Трифон Н. Христовски
Моят живот (7)

6

Едва бяха минали две непълни години, откак се завърнаха от фронтовете живите радотинци, между които имаше много ранявани, а двама скачаха по на един крак, и в Радотина усилено се заговори за нова война. Много големи държави вече воюваха. Дядо Рашо, който имаше стар вечен календар, истинска знаменитост в цялата околия, пророкуваше с чашка ракия на нашия казан.

— Да ме прощавате вие, ама идва общият бой. Седем царства ще пропаднат. Седем крале на Дунав конете си вода ще поят. Тригодишно конче в кръв ще потъне. Глад ще настане, бунтове и мор по младия свят. Да не съм жив да дочакам. Седем царства ще пропаднат…

Дядо ми, дядо Никола Попов, дядо Иван и други няколко старци и бабички внимателно го слушаха, но чичо Леко каза саркастично:

— Ще пропадне пияната ти глава. Баба Пауна иде да те полее, дано да изтрезнееш.

— Их, и вие, младите, колко сте нефелни каза дядо Никола, като се обърна към сина си, чичо Леко.

Дядо Рашо не обърна внимание на подигравката и продължи пророкуванията си. И наистина дядо Рашо пророкуваше само когато беше пиян. Когато беше трезвен, той повече мълчеше. Заради това изглежда беше създадена легенда за неговия календар, че там е описано всичко, което има да претегли светът. Но старецът криеше и затова дебнеха, черпеха този пиян оракул, за да изкопчат от него тайните на бъдещето.

Когато препиеше, дядо Рашо се стоварваше като чувал на земята. Тогава го вземаха под мишниците двама младежи, водеха го като млада невеста по уличката покрай нас и подвикваха весело:

— Бабо Пауно, излез да си срещнеш момчето!

А „момчето“ висеше като на дисаги, главата му клюмаше надолу. Това ставаше всяка неделя.

Дядо Рашо препи и сега. Той носеше плик захар, беше го сложил между краката си и без да разбира какво прави, почна да плюе в него. Някои казаха на баба Пауна, тя дотърча, взе захарта, дръпна му бастуна и го чукна с него. Дядо Рашо се опита да стане, но се стовари върху една желязна лопата, която се намираше наблизо; дръжката и подскочи и щеше да удари дядо Никола по главата. Стана смях, шум. Отведоха пияния старец.

Селото беше настръхнало и хората нямаха охота за нищо. Всеки се свиваше и гледаше да няма вземане-даване, да запаси семейството си с всичко, да прибере реколтата. Кръчмите се пълнеха и в най-малките празници със селяни, очакващи новини. На дневен ред беше политиката и войната, другите въпроси бяха изоставени на заден план. Очакваха злото с потиснато съзнание, че не могат да го отстранят. Селяните знаеха вече какво значи война.

Цялото лято премина в напрежение и тревога. По малкото новини, които проникваха в затънтеното селце, се знаеше, че воюват два големи военни съюзи — Германия и Австро-Унгария, от една страна, и Англия, Франция и Русия — от друга. Симпатиите на селяните бяха на страната на Русия, но те не знаеха на коя страна ще ги поставят българските управници. Някои се заканваха, че ако ги пратят срещу Русия, ще се предадат.

Храните се прибираха бързо. Не се знаеше кой ден и час ще избухне войната. Но не успяха да ги приберат.

Паметен ден! Бяхме на нивата с дядо и мама, които беряха царевица. Аз бях на колата и карах на дядо при отвозване на мамулите вкъщи. Цялото поле беше пълно с работници берачи. Наблизо до нашата нива се белееше шосето, което отиваше за града. Надвечер по него се зададоха двама полицаи на коне, които препускаха така бързо, че от устата на конете капеше пяна. Тогава околните села още не бяха свързани с телефон. Единият полицай влезе в селото, а другият продължи да препуска към село Рашково. Хората, които работеха наблизо до шосето и видяха всичко, спряха работата, надигнаха глави и почнаха да си казват тревожно едни на други из нивите:

— Сигурно мобилизацията е обявена!

— Може би идват и по друга работа — обади се утешително някой. Но подир малко черковната камбана тревожно удари. Този зловещ звън беше познат вече от по-рано. Тя биеше, биеше, спираше за момент и пак биеше. Над полето, където кипеше мирен труд, легна ужас. Селяните трескаво забързаха, заскърцаха коли и всичко живо се понесе към село. Някъде проплака жена и отведнъж пресече.

А камбаната биеше, биеше…

Вечерта по цялото село се носеха плачовете на жените. Виеха псета. По никое време пропя и петел. Целият този страшен концерт сякаш вещаеше зла прокоба. Ние, съседските деца, бяхме се събрали на група в градината на Коце и с трепет слушахме плачовете на жените. Плачеше и мама заради вуйчо Драган. Вече се знаеше, че България е в четворния съюз и братството с турците, с които преди две години воювахме, и воюването против русите, нашите освободители, възмущаваше и нас, децата. Докато разисквахме и открито изказвахме възмущението си, един зловещ глас ни накара да замръзнем. Малкият брат на Тодор даже изпищя: „Майчице-е-е!“ Изскочи майката на Коце и извика:

— Не бойте се, не бойте се, това е птица, улулица.

Изскочиха майките ни, събраха се покрай плета и почнаха да се кръстят. Злокобната птица, която според тях вещаела смърт, беше кацнала на една недоправена къща в двора на братовчеда Марин, в която играехме и я наричахме „пущинака“, защото беше без стопани. Тя изкряска още веднъж и отлетя нанякъде. Прибрахме се вкъщи, макар че това не ми се щеше заради плача на мама.

На другия ден младите мъже пак заминаха за новите фронтове, изпращани от разплаканите жени. Отново почнаха реквизициите. Жените хванаха ралата и заместиха мъжете. Но сега войната се проточи безкрайно дълго. Войници си идваха в отпуска с пушките и още отдалече поздравяваха селото със залпове. Децата хукваха да ги срещат и събираха пачки с фишеци. Идваха си ергени в отпуска, оженваха се и пак заминаваха на фронта. Но болшинството не искаха да се женят и чакаха края на войната. Чакаха и момите и за пръв път в селото се появиха моми по-стари от двадесет години. Всяка година от селото събираха новобранци и след кратко обучение ги изпращаха на фронта. По бакалниците нямаше вече какво да се купи — солта, газта, захарта се раздаваха като нафора от комитета при общината, а памучните прежди изчезнаха. Момите не можеха да приготвят вече чеиз, а много хора тръгнаха без долно облекло. Навсякъде се чуваше само думата „мир“. Носеха се легенди за новородени деца, които веднага проговорили и казали точно кога ще дойде мирът. Но сроковете минаваха, а мир не идваше. Пред общината се трупаха жени, които нетърпеливо очакваха да получат писмо от фронта. Разсилният нямаше защо да разнася писмата по къщите, раздаваше ги направо от прага на общината. И тук още някоя жена започваше да пищи, когато получеше известие, че мъжът и е „преместен“ при еди-кой си, умрял. Поради строгата цензура, така се съобщаваше за убитите. Най-често известията за убитите се носеха от отпускари. Някой път съобщенията бяха неверни и оплакваните възкръсваха. Но повечето пъти бяха верни и оплакваха убитите на селските гробища, докато костите им бяха някъде далече при завоя на Черна, при Солун, Тутракан, Прут. Македония, Тракия и Добруджа бяха в наши ръце, но войниците не си идваха, войната продължаваше.

Реквизираха и нашите волове и кола, заради които дядо ходи в Междусъюзническата война и си съсипа здравето. Колата беше нова, със здрави шини. Дядо извади от яхъра старата дървена кола, без шини на колелата, и я поправи. Купи и промени няколко биволици, но не можеше да подбере добра двойка за впрягане. Едни от биволиците биваха болни, други пресилени в работа, с един бъбрек, трети — пришки. Много яд и главоболие претегли дядо с тези биволици. Най-после събра две здрави, но едната беше много слаба. Имахме и една крава с теле. Първата година на войната реквизираха телето, втората пак, а третата — самата крава. Всичко се заплащаше по сто-двеста лева, докато добитъкът поскъпна и достигна две хиляди лева на глава. Дядо и мама оряха нивите. Ту той улавяше ралото, ту тя. Но силите на стареца отпадаха от ден на ден и той гледаше да води биволиците, докато мама държеше ралото. Аз си седях вкъщи, хранех малките пиленца и четях по цял ден. Мама беше ми приготвила дърва до огнището и очистила фасул. Привечер наклаждах огън и варях фасула. Когато дядо и мама се приберяха уморени от тежката, не по силите им работа, вечерята беше почти готова.

През това време четях повечето вестници и книги, когато имах. Мама даде пари на съседа Цеко Георгинов, баща на бай Петко, да ме абонира за вестник, но той ме измами и ми даваше да чета неговия вестник „Народни права“, орган на либералната партия. Беше на служба в града, в лесничейството, и си идваше два-три пъти седмично в село. Когато си дойдеше, донасяше ми по цяла връзка изцапани вестници, в които се заплесвах. Четях военните комюникета, подвизите на Ешвеге и други, потънали сега в забрава.

Баща ми не се обаждаше вече — пощата за Америка беше прекъсната. Не можехме да го разберем дали е жив, нито той нас. През втората година на войната семействата на Коце и братовчеда Марин се преселиха в София, където бащите им бяха на работа, а семейството на Тодор — на гара Мездра. Там моите другари от детинство продължиха образованието си — Коце и Марин в прогимназията, а после в механотехническо училище, а Тодор се задоволи само с прогимназия. Къщите им в село запустяха. Къщата на Тодорови, от която ни дадоха ключа на една стая, почнахме да използуваме да крием храни, защото по селата тръгнаха военни команди и търсеха укрити храни. Носеха и дълги железни шишове, с които мушеха в плевниците. Оставяха по двеста-триста грама на човек и всичко друго се реквизираше. А войниците ядяха в това време хляб, какъвто в село и на кучетата не даваха. Един ден у дома се отби вуйчо от съседното село, който си идваше в отпуска, и ни показа хляба, който ядяха. Това не беше хляб, а някаква смес от трици и какалашки.

В началото на втората година от войната с мен се случи едно събитие, за което винаги после съм се срамувал. Съседът чичо Евтим, който имаше толкова много книги в сандъка, като желаеше да направи благодеяние, ми подари едно тесте стари карти за врачуване на някой си тайнствен френски астроном Ксени Хороскоп. В предговора беше неясно как тези чудни карти са станали достояние на обществото. Чичо Евтим ме научи как се врачува с тях и най-напред врачува на мен. Паднаха се няколко номера, от които запомних следния:

„В живота ви има една неприятна тъга. Тя е отровила младостта ви и още за дълго време ще ви препятствува. Едва към края на живота ще се развеселите.“

Това предсказание ме порази, но после вкъщи аз разхвърлих още няколко пъти картите и при всяко разхвърляне предсказанието им беше различно. Не бяха безгрешни.

Отначало дойдоха да си врачуват само жените и девойките от махалата. Картите на чичо Евтим познаваха, колкото и календарът на дядо Рашо. Но поради военното време още първата седмица почнаха да се провървят жените от цялото село. Не стига това, ами нахълтаха жени и моми и от съседните села. Идваха и учителките. Ергени отпускари понякога идеха да си врачуват, но повечето заради момите, да чуят какво ще им се падне. Но момите се срамуваха и не искаха да си врачуват в тяхно присъствие. През зимата и пролетта малката и тъмна соба всеки ден беше претъпкана с народ. Едни излизаха, други идваха. Имаше само една тясна пътечка от печката до вратата, за да минава мама и сготви яденето. Сутрин едва успявах да се измия и клиентите пристигаха. Слагахме на земята една чиния, кръстосвах крака по турски и стотици пъти разхвърлях картите. На обяд, докато ядяхме, клиентите ни чакаха. Така продължаваше до мръкване. Даваха ми по грош. Но някои се измъкваха и не даваха нищо. Точно тогава бяха пуснати несметно количество куршумени монети и парата се обезценяваше. Събрах една торбичка грошове, пък нямаше какво да си купя с тях.

Отначало тази работа ме забавляваше, даже се радвах. Но после ми стана отегчителна и омразна. Особено когато дойде пролетта и исках да изляза навън, на слънце и въздух. Тъкмо излезех на улицата или отидех в градината на Тодорови, и някоя група от някое село идваше. Не исках да се върна и мама почваше да ме увещава: „Може ли такова нещо, хората идват чак от кой знае кое село“. Връщах се, но с омраза към дошлите. През лятото поради работния сезон хора идваха само в празник. Но през следващата есен и зима, последните от войната, пак нахълтаха. Особено много идваха на Великден, Богородица и Архангеловден, когато в село имаше събор. Тогава и аз исках да изляза поне на улицата, да погледам народ, но щом ме видеха, веднага казваха:

— Ха, ето момчето, дето врачува. Хайде да ни врачуваш, момче!

И се вмъкваха в двора и къщи по десет души наведнъж. Тъкмо свършех с тези и исках да изляза, идваха други. Понякога опитвахме да врачувам на двора, но картите бяха тънки и леки, гърчеха се на слънцето и вятърът ги отвяваше.

Работата вършех механично и още отначало не вярвах на това, което се падаше на номерата. Но другите вярваха. Колко голямо е невежеството на нашия народ! Идваха и интелигентни хора да си врачуват. Простите тълкуваха казаното, както им прилегнеше. На моми от село Литаково се падна, че велика жертва е приготвена за тях. В дома им, на седянка, стана убийство и цялото село се извървя да си врачува, защото картите предсказали, че у дома им ще стане убийство!

Към края на войната войниците почнаха да ми дават книжни левчета и полека-лека и жените почнаха да правят това. Парите постоянно се обезценяваха.

Скъпотията растеше от ден на ден, но нямаше какво да се купува, и парите, които вземахме за масло, яйца, кокошки, ракия, агнета, по малко жито и кукуруз, мама ги събираше. Беше събрала хиляда лева, като мислехме, че това са много пари. Разходът на къщата беше много намален — бяхме останали само трима души. През тези години майка ми за първи път наруши религиозното суеверие, което я сковаваше, и почна да ми дава да ям блажно през пости. Не можех вече да ходя в черква да се комкам. За един Великден, мисля на Връбница, тя беше поканила свещеник Цвятко да дойде у дома да ме причести, но той забравил. До дванадесет часа седях гладен и го чаках да дойде. Мама отиде у тях и провери дали се е завърнал от черква. Тогава ме взе на ръце и занесе у тях. Но той неохотно се зае за работа злобно се скара с една от дъщерите си, че му дала нечист съд. Мама схвана всичко, взе ме на ръце и из целия път до къщи плака.

След това ми даде, та се облажих, като каза:

— Вземи яж, ти си се изпостил от всичко на тоя свят. Никога вече няма да те карам да постиш. Никога няма да те комкам. Ако господ е искал да се комкаш и да ходиш в черква, да те е създал като другите хора.

Оттогава почнах поне човешки да се храня. Когато колеха кокошка, готвеха месо, оставяха повечето от мръвките за мен. Варяха ми яйца, мляко, когато имахме.

Дядо три пъти беше мобилизиран да кара брашно от гара Мездра до Ботевград, тогава Орхание. От общината му даваха една здрава биволица (защото едната от нашите беше слаба), шинена кола и той отиваше заедно с четиридесет-петдесет души, мобилизирани от различни села. Пътуването траеше три дена. Бяха хубави летни дни. С каква радост пътувах първия и втория път. Бях пътувал петгодишен, но имах смътно понятие за видяното, като че ли бе сънувано. А сега пред мен се разкриваха непознати села, местности, високи скали, върхове, гори. Когато стъпихме на шосето в местността „Равна“ и видях безкрайни телеграфни жици и чашки, това ми достави небивала радост. Но тази радост нямаше край, когато пред мен лъснаха тихите води на красивия Искър и на отсрещния бряг префуча с тътнеж, дим и пищене идващият от София влак. Гледах, гледах и не можех да се нагледам. Струваше ми се, че съм раснал в някоя гора, че съм див, откъснат от широкия свят, нищо не знам и не познавам. Завиждах на хората, които живеят тук, гледат всеки ден Искъра и се возят на влака.

Приближихме Искъра, който течеше до самия път в дълбоката пропаст. На пътя покрай пропастта бяха наредени забити в земята камъни. Дядо също беше се качил в колата. Биволиците не се погаждаха и колата ходеше на зигзаг от единия край на пътя към другия. Когато се поднасяхме над пропастта, обхващаше ме ужас. Ако колата паднеше в пропастта, нищо нямаше да се отбере от нея и от нас.

В Мездра ни посрещна другарят ми Тодор. Преспахме у тях. На гарата пристигнаха влакове, пълни с войници. Някои от войниците се бяха накачили и по покривите на вагоните. Навсякъде из гарата се движеха войници и офицери. Сутринта рано отидохме да товарим. До склада пазеше войник с пушка. Той се огледа внимателно, приближи до колата, в която бях останал само аз, и каза умолително:

— Чичовото, ако има, дай ми малко хлебец!

Разтворих торбата, пречупих хляба и извадих и вързаното в кърпа сирене.

— Не трябва, не трябва — каза войникът, като взе хляба, пъхна го под куртката и бърже се отдалечи.

Той защищаваше отечеството, което не можеше да го нахрани. Беше му забранено и да изпроси хляб, затова той страхливо се огледа, когато приближи до колата, и скри хляба. Стана ми жал за него и чувствувах радост, че ми падна случай да помогна на страдащ човек.

Тръгнахме в керван от четиридесет-петдесет коли за Орхание. Стъмни се в „Равна“ и там преспахме. Беше топла лятна нощ, но кираджиите накладоха огньове и се събраха около тях на групи по села. Разказваха безсрамни народни приказки, от които се срамувах, но никой не се съобразяваше с моето присъствие. Вечеряхме с твърд хляб и сирене, аз спах в колата, а дядо се уви в япанджака и спа на поляната. На сутринта тръгнахме много рано по друго шосе, което минаваше през селата Новачене и Скравена. Слънцето се показа зад един връх и ми се стори, че изгрява от запад. Мъчех се да се ориентирам и не можех. Едва след като минахме тази местност, слънцето зае нормалното си положение. Разтоварихме в Орхание и тръгнахме към село. Дядо отново се качи на празната кола, защото беше много изморен от пътуването. Аз заспах в колата. По едно време ме събудиха викове и особени движения на колата. Когато се събудих, тя беше затънала до осите в едно блато, около сто метра настрана от пътя. Другите кираджии бяха на шосето и някои тичаха към нас. Пламналите от горещина биволици, като видели голямото блато с бистра вода, пълно с пиявици, хукнали към него и дядо, който беше в колата, не могъл да ги спре. Те легнаха впрегнати в блатото, дядо ги шибаше с остена, а кираджиите викаха от брега. Имаше опасност колата да се обърне в блатото. Най-после с голям труд колата беше изкарана, без да се намокрим. По-нататък из пътя бяхме предмет на шегите на кираджиите, а дядо, ядосан, постоянно бодеше задниците на биволиците с остена.

Всички тези приключения, макар и свързани с опасности, ме радваха. Но след двете пътувания заедно с радостта от видяното в душата ми заседна безкрайна мъка. Аз разбрах колко е широк и интересен светът и колко безпомощно е положението ми. Разбрах, че до самата си смърт ще остана в село и нищо няма да видя от него. Изостри се интересът ми към географията. Прочетох всичките учебници по география до VIII клас. Те увеличиха познанията ми и същевременно страстното ми желание да видя тези страни. Тогава ми попаднаха и няколко романа от Майн Рид, които прочетох с наслада и радост, както при прочитането на „Робинзон“. За сметка на физическата си безпомощност и обреченост почна да се развива фантазията ми. Във въображението си се виждах в тези екзотични страни, представях си техните планини и равнини, тяхната чудна флора и фауна. Почнах да ставам мечтател. Но в душата ми оставаше предишната неудовлетвореност от нереалността на мечтите. Това беше първото сблъскване с действителността, първата проява на мъката от изключителното ми положение, която щеше да ме разяжда цял живот.