М. Дж. Роуз
Загадъчни ухания (35)

Трийсет и три

21:15 ч.

В Париж Малакай обикновено отсядаше в един и същ апартамент в „Л’Отел“. В пищно украсените му стаи се чувстваше като у дома си. Брокатените завеси в златисто и червено бяха в тон с покривката на леглото и напомняха за отминала епоха на крале и кралици. Кристалният полилей все искреше, фините френски чаршафи винаги бяха изгладени.

Той отвори прозореца и погледна над покривите и камбанарията на църквата „Сен-Жермен“. Гледката не се бе променяла от стотици години. Кулата е една от най-старите в града — от X в. Малакай погледна часовника си. Двайсет и един часът и петнайсет минути. Отвори бутилката шампанско „Круг“, която го очакваше в сребърна кофичка с лед и прикрепена бележка за добре дошъл от хотела. Наля си една чаша. С шампанското в ръка отвори двукрилата врата към малкия балкон и излезе тъкмо когато камбаните на църквата зазвъняха. Облегнат на парапета, се наслаждаваше на музиката — същият неземен звън, който енориашите са слушали през цялото Средновековие и по време на Революцията. Малакай отпи от светлата газирана течност, затвори очи и се опита да си представи, че се връща назад във времето. Въображението му обаче му изневери. О, как завиждаше на децата, които умееха да го използват така добре, да пътуват напред-назад през вековете. И той искаше наистина да види, да вкуси и да чуе миналото. Да се върне в миналото. Да върви по улиците и да разговаря с хората. Да открие тайни, които иначе се изплъзваха.

Камбаните замлъкнаха и до ушите му долетя шумът от улицата. Изгука гълъб. Малакай седна на железния стол, извади един от двата си мобилни телефона — единият за изходящи обаждания, другият за входящи. Беше по-сигурно и разговорите се проследяваха по-трудно.

Колкото и хубава да бе стаята, балконът беше основната причина да наема скъпия апартамент. Тук можеше да разговаря спокойно и да не се притеснява за подслушвателни устройства. Това му даваше възможност да пътува с истинската си самоличност, което предпочиташе, фалшивите самоличности му осигуряваха анонимност, но не му позволяваха да получава вниманието и обслужването, гарантирани му, ако отседнеше в хотела под истинското си име.

Набра номера на мобилния телефон на Уинстън.

— Пристигнах — каза на бившия агент.

— Добре. Как мина пътуването?

— Спокойно. Всичко наред ли е в офиса?

— Да. Няма промяна.

Преди Малакай да тръгне от Америка, Уинстън му съобщи, че по случая няма нова информация. Глинените парчета, изчезнали заедно с Роби Л’Етоал, нямат почти никаква историческа или парична стойност. Оценени са на не повече от 5000 долара, френската полиция ги е подала на Интерпол. Властите нямат представа, че са реликва на спомените, и не са ги обозначили като такава. Никой не е вдигнал тревога и не следят Малакай. Всеки път, когато пътуваше извън страната, от паспортната служба уведомяваха Отдела на ФБР за престъпления с произведения на изкуството в Ню Йорк, че заминава за чужбина. Но отношенията му със семейство Л’Етоал му позволяваха да е тук, без да предизвиква подозрения. Все пак лекува сестрата на изчезналия мъж. Пристигна, за да се погрижи тя да се справи със стреса, без да получи психологическо разстройство.

— Има ли новини от племенника ти? — Малакай използва кодовото им название за Лушън Глас.

Агентът на ФБР, разследвал двата предишни случая с реликви на спомените, бе поставил в опасност не само отношенията на Малакай със семейството му, но и репутацията му във фондация „Феникс“.

— Племенникът ми е зает. Разполага с изключително малко време. Има нова работа и нова приятелка. Не мога да се меря с него.

Малакай се усмихна. Изпита облекчение, че Глас не е по петите му. Поне засега.

— Браво на него.

След телефонния разговор терапевтът се върна в дневната и седна на старинното бюро. Разполагаше с два часа, преди да се срещне с колегата на Уинстън.

Върху елегантната хартия за писма на хотела Малакай написа с химикалката си „Монблан“ бележка до Жаки, с която я уведомяваше, че е в Париж и й предлага помощта си.

Тонът обаче не беше подходящ. Той откъсна страницата и я изхвърли в металното кошче за боклук.

Запознаха се, когато тя беше непохватна тийнейджърка, а той — един от терапевтите й. Естествено, разликата във възрастта им си беше същата, но вече не беше от такова значение както преди. Сега госпожица Л’Етоал е голяма, преуспяла жена. Все още обаче сама, уплашена и нуждаеща се от помощ.

Прочете втората бележка. Много по-добре. Сгъна я и я пъхна в плик за писма. Обади се на рецепцията и попита дали пиколото би могло да занесе съобщение рано на следващата сутрин.

Портиерът отвърна без колебание:

— Bien sûr^[1], доктор Самюълс.

Човек може да си осигури всичко на съответната цена. Е, почти всичко. Беше предложил на Роби Л’Етоал за парчетата повече, отколкото би му дал всеки друг на света. А парфюмеристът се нуждаеше от парите. При това отчаяно. И въпреки това отказа предложението.

Защо? Какво щеше да прави с тях? Жаки дали знаеше? Е, сега Малакай беше в Париж. Уреди банката в Ню Йорк да му отпусне кредит, гарантиран с половината сграда на фондацията, за да убеди Л’Етоал да му продаде керамичните парчета. При условие че е жив. При условие че парчетата все още са у него.

Малакай пак погледна часовника си. Имаше резервация в ресторанта на хотела. Запечата писмото и го прибра в джоба на сакото си от „Савил Роу“.

Да, много по-добре бе да й пише, отколкото да й звъни. Телефоните в дома на Л’Етоал сигурно се подслушваха. Нямаше нужда да съобщава на полицията за пристигането си по този начин. И без това ФБР скоро щеше да я уведоми. Трябваше да помисли и за Жаки. Като й изпратеше писмото по куриер, щеше да й спести притеснението при всяко иззвъняване на телефона, докато чакаше новини за брат си.

Никога не влагаше лични емоции в работата си с пациенти. Защо тогава мислеше така за нея? Почти емоционално.

Вървеше към асансьора и размишляваше по въпроса. Признаваше пред себе си честно както слабите, така и силните си страни. Беше наясно, че е отличен терапевт по същата причина, по която не беше почтен приятел и любовник. Съпричастието не бе сред силните му страни. Изслушваше безпристрастно онези, които търсеха помощ от него. Плаваше през сложното им море от емоции, без да се удави. С години самоанализ бе осъзнал склонността си към нарцисизъм — психологическото му отклонение, което го пазеше от емоционални реакции към околните.

Вратите на асансьора се отвориха. В кабината имаше мъж и жена. Малакай застана от лявата им страна, с лице към вратата. Отражението на двойката се виждаше в полирания месингов панел. Двамата стояха долепени един до друг, хванати за ръце.

Малакай извърна очи и се вгледа в собственото си отражение. Беше на петдесет и осем години и още преследваше една мечта. Така и не се ожени, нямаше деца, нито бе имал много дълготрайни връзки. Деля му, която заедно с него ръководеше фондация „Феникс“, имаше голям син и Малакай взимаше твърде насериозно връзката си с младежа, останал без баща. Но племенник не е като собствен наследник.

Вратите се отвориха. Двойката слезе. Внезапно уморен, Малакай пристъпи във фоайето, обзаведено драматично в стил бел епок. Огледа изящната мозайка с формата на слънце върху мраморния под и високия колкото шестетажна сграда старогръцки фриз, плюшените тъкани и меки седалки, топлите, приглушени светлини. „Л’Отел“ бе издържан в романтичен стил. Открай време го знаеше, но никога не се бе чувствал не намясто тук. До тази вечер.