Уилям Пол Йънг
Кръстопът (2)

1.
Надига се буря

Най-жалкият сред хората е онзи, който обръща своите мечти в сребро и злато.

Халил Джубран

Някои години в Портланд, Орегон, зимата е насилница, сипе суграшица и бълва сняг на пристъпи, в опит да изтръгне колкото е възможно повече дни от пролетта, отстоявайки своята прастара претенция да бъде царица сред сезоните. В крайна сметка усилията й винаги са напразни и тя си остава просто претендент за трона. Тази година обаче не беше така. Зимата си тръгна като бита жена — с наведена глава и парцаливи одежди в мръснобяло и кафяво — и по никакъв начин не заяви намерението си да се върне. Нейното заминаване остана почти незабелязано.

Тъй или иначе, за Антъни Спенсър бе все едно — зимата беше напаст, но и пролетта не беше по-добра. Ако зависеше от него, би премахнал и двете от календара, ведно с влажната и дъждовна част от есента. Да, година, състояща се от пет месеца, би го устройвала напълно, а и тя със сигурност би била за предпочитане пред протяжните, сякаш безкрайни, периоди на несигурност. Всяка година по това време той се питаше какво още търси на северозапад, но всяка пролет неизменно го заварваше на същото място, зает със същия въпрос. Може би причината бе в това, че познатото, колкото и да бе разочароващо, все пак си имаше своите удобства. Мисълта за действителна промяна, честно казано, го обезсърчаваше. Колкото повече се затвърждаваха от преповтаряне неговите навици и всекидневни ритуали, носещи сигурност, толкова по-малко склонен бе да повярва, че съществуваше нещо, за което си струваше да се положат усилия. Рутината, макар и болезнено досадна на моменти, най-малкото беше предсказуема.

Тони се облегна назад в стола и вдигна поглед от отрупаното с книжа бюро към монитора. С едно натискане на кой да е клавиш можеше да види картина от наблюдателните камери в своите имоти: апартаментът в съседната сграда, офисът, разположен на стратегическо място в търговската част на Портланд, на един от средните етажи на не много голяма офис сграда, вилата му на брега на океана и голямата къща в Уест Хилс^[1]. Взря се в екрана, нетърпеливо почуквайки с десния показалец по коляното си. Навсякъде бе спокойно, светът сякаш бе задържал дъха си.

Има много начини човек да бъде самотен.

Тони не беше приветлив човек, макар онези, които общуваха с него в делова или неформална обстановка, да добиваха различно впечатление. Беше целеустремен и винаги преследваше изгодата. Това често изискваше да се държи дружелюбно и весело, да се усмихва широко, да поддържа контакт с очи и да се ръкува със сигурна длан не заради искрено благоразположение, а защото всеки събеседник бе за него потенциален носител на информация, която би могла да му бъде от полза по пътя към успеха. Многобройните въпроси, които задаваше, създаваха впечатлението за неподправен интерес и ласкаеха събеседниците му, но и оставяха у тях смътното усещане за празнота. Известен със своите благотворителни жестове, той отлично осъзнаваше значимостта на привидното състрадание като средство за постигане на по-важни цели. Демонстрираната загриженост правеше хората много по-податливи на манипулации. Иначе, след няколко несполуки, той беше стигнал до заключението, че приятелството е лоша инвестиция. С нищожна възвръщаемост. Действителната обич и грижа бяха неудобство и лукс, за какъвто той нямаше нито време, нито енергия.

За него успехът се измерваше със сполучливото управление и умножаването на недвижимото имущество, с осъществяването на различни бизнес начинания, с непрекъснато нарастващото инвестиционно портфолио. В инвеститорските среди Тони имаше репутацията на непреклонен преговарящ и виртуоз в договарянето на отстъпки. За него щастието бе нелепо и мимолетно състояние, почти недоловимо ухание в сравнение със силната миризма на потенциалната сделка и завладяващия послевкус на печалбата. Също както за стария скъперник Скрудж, така и за Тони бе наслада да изцежда до последната капчица достойнството на околните и особено на служителите си, които работеха за него усърдно, ала от страх, не от уважение. Със сигурност подобен човек не заслужаваше нито обич, нито състрадание.

Когато се усмихнеше, Тони можеше да породи у човек погрешното впечатление, че е хубавец. Посредством гените си бе наследил ръст над един и осемдесет и здрава коса, която дори сега, на четирийсетгодишна възраст, не показваше признаци за оредяване, макар на слепоочията да бе започнала да се прошарва. Нещо смугло и изтънчено се прокрадваше в несъмнено англосаксонския му външен вид и смекчаваше чертите му. То ставаше особено видно в редките моменти, когато обичайното му делово поведение биваше нарушавано от случаен и непринуден смях.

От всяка гледна точка той беше състоятелен и преуспял мъж, а и добра партия за брак. И тъй като си падаше донякъде женкар, спортуваше по малко, за да не се дава на конкуренцията. Беше в общо взето добра форма, единствено коремът му беше малко увиснал, но можеше да го „глътне“ винаги когато се наложеше.

Жените идваха в живота му и си отиваха, по-умните по-рано, но всички с усещането за наранено лично достойнство.

Беше се женил два пъти, за една и съща жена. От първия брак, който бяха сключили на двайсетинагодишна възраст, имаха син и дъщеря, която — понастоящем гневна млада жена — живееше в другия край на страната при майка си. Синът им… синът им е друга история. Този брак бе завършил с развод поради непреодолими различия, финал на достоен за филмиране сюжет, наситен с преднамерена враждебност и фрапиращо незачитане на другия. Само за няколко кратки години Тони беше успял да смаже изцяло самоуважението и чувството за лична стойност на Лори — своята съпруга, и от тях не бе останало и следа.

Лори обаче все пак бе успяла да излезе от ситуацията с достойнство, поради което Тони не бе зачел победата си като действителна. Затова през следващите две години я беше ухажвал настоятелно, беше й направил ново предложение за брак, беше организирал пищно сватбено тържество, а две седмици по-късно й беше поднесъл за втори път документи за развод. Според слуховете те били подготвени още преди подписването на втория брачен акт. Но този път Лори бе отвърнала на удара му с цялата ярост на жестоко подиграна жена и Тони я беше съсипал финансово, правно и психически. Което вече бе зачел за своя действителна победа. Беше изиграл една безжалостна игра по правила, определени от самия него.

Цената, която заплати за своя триумф, бе омразата на дъщеря си. Тази омраза изпълзя подобно на призрак от сенките на неговото почти непрекъснато алкохолно опиянение и се превърна в натрапчива мисъл, която той побърза да потули под ангажиментите на натоварения работен делник, изцяло посветен на преследването на нови победи. Синът му също бе съществена причина за злоупотребата със скоч — легалния опиат, който притъпяваше режещите ръбове на спомените и болезнените пристъпи на мигрената, която от време на време го навестяваше.

Ако постигането на свободата е постепенен процес, такъв е и развитието на злото. Незначителните изопачавания на истината и дребните оправдания с времето се наслагват, образувайки огромна структура, чиято поява никой не би могъл да предвиди. Това се отнася както за прословути злодеи като Хитлер и Сталин, така и за обикновените хора. Домът, който обитава човешката душа, е величествен, но крехък и несигурен. Всяка лъжа или предателство, вградени в основата и стените му, могат да изкривят неговата конструкция по невъобразими начини.

Във всяка човешка душа е заложена дълбока мистерия. Изключение от това правило не правеше и Антъни Спенсър. Той бе роден в мощна експлозия на живот и представляваше разширяваща се вътрешна вселена, в която галактики и звездни системи се сливаха с невъобразима елегантност и симетрия. В нея дори хаосът изпълняваше своя роля, в резултат на което като страничен продукт възникваше порядък. Материята следваше сложния танц на съперничещи си гравитационни сили, звезди и планети се въртяха около своите оси и се прегрупираха в безкрайния космически валс на взаимодействието между пространство, време и музика. В един момент болката и загубата нарушиха хармонията и извънредно деликатното устройство на вселената у Тони и тя започна да се свива. Този вътрешен катаклизъм се прояви във външното му поведение под формата на порив за самосъхранение, егоистична амбиция и потискането на всякаква, все още жива чувствителност. Някога жизнената негова същност и топлото му туптящо сърце се превърнаха в камък. Малък и корав камък сега се поместваше в черупката на тялото му. Външната форма, някога израз на вътрешното чудо и великолепие, беше изгубила своята опора — беше се превърнала във фасада на липсващ дом, в умираща звезда, ненаситно поглъщаща в собствената си празнота всичко наоколо.

Болката, загубата и самотата сами по себе си са тежко изпитание, но съчетани, се превръщат в почти непоносимо злощастие. Те настървиха Тони и той се научи да крие остриета в думите и да издига стени, които предпазваха вътрешния му свят от всякакъв достъп и му позволяваха да пребивава в илюзорната сигурност на изолацията. Малко истинска музика можеше да се чуе вече в битието на Тони, защото то беше изцяло лишено от всякакъв порив към творчество. Така да се каже, музикалният съпровод на съществуването му беше дори по-лош от блудкавите мелодии, които често звучат по магазините и в хотелските асансьори. Самият курс на живота му беше предвидим като хода на асансьор.

Онези, които го разпознаваха на улицата, просто му кимаха за поздрав, а някои дори изплюваха презрението си на тротоара, след като се разминеха с него. Все пак имаше мнозина други, които гравитираха около Тони: сервилни угодници очакваха всяко негово нареждане с отчаяната надежда да получат малко одобрение или жест на внимание. Тези нещастници се опитваха да яхнат вълната на неговия така наречен успех поради потребността да утвърдят собствената си значимост и идентичност. Факт е, че възприятието се превръща в лична реалност, дори ако това възприятие е базирано на лъжа.

От скъпата къща, разположена на обширна собствена земя в горната част на Уест Хилс, Тони държеше отоплена само малка част, освен в случаите, когато предстоеше някое парти, което беше организирал с цел да постигне някаква изгода. Макар да прекарваше твърде малко време там, държеше къщата като мемориал в чест на разгрома на съпругата си. Лори я беше спечелила след първия развод, но впоследствие я бе продала, за да покрие огромните правни разходи по втория. Чрез посредник Тони я беше купил за нищожна сума, след което бе организирал изненадващо празненство в деня на изповядването на сделката, чийто гвоздей бе насилственото извеждане на бившата му съпруга от новопридобитата собственост с помощта на полицейски служители.

Той отново се наведе напред, изключи компютъра, взе чашата със скоч и се завъртя със стола, за да погледне колонката с имена, които бе записал на бялата дъска. Стана, изтри четири имена и добави на тяхно място едно, след което отново се отпусна на стола, а пръстите му несъзнателно забарабаниха по бюрото като копитата на галопиращ кон. Днес Тони беше в по-лошо настроение от обичайното. Бизнес делата му бяха наложили да присъства на една напълно безинтересна конференция в Бостън, а след това заради незначителен инцидент сред неговите служители бе принуден да се завърне с ден по-рано от плануваното. Макар подразнен от факта, че трябваше да се занимава с проблем, който с лекота биха разрешили подчинените му мениджъри, той все пак бе благодарен, че му се беше представил предлог да напусне почти нетърпимите семинари и да се върне към едва поносимата рутина, върху която все пак имаше контрол в много по-голяма степен.

Но по време на това отсъствие нещо се беше променило. Едно съвсем леко в началото безпокойство постепенно бе нараснало и се бе обособило в съзнателна мисъл. От няколко седмици Тони имаше натрапчивото чувство, че е следен. Първоначално той не бе му обърнал особено внимание, взимайки го за плод на претоварения си ум. Но веднъж попаднало в съзнанието му, то намери благодатна почва. В началото бе лесно изтласквано от другите грижи, но семето му постепенно пусна дълбоки корени и скоро намери израз в невротична свръхбдителност, която допълнително изчерпваше ресурсите на и без това изтощения му от постоянната напрегнатост мозък.

Той започна да забелязва разни подробности в незначителни събития, които сами по себе си едва ли биха предизвикали учудване, но съчетани в съзнанието му, се превръщаха в мощен сигнал за тревога. Черният джип, който от време на време забелязваше по път към офиса, служителят на бензиностанцията, който понякога забравяше да върне кредитната му карта, охранителната фирма, от която в рамките на три дни го бяха уведомили за три прекъсвания на електрозахранването в дома му, всяко от които точно по едно и също време и с продължение точно двайсет и две минути (друг факт, будещ подозрение, бе, че аварията не бе засегнала околните къщи). Тони започна да се взира в дори по-незначителни детайли. Например в начина, по който го гледаха другите хора: бариста в кафенето „Стъмптаун“, охранителят на първия етаж в офис сградата, че и служителите по бюрата в собствената му фирма. Правеше му впечатление как отместваха очи, когато погледнеше към тях, и припряно се опитваха да си придадат вид, че вниманието им е заето с друго или са затънали в работа.

Имаше плашещо подобие в реакциите на тези различни, непознати един на друг, хора. Сякаш помежду им имаше някакъв заговор, криеха някаква тайна, в която той не бе посветен. Колкото по-бдителен ставаше Тони, толкова повече подозрителни неща забелязваше, затова и бдителността му постоянно нарастваше. Винаги бе проявявал известна склонност към параноя, но сега умът му беше вече непрестанно зает с мисли за потенциалния заговор срещу него и той живееше в постоянна тревога и превъзбуда.

Тони разполагаше със свой личен офис със спалня, кухня и баня, чието местоположение не бе известно дори на неговия адвокат. Служеше му за убежище и се намираше край реката, от другата страна на Макадам авеню. Тони отиваше там, когато искаше да се уедини за няколко часа или да прекара нощта, без никой да има връзка с него.

Сградата, където се помещаваше скривалището му, също беше негова собственост, но още преди години я беше прехвърлил на трудно проследима фирма фантом. После бе преустроил част от мазето и бе инсталирал навсякъде камери за наблюдение и охранителна система, последна дума на техниката. Освен строителите, които бе наел анонимно, без да се среща лично с тях, никой друг не беше виждал тези помещения. Не фигурираха дори в плана на сградата, благодарение на поредица подкупи и дарения, насочени към различни нива на местната управа. Когато на клавиатурата в една ръждясала кутия за телефонна свръзка в изоставената портиерска стаичка се въведеше правилният код, една от стените се отместваше встрани, разкривайки огнеупорна стоманена врата, модерна охранителна камера и клавиатура за контрол на достъпа.

Скривалището беше почти автономно, свързано с електрозахранване и интернет доставчик, различни от тези на целия комплекс. Освен това, ако охранителният софтуер засечеше опит за установяване на местонахождението на тайния офис по потреблението на електричество или интернета, той изключваше системата, докато не бъдеше въведен нов, автоматично генериран код за възобновяване на функционирането й. А това можеше да бъде направено само от две места: бюрото в кабинета на Тони в търговската част на града и самото скривалище. По навик, преди да влезе, той винаги изключваше мобилния си телефон и изваждаше от него СИМ картата и батерията. Вътре имаше нерегистрирана наземна телефонна линия, която можеше да бъде активирана при нужда.

В обзавеждането не беше проявил никаква разточителност. Мебелировката беше проста, почти спартанска. Никой друг нямаше да види това място, така че всичко в него носеше личен отпечатък. Покрай стените имаше етажерки с книги, много от които никога не бе разтварял, но бяха наследство от баща му. Други, особено някои класики, навремето майка му беше чела на него и брат му. К. С. Луис и Джордж Макдоналд, бяха двама от неговите любимци още от детството. Едно от ранните издания на „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд бе поставено така, че да се вижда, разбира се, само от неговите очи. В единия ъгъл на същия рафт бяха наблъскани множество книги на бизнес тематика — прилежно изчетени и с поставени на много места отметки — от автори, които беше приел за свои наставници. Няколко картини на Ешер и Дулитъл бяха окачени по стените, а в един ъгъл бе поставен стар фонограф. Тони имаше колекция от винилови плочи, които със своите драскотини му напомняха за отдавна минали времена и го успокояваха.

В своя таен офис той държеше също вещи и документи от ключово за него значение: нотариални актове, договори за покупко-продажба, както и своето официално завещание. Последното той често препрочиташе и променяше, вписвайки и премахвайки от него имена на хора, чиито жизнени пътища се пресичаха с неговия, а делата им го гневяха или удовлетворяваха. Представяше си реакциите на онези, които щеше да възнагради с дял от своето богатство, след като преминеше в редиците на „скъпите покойници“.

Личният адвокат на Тони, който бе различен от правния му съветник, държеше ключ за депозитен сейф в главния клон на банка „Уелс Фарго“, който можеше да използва единствено ако разполагаше със смъртния му акт. В сейфа бяха инструкциите как да бъде открито тайното му жилище офис, как да се влезе в него и къде да бъде открит кодът за отваряне на вградения в самия фундамент на сградата сейф. В случай че някой се опиташе да отвори депозитната кутия в „Уелс Фарго“ без наличието на смъртен акт, банката трябваше незабавно да уведоми Тони. А той беше предупредил адвоката си, че ако това се случи, отношенията им моментално щяха да бъдат преустановени, както щяха да секнат и значителните суми, които той получаваше редовно и без закъснение в първия работен ден от всеки месец.

Тони държеше по-стара версия на завещанието си в сейфа на главния офис, за показ. Някои от неговите съдружници и колеги имаха достъп до този сейф във връзка с работата си и той тайно се надяваше, че у един или друг от тях любопитството рано или късно щеше да надделее и да го прочетат. Представяше си тяхното задоволство от прочитането на фалшивото завещание и отрезвяващия ефект впоследствие, когато узнаят съдържанието на истинското завещание.

Всеобщо достояние бе фактът, че Тони беше собственикът на сградата в съседство с тази, в която се намираше скривалището му. Тя беше идентична постройка, с магазини на първия етаж и апартаменти отгоре. Двете сгради деляха един паркинг със стратегически разположени из него камери, които привидно покриваха цялата площ, но всъщност оставяха тесен коридор, по който Тони можеше да премине незабелязан до своето тайно убежище.

За да оправдае честото си присъствие в тази част на града, той закупи апартамент с две спални на втория етаж в съседната сграда. Апартаментът беше просторен и разточително обзаведен и представляваше идеално прикритие, в което той прекарваше повече нощи, отколкото в къщата в Уест Хилс или в крайбрежната си вила в близост до град Дипо Бей.

Тони бе засякъл времето, за което изминаваше разстоянието между апартамента и тайното убежище през закрития паркинг, и знаеше, че ако се наложеше, можеше да е в безопасност за по-малко от три минути. Зад сигурните стени на своето скривалище той поддържаше връзка с външния свят посредством образите от многобройните камери в своите недвижими имоти и офиса в търговската част на града. Но камерите му служеха по-скоро за самозащита, отколкото за някакви други цели. Не бе монтирал нито една в спалните, баните или тоалетните. Тони можеше да има ред отблъскващи черти, но воайорството не беше сред тях.

Всеки, който забележеше автомобилът му да влиза в закрития паркинг, предполагаше, и обикновено с право, че Тони идва да прекара нощта в апартамента си на втория етаж. Неговото присъствие там бе нещо обичайно, част от всекидневието на комплекса, затова пристигането или заминаването му не правеше особено впечатление на никого. А точно това целеше Тони. Той се държеше напълно предсказуемо и променяше обичайното си поведение единствено за да хвърли поглед назад, когато се усъмнеше, че някой може да го следи, но го правеше все така, без да привлича внимание.

Не можеше да си обясни защо някой би го следил, какви биха били мотивите и намеренията на подобен човек. Той беше сложил край на много от своите отношения, да не кажем почти всичките, и предполагаше, че в това се крие възможната причина. Трябва да е заради парите ми, често размишляваше той. Та не бяха ли парите в основата на всичко? Вероятно в заговора бе замесена и бившата му съпруга? Може би съдружниците му готвеха покушение, за да се докопат до неговия дял от дружеството, а може би някой конкурент бе в основата на всичко? Тони прекарваше часове, понякога цели дни в задълбочено преглеждане на финансовите параметри на всяка сделка, независимо минала или настояща, всяко сливане и присъединяване на друга компания, в търсене на нередност, за която да се захване, но не откриваше нищо. По едно време се зае с оперативните процеси на многобройните холдинги отново в дирене на… какво? На несъответствие, улика, знак, които да му помогнат да си обясни случващото се. Действително откри някои несъответствия, но когато изкусно повдигна въпроса за тях пред своите съдружници, те бяха или отстранени на мига, или обяснени по начин, който напълно съответстваше на стандартите за оперативните процедури, които беше установил самият той.

Дори на фона на общите трудности в държавната икономика, бизнесът му беше стабилен. Именно Тони бе убедил съдружниците си да поддържат солидна база ликвидни активи и сега те правеха внимателно обмислени покупки на недвижими имоти и се заемаха с доходоносни бизнес начинания, без да зависят от банките, които бяха предприели много предпазлива политика по отношение на кредитите. Заради проявената далновидност и находчивост се беше превърнал в героя на компанията, но това не му донесе покой. Отдихът за него беше винаги краткотраен, защото всеки следващ успех вдигаше летвата на собствените му очаквания още по-високо. Този начин на живот бе изтощителен, но Тони отхвърляше другите възможности като прояви на безотговорност и мързел.

Прекарваше все по-малко време в главния офис. Не че някой там гореше от желание да му досажда с присъствието си. Просто изострилата се напоследък параноя го бе направила още по-сприхав от обичайното и той се дразнеше и от най-малката нередност. Дори съдружниците му предпочитаха да участват в управлението на компанията от другаде и когато кабинетът му оставаше тъмен, всички си отдъхваха с облекчение и работеха по-усърдно, по-съсредоточено и проявяваха повече творчество. Такъв бе ограничаващият ефект от микромениджмънта^[2] — подход, който Тони се гордееше, че владее до съвършенство.

Именно в този период на отмора на повърхността изплуваха страховете му и усещането, че пряко волята си се е превърнал в обект на нечие внимание, в мишена, се засилваше. И като капак на всичко мигрената му се връщаше — всеки път все по-силна. Преди да започне главоболието, обикновено губеше зрението си, започваше да заваля думите и с мъка завършваше изреченията си. Всичко това бе знак, че съвсем скоро невидимо острие щеше да прониже черепа му някъде зад дясното око. Ставайки болезнено чувствителен към звук и светлина, той набързо освобождаваше личния си асистент и пропълзяваше в някое затъмнено кътче на апартамента си. Там, запасен с болкоуспокояващи, спеше на фона на бял шум, докато болка не останеше единствено когато се усмихнеше или поклатеше глава. Тони установи, че чаша скоч му помагаше да се възстанови, ала винаги намираше претекст да си налее още една.

Но защо точно сега, питаше се той. След месеци без нито един пристъп сега мигрената го спохождаше почти всяка седмица. Започна да следи с какво се храни, разтревожен, че някой може да опита да сипе отрова в храната или питието му. Започна да го обзема отчайваща хронична умора, дори след дълъг сън не се чувстваше отпочинал. Накрая си записа час за преглед при личния лекар, но не успя да отиде, тъй като се наложи да присъства на извънредно събрание за обсъждането на някои належащи въпроси, свързани със стратегическо присъединяване на друга компания, което не вървеше както трябва. Записа си нов час за преглед две седмици по-късно.

Когато рутината бъде нарушена от несигурността, човек се замисля за живота си като цяло, както и за това кои хора са значими за него и кои не. Общо взето Тони беше доволен от своя живот. Беше преуспял, социалното му положение беше завидно. Което не беше никак зле за отгледано от приемно семейство дете, което, въпреки че системата го бе отхвърлила, не се беше отчаяло. Беше допускал грешки, беше наранявал хора, но кой не беше го правил? Водеше живот на самотник, но в повечето време така предпочиташе. Притежаваше къща в Уест Хилс, крайбрежна вила край Дипо Бей, апартамент до река Уиламет, сигурни капиталовложения и свободата да прави почти всичко каквото пожелае. Е, водеше живот на самотник, но в повечето време така предпочиташе… Беше постигнал всяка цел, която си бе поставил — всяка реалистична цел, разбира се — и въпреки това сега, тъкмо когато бе превалил четирийсетте години на своя живот, го обзе мрачното усещане за празнота и просмукващо се в цялото му същество съжаление. Той се опита да ги потисне, да ги натика дълбоко в себе си, в онези невидими галерии, които всеки от нас създава, за да се предпази от самия себе си. Наистина водеше живот на самотник, но през повечето време…

Още щом беше кацнал на летището в Портланд на връщане от Бостън, Тони незабавно бе отишъл в главния офис и бе провел особено разгорещен разговор с двама от своите съдружници. Именно тогава му бе хрумнала идеята да състави списък с имената на хората, на които имаше доверие. Не на такива, на които би казал, че има доверие, а на онези, на които действително би се доверил. На които би споделил тайните си и мечтите си и би разкрил слабостите си. С тази цел се бе усамотил в тайния си офис и с чаша скоч пред себе си бе започнал да пише и да трие имена от бялата дъска. Списъкът никак не беше дълъг и първоначално включваше неговите бизнес съдружници, неколцина други служители, един-двама души, с които се бе срещал извън работата, и още един-двама, с които се бе запознал в частен клуб или по време на пътуване. И въпреки това след час усилен размисъл съкрати този списък до шест имена. Облегна се назад в стола и поклати глава. Всичките му усилия бяха отишли напразно: хората, на които действително би се доверил, бяха всичките покойници, освен може би един, последният в списъка.

Баща му и майка му заемаха първите две места. На рационално ниво Тони си даваше сметка, че повечето от спомените му за тях бяха идеализирани, заради изминалото време и преживяната болка, а негативните им черти бяха отдавна заличени от скръбта. Особено скъпа за него бе една избеляла снимка. Той отвори сейфа и я извади оттам. Беше ламинирана, но въпреки това прокара длан по повърхността й, за да изглади старите гънки, сякаш родителите му биха усетили неговата ласка. Баща му бе помолил някакъв непознат да ги снима пред вече несъществуващата сладоледаджийница „Фарълс“. Ето го него — върлинесто единайсетгодишно момче, а отпред седемгодишният му брат Джейкъб. Тъкмо нещо ги беше разсмяло. Лицето на майка му сияеше — радостта на момента бе изписана по красивите й черти, а баща му пък се бе усмихнал накриво — най-доброто, на което бе способен. Тази негова усмивка означаваше много. Спомняше си своя баща съвсем ясно: сдържан инженер, за когото не бе привично да изразява емоциите си, които въпреки всичко понякога успяваха да намерят път навън. А това беше действително много за семейството, защото през повечето време той беше наистина непроницаем. Тони се опита да си припомни защо се бяха смели и часове наред упорито се взираше в снимката, сякаш за да я принуди да разкрие тайната си, но колкото и да напрягаше паметта си, споменът все му убягваше и това го влудяваше.

След това в списъка му идваше Майка Тереза, а веднага след нея — Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг младши. Всички те бяха велики и идеализирани личности, същевременно по човешки раними, добри и… мъртви. Тони извади малък бележник, преписа вътре имената, откъсна страницата и хванал я с палеца и показалеца си, я поклати пред очите си. Защо бе записал имената именно на тези хора? Беше направил окончателния списък почти без съзнателно усилие на мисълта и той отразяваше нещо много дълбоко и истинско, може би някакъв копнеж. Ненавиждаше тази дума, но същевременно нещо в нея много му харесваше. Копнежът на пръв поглед разкриваше слабост, но със сигурност беше проявление и на някаква устойчива сила, способна да надживее всичко мимолетно, което идваше и си отиваше от живота му. Трите емблематични личности, заедно с последната, която фигурираше в списъка му, въплъщаваха нещо по-голямо от самия него. Те му напомняха за нечута от никого песен, която напираше да бъде изпята, за възможността да беше живял различен живот, да беше станал съвсем различен човек. Списъкът беше покана, знак за принадлежност към нещо друго, деликатно въжделение.

Последното име будеше най-силно недоумение у него, но същевременно си обясняваше присъствието му в списъка най-лесно. То беше на Исус. Исус, витлеемският дар за света, дърводелецът, за когото се твърдеше, че е връзката между човек и Бог, и който, според слухове, витаещи сред вярващите, беше възможно да не е мъртъв. Да, Тони добре знаеше защо Исус присъства в списъка. Неговото име представляваше връзката с най-ярките спомени, които беше съхранил за майка си. Тя бе обичала този дърводелец и всичко, свързано с него. И баща му бе обичал Исус, но не както майка му. Последният подарък, който беше получил от нея, се намираше в сейфа, вграден в пода на скривалището му, и представляваше най-ценното му притежание.

По-малко от два дни преди родителите му насилствено да бъдат изтръгнати от неговия живот, майка му неочаквано влезе в стаята му. Споменът за това бе дълбоко врязан в самата му душа. Тогава беше на единайсет и пишеше домашните си. Тя отвори вратата и се облегна на рамката, прекрасна жена в престилка на цветя. Едната й скула бе подчертана от малко брашно, оставено там, когато бе отмахнала с ръка изпаднал от опашката й кичур коса. Именно по брашното Тони разбра, че е плакала — през него се спускаха две криволичещи дири.

— Мамо, добре ли си? — попита я той, вдигайки поглед от тетрадката.

— О! — възкликна тя, обърсвайки лице с опакото на дланите си. — Нищо ми няма. Познаваш ме, понякога си мисля за разни неща, заради които се чувствам благодарна — като например ти и брат ти — и се разчувствам. — После направи пауза. — Не знам защо, скъпи, но се сетих колко бързо растеш, ще станеш юноша след някоя друга година. После ще вземеш шофьорска книжка, ще влезеш в колеж, ще се ожениш… И знаеш ли какво почувствах, докато си мислех всичко това? — Тя отново направи пауза. — Почувствах радост. Почувствах, че сърцето ми всеки момент ще се пръсне в гърдите. Тони, толкова съм благодарна на Бог заради теб. Затова реших да направя любимия ти плодов сладкиш и карамелени рулца. И докато бях в кухнята, гледах през прозореца и си мислех за всички дарове в живота ни, и особено за теб и Джейк, прииска ми се да ти дам нещо, което е особено ценно за мен.

Тогава Тони забеляза свития юмрук на майка си. В него тя бе стискала нещо през цялото време. Запита се какво ли бе побрала малката длан на тази жена, която вече беше надминал по ръст. Тя протегна ръка и бавно разтвори пръсти. В дланта й, навито и изцапано с брашно, лежеше колие със златен кръст, изящно и женствено.

— Хайде, вземи го — подкани го тя. — Искам да ти го подаря. Баба ти го даде на мен, а тя го е получила от своята майка. Мислех един ден, ако имам дъщеря, да го подаря на нея, но това едва ли ще стане вече. А и днес, докато се молех за теб, реших, че това ще е най-подходящият момент да ти го дам.

Тъй като не знаеше какво друго да направи, Тони отвори длан и позволи на майка му да пусне в нея фината верижка с деликатния златен кръст.

— Един ден искам да дадеш това на жената, която обичаш, и да й разкажеш откъде го имаш. — В този момент от очите на майка му бликнаха сълзи.

— Но, мамо, ти сама можеш да й го дадеш.

— Не, Антъни, чувствам, че трябва да стане именно по този начин. Не мога да обясня защо, но трябва да й го дадеш ти, не аз. Не ме разбирай погрешно, възнамерявам да съм жива дотогава, но също както навремето майка ми ми го остави със заръката да го предам, така и аз ти го оставям, за да го предадеш на любимата жена.

— Но как ще разбера…

— Ще разбереш — прекъсна го тя. — Вярвай ми, ще разбереш! — Тя го прегърна и го задържа в обятията си дълго, без да мисли, че може да го изцапа с брашно. Него също не го бе грижа. Не разбираше постъпката на майка си, но чувстваше, че тя има голямо значение за нея. — Следвай Исус, Антъни. Никога няма да сгрешиш, ако следваш Исус. И знай едно… — Тя го отдели от себе си и го погледна в очите. — Той никога няма да те изостави.

Два дни по-късно тя бе си заминала вследствие на егоистичния избор на някой друг, почти на неговите години. Колието все още си стоеше в сейфа в тайния му офис. На никого не беше го дал. Дали по някакъв начин не й е било известно какво ще се случи? Често се бе питал дали не е имала предчувствие, дали не е получила знак от Бог да избърза и да му даде този подарък. Нейната загуба бе опустошила живота му, беше тласнала самия него по пътя, който го бе направил такъв, какъвто бе в момента — силен, жилав и способен да устои на превратности, които биха сломили други. Ала имаше мимолетни моменти, когато нежният и трудно доловим копнеж се промъкваше край непристъпните стени на душата му и отправяше към него своята песен, или по-скоро понечваше да го направи, защото той бързаше да заглуши гласа му.

Дали Исус все още беше с него? Тони не можеше да каже със сигурност, но по-скоро беше склонен да вярва, че не беше. Той вече не приличаше на майка си, но заради нея беше прочел Библията и някои други любими нейни произведения, опитвайки се да долови из страниците на книгите на К. С. Луис, Макдоналд, Уилямс и Толкин нейното присъствие. Дори за известно време в гимназията се беше присъединил към клуба „Млад живот“, където се бе опитал да научи повече за Исус, но организацията за приемни грижи, на която бяха поверени с брат му, непрекъснато ги изпращаше от училище в училище и от дом в дом, поради което приобщаването към какъвто и да било клуб или общество им причиняваше единствено болка. При положение че за него всяко „здравей“ беше всъщност предрешено „сбогом“, той бе достигнал до убеждението, че Исус се беше сбогувал с него, подобно на всички останали.

Затова фактът, че беше оставил Исус в списъка си, донякъде го изненада. От години не се беше замислял за него. В колежа за кратко бе възобновил опитите си да опознае неговата личност, но след един семестър, прекаран в обсъждания и проучвания, бързо бе причислил Исус към обществото на великите мъртви учители.

Но дори по онова време отлично разбираше защо майка му беше така преизпълнена с любов към Исус. Та какво у Исус не бе достойно за обич? Бил е истински мъж, а в същото време благ с децата, добър към отритнатите от религията и културата. Човек, изпълнен със заразително състрадание, който, макар да се опълчил срещу статуквото, умеел да обича и своите противници. Той бе всичко, което Тони в определени моменти искаше да бъде, но знаеше, че не е. Може би Исус беше пример за живот, посветен на нещо много по-значимо от личното благополучие, но за него бе вече твърде късно да се променя. Колкото повече остаряваше, толкова по-чужда му ставаше мисълта за трансформация.

Идеята за Бог обаче беше онова, което Тони не можеше да разбере, особено във връзката й с Исус. Отдавна бе решил за себе си, че ако съществуваше Бог, независимо дали беше същество или сила, той трябваше да е ужасен и злонамерен, капризен и вероломен, в най-добрия случай — състоящ се от студена тъмна материя, безличен и безразличен, а в най-лошия — чудовище, чието удоволствие бе да опустошава сърцата на деца.

— Всичко е самозаблуда — промърмори той, смачка листчето с имената и го запрати към коша за боклук в другия край на стаята. На живи хора не можеше да се вярва. Отвори нова бутилка скоч „Балвени Портууд“, наля в чашата си тройно питие и отново включи монитора.

После Тони извади истинското си завещание и прекара следващия час, внасяйки в него основни промени — израз на неговите подозрения и омраза — след което го разпечата, сложи му дата и заедно със старото го остави небрежно върху купчето с другите варианти на последната си воля в сейфа, който заключи. След това пренастрои алармената система и изгаси лампата на бюрото. Докато седеше в тъмнината и размишляваше върху своето съществуване и за това кой би могъл да го следи, той не знаеше, че пие може би своя последен скоч.