М. Дж. Роуз
Загадъчни ухания (13)

Единайсет

16:43 ч.

— Изминаха поне десет минути, откакто за последно ме попита дали съм превел още някоя фраза — каза Грифин.

Работеха неуморно цял ден, като прекъснаха само за обяд в един часа. Роби проучваше парфюми от Древен Египет онлайн, а Грифин се опитваше да подреди останалите парчета от пъзела.

— Не искам да те дразня.

Грифин се засмя.

— А и предполагам, че когато преведеш нещо ново, ще ми кажеш.

— Преведох още нещо.

— Наистина ли? — Роби се спусна от другата страна на бюрото при Грифин.

— Нова фраза. Мисля, че точно нея търсиш. „И така през времето нейната и неговата душа винаги се откриваха, когато цъфнеше лотосът.“

Роби повтори последните думи:

— „Когато цъфнеше лотосът“. Лабораторният анализ не доказа наличие на екстракт от синя лилия, но това не означава, че една от съставките не е лотос. В многобройни текстове се посочва като особено популярен екстракт в древността.

Колкото повече Роби се вълнуваше, толкова по-силен ставаше акцентът му и на Грифин му бе трудно да разбере какво точно казва.

— Синята лилия ли имаш предвид?

— Да. Все още я използват. Цветето е известно още като син лотос и дори египетски лотос. — Роби взе лупата на Грифин и се взря през нея в мозайката от нащърбени парчета. — Щом тази съставка е посочена, вероятно са изредени и останалите. Виждаш ли? Ще успеем.

Роби отново беше тринайсетгодишното момче, скочило във въздуха.

— Може би. — Дори Грифин започваше да вярва.

Навън вятърът се усили и разтресе френските врати. Роби отиде да ги затвори. После се върна на бюрото и се наведе над керамичните парченца.

— Синя лилия, хммм… да видим. — Пое си дълбоко въздух… издиша и пак вдиша. След което се усмихна. — Може и да си въобразявам, но мисля, че долавям мириса.

Грифин се наведе и вдъхна, но поклати глава.

— Единственото, което надушвам, откакто работя тук, е глина. Явно носът ми не е особено чувствителен.

— Нито пък моят. Аз го постигнах с упражнения. Жаки притежава вълшебната дарба. — Роби вдиша отново и този път остана приведен над парчетата за няколко секунди. Когато се изправи, потри чело.

— Какво има? — попита Грифин.

— Случи се онзи ден. Когато мириша тези парчета твърде дълго, ми се завива свят. Все едно всеки момент ще припадна.

— Знаеш, че синият лотос има халюциногенно действие, нали? Само дето не е възможно да е запазил силата си след толкова много време.

— Да, невъзможно е — отвърна Роби, но не твърде убедително. — Не знам за какво друго се е използвало това цвете, освен като съставка за парфюми. Разпространено ли е било?

— Да, растяло е в изобилие. Гравирали го в горния край на колони, среща се в стенописи в гробници, а има и документи, в които се споменава, че са го използвали и при ритуали и обреди. Не е обикновено растение. За египтяните е било свещено. Символ на смъртта и прераждането. Според легендите Озирис се преродил като синя водна лилия.

Очите на Роби се разшириха.

— Да, поредното съвпадение — каза Грифин.

— Щом държиш да ги наричаш съвпадения.

— А как да ги наричам?

— Знаци. Удивителни, вдъхновяващи знаци.

С възрастта малко хора запазваха в себе си радостта и удивлението от детството си, а Роби бе един от тях. Това го отличаваше от останали. Грифин се зачуди дали и Жаки е запазила детското в себе си като своя брат.

— Разкажи ми какво знаеш за символиката на лотоса — помоли го Роби.

— Според древните легенди, на света царял мрак и хаос до утрото, в което синята лилия се издигнала от дълбините на реката. Когато цветът й се разтворил, в центъра му седял млад бог. Божествената светлина, излъчваща се от него, озарила света, а сладкият му аромат изпълнил въздуха и прогонил тъмата. Египтяните вярвали, че цветето разцъфва отново всяка сутрин и прогонва хаоса, царувал през нощта.

— Откъдето идва и символичното му значение за прераждане. Как са използвали халюциногенните му свойства?

— Най-вече под формата на отвара. Според древна рецепта деветнайсет цвята се накисват във вино. След това виното се използва в религиозни ритуали и за развлечение на празненства. Лилиите се срещат и в доста сексуални сцени по стените на гробниците. Тялото на Тутанкамон било покрито с тях.

— А имаш ли представа какво точно е халюциногенното въздействие?

— Изпилият отварата изпада в състояние на еуфорично спокойствие. В колежа с приятели веднъж си забъркахме сместа.

Роби повдигна вежди.

— Стана ни любопитно. Пишеше за това във всевъзможни текстове. Цветето е толкова важно, че се споменава и в египетската Книга на мъртвите. — Грифин цитира по спомени: — „Аз съм космичната водна лилия, издигнала се сияеща от първичните черни води на Нун и майка ми е Нут, нощното небе. О, ти, който ме създаде, аз пристигнах, аз съм великият владетел на вчерашното, властта е в моята ръка.“

Навън в небето се скупчваха сиви облаци. Роби светна настолната лампа заради преждевременния сумрак и работилницата потъна в сенки.

— Как е възможно от нещо толкова древно да ме заболи глава, а апаратът в лабораторията да не го засече?

— Няма логика.

— На теб нищо ти няма, нали?

Грифин кимна.

— Нямам главоболие. А и не изпитвам никое друго от усещанията, които имах след отварата.

Внезапна светкавица освети за миг двора. Електрическият заряд прикова вниманието на двамата мъже и бе последван от втори.

— Какво, по дяволите…? Видя ли? — Грифин посочи към нещо в градината.

— Призракът ли? — попита Роби.

— Съмнявам се, че е призрак, но със сигурност там стоеше човек.

— Във вътрешния двор се влиза само през тази врата и от къщата. Видял си сянката на старото дърво от дясната страна на лабиринта. С Жаки го наричахме призрака. При определена светлина прилича на човек. — Роби отвори вратата под поривите на вятъра. — Ела, ще ти покажа.

Роби тъкмо стъпи навън, когато небето бе раздрано от нова светкавица и заваля проливен дъжд. На странната светлина изглеждаше като напръскан с течно сребро. Той бързо се прибра вътре, отръска капките и извади бутилка вино.

— Искаш ли да пийнем?

— Да.

Роби извади тапата.

— Понякога в тъмното си представяме неща, които всъщност не са там. Случва се дълбоката концентрация да им вдъхне живот.

— Да ги накара да се проявят ли?

Роби кимна и подаде на Грифин чаша от рубиненочервената течност.

— Има тибетски монаси, които могат да създават същества, наречени тулпа. Чувал ли си за тях?

— Да. Уж висшите монаси можели да обличат мисли във форма чрез медитация.

— Май не ти се вярва да е истина.

— Да, така е. А ти вярваш ли, че е възможно?

— Да.

— Защо ли не се изненадвам? — рече Грифин.

— В какво тогава вярваш, приятелю?

Грифин се засмя.

— В малко неща, опасявам се. Ако трябва да определя коя е моята религия, бих казал, че е историята.

— Историята не е система от вярвания. Сериозно ли говориш? Изучавал си един куп религии и не вярваш в нищо, така ли?

— Джоузеф Кембъл е казал… — Грифин спря. — Знаеш кой е Джоузеф Кембъл, нали?

— Разбира се, митологът. Жаки го цитира открай време.

Роби споменаваше сестра си за втори път през последния половин час. На Грифин му се искаше да попита за нея, но се въздържа. Каква ще е ползата да научи нещо за нея? Щеше само да събуди призраците от миналото.

— Нищо чудно, че Жаки го цитира. — Почувства се неловко дори само да изрече името й на глас, да оформи звуците с уста. — Той е нещо като гуру за всеки, който изучава митология.

— Ти сигурно не одобряваш и фигурата на гуруто.

— Да речем, че съм скептично настроен и по този въпрос.

— Да речем, че е така. — Двамата се разсмяха. В следващия миг обаче Роби отново заговори сериозно. — По света има чудеса, приятелю. Но цинизмът ги прави невидими. Ти и сестра ми… проникнахте в света на магическото, но не отворихте душите си за него. Превърнахте го в нещо едноизмерно, което да изучавате и систематизирате.

Грифин бе гледал предаването на Жаки, но от образа на екрана не можеше да установи дали се е променила. Единственото, което виждаше, бе, че е прекрасна. Още беше прекрасна. Косата й бе дълга, както винаги, и той се радваше, че не се е подстригала. Гъста, тъмна коса, спускаща се на вълни по лебедовата й шия. Спомни си колко тежки бяха косите й, усещането да вплете пръсти в тях и да я придърпа към себе си за целувка. Спомни си гъстите мигли, обрамчващи зелените й очи, и страха, който понякога зърваше в тях. Поглед, от който го болеше и заради който й обещаваше, че ще я пази. Но не бе изпълнил обещанието си, нали?

Грифин отпи от виното и погледна към мозайката от керамични парчета. Едно бе да обсъжда и анализира древното минало и съвсем друго да говори за своето минало.

— Та Кембъл е написал, че ако замениш думата „доброта“ с „бог“ във всяка история, мит, религиозен текст, проповед или научен труд, ще получиш съвършената религия, според чиито учения да живееш. Ако трябва да избера нещо, в което да вярвам, то ще избера да се стремя към доброта.

Поредна светкавица освети небето, последвана от симфонична гръмотевица, от която стъклата задрънчаха. Дъждът забарабани по-силно в стъклото на вратата. Лампите в работилницата примигнаха два пъти и угаснаха.

Роби запали няколко свещи и ги подреди из стаята. Пламъците изпращаха дълги, зловещи сенки да танцуват по стените.

— Свещите са ароматизирани с един от парфюмите ми. Харесва ли ти?

— Питаш човек с толкова безчувствен нос? — Грифин придърпа свещ близо до керамичните парченца и се взря в тях. Имаше още толкова много работа по тях. Изпита облекчение, когато избяга от проблемите в Ню Йорк, но нямаше как да остане тук завинаги. Трябваше да приключи с превода и да се връща у дома. Затвори тетрадката, свали очилата и разтри носа си. — Аз приключвам за днес. Не мога да свърша нищо на тази светлина. Ще се обадя в хотела да проверя дали имат ток. Ако имат, заповядай на вечеря. И ти не можеш да свършиш кой знае какво в тъмното.

— Токът ще дойде след малко — отвърна Роби. — Освен това след един час имам среща с онзи журналист. Радвам се, че ще ме интервюират за новата линия парфюми. Малко реклама в пресата ще ми помогне да намеря и други места, освен магазинчето, където да се продават.

В хотела нямаше ток и Грифин се разбра с Роби да дойде на другия ден, както обикновено около десет часа сутринта, взе чадър назаем и си тръгна.

Докато вървеше по улицата, си спомни, че куклата на Елси сигурно вече го чака в хотела. Как само щеше да се зарадва тя! В края на „Сен-Пере“ уличната лампа не работеше и му беше трудно да вижда в проливния дъжд. Взря се в тъмнината. Лампите не светеха. По шосето не минаваха коли. Грифин слезе от тротоара, а виното и мисълта как ще зарадва дъщеря си придадоха лекота на походката му. Нито чу, нито видя колата, която зави иззад ъгъла, докато не го блъсна.