Трифон Н. Христовски
Моят живот (22)

21

В 1938 година ново голямо нещастие се струпа на семейството ни. Седемнадесет годишният ми брат, който отначало страдаше от бъбречна болест, поради продължителна диета беше, макар и висок на ръст, но със слаб организъм. След свършване на прогимназията нямахме средства не само да го запишем в гимназията, но и да го облечем. Той тръгна по седенките почти гол — с една фланела и едно излиняло шаячно палтенце. Настина и го стегна сух плеврит. Престоят по болниците го дигна на крака, но му останаха големи сраствания и на двата дроба. Нужна беше силна храна, хигиена, облекло, но нищо от това го нямаше у нас. И макар че всяка пролет, преди да почне слънчевите бани, се преглеждаше на рентген, не усетихме кога го сграбчи жълтата гостенка. През пролетта на 1938 година двамата с него отидохме на преглед при доктор Вълков. Прегледа ни той и за него каза, че е много добре, няма нужда от рентген, може да се пече на слънце. Пуснахме го и да работи, защото имаше нужда от неговата помощ в полската работа. Пък и да не се пречка в хорските очи като болник или безделник.

До есента брат ми узря. Почна страшно да кашля. Просто се захласваше. Аз спях в стаята си, той спеше отвън на чардака. Нощем кашлицата го събуждаше и тормозеше цели часове. Нашите нямаха пари да му дадат за преглед. Трябваше аз да се разправям с него. Ходихме при доктор Вълков, при участъковия лекар, но никакви лекарства не помогнаха против кашлицата.

Не стига това, но го заболя гърлото и почна да говори дрезгаво, шепнешком. Минаха седмица-две, положението се влошаваше, болният почна трудно да се храни, при прегълтане се надигаше на пръстите си. Като го гледах, тревогата ми растеше от ден на ден. Понякога ме обхващаше мимолетна надежда. Той имаше вълчи апетит. Нощем не се потеше. Премерих му температурата една сутрин — 36,4. Отдъхнах си. Но вечерта тя се дигна на 39. Изтръпнах. На другия ден — същият резултат. Отново викнах участъковия лекар, като му разправих всичките си страхове и предположения за туберкулоза. Внимателното прислушване на дробовете не даде нищо особено, но гърлото беше зле. Насаме докторът направо ми каза, че болният има туберкулоза на ларинкса и да побърза час по-скоро за София.

Изпратихме го в началото на ноември. Гледах грамадните му пищяли, докато се преобличаше, и безкрайна мъка стегна сърцето ми. Този вече развит мъж беше обречен. Надявах се на добрия му апетит и на по-добрата храна и хигиена в болницата, като още нямах представа какво значи туберкулоза в ларинкса. От София след прегледа при доктор Богданов, братовчед ми Кольо ми съобщи, че брат ми има страшно затъмнение и на двата дроба. Не можех да крия от родителите си. Новината още повече ни съкруши. Мама почна да го оплаква още жив.

След цяла седмица разтакане едва го приеха в гръдоболното отделение. Писмата му никак не ни радваха. Положението се влошаваше. Болките в гърлото и кашлицата му пречеха да се храни. Забелязал кръв в храчките си. Гледал околните с кръвоизлияния, гледал кървавите храчки в умивалника на чешмата и се потресъл. Някои направо плюели по пода. Температурата му станала висока и сутрин я поддържали на що-годе ниско ниво с прахове. През зимата му направиха операция от едната страна на гърлото, трябваше и от другата, но той много отслабна, почна да не може да става от леглото. Нашите от мизерия не можеха да го споходят, а от роднините, които го посещаваха, никой не казваше колко е отчаяно положението му, за да не ни плашат. Така не успяхме нито да го посетим, нито да го приберем, докато е жив.

На 8 февруари 1939 година дойде страшната вест — Теодоси починал преди два дни. На 6 февруари. Ако ще приберем тялото, да отива някой, ако ли не — ще го погребат там.

Тежка минута! Съобщението ни удари като гръм. Не можех да се окопитя, да осъзная неизмеримата злочестина, която ни постигна. Мама изскочи навън и заудря с юмруци много патилата си глава, изплакваше сетните си сълзи. Баща ми се луташе като ударен из стаите. Скоро пристигнаха и сестра ми, и брат ми, пуснати от училището поради голямото нещастие, и огласиха със своя писък къщата.

Преди седмица бяхме продали ливада за три хиляди и шестстотин лева. Дадохме от парите на вуйчо Драган да отиде да прибере мъртвото тяло. Другата част запазихме за погребението.

Страшна беше тази нощ за почернялата къща. Никой, освен децата не мигна. Мама беше просто обезумяла от скръб. Поддържаха я две-три жени, които останаха през нощта у дома. Страшен бе следващият ден, още по-страшна беше втората нощ. Всеки час мама подскачаше с полубезумния вик: „Идат!“ Най-после към среднощ наистина пристигна вуйчо ми, шофьорът, един човек от болницата, който беше присъствувал при аутопсията, и един цинков сандък с мъничко прозорче, през което се виждаше жълто лице на скелет, лицето на брат ми Теодоси…

Повикаха през нощта един роднина, който разкова сандъка. Изскочи лютива, задавяща миризма на някакво лекарство. В сандъка беше изопнат полускелет. Пищялите, на които се възхищавах при отиването му в болницата, бяха изтънели и панталоните бяха сгънати като празни. Облечен беше по блуза, палтото му, още ново, беше откраднато, докато беше жив. Восъчните изсъхнали ръце бяха скръстени на хлътналите гърди.

Погледнах го и ме обзе ужас. Луда болка стисна сърцето ми. Щеше ми се да викам, безумно да викам, но гърлото ми беше задушено. Обърнах се настрана и стиснах до болка ръцете си. Но ме обземаше пак непобедимо желание да се обърна, да го погледна. И отново ме обземаше прежния ужас: „Това ли е брат ми?“ Мама нареждаше из стаята, вуйчо се стараеше да я утеши, но не успяваше. Баща ми беше се свил на топка до печката: мъничък, жалък, приличен на дете. Догорялата лампа мъждееше и никой не се сещаше да й сипе газ. Запалиха свещ над умрелия. Побилото слаба брадичка лице изпъкна още по-болезнено, още по-печално. В стаята витаеше призракът на смъртта, спохождала толкова често тази злощастна къща.

Брат ми не пиеше, не пушеше, не беше опорочен като много други младежи. Успях да го запазя от тези лоши навици. Макар че рано напусна училището, в него имаше природна интелигентност, четеше от голямата ми библиотека, осъзнаваше се, вършеше понякога възложени му партийни поръчки, без да говори, без да се хвали.

Поради тази причина на другия ден цялата младеж от селото, момичета и момчета, дойдоха да го изпратят с цветя и венци. Дойде и момичето, което той обичаше. Дворът се изпълни с народ. Майка ми продължаваше да плаче и нарежда така жаловито, че разплакваше всички. Аз се стегнах и не можах да плача. Очите ми бяха възпалени и сухи. Изнесоха ковчега на двора и снимаха мъртвото тяло. Снимките скрихме от мама, защото щом ги видеше, почваше да пищи.

Как е тежко, как е ужасно да гледаш млад човек току-що надзърнал за живота, и то близък човек, в мъртвешки ковчег! Понесоха ковчега на брат ми на ръце. Аз не можах да придружа процесията, останах сам в стаята, в която живеехме двама през последните години, и се предадох на отчаяние. Под кревата още стояха чифт негови обувки, на закачалката висяха негови панталони, блузи, сламена шапка, а него го нямаше вече. И никога нямаше да го има. Ще остане само споменът, и то слаб, защото нямаше време да остави дълбока диря в живота.

Гласът на кръвта, на родната кръв! Безумна скръб по загубен брат! Стараех се с философско спокойствие да си докажа, че това е неизменният край на живота, че рано или късно всичко живо ще стане храна на червеите. Но разумът отстъпваше пред безумния вик на сърцето, стиснато от безкрайна болка. Утеха не можеше да се намери.

Не минаваше ден мама да не плаче по два-три пъти. Не можех да намеря думи да я утеша, защото сам себе си не можех да утеша. Тя заприлича на сянка, не можеше да се храни, не можеше да спи, не поглеждаше останалите две деца. Четири от седемте й деца бяха вече мъртви, останахме три, и то единият — получовек. Тя понесе много скръб, но тази последната я съсипа. Не можеше да прежали осемнайсетгодишния младеж, предмет на толкова надежди, че ще поеме работата в стопанството, че ще се ожени и доведе отмяна за нея вкъщи; всичко рухна изведнъж.

На вратнята се ветрееше черният траурен стяг. Къщата ни стана толкова печална и неприветна, че престанаха да идват и роднини и съседи в нея. Мама ги отегчаваше със своята безутешна скръб.

Исках да поместя некролог за брат си в „Заря“, но ми поискаха, макар и сътрудник, триста лева. Некрологът пропадна. Посветих на неговата памет брошурата „Войната в Далечния изток“, но и тя беше ударена от цензурата. Нещастието го преследваше и след смъртта. Общественият строй, който му отне правото на живот, му отне и правото на помен.

В събота срещу Великден селото в празничен вид очакваше събора и големия празник. Прибрали се бяха и всички забягнали по градовете. Навсякъде тържествено настроение, веселие, песни, приготовление на нови дрехи и премени.

Този ден със сетните ни стотинки баща ми отведе бедно облечените ми последен брат и сестра на рентгенов преглед при доктор Вълков.

Докато не знаехме, че брат ми е туберкулозен, хранехме се заедно. Имаше опасност за децата. Според пристигналия с останките болничар, туберкулозата на брат ми взела скоротечна и после милиарна форма. Сестра ми също почна да кашля и това отново ме хвърли в тревога. Целия ден не можех да си намеря място, не можех да похвана книга, да се занимая с нещо, докато не получих резултат от прегледа. Доктор Вълков ми пишеше, че брат ми е добре, дробовете са съвършено чисти, а сестра ми има калцирани жлези. Трябва и силна храна и рибена мас.

Усилихме храната й, а на следната зима дадох седемстотин лева за рибена мас. Тя доста се поправи.

Пукна пролетта и нашите близо шестдесетгодишни старци, майка ми и баща ми, смазани от скръб и тегло, излязоха отново на работа да ни хранят нас, останалите трима, двама в училище, а аз затворен вкъщи. Дойде и лятото, те копаеха, жънеха. На тяхната възраст другите селяни не дигаха вече тежките мотики. Но тях нямаше кой да отмени. Полето ехтеше от песни и провиквания на млади моми и ергени. Мама продължаваше да плаче по нивите и вкъщи. Нейната отмяна и надежда отдавна почиваше в черната земя.