М. Дж. Роуз
Загадъчни ухания (30)

Двайсет и осем

Париж, Франция

Четвъртък, 26 май, 15:00 ч.

Ръмеше леко, когато Грифин излезе от метростанция „Порт Доре“. Следобед слънцето се бе скрило зад скупчилите се облаци и входът на Венсенския лес беше обгърнат в мъгла. През нея той зърна златисти проблясъци, но чак когато стигна под нея, различи извисяващата се статуя на Атина да блести като фар през мъглата. Фонтанът в краката й лееше струи в продълговат басейн, който отразяваше сивото небе и декоративните палми, обрамчващи фонтана като мачти.

Сигурно в събота и неделя паркът гъмжеше от хора, но сега в дъжда по много от алеите нямаше жива душа.

Изведнъж от мъглата изскочи едро черно куче и се спусна към него, следвано от цяла глутница. Само за секунди животните го наобиколиха и започнаха да го душат с ръмжене.

Грифин бе наясно, че може да се пребори с едно куче, но не и с цяла глутница, затова застана неподвижно и се приготви за евентуална атака. След няколко мъчителни секунди обаче водачът на глутницата изглежда изгуби интерес, обърна се и останалите го последваха. Щом кучетата се скриха от погледа му Грифин осъзна, че сърцето му здраво се е разтуптяло.

Ако имаше представа колко е голям паркът, колко време ще му отнеме да стигне до тук и колко е безлюден, щеше да предложи друго място за срещата. Но ламата не му каза много по телефона, а само че е приятел на Роби и иска да се видят.

Помоли го и да бъде дискретен.

Грифин се канеше да попита ламата как го е открил, но той затвори твърде бързо. Не беше тайна, че Грифин е в Париж и работи върху египетския артефакт. Преди няколко дни Роби беше поканил кураторката от „Кристис“ на вечеря с Грифин. Археологическата общност беше сравнително малка. Навярно Роби е споделил с ламата оценката на кураторката.

Край брега на езерото Доменил Грифин най-накрая откри храма, който търсеше, и влезе в него. Вътре го посрещна искрящ Буда, висок поне седем-осем метра. Гледката беше толкова ослепителна, а позата — така внушителна, че Грифин дори не забеляза будистката монахиня с роба в цвят на шафран, която седеше в краката на статуята.

— Господин Норт, благодаря, че така бързо се отзовахте — каза тя и го стресна. — Аз съм Ани Лорда. — Жената протегна ръка.

— Очаквах да се срещна с ламата. Той тук ли е?

— Не, но поднася извиненията си. Възпрепятстван е и ме помоли аз да проведа срещата.

Грифин кимна.

— Времето е от изключителна важност. — Дребната, кокалеста жена с обръсната глава посочи към възглавница до нейната. — Бихте ли седнали?

Въздухът беше изпълнен с дима от ароматни пръчици, а в червени стъклени поставки примигваха свещи.

— Имам чувството, че изведнъж съм се пренесъл от Франция в Индия — каза Грифин и седна.

— Да, тук е почти като у дома. Хубаво е, че има място, на което да идваме за отдих и медитация, когато пътуваме.

— От Индия ли сте? — Не изглеждаше като индийка. Беше дребна, с жълта кожа и леко скосени кафяви очи.

Жената кимна.

— Повечето от онези, които последваха Негово Светейшество в изгнание, сега живеят в Маклауд Гандж в Индия. Над сто хиляди сме.

— Не изглеждате достатъчно възрастна, за да сте избягали от Тибет през 1959 г. — каза изненадан Грифин. Монахинята изглеждаше на около двайсет и осем — трийсет години.

— Родителите ми бяха негови последователи. Аз съм родена тук. Опаковката ми е на двайсет и осем години.

Грифин бе срещал и други будисти, които смятаха, че телата им са само приемник за преродените им души. „Опаковка“: имаше нещо интригуващо в начина, по който се изрази жената.

— Нека ви обясня защо ви повикахме тук, насред парка. Предполагаме, че сте загрижен също като нас за господин Л’Етоал.

— Разбира се.

— Негово Светейшество очакваше с нетърпение да се срещне с господин Л’Етоал при визитата си следващата седмица. Затова, когато прочетохме новината, че е изчезнал, се разтревожихме. Успяхте ли да видите древния артефакт, преди господин Л’Етоал да изчезне?

— Значи Роби наистина е държал ламата в течение.

— Да, работех върху него от няколко дни.

— И успяхте ли да приключите с превода?

— Не. Все още има недовършени фрази и нюанси в значенията, които трябва да се изчистят.

— Но текстът, който успяхте да преведете, подсказва, че благоуханието в съда помага за припомнянето на минали животи, нали?

— Споменава се конкретно за намиране на любим от минал живот. Сродна душа.

— Интересно, но не и изненадващо. В литературата, посветена на прережданията, се обръща много внимание на сродните души.

Изсвистя кипнал чайник и монахинята стана.

— Извинете ме. Приготвих чай. — Заобиколи статуята отстрани, свали чайника от котлона и подреди прибори върху поднос.

— В храма?

— Будистката чаена церемония датира още от времето на Западната династия Дзин, когато традицията възникнала в храма Тандзъ като помощно средство за просветление и разкриване на истината. — Тя наля от горещата течност. — Монасите беряли и сушели листата и от тях приготвяли чай, който установили, че им помага при дълги медитации.

Грифин отпи от топлата ароматна напитка.

— Много е вкусен.

— Да. Но ми липсва чаят с мас, който майка ми приготвяше — рече монахинята и остави чашата си.

Грифин кимна.

— Пил съм чай с мас от як.

— По-добър е от останалите. Както и свещите от мас излъчват по-мека и топла светлина от тези — каза тя тъжно.

— Тибет е прекрасна страна.

— Беше. И може отново да стане. Политическото положение я унищожава, което е престъпно.

— Съгласен съм — отвърна Грифин и усети, че стигат до същинската причина за срещата им.

— Господин Норт, разполагаме само с два дни, докато Негово Светейшество пристигне в Париж. Той много иска да сподели реликвата на спомените със своите последователи. Ако има някакъв шанс да я намерите — да намерите господин Л’Етоал, — бихме искали да предложим помощта си.

— Полицията прави всичко по силите си да намери Роби.

— Полицията ли? — попита монахинята с изненадващо циничен тон. — Бюрокрацията ще им попречи да работят с бързината, необходима да постигнем целта си навреме. Искаме да помогнем на вас и на сестрата на господин Л’Етоал да го намерите.

По-рано през деня, след като инспектор Марше си тръгна, Жаки беше помолила Грифин да й помогне да открият Роби. Беше убедена, че е жив и се опитва да се свърже с нея. Телефонният разговор през първата й вечер в Париж, когато от другата страна чула дишане, но никой не проговорил. Обувките и портфейлът на Роби в Долината на Лоара. Парфюмът на лоялността, който предишния ден не бил на бюрото. Жаки беше убедена, че Роби й изпраща съобщения: „Жив съм. Намери ме. Помогни ми.“

Но как биха могли ламата или тази монахиня да знаят какво бяха планирали Роби и Жаки?

— Трябва да намерим господин Л’Етоал преди китайските власти. Те правят всичко възможно да дискредитират Негово Светейшество, като налагат всевъзможни изисквания върху прераждането, за да се погрижат повече да не се намират лами извън провинциите им. Не че вярват в прераждането, по-скоро са твърдо решени никой, който не е под техен контрол, да не предяви претенции да управлява Тибет.

— Разбирам.

— Целият свят симпатизира на нас, изгнаниците, но само на думи, а не на дела. Онова, което господин Л’Етоал откри, може да се окаже мощно оръжие в тази борба. Дори да е останала само легендата, думите въздействат. Ако дори намекнем, че е възможен начин да се определи със сигурност кой е истинско въплъщение и кой не, ще всеем достатъчно съмнения върху действията на Китай в Тибет и ще помогнем на каузата си.

— Говорим за мит, описан върху парчета от счупен съд.

— Какво са митовете? — попита монахинята.

— Истории.

— Истински истории ли?

— Не. Те са емоционални, духовни и етични карти, които хората да следват.

Монахинята поклати глава, сякаш отговорът я разочарова.

— Какво ви накара да мислите, че Роби е жив и сестра му го търси? — попита Грифин. — Откъде знаете какви са плановете й?

— Знаете ли какво е тулпа?

— Да — отвърна Грифин. Интересно, тази седмица Роби бе споменал за тулпите: мисли, въплътени във физическа форма от монаси, достигнали висока степен на духовно развитие.

— Смятате ли, че те са истински същества?

— Не.

— Когато баща ми бил още момче в планините на Тибет, зимите винаги били твърде сурови. Но една година била особено жестока и дядо ми се разболял тежко. Баба ми опитала всички известни й лекове, но напразно. Заради снега нямало как да потърсят помощ и семейството било отчаяно. На третия ден, откакто дядо легнал болен, изглеждало, че ще си отиде преди виелицата. Треската го ядяла жив. Късно през нощта на вратата се потропало. Баба ми отворила и видяла на прага монах. Той бил много нисък и слаб, а на лицето му греела широка усмивка. Въпреки студа бил облечен както мен сега, но не изглеждало да му е студено. Краката му били боси.

Монахинята отпи от чая си.

През живота си Грифин бе срещал само няколко души с вродена дарба да разказват истории — хора, които, започнеха ли да разправят, с равния си поглед и изразителния си глас успяваха да те хипнотизират. Тази жена беше една от тях.

— Монахът седнал до леглото на дядо ми и останал там до сутринта. Пратил останалите от семейството да си лягат и дори успял да убеди баба. Тя възразила, но честно казано, била изтощена и се нуждаела от почивка. Господин Норт, вие сте умен човек и предполагам, се досещате защо ви разказвам тази история. На следващата сутрин състоянието на дядо ми се било подобрило. Била му необходима повече от седмица да се възстанови, но вече нямал треска и животът му бил извън опасност. Монахът не приел в знак на благодарност нищо, освен чаша чай с мас, след което си тръгнал насред снежната виелица. Казал им, че си е свършил работата. След шест месеца семейството ми отишло да види един от чичовците в манастира, в който служел. Пристигнали и едно от първите неща, които чичото попитал, било как се чувства дядо след боледуването. Дядо попитал брат си откъде знае. „Сънувах го. Толкова силна е връзката помежду ни“ — отвърнал той. Дядо ми и другите му братя останали удивени — каза монахинята на Грифин. — Знаели, че сънищата притежават сила, но за пръв път виждали доказателство.

Тя продължи с историята и междувременно доля чай в чашите:

— Дядо ми, който приел съвсем спокойно, че брат му го е сънувал болен, попитал дали може да се види с монаха, който му изпратил, за да му благодари. Брат му напомнил, че тогава зимата била в разгара си и не е имало начин човек да прекоси планината. Посетилият го монах бил тулпа, създаден чрез молитви и медитация. Тулпа, създаден, когато изключително дисциплинирани последователи на вярата дадат физически израз на визуализация единствено чрез силата на волята.

— Вие можете ли да създавате тези мисловни форми?

— За съжаление още не съм достигнала това ниво. Но моят учител може. Тай Йонтен Ринпоче принадлежи към една от най-старите линии на всички преродени лами.

— И казвате, че вашият учител е създал тулпа, информирал ви за плановете ни?

— Да.

— Или логично сте предположили, че сестрата на изчезналия ще започне да го търси. — Грифин допи чая си. — Как предлагате да помогнете? Ще пратите тулпа да намери Роби ли?

— Ваше право е да вярвате, в каквото намерите за добре. Западняците имат ограничен начин на мислене. Вие изглежда сте циник.

— Не съм циник, а учен. Вярвам в камъни и руини. Описвам ги, изследвам ги и така разбирам за какво служат.

— И ги превръщате в прахта под краката ни вместо в блясъка на звездите.

— Красива илюстрация. — Не искаше да прозвучи саркастично, но както обичаше да казва жена му, това бе нормалната му реакция, щом усетеше, че губи контрол.

Жената прикова с поглед Грифин с непроницаемо изражение.

— Вярваме, че приятелят ви е жив, полицията го издирва и вероятно се опитва да избегне ареста, докато се срещне с Негово Светейшество и му даде керамичните парчета, каквото бе намерението му.

Грифин се обърка.

— Нима твърдите, че Роби е получил аудиенция с Далай Лама?

— Точно така. Чакаше да потвърдим срещата и да му съобщим къде ще се проведе. Не се свързахме с него навреме. Знаем — предполагаме, и той, — че има китайски националисти, които не искат тази среща да се проведе. Дори вие или сестрата на господин Л’Етоал да го намерите сами, той трябва да говори с мен. Аз съм картата към мястото на срещата.