Уилям Пол Йънг
Кръстопът (20)

19.
Дарът

Прошка е уханието, с което виолетката облъхва петата, която я е стъпкала.

Марк Твен

Тони бе по-въодушевен от всякога, но знаеше, че е изтощен. Беше поспал, подремнал, или нещо между двете. Не си спомняше да е сънувал нещо, но у него бе останало чувството, че някой го е държал в обятията си през цялото време. На каквото и място да се намираше, сигурен беше, че то е безопасно и щеше да бъде такова винаги. Дори да имаше начин, не желаеше да научава къде се намира. Силите му все повече се изчерпваха. Умираше, но приемаше този факт с дълбоко спокойствие. Беше време за действие.

— Маги?

— Хей, здравей! Питах се кога ли ще се появиш. Нищо не е същото, когато те няма.

— Благодаря, че го казваш.

— Не говоря неща, които не мисля — отвърна тя нежно, след което добави с дяволита усмивка: — През повечето време.

— И така, какъв е планът? — попита той. — Кога можем да отидем в болницата?

— Радвам се, че попита. Докато те нямаше, прекарах доста време на телефона и днес следобед всички ще се отправим натам.

— Всички?

— Да, цялата компания. Дори Кларънс ще дойде. Не се притеснявай — побърза да добави Маги, — не съм им казала какви ще ги вършим там, просто споделих, че ще е добре да се съберем.

— И за кои „всички“ става въпрос? — Тони все още не се досещаше.

— Ами за цялата ни тайфа — отвърна и започна да изрежда, прегъвайки пръст след пръст на ръцете си: — Кларънс, аз, Моли, Каби, Джейк, Лори, Анджела… — Тя направи пауза за по-силно въздействие. — … И ти. Всичко осем души. Девет, ако включим и Линдзи, но тя вече е там. Достатъчно сме, за да основем своя собствена църква.

— Сигурна ли си, че е добра идея да ходим всичките в болницата?

— Човек никога не знае коя идея ще се окаже добра. Просто трябва да вземе решение, да се пусне по течението и да види какво ще произлезе. Остава ти един ден в това състояние, прекарай го по-екстравагантно.

— Добре тогава — съгласи се той. Защо пък да не прекараме този ден наистина интересно? Нали всичко друго беше просто фантазия.

Маги, в чиято глава както винаги се мътеше нещо, внезапно попита:

— Тони, ти не знаеш какъв ден е днес, нали?

— Не — призна той. — Честно казано, изгубих представа за времето. Не знам дори колко вече продължава тази кома. Защо питаш, по-особен ли е днешният ден?

— Днес е Великден! — обяви тържествено тя. — Преди два дни беше Разпети петък, нали се сещаш, денят, в който ние, хората, сме излели всичкия си гняв върху разпнатия на кръста Христос. Денят, в който Той така бил погълнат от хорската глупост, че единствено неговият Отец бил способен да го избави от нея… затова е толкова специален този ден. На него Бог Син е попаднал в ръцете на яростните грешници — обобщи тя.

— Наистина ли? — Тони бе изненадан. Той съзря иронията в съвпадението, също както и Маги впрочем, която продължи проповедта си.

— Тони, не разбираш ли? Това е денят на Възкресението!… Затова днес ще отидем в болницата и ще те възкресим от мъртвите. С помощта на Бог ще възкръснеш за нов живот. Днес е Великден! Просто не мога да повярвам какво съвпадение! — И тя изтанцува малък танц, в ръка с дървената лъжица, по която имаше някаква апетитна наглед смес. — Е, кажи нещо! Какво мислиш?

— Кога тръгваме? — попита той, опитвайки се да звучи въодушевен като нея, но гласът му прозвуча по-скоро умърлушено.

— Тони, как е възможно да си толкова равнодушен, когато ти предстои нещо толкова невероятно! Какво ти става?

— Аз съм бял — дори извън тялото си. — Тони се засмя. — Благодарен съм, че съм в главата ти, а не някъде другаде, където да ме карат да танцувам и кой знае какво още.

Маги избухна в смях. Смя се дълго и от все сърце, заразявайки и Тони. Когато се поуспокои, каза:

— Ще трябва да се занесем дотам възможно най-скоро. Просто нямам търпение да видя как беличкото ти тяло се надига от леглото. После ще продължим с плана си. Моли и Каби вече са там, а може би и останалите, но не знам със сигурност.

— Така звучи добре — отвърна той, но Маги вече се бе съсредоточила върху своята готварска задача и си тананикаше някаква мелодия, която Тони смътно си спомняше отнякъде.

* * *

Маги влезе в чакалнята пред интензивното отделение на неврологията, където топло я посрещнаха Моли, Лори и Анджела. Джейк и Каби бяха слезли до фоайето, за да вземат от „Старбъкс“ лате и горещ шоколад. Кларънс я прегърна благоприлично, но все пак малко по-продължително и тя леко се изчерви. Само ако знаеха останалите какво бяха свършили с него.

Малко по-късно Маги остави другите, за да влезе при Тони сама, под претекст, че иска да се помоли за него, но не желае да ги кара да се чувстват неудобно, в случай че се поразгорещи. С разбиращо намигване Кларънс й прошепна:

— И аз ще се моля.

Маги се записа на рецепцията и когато наближи стаята на Тони, видя оттам да излиза лекар с бяла манта.

— Маги — обади се Тони, — все още ли е у теб онова писмо, което взе от сейфа?

— Онова за Анджела ли? — прошепна тя, стараейки се да движи възможно най-малко устните си.

— Не, не това, а другото. У теб ли е?

— Да.

— Дай го на лекаря, който току-що излезе от стаята ми. Побързай, преди да се е отдалечил.

— Извинете — извика Маги след лекаря, който спря и се обърна. — Простете, че ви притеснявам, но трябва да ви дам… — Тя затършува из дамската си чанта, откъдето накрая извади писмото, върху което бе написано „Да послужи където трябва“. — … това писмо.

— За мен ли е? — изненада се лекарят, пое плика и го отвори. След като прегледа съдържанието на листа, който извади отвътре, кимна: — Добре! Очаквах това. Декларацията за отказ от реанимация на господин Спенсър.

— Какво? — възкликна Маги и грабна писмото от ръката му. Беше стандартната бланка, използвана от болничните заведения. Тони беше поставил отметки в повечето от кутийките, обозначаващи специфични процедури: ентерално хранене, интравенозна хидратация и механична вентилация. Така попълнена, декларацията не просто даваше позволение на лекарския екип, но директно ги инструктираше да изключат механичния вентилатор, който поддържаше дишането му.

— Простете — каза лекарят и бавно издърпа декларацията от пръстите на Маги, — но този документ ще ни позволи да постъпим според желанията на пациента и…

— Знам какво ви позволява този документ — рече рязко Маги, завъртя се и побърза да се отдалечи, преди да си е изпуснала нервите. Влезе в стаята на Тони, където за нейна радост нямаше никой от болничния персонал.

— Тони! Какви ги вършиш? — попита го тя с гневен шепот, тъй като се страхуваше да не я изгонят като предния път. — Това е лудост! Да не би да мислиш, че тази декларация няма никакво значение? Може би смяташ, че механичният вентилатор няма да ти е необходим, след като ще се изцеляваш? Кажи ми какво си намислил? — Тони не отговори и Маги отиде до леглото и сложи ръце на тялото му. — Моли се, Тони! — Тя го разтърси, защото най-сетне се бе досетила за неговия замисъл. — По дяволите, Тони, умолявам те… моли се да бъдеш спасен.

Той плачеше.

— Не мога! Маги, цял живот живях заради самия себе си, а сега най-сетне съм готов да престана да го правя.

— Но, Тони — настояваше тя, — това е самоубийство. Спомни си за своя дар. Ти имаш възможността да се спасиш. След това ще можеш да помагаш на хора, които не знаят това, което ти знаеш. Вземи живота си в собствените си ръце.

— Не, Маги, няма да го направя! Точно това няма да направя! Няма да взема живота си в собствените си ръце. Ако Бог е решил, че трябва да продължа да живея поради някаква причина, тогава нека Той самият ме спаси. Аз не съм способен да го направя сам.

— Но, Тони — не спираше да го умолява Маги, в чиято душа нахлуваше на вълни мъката, — ако направиш това, ще умреш! Не разбираш ли? Аз не искам да умираш.

— Маги, мила Маги, отлично разбирам. Не можеш да си представиш какво ми струва това решение, но вече разбирам. Бил съм мъртъв. През по-голямата част от живота си съм бил мъртъв, без дори да го осъзнавам. Мислех, че живея, ала всявах ужас у всички, защото бях мъртвец. Но вече не е така. Сега съм жив. За първи път в живота си съм жив, свободен и способен да направя наистина свободен избор. Затова решението ми е окончателно. Избирам живота… за себе си… и за Линдзи.

Маги се свлече на пода и се разрида неудържимо. В този момент й се искаше да се втурне навън, да се махне от тази стая, да не участва в замисъла на Бог. Бремето беше смазващо и тя изпита гняв към себе си заради искрицата радост, която проблесна в нея заради Линдзи. Мъката за Линдзи и мъката за Тони се сляха в едно и заедно я накараха да се изправи на крака. Дишайки на пресекулки, тя положи усилие да възвърне самообладанието си. Накрая попита:

— Тони, сигурен ли си?

Мина известно време, докато самият Тони успее да се съвземе от своите и нейните емоции.

— По-сигурен съм в това, отколкото във всяко друго решение, което съм взимал някога. Това е правилният избор, Маги. Знам, че е така.

Маги отиде до мивката и наплиска лицето си с вода. Не смееше да погледне в огледалото, за да не срещне погледа на Тони. Накрая се усмихна и кимна.

— Добре тогава. Не разполагаме с много време. Казваш, че си сигурен?

— Да, Маги. Сигурен съм.

— Добре. Наясно си, че никога няма да опиташ от моите карамелени рулца, нали? — Тя попи водата по лицето си с хартиена кърпа. — Глупаво звучи, знам! Но наистина ми се искаше да ги опиташ.

— Ще ги опитам, Маги, просто няма да е скоро, но ще ги опитам.

Маги се отправи обратно към чакалнята, където останалите доловиха по вида й, че е настъпила някаква промяна. Тя обясни, че лекарите вече разполагат с декларацията на Тони, в която на практика са предрешени действията им. Кларънс вдигна вежди, но не каза нищо.

— Но няма да предприемат нищо, докато не разговарят с най-близкия му роднина — уточни Маги и кимна към Джейк. Очите й отново се напълниха със сълзи. — Искам да видя Линдзи. Не мога да обясня защо, но трябва да го направя. Ще ме изчакате ли, докато се върна? Нужни са ми няколко минути.

— Идвам с теб — заяви Кларънс.

— Аз също — каза Моли, след което се обърна към Джейк. — Ще наглеждаш ли Каби, докато се върнем? Моля те, не го оставяй да си играе на криеница.

Джейк кимна, леко озадачен от заръката й, но готов да я изпълни.

Тъкмо щяха да тръгват, когато Маги внезапно се обърна.

— Каби, ще дойдеш ли насам за минутка? — Очевидно Каби знаеше нещо, държеше се някак кротко и унило. Той се доближи до своята приятелка Маги, която го прегърна, опря чело в неговото и го погледна в очите. Много тихо, за да не чуе никой друг, освен него, тя прошепна: — Каби, Тони каза, че „някога“ е днес, разбираш ли?

Сълзи се събраха в ъгълчетата на красивите бадемовидни очи на момчето и то кимна.

— Д’виждане — промълви Каби и погледна дълбоко в очите на Маги. — ’Бичам те! — След което се откъсна от прегръдката на Маги и изтича при Джейк, притискайки лице в гърдите му.

Тримата не си проговориха през целия път през главната сграда и топлата връзка до рецепцията на отделението в детската болница „Дорнбехър“, където лежеше Линдзи. Кларънс бе спрян от Ананасовата принцеса, но след подробен разпит относно здравето му беше в крайна сметка допуснат в отделението. Когато влязоха в стаята на Линдзи, тя беше будна и четеше.

— Здравей! — поздрави тя, след което погледна Кларънс и се обърна към Маги с дяволита усмивка.

— Да, Линдзи, това е Кларънс, полицаят, за когото ти разказвах. Запознайте се. Кларънс, Линдзи… Линдзи, Кларънс.

— Много ми е приятно да се запознаем, Кларънс — каза момичето с широка усмивка и хвана подадената от полицая ръка.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна той, леко навеждайки глава, жест, който очарова Линдзи.

— Линдзи, дойдохме да се помолим за теб, имаш ли нещо против? — Моли протегна ръка и докосна лакътя на Маги с изражение на загриженост. Не че нямаше доверие на приятелката си, но намерението й я изненада. Маги се обърна, прегърна я и й прошепна в ухото със стичащи се по лицето й сълзи: — Моли, Тони иска да ти направи подарък… на всички нас. Просто ми се довери, моля те.

Моли кимна, с все още разширени от изненада очи.

— Линдзи, какво ще кажеш? — обърна се Маги отново към момичето.

— Разбира се — отвърна Линдзи с усмивка, малко объркана от сълзите в очите на всички. — Благодарна ще съм за молитвите ви. Винаги се чувствам по-добре, след като някой се е помолил за мен.

— Добро момиче — каза Маги и бръкна в чантата си. — А сега ще поставя капчица от това масло върху челото ти. Не е вълшебно, просто символизира Светия Дух. А после ще поставя ръце върху теб и ще се помоля. Съгласна ли си?

Линдзи отново кимна и отпускайки се на възглавницата, затвори очи. Маги с две движения направи кръст с маслото върху челото й.

— Това е символът на Исус. Днешният ден е много специален, защото е Възкресение Христово. — Гласът на Маги подрезгавя и Линдзи отвори очи и се понадигна. — Добре съм, скъпа — успокои Маги момичето и то отново се отпусна на възглавницата и затвори очи. После Маги постави ръка на челото му, където проблясваше маслото, и се наведе напред. — Талита куми — прошепна тя, при което Линдзи рязко отвори очи и погледна Маги, но погледът й сякаш минаваше през нея. Клепачите й се разшириха и по бузите й покапаха сълзи. Миг по-късно погледът на момичето се фокусира върху Маги и то прошепна:

— Маги, кой беше това?

— Кой имаш предвид, миличка?

— Мъжът, кой беше този мъж?

— Кой мъж? Как изглеждаше? — Маги бе озадачена.

— Имаше най-красивите кафяви очи, които някога съм виждала. Той също ме гледаше, Маги.

— Аз съм със сини очи — обади се Тони. — Ако се чудиш, синеок съм. Мисля, че е видяла Исус. Той веднъж ми каза, че няма да мога да излекувам никого без него.

— Това е Исус, Линдзи — каза Маги на момичето. — Видяла си Исус.

— Той ми каза нещо. — Линдзи погледна към майка си. — Мамо, Исус ми каза нещо.

Моли седна на леглото до дъщеря си и я прегърна. И нейното лице бе мокро.

— Какво ти каза, скъпа?

— Първо нещо, което не разбрах, а после се усмихна и добави: „Най-хубавото тепърва предстои“. Това какво означава, мамо? Най-хубавото тепърва предстои.

— Не знам, слънчице, но вярвам на Исус.

— Извинявай, Линдзи — прекъсна разговора им Маги, — но трябва да се върна в интензивното отделение. Моли, време е да си вземем довиждане.

Кларънс седна до Линдзи и започна да я разпитва за книгата, която четеше, докато Моли и Маги се отдалечиха в единия ъгъл. Моли се опита на няколко пъти да каже нещо, но думите все засядаха някъде по пътя от сърцето до устните й.

— Маги, просто й кажи, че съм щастлив, че бях способен да направя това — каза Тони. — И задето ги срещнах.

Моли кимна.

— Тони? — най-сетне прошепна тя. — Ти Исус ли си?

— Ха-ха! — засмя се той на висок глас, а Маги се усмихна широко. — Кажи на Моли, че не съм Исус, но съм близък с него.

Последното накара Моли да се усмихне, но тя отново се наведе към Маги и каза:

— Тони, мисля, че приличаш на Него повече, отколкото подозираш. Не знам дали някога ще съм способна да ти се отблагодаря.

— Тони казва довиждане, Моли. А също и че можеш да му се отблагодариш, като държиш под око Джейк, съгласна ли си?

— Да, съгласна съм — усмихна се Моли широко, макар и през сълзи. — Обичам те, Тони.

— Аз… аз… също те обичам, Моли. — Толкова прости думи, а му беше така трудно да ги изрече, макар да бяха самата истина. — Маги, изведи ме оттук, моля те, преди да припадна.

Няколко минути по-късно Маги и Кларънс се върнаха в чакалнята пред интензивното отделение на неврологията. Двамата останаха с Каби, докато всеки от останалите, когато бе готов, отиваше в стаята на Тони, за да се сбогува с него.

Докато Анджела чакаше да дойде нейният ред, Маги седна до нея и й подаде писмото от баща й. В продължение на двайсет минути младата жена чете, обляна в сълзи, написаните от Тони до нея редове. Накрая и тя влезе в стая №17 на отделението за интензивни грижи. Избра да го направи сама и се върна със зачервени очи и изнемощяла.

— Добре ли си? — попита я Маги и я прегърна.

— Сега съм по-добре. Казах му колко му бях разгневена. Когато влязох при него, Маги, все още чувствах такъв гняв, че бях готова да изпотроша всичко в стаята, но му казах.

— Сигурна съм, че си го е заслужил, Анджела. Но причината не е била в теб, болката го е принудила да се държи така.

— Да, това е написал и в писмото си, че вината не е у мен, а у него.

— Е, радвам се, че си се решила да му кажеш за своя гняв. Това винаги има целебен ефект.

— И аз се радвам. Радвам се също, че успях да му кажа, че го обичам и че ми липсва. — Тя отстъпи назад и погледна Маги в очите. — Благодаря ти, Маги.

— За какво, скъпа?

— Не знам точно. — Анджела се усмихна уморено. — Просто ми се прииска да ти благодаря.

— Ами пак заповядай тогава. Ще предам на когото трябва твоята благодарност.

Анджела се усмихна, без да е сигурна какво имаше Маги предвид с последните си думи, след което седна при майка си и облегна глава на рамото й.

След това в чакалнята се върна Джейк, и той с много изтощен вид, но с блеснали очи.

— Сигурен ли си, че не искаш да поговориш с него? — попита тихо Маги.

— Не мога — отвърна Тони примирено.

— Че защо?

— Защото съм страхливец, ето защо! Макар да се промених коренно, страхът не ме напусна.

Тя кимна едва забележимо, колкото той да знае, че го е разбрала, и седна до Кларънс, който я прегърна и прошепна:

— Благодаря ти, Тони, за всичко. Знай, че каквото имаше в онази торба за смет, вече е нарязано на лентички в шредера.

— Кажи му, че съм му благодарен за това, Маги. И моля те, кажи му още, че го смятам за изключително добър човек. Ще поздравя майка му, стига да открия начин да се срещна с нея.

— Ще му предам.

Дойде моментът и Маги да влезе за последен път в стаята на Тони.

— Искам да сме наясно, приключихме с котките, нали така! — попита тя.

— Слава богу, приключихме с котките — отвърна Тони. — Завещанието, което оставихме в сейфа, разпределя всичко между Джейк, Лори и Анджела. Една вечер бях пиян и слушах песента на Боб Дилън, която наскоро изпя и онази певица… сещаш ли се?

— Адел, песента се казва „За да почувстваш любовта ми“^[1].

— Да, точно тази. Е, слушайки я, се почувствах много зле и пренаписах всичко. На следващата сутрин, въпреки махмурлука, същото чувство все още бе у мен достатъчно силно, за да ме накара да отида при нотариуса и да заверя завещанието. После обаче, както се беше случвало многократно преди това, промених решението си и…

Маги и Тони се умълчаха. Бяха сами сред тишината, чуваха се единствено звуците на животоподдържащата медицинска апаратура.

Накрая Маги наруши мълчанието:

— Не знам как ще продължа да живея, Тони, животът ми се промени благодарение на теб. Към по-добро. Скъп си ми и не знам как да се примиря с мисълта, че ще си идеш. Не знам как да се сбогувам с теб. Знам само, че в сърцето ми ще остане празнина, която би могла да бъде запълнена единствено от теб.

— Никой никога не ми е казвал нещо подобно. Благодаря ти. Маги, има три последни неща, които трябва да ти кажа.

— Добре, но не ме карай да плача. Изплаках си очите.

Тони направи кратка пауза, преди да продължи:

— Маги, ще започна с една изповед. Един ден можеш да преразкажеш на Джейк всичко, което сега ще чуеш. Аз така и не събрах смелост да му го разкрия сам. Наистина съм страхливец, но… Просто не мога, твърде много ме е страх…

Маги търпеливо го изчака, докато той намери думи, с които да започне.

— Когато навремето с брат ми се разделихме, вината за това беше моя. Джейк разчиташе на мен за всичко и аз се грижех за него, докато не попаднахме в едно конкретно приемно семейство. От разговор на разговор стана ясно, че имат намерението да осиновяват, но само едно дете. Аз отчаяно исках да съм този, когото ще осиновят. Исках отново да се почувствам приобщен, да имам дом. — Тони никога не бе споделял това пред никого и сега видимо се бореше със срама заради своята тежка тайна. — Затова им наговорих куп лъжи за Джейк. Той беше по-малкият, по-чистосърдечният, по-податливият на възпитание, тоест имаше по-голяма вероятност да предпочетат него. И аз започнах да си измислям всякакви ужасни неща за него и да им ги разказвам. Предадох брат си и го направих така изкусно, че той никога не разбра. Един ден пред къщата спря кола на организацията за приемни грижи, за да отведе Джейк. Той риташе, крещеше, беше се вкопчил в крака ми. И аз се бях вкопчил в него, защото и аз страдах, но, Маги, част от мен се радваше, че го отвеждат… Той беше всичко, което имах. Погубих истинската любов в името на илюзията, че ще си имам семейство. — Тони замълча, трябваше му време, за да се съвземе. А на Маги й се щеше да можеше да вземе това заблудено момче в обятията си. — Няколко седмици по-късно се събраха всички членове на семейството и ме повикаха. Обявиха, че са взели важно решение — решението да осиновят дете. Но нямало да осиновят мен, а бебе. И така, малко по-късно същия ден дойде социален работник, който ме отведе при други двама „прекрасни“ приемни родители, които с вълнение очаквали пристигането ми. Мислех си, че познавам самотата, но това, което ме връхлетя, беше чудовищно… Маги, трябваше да се грижа за Джейк. Та той си нямаше никой друг! Аз бях неговият по-голям брат, доверяваше ми се изцяло. Но не оправдах доверието му, дори сторих нещо много по-лошо — предадох го.

— О, Тони — каза съчувствено Маги, — така съжалявам. Но тогава си бил само малко момче. Толкова е тъжно, че на едно дете се е наложило да прави подобни избори.

— След това в живота ми се появи Гейб и за първи път държах в ръцете си някого, който бе част от мен и обичах безмерно. Опитах се да бъда добър баща, но… изгубих и него. На Анджела не дадох никакъв шанс. Бях толкова ужасен да не изгубя и нея, че никога не се отпуснах да я прегърна, да я обичам… А после и Лори…

Беше разкрил сърцето си, думите му все още изпълваха пространството като утринна мъгла. Товарът беше паднал от плещите му и го бе обзела внезапна лекота.

Двамата продължиха да мълчат, преживявайки емоциите си. Накрая Тони дълбоко въздъхна и попита Маги:

— У теб ли е синята кутийка?

— Разбира се.

Маги я извади от чантата си.

— Искам да я предадеш на Джейк. В нея е единствената вещ, която ми остана от майка ми. Даде ми я само няколко дни преди да почине, сякаш бе предусетила смъртта си. Тя я получила от своята майка, която на свой ред я получила от своята. Каза ми един ден да я подаря на жената, която обичам, но аз никога не съумях да обикна когото и да било. Виждам, че Джейк обаче е способен да обича. Нека един ден я даде на своята избраница.

Маги внимателно вдигна капака на кутийката. Вътре имаше тънка златна верижка и прост златен кръст.

— Красиво колие, Тони. Ще го предам на Джейк. Надявам се след време да го видя на шията на Моли.

— Да, и аз — призна Тони. — Бих бил щастлив, ако това стане.

— А какво е последното, което искаше да ми кажеш?

— То, мисля, е най-важното от трите и може би ще ми е най-трудно да го произнеса… Маги, обичам те! Съвсем искрен съм, много те обичам!

— Знам, Тони, виждам го. И аз те обичам. По дяволите, защо изобщо си сложих грим днес!

— Добре тогава, да не се измъчваме повече. Целуни ме за сбогом и се връщай при семейството ми.

— Искаш ли да знаеш защо всички се смеете на онази семейна снимка?

— Разбира се — засмя се той.

— Изненадана съм, че не си спомняш. Майка ти е сипала сол, вместо захар в кафето си и когато е отпила от него, моментално го е изплюла по начин, неподобаващ на една дама, върху някаква изтупана по последна мода жена. Джейк сигурно би го разказал по-забавно, но това може би ти е достатъчно да си припомниш.

— Да, спомних си — засмя се отново Тони. — Тази случка ме държа развеселен през целия ден. Как съм могъл да забравя, особено, при положение че…

— Довиждане, приятелю — прошепна Маги и по лицето й отново текнаха сълзи. После се наведе и целуна по челото мъжа в леглото. — Ще се срещнем отново.

Тони се плъзна за последен път.