Трифон Н. Христовски
Моят живот (23)

22

Обществената дейност, литературната работа и книгите отново ме погълнаха. С тях церях сполетялата ме скръб. Стараех се винаги да бъда зает. Но не можеше без почивка. И в тези минути на отдих скръбта по рано починалия брат отново ме обхващаше.

Бях завършил вече новата си брошура „Проблеми на селото“, за която се споразумях с моя печатар да я отпечата за пет хиляди и петстотин лева. Тя беше от пет печатни коли и печатарят не се съгласяваше да отпечата за по-малка цена. Имах само три хиляди лева, с които щяхме да купим материали, а за останалата сума той щеше да ме чака, като ми праща само по петстотин екземпляра, а останалите да държи за залог. След продажбата на петстотин броя трябваше да броя на печатаря хиляда лева и да получа нови петстотин екземпляра и т.н., докато изплатя цялата сума и получа всичките три хиляди екземпляра, в каквото количество готвех и новата брошура.

Цензурата пусна първите три коли с малки зачерквания. Печатарят се окуражи и понеже нямаше други поръчки, почна набора, но останалите две коли неочаквано бяха зачертани изцяло от цензурата. Печатарят ме питаше какво да правим — да издадем ли първите три коли или да разпилее набора. Никак не ми се искаше да издам така зле осакатената книга. Надявах се с ходатайства да получа разрешение и за ударената част. Но печатарят не можеше да чака. Той ми прати ултиматум: или — или. Съобщих му да отпечата разрешената част само в две хиляди бройки.

След това почнаха ходатайствата. Надявах се на ботевградския народен представител, земеделец, Васил Вълков. Но той показа пълна незаинтересованост пред човека, който беше му говорил. Обърнах се и към Трудин (Сава Гановски). Той ми помогна със съвети за преработване на книгата. Заех се с преработката на ударената част в хрисим вид. След това я изпратих не на печатаря, а на мой познат да я даде в контролата. Сега мина с малки зачерквания. Отпечатахме последните две коли в три хиляди екземпляра. Но вместо през август 1939 година книгата беше готова едва през август на 1940 година, когато войната беше вече доста напреднала, а вниманието на читателския свят беше отплеснато в ежедневната преса. Културно-просветният живот в селата отслабна, мнозина от многобройните ми приятели, познати, настоятели бяха под знамената. Не стига това, ами дойде полицай у дома и ми конфискува всички налични екземпляри. Опаковаха ги, запечатаха ги и ги оставиха в общината. Бях изпратил поканите, получавах поръчки, а не можех да ги изпълня. Почнаха разправии, телеграми до прокурора, писма до познати. Но мудната бюрократична машина не мърдаше. И след като дойде нареждането на прокурора до околийското да се освободят книгите, мина цяла седмица, докато ми ги върнаха най-сетне след месец и половина задържане.

Книгата беше посрещната много добре от читателите и пресата, до която я пратих за рецензия. Получих много похвални писма от читателите. Макар и по-бавно поради ненормалните обществени условия пласментът вървеше задоволително. Полека-лека се издължих на печатаря и получих всичките две хиляди готови екземпляри. Останаха двете коли, отпечатани в хиляда екземпляра. Понеже книгата още се търсеше, реших да отпечатам в хиляда екземпляра и първите три коли, които ми струваха нови хиляда и триста лева. За два пъти преписване на пишеща машина платих петстотин лева. Така поради цензурата цената на книгата се увеличи от пет хиляди и осемстотин лева (с преписването) на седем хиляди и триста лева. Но в края на краищата всичко беше изплатено на печатаря до лев и от вторите хиляда екземпляра останаха не пласирани само четиристотин екземпляра.

През лятото на 1939 година с фистулата стана усложнение, тя отново се свърза с пикочния мехур, проби го и почна да гнои. Върнах се отново при доктор Плосков в Александровската болница, който ме изследва чрез цистоскопия и откри мястото на новото поражение. Но ми каза, че операция не може да се направи, понеже е много опасна, а за мене — човек слаб, смъртта е сигурна. Вместо операция почнахме нагревки с къси вълни, а след това щяхме да направим облъчване с друг, по-голям апарат. Но той беше повреден, всеки ден очакваха пристигането на някаква част от Германия, която все не пристигаше. Новото четиридесетдневно болезнено лежане в болницата, когато навън имах толкова много работа ми омръзна. Още повече на хирургическото отделение готвеха ремонт и болните щяха да ги пренесат в очното. Отново напуснах доброволно болницата. Доктор Плосков на сбогуване ми поръча да гледам философски на живота, да не се отчайвам, а да пиша, да чета, да си върша ежедневната работа, както досега съм я вършил. „Но кой знае дали след година тази фистула няма да ми устрои нови, неочаквани фокуси? Кой можеше да предвиди това, което стана сега?“ — попитах. „Предполагам, че няма — успокои ме той с любезна усмивка. — Във всеки случай дръж ме в течение на хода на болестта и винаги, когато имаш нужда от моята помощ, потърси ме, ще бъдеш приет в болницата“.

В болницата още не прежалил брата, претърпях нова тежка скръб — неочакваната смърт на стария ми приятел, другар и покровител дядо Георги Бакалов. Съобщението в „Заря“ ме порази. Едва преди седмица, макар и в страшни юлски горещини, дядо Георги беше при мен в болницата. Говорихме дълго. Той беше все така здрав, жизнерадостен, усмихнат, любезен, пълен с проекти за нови издания (едни бяха вече готови), винаги работлив, доизграждащ тържествения връх на своето огромно дело. Аз бях свикнал с мисълта, че този жизнерадостен старец ще дочака идването на новото време, на което посвети толкова сили, целия си живот. И сега — неочаквана, коварна смърт! Престана да тупти едно голямо сърце. Един живот, толкова продуктивен, един човек, на когото дължахме толкова много. Още от болницата пратих съболезнователно писмо на осиротялото семейство. И още от обед се залостих до прозореца над леглото си, от който се виждаха всички погребални процесии по улица „Гробарска“. Погребението стана едва надвечер. Познах го по многобройния народ; прогресивна София устрои тържествено погребение на скъпия покойник. Познах го по многобройната конна полиция, която мина тръс напред. Дълго време процесията се точи, трамваите спряха. Сълзи ме задушиха. Другите болни се чудеха на причината. Гледах, докато отмина и последният човек, след това сложих измореното си от бдение тяло на леглото. Мислех си какво грандиозно изпращане щеше да му устрои целият народ, ако Георги Бакалов беше дочакал неговото освобождение.

В болницата се запознах с една девойка, десетина години по-млада от мен, която беше дошла на частно дежурство. Тя беше класово съзнателна и владееше отчасти есперанто. Но нито тя, нито аз знаехме тогава, че нашето приятелство ще се задълбочи до такава степен. При по-нататъшното ми лежане в болницата я заварих чиновничка в канцеларията. Тя ми направи много услуги, които бяха в кръга на нейните възможности, услуги, които рядко съм получавал от други.