Трифон Н. Христовски
Моят живот (11)

10

През същото време станаха големи събития, които бяха от съдбоносно значение за целия народ. През лятото стана деветоюнският преврат. Аз никак не можех да схвана голямата опасност, макар Георги да казваше, че това е фашистки преврат.

Земеделската дружба в село беше многобройна, но в защита на падналата власт отидоха само кметът, секретар — бирникът, дружбеният секретар Алекси П. Цветков и още един селянин. Те заминаха към Арабаконак, но още на другия ден се върнаха. Арестуваха ги за няколко дни и ги пуснаха под гаранция. В селото поставиха тричленка от трима състоятелни селяни, която уволни от работа в градовете няколко левичари селяни, между които и братът на Георги Пеев, Коцо, по-възрастен от него.

Но най-важното събитие стана през есента, това беше Септемврийското въстание, организирано от комунистическата партия. Дотогава аз знаех, че хората воюват само по принуждение, под заплахата на наказанието. Ако откажат да воюват, арестуваха ги и на законно основание ги разстрелваха. Но че хората доброволно могат да отидат срещу смъртта, без да ги принуждава някой, това за първи път виждах и то ми направи дълбоко впечатление. В това отношение те приличаха на четниците и въстаниците от предосвободелната епоха. За какво умираха тези хора? За осъществяването на своя идеал — освобождението на народа. Значи идеалът е толкова силно нещо, че може да накара човек да жертвува живота си за него, за доброто на другите.

Всичките тези нови мисли ме занимаваха, докато от Врачанско и други места долитаха страшни новини за масови избивания на разбунтувани селяни от страна на войската. По железопътната линия постоянно заминавали влакове с войска, въоръжена с картечници и оръдия. Не можеше да се отиде от едно село в друго без открит лист от общината. По едно време се зачуха силни оръдейни залпове по посока на град Враца, който беше около четиридесет — петдесет километра от селото. Понесоха се слухове, че въстаниците имат оръдия, превзели са града и идват към Орхание.

Тричленката и чорбаджиите в селото се изплашиха, а съзнателната беднотия и младежта тържествуваха… Но скоро се чу, че е бил подпален арсеналът и градът е разрушен.

По пътищата забръмчаха автомобили с войници и шпицкоманди. Хората биваха арестувани по нивите и пребивани по участъците. Обща несигурност обхвана селяните, всеки се пазеше да не изпусне някоя непредпазлива дума. Страхливците се кълняха, че никога не са гласували с винена бюлетина. От Берковско и Фердинандско продължаваха да пристигат страшни новини. Разбунтуваните селяни били разстрелвани под звуците на „Шуми Марица“. Кметът на град Фердинанд^[1] уж разстрелял собствения си син, който бил в числото на бунтовниците. Жените цъкаха с език и думаха: „Как господ му не сгърчи ръката!“ А мъжете си шушнеха на ухо: „От турско по-лошо“.

Не само в Радотина, но и в цялата околия не стана сериозно въоръжено надигане и мина без жертви — само с арести и побоища. Наистина и тук имаше брожение, но слабо, имаше само незначителни акции. Единственият по-значителен опит се направи в Радотина. Уговорени от съмишленици от съседното село Краево, партийната организация и младежкото дружество решили да отидат и превземат общината в Краево, да се въоръжат с пушки, да обявят селото за комуна и оттам да вземат властта и в Радотина. Но вечерта по пътя ги видял един краевец и познал мнозина от тях. Краевските партийци не се явили на уреченото място и радотинци се разколебали и върнали. Същата вечер Петко П. Панов, който беше най-буйният и недисциплиниран партиец, на своя глава хванал едно циганче войник, изпратено от града с някакво важно известие до общината в Радотина. С херкулесова сила той взел пушката на циганчето и му ударил такъв ритник, че то едва се домъкнало до общината в село Литаково. Там то съобщило, че нападателят бил черен, висок, страшен. Полицаите уловили друг партиец, когото мислели, че е описало циганчето, и му стоварили грозен бой. Още през нощта и краевецът довтасал в околийското управление и разказал всичко. От града долетяха камионетки с полицаи и войници и потърсиха виновниците, но те се бяха скрили по кошари, царевични ниви и в балкана.

Снабдяваха ги с храна нощно време. След като се размина страхотията, бегълците се предадоха. Откараха ги в София, където лежаха в затвора няколко месеца, докато ги оправдаха.

Страшният ураган, който се разрази по родната земя, разчупи черупката на индивидуализма, в която бях се затворил. Като току-що родено птиче аз погледнах на божия свят и го видях в съвсем друга светлина. Умственият ми хоризонт се разшири. Трябваше да узная, че не само аз съм нещастен на този свят, че съм член на класа, на която съвременната социално-икономическа система е отредила само робство, мизерия и страдания. И хората от тази класа се бореха за своето пълно освобождение, бореха се за преустройство на социалния ред на нова основа. В тази борба те жертвуваха и живота си. Хиляди здрави младежи, даже учени, интелигентни хора, адвокати, доктори и други, които можеха да се обзаведат в живота много добре, да бъдат даже щастливи, пожертвуваха живота си в борбата. А аз? Що представлявах аз пред тях? Аз се занимавах само със себе си, не намирах смисъл в своя живот, исках да се самоубивам. Осъзнал заслепението си, просто изгарях от срам. Най-великият учител наистина си остава все пак животът. Той поражда въпросите, а в книгите трябва да се търси тяхното обяснение. Аз бях тръгнал в обратна посока — от книгите към живота. И сега разбрах, че моето самообразование беше едностранчиво, че то едвам не ме доведе до самоубийство, без да съм узнал нищо за истински достойната цел в живота на човека, идеала, борбата за освобождение на потиснатите, за които наистина заслужава да се живее. Празнувах своето второ раждане, бях вече съвсем нов човек. Това обаче стана в много лош момент, когато борците, в чиито редове и аз вече се нареждах, бяха жестоко преследвани, обявени за „противодържавни елементи“, извън законите. Отивах там, откъдето някои вече бягаха. Но това не ме плашеше. Каквито и страдания да ми предстояха занапред, те не можеха да се сравнят с нравствените страдания, които преживях. А ако дойде момент, когато и аз ще трябва да заплатя с живота си заради идейните си убеждения, то тази смърт ще бъде смислена, полезна за другите, а не такава, каквато аз я търсех.

И тъкмо тогава станахме близки, интимни приятели с Георги Пеев. Той идваше всеки ден у дома, понякога по два пъти. Свикнаха и домашните с него. Понякога по цели часове седяхме на пейката до портата и водехме дълги разговори. Тези разговори не всякога бяха безпогрешни. Събитията ни настроиха критично, навсякъде търсехме грешки, търсехме нов път, изход от създаденото положение. Когато се яви нов легален вестник, веднага се абонирах. С това излязох официално на фронтовата линия и веднага за мене бяха дадени от общината подробни сведения и бях записан в черните списъци. Георги вземаше вестника ми направо от общината, прочиташе го и тогава ми го донасяше. През цялата 1924 година легалният работнически вестник беше спиран много пъти и много пъти промени името и редакторите си. Аз пращах от село дописки до редакцията и те биваха помествани. За пръв път видях печатана своя работа и това ме радваше. В село се чудеха кой праща тези дописки, подозираха други. Само Георги знаеше кой е истинският автор. През това време купих стиховете на Смирненски и „100 процента“ от Ъптон Синклер. Книгите обиколиха много читатели в селото. Останали бяха още няколко добри момчета, между които Петко Диков, които твърдо се държаха при моралния тормоз и заплашванията, отправени към тях. Всичко друго беше отнесено от страшния повей на бурята. Едни се спотайваха, като чакаха пак благоприятно време, да продават евтин героизъм. Други просто се загубиха и отново се отдадоха на пиене, побоища и лудории. Но такива те бяха по-добри и „благонадеждни“ за селските чорбаджии и новия политически режим.