М. Дж. Роуз
Загадъчни ухания (53)

Петдесет и едно

22:17 ч.

Роби седеше в тъмната пещера, облегнат на каменната стена. Беше изключил фенера на каската си. Седеше със затворени очи, но с отворено съзнание. Беше уморен, притеснен, нервен. Слушаше как в далечината капе вода. Успокои дишането си до равномерен ритъм.

Кладенецът се намираше на два метра и половина. Двамата души в него не издаваха звуци. Струваше му се, че нямат представа, че седи тук.

Ани очевидно бе казала истината, когато заяви, че е маркирала пътя през катакомбите с инфрачервено мастило. Партньорът й е следвал обозначенията.

„Това означава, — предупреди го Грифин, когато се разделяха преди два часа — че е възможно може някой да проследи пътя до тук. Не се връщай назад, разбрахме ли се?“

Роби още не беше се съгласил, а Жаки го накара да обещае да не се приближава до кладенеца.

Обеща й да не се връща в пещерата, но не удържа на обещанието. Което обаче не беше проблем. Беше си начертал маршрут за бягство. Намираше се само на два метра от процепа, през който се излизаше от това помещение.

Роби имаше приятели, които впоследствие му ставаха любовници. Любовници, които му оставаха приятели. По-често беше с мъже, отколкото с жени, защото успяваше да си избере, които му подхождаха повече и го правеха по-щастлив. Обикновено бяха жадни за знания. Авантюристи като дядо му.

Но жените, които го привличаха, имаха наранени души. Бяха бунтарки, гневни, почти луди като майка му. И сестра му. Винаги го привличаха жени, които се нуждаеха от излекуване, а то беше невъзможно.

Като Ани Лодро.

Всяко лято Роби ходеше на будистки лагер на няколко часа път от Париж. Преди шест години беше там през двете седмици, през които и тя. В лагера не насърчаваха общуването между учениците. Всички се хранеха в тишина. Нямаше групови лекции или упражнения. Но той я виждаше навсякъде, където отидеше, сякаш всеки от тях следваше стъпките на другия. Ани винаги излизаше от храма, тъкмо когато той влизаше. Роби винаги беше навън, когато и тя. Той отиваше към реката, тя се връщаше оттам. През първата седмица не си говореха. Тя винаги вървеше със сведена глава. Той предпочиташе усамотението.

Но един следобед, когато и двамата се разхождаха по кръглата пътека за медитация в градината, внезапно се разрази гръмотевична буря. И двамата потърсиха подслон в беседката с островръх покрив.

Докато дъждът се сипеше, Роби най-накрая я огледа и остана удивен от болката, която съзря в големите й черни, бадемовидни очи. Видя бремето, тежащо на плещите й. Усети острата й нужда да намери покой. Без да продумат, двамата се любиха по време на бурята. Легнал на пода, обгърнат от уханията на кедрово дърво и чистата й кожа, Роби прави любов с нея. Той обичаше секса. Наслаждаваше му се. Бе изучавал тантрически секс — индуска традиция, почитаща сливането между мъж и жена и постигането на блаженство без оргазъм. До онзи ден никога не бе преживявал истински тантрически акт.

Роби стана и отиде до кладенеца. Не включи челника. Не искаше да погледне в очите й и отново да види онази болка.

— Търсих те — прошепна той в тъмното.

Ани въздъхна.

— Какво стана? Защо не ми се обади?

— Обучавах се.

— Не за будистка монахиня предполагам?

— Не.

— За какво си се обучавала тогава?

Тя не отговори.

— Ани?

Мълчание.

— Кой беше мъжът, който умря в работилницата ми?

— Не исках да си там онази вечер. Исках той да влезе с взлом и да открадне парчетата.

— Кой беше той? Любовникът ти ли?

— Моят наставник. Беше ми като баща.

— Той щеше да ме убие. Знаеше ли?

От дупката долетя само тишина. В далечината водата продължаваше да капе. Някъде се чу изпукване. Някоя кост ли се бе счупила? Или бе паднал камък?

Роби застана на самия ръб и надзърна надолу. В тъмното едва различаваше двата силуета. Само единият беше обърнал глава нагоре. Роби не беше сигурен, но му се стори, че от тъмата го гледа Ани.