждаваха хората да се домогват до власт и обществено положение, непрестанно манипулирайки се едни други. Но каква беше алтернативата?

Надеждата у Тони за нещо повече беше загинала в един конкретен ден. В онази бурна ноемврийска утрин, застанал пред гроба, той в продължение на почти цяла минута държа първата буца пръст. В силния вятър и дъжда стоеше взрян надолу към малкия, богато украсен ковчег, в който лежеше неговият Гейбриъл. Едва на пет години, малкото му момче, което вече храбро бе поело по пътя на красивото и доброто, беше насила изтръгнато от топлите обятия на онези, които го обичаха най-много.

Тони най-накрая пусна шепата пръст в малката черна бездна пред себе си. Последваха я отломките от разбитото му сърце и остатъците от любовта му. Ала по лицето му не се търкулна и една сълза. Яростта срещу Бог, срещу машините, дори срещу разпада на собствената му душа не бе спасила сина му. Всичките апели, обещания и молитви, които бе отправял към небето, бяха се връщали отново към него, изпразнени от съдържание, превърнати в присмех над неговата немощ. Нищо… нищо вече нямаше значение, откакто бе замлъкнал гласът на Гейбриъл.

Докато си спомняше за този ден, издигането нагоре спря и Тони увисна в мастилената тъмнина, сякаш в очакване на нещо. Дали ако Габи беше оцелял, това щеше да избави жалкото му съществуване от безсмислието? Три лица изплуваха в съзнанието на Тони, лицата на трима души, които той беше разочаровал дълбоко и горчиво: Лори, негова любима още от ученическите години и два пъти съпруга; Анджела, дъщеря му, която вероятно го мразеше почти толкова, колкото той сам мразеше себе си; и Джейк… О, Джейк! Как само съжаляваше заради Джейк.

Но какво значение имаше всичко това? Всъщност не бяха ли бляновете неговият истински враг? Мислите какво би станало, какво би могло или би трябвало да стане бяха загуба на енергия и пречка към успеха и удовлетворението на непосредствените егоистични нужди. Самата идея, че нещо друго имаше значение, беше лъжа, заблуда, празна утеха за онзи, който се е запътил към дръвника. Щом бъдеше поставен край на живота му, от него щеше да остане само илюзорният образ в паметта на живите, чиито откъслечни и краткотрайни спомени — добри или лоши — щяха да отразяват заблудата, че животът му е бил значим. Разбира се, ако нищо нямаше смисъл, тогава дори идеята, че бляновете бяха негов враг, ставаше абсурдна.

Тъй като надеждата беше мит, тя не можеше да му е враг.

Точно така, смъртта си беше смърт и точка. Но след малко Тони продължи размишленията си. Последното заключение също не бе особено убедително от рационална гледна точка. Защото то означаваше, че самата смърт би имала смисъл. Което беше нелепо. Той изостави тези свои размисли, отхвърли ги като абсурдни и непоследователни лутания, за да избегне нежелания извод, че животът му е бил празен и безплоден.

Тони отново започна да се издига и в далечината видя светла точка. Докато се приближаваше към нея или тя към него — не беше сигурен — точката ставаше все по-голяма и ярка. Вече беше сигурен, че в нея щеше да срещне смъртта си. Хората, преживявали състояния, близки до смъртта, чиито свидетелства беше чел, бяха виждали светлина, но той винаги я беше отдавал на последните проблясъци на дейност в мозъчните неврони. Сякаш мозъкът жадуваше за една последна мисъл или спомен, опитвайки се да се вкопчи в нещо така убягващо като капка живак в мазолеста длан.

Тони се отпусна. Поде го течението на невидима река, някаква антигравитационна вълна започна да тласка съзнанието му към светлата точка. Яркостта й постоянно нарастваше, докато в един момент той присви очи и извърна глава, за да се предпази от блясъка, който го пронизваше, но същевременно го и топлеше. Изведнъж осъзна, че до момента му е било студено в прегръдката на онова, което го беше издигало. Дори с извърнато лице и въпреки заслепението, нещо в него бе устремено към светлината, сякаш в отговор на някакъв неустоим повик.

Внезапно краката му застъргаха в някаква повърхност, наподобяваща камениста земя, а ръцете му опряха в стени от двете страни. Усети мирис на пръст и листа. Дали не бе погребан, дали не се бе свестил на дъното на гроба си? Наред с тази ужасна мисъл го връхлетя и силен страх, който го остави без дъх. Може би някъде над него опечалените все още стояха, за да си вземат последно сбогом, без да подозират, че той все още е жив?

Ала пристъпът на паника бе краткотраен. Така или иначе всичко бе свършило и той бе пътник. Макар и неохотно, Тони се примири със своята участ и скръсти ръце на гърдите си. Светлината междувременно бе станала толкова интензивна, че бе принуден изцяло да се извърне от нея. Нейният поток бе ужасяващ и въодушевяващ. След миг беше тласнат в претопяващия огън на…