М. Дж. Роуз
Загадъчни ухания (55)

Петдесет и три

9:56 ч.

Жаки и Грифин излязоха от къщата на улица „Сен-Пере“ заедно. Валеше слаб дъжд. Двамата отвориха чадъри и поеха наляво към Сена. Походката им по никакъв начин не издаваше, че бързат.

Минаха покрай реката. Дъждовните капки осейваха с точици водната повърхност — зеленикавокафява сега, когато не отразяваше небето. Автомобилното движение по булеварда беше натоварено, но заради дъжда по тротоара нямаше много хора.

— Забелязваш ли полицаи? — попита Жаки.

— Да.

Но не полицаите ги притесняваха.

— А някой друг?

Бяха говорили по въпроса с Малакай снощи и отново тази сутрин. Щом Ани и партньорът й не се свържеха с началника си, най-вероятно онези, за които работеха, веднага щяха да приведат в изпълнение резервен план. Трябваше да действат така, все едно със сигурност ги наблюдаваха, следяха и подслушваха.

Жаки си представи картата, която Роби им показа. Той вече трябваше да е излязъл през шахтата в шести арондисман и да е на път.

В седем часа сутринта с Грифин се измъкнаха и слязоха в тунела. Срещнаха се с Роби в пещерата, в която го откриха. Това все още беше едно от най-безопасните места за него. Занесоха му чисти дрехи и инструкции от ламата в будисткия център.

Жаки го попита как е прекарал нощта, а Роби сви рамене.

— Говори ли с Ани? — попита го Грифин.

— Малко.

— Научи ли нещо?

Той поклати глава. Сърцето на Жаки се късаше за брат й. Виждаше болката от предателството в тъмните сенки под очите му. В линиите около устата му, които сякаш се бяха задълбочили през нощта.

Жаки и Грифин стигнаха до Пон дьо ла Конкорд — моста, който свързва левия бряг на реката с Плас дьо ла Конкорд. Избраха маршрута предишната вече. По средата на моста Грифин хвана Жаки за ръка и я придърпа до парапета. Двамата се взряха в реката.

— Все едно сме туристи — каза тя.

— Или влюбени — отвърна той и я целуна.

За заблуда ли? За да обърка евентуалните им преследвачи?

— Не искам да те пускам — прошепна й, когато най-накрая я пусна.

Грифин бе казал, че с жена му са разделени. Но не бе като да са разведени. А когато говореше за Терез и Елси, нещо в гласа му караше Жаки да се чуди дали изобщо щяха да се разведат.

— Трябва да поговорим сериозно, Жаки. След като Роби се прибере жив и здрав вкъщи.

Прекосиха моста, тръгнаха по улица „Риволи“ под колонадата. Щом стигнаха до хотел „Крийон“, Жаки посочи към сградата.

— Искаш ли да пием кафе? — попита все едно идеята току-що й е хрумнала. Сякаш с Грифин и Малакай не бяха стояли до два часа през нощта да подготвят план как да стигнат до „Оранжери“, без да ги проследят.

Половин час по-късно, след като закусиха и платиха сметката, влязоха във фоайето на хотела и тръгнаха към асансьора.

В кабината Жаки натисна бутона за долния етаж.

Вратите се отвориха в помещение, където кипеше трескава работа. Сервитьори, камериерки, дърводелци, бояджии и всевъзможни други работници тичаха напред-назад, носеха подноси с храна, бутаха колички с пране и разнасяха купчини чаршафи и кърпи.

— Сега накъде? — попита Грифин.

В интернет не откриха план на сградата, а Жаки бе идвала тук само веднъж, когато беше тринайсетгодишна. Добре помнеше деня, но не и къде се намира изходът.

Прочут музикант и съпругата му си бяха поръчали множество ароматизирани продукти от магазина — всичко от сапуни до свещи — и бяха помолили да им ги доставят. Л’Етоал знаеше, че дъщеря му е голяма почитателка на британската рок звезда, затова направи доставката лично и взе Жаки със себе си.

Бащата и дъщерята влязоха през централния вход към фоайето — единствения вход, известен на Луи. Но портиерът отказа да приеме пакета, без дори да остави Луи да обясни. Показа им вратата и обясни къде е входът за персонала.

Луи побесня. Проклинайки тихичко, демонстративно излезе от хотела и Жаки едва го догонваше, докато крачеха към задния вход. Когато стигнаха до там обаче, баща й се бе успокоил.

Той почука на вратата на звездата. Жаки бе хипнотизирана от високия, едър мъж, чиято музика обожаваше. Автографът му — написан върху фирмената разписка за продажбата — постави в рамка и висеше в стаята й.

„На Жаки. Не спирай да слушаш, никога не се знае какво ще чуеш.“

Спомените й прекъсна набита жена с униформа на камериерка, която попита:

— Мога ли да ви помогна? — В гласа й се долавяше едва сдържано раздразнение. Изглежда не смееше да им се скара, в случай че бяха изгубили се гости на хотела.

— Дойдохме да доставим пратка — импровизира Жаки, — и се изгубихме. Накъде е изходът?

Последваха указанията на камериерката и излязоха на тиха уличка, пряка на шумния булевард Плас дьо ла Конкорд.

Бяха почти сигурни, че никой не очаква да излязат оттук и тръгнаха внимателно по улица „Сен Оноре“. С крачка на туристи, разглеждащи витрините на магазините, завиха на ъгъла, излязоха на улица „Роял“, след което се върнаха обратно на улица „Риволи“. На светофара пред голяма книжарница пресякоха кръстовището и влязоха в Тюйлери. След две минути бяха пред „Оранжери“ и се наредиха на малка опашка пред музея. Не видяха нито Роби, нито Малакай. Или още не бяха пристигнали, или вече бяха влезли.

По план всички трябваше да са тук до единайсет и половина, а още бе едва девет и петнайсет.

Опашката вървеше бавно. В събота обикновено музеите бяха пълни. След седем минути влязоха и се наредиха на друга опашка — този път за билети.

Жаки често идваше в музея с майка си, която обичаше Моне. Но след последното й посещение беше правен ремонт. Вместо мрачния и малко занемарен интериор, входът беше облян в утринна светлина. Разликата я смути. Сърцето й биеше силно. Скри лице в белия шал, който бе омотала около врата си сутринта. Беше се напръскала с парфюма на майка си. Искаше тя да е с нея в този толкова тежък ден.

И тази опашка се движеше бавно. Жаки се огледа. Още нямаше и следа от Роби и Малакай.

— Къде ли са? — попита тя.

Грифин я прегърна през рамо.

— Не се притеснявай.

Но Жаки не можеше да спре да се притеснява.

— Ами ако разпознаят Роби, преди да стигне до тук?

— Всичко ще мине като по вода.

— Няма как да си сигурен.

Грифин поклати глава.

— Напротив. Брат ти се е доказал като находчив. Успя да уреди тази среща от подземие.

Тя бяха следващи на ред. Пред тях имаше жена с две дъщери тийнейджърки, които си говореха на холандски. Жаки сведе глава и вдъхна парфюма от шала си.

Може би пък щеше да е по-добре полицията да намери Роби и да го задържи. Поне така щеше да е в безопасност.

— Не забелязвам нищо особено тук. Нямаше ли да има повече охрана, ако очакваха посещение от Далай Лама? Нямаше ли да има някакви признаци, че ще дойде важна личност?

— Предполагам, че е пълно с охрана под прикритие.

Купиха си билети, минаха през доста повърхностната проверка и влязоха в първата зала.

Жаки се огледа за Роби и Малакай.

— Няма ги — каза тя.

— Знам, Жаки, престани да се тревожиш.

— Много смешно.

Тя погледна часовника си.

— Престани — смъмри я Грифин.

— Какво?

— Намираме се в музей. В музеите хората обикновено не са нервни. Ходи по-бавно. Разглеждай картините.

Жаки се наежи и понечи да възрази.

— Поеми си дълбоко въздух. — Той я хвана под ръка. — Виж прекрасните картини. Всичко ще се нареди.

Двамата тръгнаха бавно да обикалят залата. Жаки се опита да последва съвета му и наистина да разглежда платната. Цветовете в картините на Моне определено й оказаха успокояващо въздействие.

Спряха до група ученички, които разглеждаха последната картина преди изхода. Говореха си за обувки, а не за сините и зелени мазки, подчертани с виолетово.

Един пазач, който се полюляваше напред-назад, наблюдаваше момичетата с усмивка.

Грифин и Жаки заобиколиха ученичките и излязоха през вратата. Жаки неволно погледна към пазача. Той я забеляза и я проследи с поглед.