М. Дж. Роуз
Загадъчни ухания (41)

Трийсет и девет

11:30 ч.

Жаки продължаваше да не поглежда надолу. Чакаха я километрите катраненочерни тунели под Париж. Бункери от Втората световна война. Параклиси, посветени на сатаната. Костите на повече от шест милиона нейни сънародници, ексхумирани и пренесени там от гробищата. Нестабилни галерии, изровени до такава степен, та някои се сриваха от само себе си. И надеждата някъде сред опасните извивки и завои да открие брат си.

Ужасът й оживя на ръба на шахтата. Краищата на отвора не бяха остри или нащърбени. Нямаше опасност да се одере или да скъса дрехите си. Щом преметна крак през ръба, изпита паника да не падне в бездната. Във влажния мрак. В безкрая. В неизвестното.

— Стъпалата са сравнително широки — обади се Грифин.

Слезе пръв и я чакаше три метра по-надолу.

Малакай остана в къщата. Злополуката, която бе претърпял преди две години, не му позволяваше да се катери, а и трябваше някой да чака в готовност в случай на проблеми. Мобилните телефони нямаха сигнал толкова дълбоко под земята, но радиостанциите, които Грифин купи, може би щяха да свършат работа.

— Не бързай, Жаки. Тук съм.

Жаки си пое дълбоко въздух и вдиша сухите, мъртвешки миризми. Най-накрая се осмели да погледне надолу. Челникът на каската й осветяваше каменния тунел много по-добре от свещта предишната вечер. Виждаше къде отива, но онова, което я чакаше, й се струваше не по-малко страшно.

Грифин стоеше на едно от стъпалата, гледаше нагоре към нея и я насърчаваше. Зад него беше само мрак.

— Не се страхувай, тук съм — повтори той. — Просто направи първата крачка.

— Колко надолу си?

— Преброих около четирийсет стъпала дотук. Взимай ги едно по едно. Не бързай. Всичко е наред.

Може би. А може би не. Всяко стъпало е ръб. В такава ситуация имаше опасност фобията й да се разрази с пълна сила. Жаки прекара години наред в терапия, изучавайки собственото си съзнание и как да се справя с опасностите, които то крие. Научи се да контролира страховете и паниката. Знаеше всички номера. Но дали сега това щеше да й помогне?

Вдишай. Вдъхни миризмите. Разпознай отделните ухания.

Камък.

Стъпало.

Пръст.

Още едно стъпало.

След като измина първите десетина стъпала, Грифин продължи надолу.

— Стигнах до дъното — провикна се той. Гласът му проехтя кухо. Почти нечовешки.

Жаки потръпна и погледна надолу, фенерът му осветяваше кръг около него с размерите на асансьорна кабина. Тя нямаше добро усещане за разстоянията и се изненада колко далеч изглежда е стигнал.

— Колко общо са стъпалата?

— Седемдесет и пет.

Колко бе изминала? Не броеше. Седемдесет и пет й се струваше невъзможна бройка.

— Изминала си четирийсет — провикна се Грифин, сякаш бе прочел мислите ѝ.

Остават трийсет и пет.

Глина.

Трийсет и четири.

Прах.

— Тук долу е кално. Внимавай — каза Грифин, когато й оставаха само още осем стъпала.

Плувнала в пот, разтреперана и с разтуптяно сърце, Жаки стъпи на земята и се огледа. Диаметърът на шахтата беше около метър и половина. Заобикаляха ги грубо иззидани камъни.

Първото, което направи, след като се успокои, бе да вдиша. Затвори очи и анализира миризмите в опит да долови Парфюма на лоялността.

Нямаше и следа от него.

— Мисля, че трябва да минем оттук — посочи Грифин към тесен проход.

Жаки го огледа. Процепът бе едва половин метър, широк и с нащърбени краища.

— Прилича ми повече на случайна цепнатина. Сигурен ли си?

— Единственият друг изход е нагоре. Аз ще вляза пръв.

След три секунди й се обади:

— Всичко е наред, само внимавай. Камъните са грапави.

Жаки го последва. От другата страна на отвора имаше тунел, твърде тесен, за да вървят рамо до рамо, затова Грифин мина напред, а Жаки го следваше. На няколко пъти се наложи да се обръщат настрани и да вървят, опрели гръб в стената, и въпреки това камъните по отсрещната страна докосваха носовете им.

Тишината бе пълна и плашеща. Освен стъпките и дишането им не се чуваше нищо друго. Жаки като че ли никога досега не бе попадала в толкова пълна тишина. Но това я успокояваше. Светът горе можеше да свърши, а те нямаше дори да разберат.

След стотина метра стигнаха до две гигантски каменни стъпала, които водеха до малка площадка, таванът над която изведнъж се издигаше на около три метра. Следваха две стъпала надолу към друг тунел, този беше тесен като първия, но пълен с вода до средата на прасеца, над нивото на ботушите й.

— Продължаваме ли? — попита Грифин.

Водата беше студена. Ботушите жвакаха в тинята. Джинсите й попиваха водата и само след няколко метра вече беше мокра до коленете. В края на тунела имаше свод. Грифин го освети с челника си и на стената съзряха надпис.

Избледнял, надраскан на ръка. Изглеждаше поне отпреди петдесет години.

— Какво пише? — попита Грифин.

Жаки преведе на глас:

— Правилният път често е най-труден.

— Възможно ли е Роби да го е написал и да го е обработил така, че да изглежда стар. Това неговият почерк ли е?

— Не… но… — Жаки си представи шишенцата в работилницата. — Възможно е да го е написал дядо ми.

— Досега нямаше разклонения. Вървим направо още от шахтата. Ако дядо ти е водил Роби тук, са минавали по този път. Продължаваме ли?

— Да.

— Дядо ти има ли медали?

— Моля?

— От войната. Получавал ли е отличия?

— И да е имал, не съм чувала за тях. Не говореше много за войната, като изключим няколкото истории как са крили тук войници.

— Значи не си знаела, че е герой?

Във въпроса на Грифин имаше подтекст, който й убягваше.

— Баба казваше, че е герой, но той не обичаше тя да споменава за това. Защо?

— Ти все търсиш герои. Чудех се дали знаеш, че един от тях те е отгледал.

За миг й просветна: това беше важно, но сега не бе моментът да се замисля по въпроса. Стигнаха до пет стъпала, които водеха към тунел, извит нагоре. Таванът беше изключително нисък и се наложи да пълзят. За щастие носеха ръкавици, иначе щяха да си издерат дланите. След два метра и половина тунелът свърши, но не със стъпала, а с каменен улей.

— Накъде ли води? — попита с разтреперан глас Жаки.

— Не знам.

— Няма да слизаме оттук.

— Нямаме друг избор.

За пръв път, откакто Марше й се обади в Ню Йорк, Жаки прокле Роби.

— Аз ще мина пръв — рече Грифин и се покатери през отбора.

— Мислех, че е напълно ясно.

— Тунелчето е малко… — гласът му ставаше все по-тих, колкото по-навътре влизаше. — И завършва с пързалка.

Жаки чу плясък.

— Добре ли си? — провикна се тя.

Гласът му долетя отдалеч. За пръв път, откакто слязоха, ги разделяше толкова голямо разстояние.

— Водата стига до бедрата ми, но е кристалночиста. И много студена. Сладка е. Явно тук някъде има извори.

На Жаки й се искаше да спре и да каже на Грифин, че не може да продължи. Поредното изпитание заплашваше здравия й разум.

— Улеят е дълъг около метър и е на височина около метър и половина. Чакам те долу.

Жаки се качи в тунелчето. Огледа ръба на отвора: половин метър. Толкова можеше да се приближи. Щеше да й е трудно да запази самообладание. Пое си дълбоко въздух. Миришеше на застояло и влага. Съсредоточи се върху миризмите. Плесен. Камъни. Пръст.

Беше почти до ръба на отвора.

Пропълзя още няколко сантиметра напред. Пак си пое дъх. Още няколко сантиметра. Представи си, че Роби е дошъл тук преди два дни. Какво ли е правил през тези четирийсет и осем часа? Дали е успял някак да си проправи път през тунелите и да стигне до Нант? Дали е скроил хитрия план с обувките и портфейла, след което се е върнал обратно? Само и само да заблуди полицията, че е мъртъв? Дали го е направил единствено за да спаси керамичните парчета? Вероятно грешеше. Може някое животно да е разбутало камъчетата и да е изцапало обелиска с пръст. Сигурно отчаяна си е въобразила, че пръстта мирише на Парфюма на лоялността. Бе възможно да греши изцяло, да е подвела и Грифин.

— Забрави! Да се връщаме! — провикна се тя. — Роби не е тук.

— Ще се справиш, Жаки. Чакам те долу. Не познавам по-упорит човек от теб. Нали все повтаряше: „Какво толкова може да се случи?“ Нали?

Жаки беше малко момиченце. Беше на плажа в Кан с баба си и Роби. Синята морска вода блещукаше и я подканваше, но когато натопи пръстите на краката си, се оказа твърде студена. Роби вече беше в морето — плуваше и виеше от удоволствие. Баба й я наблюдаваше.

„Просто се гмурни. Не го мисли много-много. Болката ще мине за миг и тялото ти ще се пригоди към температурата. Бъди смела, скъпа — насърчаваше я баба й. — Това е просто вода. Какво толкова може да ти се случи?“

„Бъди смела, скъпа — каза си Жаки наум. — Какво толкова може да се случи?“

Жаки се оттласна по гладкия каменен улей. При приземяването стъпи накриво и се препъна.

Грифин протегна ръка и я подхвана.

— Добре ли си?

Тя кимна безмълвно, защото не искаше Грифин да чуе страха в гласа й.

Той вдигна ръка и отмести от челото й няколко къдрици, изплъзнали се от баретата.

— Наистина ли си добре? Справяш се чудесно. Все едно с това си се занимавала цял живот. Брат ти умее да се грижи за себе си. И двамата знаете как да оцелявате, Жаки.

След десет метра в тунела се появиха пет стъпала към суха площадка, от която се разкриваше каменна катедрала, издълбана в стените на някогашната кариера. Сводестият таван беше висок над пет метра. На местата, където по принцип би трябвало да има прозорци, бяха издълбани отвори, зад които се виждаше още камък.

На стената с черни печатни букви бе изписано: „Улица «Севър», 1811“.

Предишната вечер в интернет прочете, че в подземните тунели има надписи с улиците, които са непосредствено над тях. Не само за да не се изгубят работниците, но и за да се ориентират. Според автора на статията, така се избягвала паниката. И сега, когато забеляза един от тези надписи, Жаки разбра защо. Името на улицата действаше странно успокояващо. Наистина нямаше как да си проправи път през трийсет метра скали, но фактът, че знае къде се намира, я караше да се чувства по-спокойна.

На стената от дясната й страна видя други надписи: имена на мъже, изписани с боя, и години — от 1789 до 1799. Отляво датите продължаваха от началото на XIX в. Имаше и рисунка на дявол, следван от група хора с черни роби. С тебешир беше изрисувана гилотина. Съгледа символи и поговорки със старомоден шрифт, изглежда, изписани с пушек от фенер или свещ. Имаше и други фрази, по-нови, направени със зелена и синя флуоресцентна боя.

И три арки.

Най-накрая бяха стигнали до кръстопът.

Жаки отиде до всяко от разклоненията и подуши въздуха. Опита да долови следи от парфюма, но не усети нищо.

— Роби трябва да ни е оставил някакъв знак — каза Грифин и огледа отворите. Около двата тунела отляво и отдясно нямаше нищо, но на средния свод беше издълбан надпис. Не бе оставен от Роби — издълбаването трябва да е отнело много време и явно стоеше там от стотици години.

Arête! De l’autre bord de la vie est la mort.

Жаки преведе:

— „Внимавай! В другия край на живота е смъртта.“ Като знам брат си — разсъждаваше тя, — можем да поеме по този път. Даже го чувам как се смее на остроумието.

— Виж — посочи Грифин към една от колоните, поддържащи средния свод.

Върху нея имаше рисунка с въглен на полумесец и звезда.

Без колебание двамата минаха под арката и влязоха в следващото помещение.

Тук стените бяха грапави, направени от камъни, пожълтели и мокри.

Грифин ахна.

Жаки тъкмо се канеше да го попита какво е видял, когато и тя самата го зърна.

Всичко като че ли бе изградено от кости. Стени от кости. Лавици от кости. Скоби от кости. Олтари от кости. Греди и арки от кости. Не бели и чисти, а разядени от мръсотия. Влажни. Стотици кости. Не, хиляди. Черепи. Бедрени кости. Тазови кости. Кости, натрупани една върху друга в идеална симетрия. С облите краища навън. Извайващи сложни архитектурни детайли.

Бяха влезли в осветено гробище, приютило останките на покойниците от претъпканите гробища над земята. Намираха се в града на мъртвите.

— Много странно, нали? — отбеляза Жаки, докато обикаляше помещението като хипнотизирана. — Това не са хора. Поне на пръв поглед, нали? А архитектурен проект.

Измежду костите имаше напукани надгробни камъни. Повечето бяха от началото на XVII в. Останките от надземните гробища бяха изхвърлени тук заедно с карцираните кости на хората, чиито гробове бяха увенчавали.

— Прекарал съм толкова време в гробници… но с едно така и не успях да свикна. Толкова много хора, чиито имена никога няма да научим.

— Когато бях малка, ходех с баба на гробището. Тя носеше цветя или зеленина на гробовете на родителите си веднъж месечно. Както и стръкче цвете на гроба на бебето си, живяло само една седмица. Един ден осъзнах, че в гробището няма плочи с дати преди 1860 г. Тя ми обясни, че хората, погребани преди тази дата, са преместени в катакомбите. — Жаки не сваляше очи от безкрайните редове от кости. Колкото повече ги гледаше, толкова повече й се струваха. В един от черепите имаше дупка от куршум. Друг бе пропукан. Трети смачкан от едната страна. — Изхвърлили са ги тук.

В далечината капеше вода. Бавно и методично.

Жаки си представи, че чува името на жената от виденията си в капките: Ма-ри, Ма-ри, Ма-ри.

И тогава долетя друг звук.

Жаки не бе сигурна от коя посока. Като че ли някъде отгоре. Или около тях.

Погледна към Грифин. Понечи да го пита какъв е този шум… но той вдигна пръст пред устните си.

Ето, пак го чу. Този път по-силно. Сякаш някой пръскаше камъчета. Сякаш падаха кости. Сякаш се срутваха скали.