Трифон Н. Христовски
Моят живот (5)

4

През лятото бе обявена Междусъюзническата война и в селото отново почнаха да пристигат смъртни известия. На нашето семейство реквизираха колата и воловете. Дядо не искаше да ги повери на друг човек да ги гледа и се реши седемдесетгодишен да отиде с обоза. Вкъщи останахме само жените и децата. Баба от ден на ден почна да отпада, тя не можеше да пази диета и болестта и се влошаваше. Отекоха и коремът, и лицето и. Тя се мъкнеше като пребита из двора и гледаше да легне някъде на припек, да се пече на слънце. Майка ми сама трябваше да се грижи за полската и къщна работа. Аз забавлявах малкото, което също беше много капризно. Помагаха ни роднини за прибиране на снопите, сеното. В това време в селото се пръсна нов тревожен слух: „Идват румънците!“ В селото се понесоха слухове за убийства, заграбване на храните, покъщнината, насилия над жените. Няколко момичета избягаха в балканското село Осенов лак, но румънците бяха пристигнали вече в селото. Съседи и роднини се събраха една вечер на съвет вкъщи и решиха да скрият в нашата маза дрехи, чаршафи и други скъпи неща, като задънят и заличат входа. През нощта домъкнаха всичко; вуйна донесе и пушката на вуйчо Драган, а на сутринта задъниха входа с дървета, камъни и отгоре натрупаха земя. Но всеки внимателен човек, като разгледаше стряхата, по придатъка и диреците като за чардак щеше да открие, че тук има вход и врата. За щастие румънците не грабеха друго, освен храни, у нас не идва никакъв румънец и скривалището се оказа ненужно.

След няколко дни румънците напълниха и Радотина. Обещаваха пари за кокошки, но нищо не плащаха. Аз ходех на селския площад заедно с другите деца да ги гледам. Един ден те докараха всички говеда, изкарани на паша от селския говедар — биволи не ядяха. Тук беше и нашата черна юница с бяла ивица на гърба като змия. Познах я веднага. Тук бяха и двата вола на дядо Иван Найденов, който още не беше се прибрал от фронта. Вкараха добитъка в училищния двор и го затвориха, като поставиха пост — няколко войници с натъкнати ножове. Пристигнаха много жени и мъже и се трупаха около двора. На групи обиколиха кмета Сава Марков и го молеха да ходатайствува да им възвърнат добитъка. Жените плачеха. Но кметът безпомощно им казваше: „Какво да направим, батюв, никой ме не слуша, не се разбираме един друг и по език“. Домъкнаха от бакалницата въжета, нарязаха ги с една сабя и вързаха говедата за роговете по чифтове. След това офицерът скокна на коня, размаха гола сабя и със силен глас изрече някаква команда на чужд език. Вратата на училището се отвори, добитъкът бе изкаран на мегдана, войската го подкара из улицата сред облаци прах, който покри всичко. Жените се разплакаха в един глас, но никой не им обърна внимание. Мама още не знаеше, че и нашата юница е откарана. Вечерта, когато и казах, тя също плака. Остана ни само дъртата крава, която не беше с говедаря този ден.

Стана още по-лошо. Една вечер мама помоли чичо Трифон, току-що пристигнал от фронта, да отиде със своите крави и кола да ни докара сено от кошарата, защото румънците ще го задигнат. Те стигнали с колата до под селото, но ги срещат румънци, дошли да търсят кола. Реквизират колата и я връщат на селския мегдан. Човекът се изплашил, потресъл — вземат му колата с воловете, ще го мъкнат със себе си, кой знае докъде, и дали ще върнат воловете. Майка ми се почувствувала виновна, че тя е станала причина за нещастието. Хрумва и идеята да дойде да ме отнесе на мегдана, аз да измоля колата. Мама ме занесе на ръце и остави до колата, след това отиде до подофицера и започна да му се моли да остави колата, защото, ако я откарат, няма с какво да работи и храни своя сакат син. Румънецът нищо не разбираше, гледаше ме съчувствено, а аз от срам се скрих зад колата. Мама ми беше поръчала да плача, но мен не ми се плачеше. Все пак си потърках очите. Румънецът махна с ръка и проговори нещо. Войникът, който стоеше пред кравите, се отстрани, чичо Трифон ги хвана за поводите, мама ме качи на колата. И когато се отдалечихме от мегдана, и двамата облекчено въздъхнаха. Сякаш се смъкна тежест от плещите им. Свърших една голяма работа.

Нашата армия донесе от турската войска холерата, румънците я приеха и пренесоха в околните села. Те така масово измираха, че направиха румънски гробища. Холерата започна да върлува и в село и да тръшка млади и стари. Медицинските грижи бяха недостатъчни. Хората се изплашиха и когато минаваше по улицата кола с покойник, придружавана само от общинските гробари, всички бягаха от улицата като полудели. Всеки дъхаше на чесън. Дворовете бяха изпръскани с вар. Но въпреки тези мерки холерата отнесе много хора, като затвори не една къща.

Холерата пипна и мама. Тя се разболя тежко и ни изплаши. Още същия ден към пладне стана много зле. Каза ни, че ще умре, и започна да ми дава наставления как да се грижа за Ганка. Ние, изправени на разкрач от нея, плачехме, баба плачеше до огнището, а мама се виеше като змия и повръщаше. Вуйчо Драган, който беше се прибрал от фронта, скоро доведе лекар от съседното село, който даде на мама нещо, остави карболова вода за предпазване и веднага си отиде. Поставиха карантина на къщата и не ни позволяваха да излезем навън от вратнята. Мама преживя кризата и след няколко дни се поправи. Друг от семейството не пострада.

В края на лятото един дрипав, космат скелет пристигна в двора, в когото едвам можахме да познаем дядо. Неговият отпаднал вид ни изплаши. Той докара колата и воловете, но съсипа себе си. Едвам го очистиха от въшките. Цяла седмица не можеше да дойде на себе си. Не можеше да се храни. След това почна да се поправя, но предишните му сили не се възвърнаха. Той не сядаше вече на стола, а клякаше и си подпираше на него кръста, който го болеше. Ако не говореше с някого, веднага заспиваше и лулата му капваше на земята. Мама го гледаше със страх, защото разбираше, че цялата работа ще се стовари на нея. Когато беше буден, той разправяше за теглата си във войната, как са пътували от Царево село до границата, как е впрягал под команда, а аз с неотслабващ интерес го слушах. Характерът му полека-лека се смекчаваше. Състоянието му бавно се подобряваше. Ала баба стана зле. В началото на пролетта тя съвсем отпадна, легна на кревата и се готвеше за смъртта.

През зимата и пролетта ново бедствие сполетя селото — скарлатина почна да тръшка младежите и децата. При нея не се спазваше строга карантина като при холерата. Селяните не вярваха, че тя е заразителна болест, и изпълняваха наредбите на медицинската власт нехайно. Пред къщите, където имаше болник, нямаше стража, мъжете си работеха по полето. Само когато се научиха, че ще дойде фелдшерът по ревизия, поставиха няколко души, които с колове вардеха пред заразените къщи. Когато фелдшерът отминеше с кмета от заразената къща и поемаше за друга, пазачът от завардената къща през градини и плетове го изпреварваше и заставаше пред портата. Фелдшерът не можеше да го познае. Всичко беше в ред. Но в замяна на това се разболяха около седемдесет души и повечето от тях умряха.

Отново крилото на смъртта се надвеси над нашата къща. Най-напред умря баба. Нейната смърт не ни причини голяма скръб, защото бяхме свикнали вече с мисълта, че тя ще умре. Но аз и сестричката ми също се разболяхме от скарлатина. Моето положение не беше опасно, макар че дълго се залежах, защото от лявата страна под ухото ми излезе буца, пълна с гной.

Но на сестричката ми се явиха подутини в гърлото и я задушиха. Тя едвам къкреше. От страх мама беше събрала няколко жени вкъщи, които налагаха гърлото на болното с праз лук и захар.

Болезнено се е запечатал в паметта ми денят, когато и то умря.

Ние лежахме на един креват. Аз бях се свил на единия край на кревата, момиченцето — на другия. То лежеше неподвижно със затворени очи. Мама беше седнала на кревата до него, а наоколо се суетяха жени. По едно време болното изхълца и се изпъна. Мама извика: „Мамичко, умря!“, но една от жените и се скара и каза, че не е умряло. Всичките жени се струпаха на кревата и почнаха да му пипат ръцете, краката, които подир малко почнаха да изстиват. Мама пищеше, колкото и глас държи, и изскочи навън. Подир нея изскочиха две жени. Дойдоха съседки, вуйчо Драган и други роднини. Аз скимтях в ъгъла на кревата.

Изкъпаха малкото, облякоха го в новата му пъстра рокличка и го положиха на кревата на дядо, до прозорчето на собата, където умря и баба преди няколко дни. То беше като заспало. Запалиха свещи, замириса на тамян и в стаята стана душно. Жените се въртяха до някое време и си отидоха. Остана само една, но и тя по едно време излезе за малко от стаята. Мама плачеше някъде навън. В стаята останах само аз и умрялото. Гледах го, осветено от горящите свещи. То беше много красиво в пъстрата рокличка и ми се струваше, че ще стане от кревата, та и ще извика „мамо!“. Но то лежеше неподвижно.

По едно време в стаята се вмъкна дядо. Той беше облечен с новите си дрехи. Свали си калпака, припали свещ, загледа умрялото и каза с разтреперан, съкрушен глас:

— Къде си тръгнало, дядовото?

Наведе се и много пъти целуна студеното, мъртво челце, като повтаряше все същите думи.

Дотогава не бях виждал дядо да плаче и това ми направи такова впечатление, че зарових главата си във възглавницата и започнах и аз да плача. Но предаден на скръбта си, той не ме чуваше.

На другия ден, при погребението, беше облачно, мрачно. Нямахме снимка от умрялото и мама пожела да го снимаме умряло. Доведоха фотограф. Изправиха малкия сандък до камъните на патуля. Наоколо се наредиха малкото жени, дошли на погребението, вуйчо и дядо. Обуха ми новите панталони и изнесоха и мен. Буцата под ухото ми беше доста голяма, бях много отслабнал, беше ми хладно. От снимките нищо не стана поради лошото време. Но фотографът си прибра парите. След това ме върнаха в тъмната соба, а другите отидоха на погребението.

Останахме само трима — дядо, мама и аз. Мама не преставаше да плаче и като я слушаше, дядо плачеше заедно с нея, без глас. Понякога се обадеше: „Стига, стига толкова!“.

Моето поправяне вървеше бавно. Буцата се пробиваше. Дядо ми донесе някакво лекарство, което беше взел от селския бакалин. Една вечер я вързаха с него и през нощта буцата се проби, беше текло даже в гърба ми. Тя се изчисти, но продължаваше да гнои.

Един ден, като играех в двора с кучето, то скочи въз мен, закачи ме с лапата си под ухото и смъкна цялата кожа, под която беше гнойта. Кожата се обеси надолу и ме заля кръв. Изпищях, колкото ми глас държи. Долетя мама, която страшно се изплаши от кръвта, прилепи кожата как да е и ме превърза. Кара ми се много, а кучето отнесе няколко тояги. След това буцата тече цяла година и ми остана голям белег, който ще нося до гроб.

Дойде пролетта. Всичко живо тръгна на работа. Но над нашата къща тегнеше скръбта. На пътната врата се вееха два черни байрака. Проникваше по малко радост само когато пристигнеше писмо от баща ми. Той беше в Торонто, Канада. Пращаше в писмата и цветни картички, които много обичах. Дотогава вкъщи такова нещо не е имало. Аз показвах картичките на другарчетата си и те им се радваха. Съобщиха на татко за смъртта на баба и Ганка. Той пишеше утешителни писма, но те не можеха да утешат мама. Дядо почна да стяга ралото и браната. Умрелите — умрели, живите трябваше да се хранят. И дядо, и мама подеха полската работа.