Трифон Н. Христовски
Моят живот (20)

19

През лятото на 1931 и 1932 година в село беше др. Асен Тодоров Атанасов, студент по медицина, син на моя учител, когото използувахме да говори на партийните и младежки организационни събрания. Публично събрание не ни разрешиха вече. В 1931 година в селото ни почна постройката на водопровод. От всички държавни служещи събираха по хиляда — две хиляди лева под страх на уволнение, а останалата част от селяните трябваше да работи ангария. Ние излязохме по този повод с подробна публична декларация, като искахме държавата да отпусне тръбите безплатно, а на работниците да се заплаща.

При всеки акционен ден в селото почнаха да се явяват червени знамена. Аз ги рисувах, други ги окачваха. Но най-голямата акция се проведе на 1 август 1932 година. Тогава станаха две големи събрания на младежите у дома — едното масово, другото — на актива. Активът издигна червено знаме на единствената топола в селото, привързано с конец, който трябваше да бъде дръпнат, и знамето да се развее точно срещу 1 август. Но някои деца го забелязаха и се разприказваха. Общинските служещи се покатериха и го свалиха още същия ден. На масовото събрание бе решено на 1 август да се проведе публична акция. В селото имаше само двама полицаи, които не можеха да попречат. Много пъти бяхме вземали подобни решения, които не се провеждаха. Мислех, че и сега ще бъде същото. Но стана нещо неочаквано. Вечерта на 1 август около четиридесет младежи се събраха на площада и с „Жив е той“ и други революционни песни тръгнаха из улиците. Кметът и стражарите ги настигнаха под селото и се опитаха да ги разпръснат, но не успяха. Тогава удариха на молба и убеждаване — манифестацията да престане, в противен случай лошо ще стане. След приключване на манифестацията задържаха няколко души, но ги пуснаха с предупреждение на другия ден всички да бъдат в село. Но младежите не послушаха, а отидоха в Краево, където на 2 август, Илинден, на някакво църковище ставаше нещо като събор. Краево и Радотина от години водеха спорове за общински мери и гори. По това време Краево беше изостанало село, без нито един класово осъзнат селянин, всички гласуваха за властвуващата партия. От селото съобщили по телефона в околийското управление, че комунисти от Радотина дошли да им смущават празника и провеждат някаква акция. Това още повече отегчи положението на младежите. Още същия ден от града пристигнаха около двадесет стражаря, отидоха в Краево, арестуваха всички радотински ергени и ги поведоха през село за Ботевград. Но на площада се събра голяма тълпа народ, мъже и жени, която не даде да откарат арестуваните, около тридесет души. Затвориха ги в училището, където прекараха през нощта, а на другия ден ги освободиха. Оставиха само пет души, които откараха в околийското, но след три дни и тях освободиха. Така завърши първоавгустовската акция, най-високият пункт, до който достигна революционното движение в селото ни.

През това време моята популярност, за добро или зло, растеше от ден на ден. Може би поради физическото ми нещастие полицията мислеше, че имам някаква дяволска сила, която направлява движението в цялата околия. Имаше другари, които ме превъзхождаха по образование, способности, активност, но те бяха в сянка, почти незабелязани, прицелната точка бях аз. Много пъти при арести или тормоз насъскваха несъзнателните родители на някои другари срещу мен. Почнаха хули и закани от разни страни. Някои отиваха дотам, че се нахвърляха и върху родителите ми, които държаха отговорни заради мен. Почнаха съвети и от родителите да се отдръпна от борбата. Сляпата кампания на съзнателни и несъзнателни врагове стигна дотам, че почнаха да ме държат отговорен и за изчезналите през 1925 година, макар че тогава бях още твърде млад. Където и каквото и да станеше, смятаха, че нишките излизат от моята стая. Всичкият този морален и физически тормоз трябваше да се изтърпи. Бяха ми необходими много воля, много кураж, много вяра в делото, за да устоя срещу този широк, разностранен фронт. Трябваше да подкрепям духом другарите, които често отпадаха. За мен беше създадено мнение, че съм от камък, от желязо и само трябва да напътствувам и подкрепям другите. А аз прекарвах много тежки минути. Колко нравствени сили ми трябваха да устоя!

През август 1933 година ме сполетя ново нещастие — разболях се от гноен апандисит. Кризата беше така силна, че паднах в градината, където бях в момента, и не можех да се помръдна. Руйна пот от цялото ми тяло и намокри не само ризата, но и палтото. Внесоха ме, като ме мъкнеха за краката и раменете, и ме наместиха на леглото. Болките бяха така силни, сякаш кол беше набит и корема ми. Вечерта пристигна фелдшер от Гурково и се усъмни, че имам преплитане на червата. Той ми сложи две инжекции, извъртяха ме настрана и ми направиха клизма, недопустимо в такива случаи. Фелдшерът си отиде, като поръча веднага да ме откарат в София, защото съм имал преплетени черва. Под влиянието на инжекциите заспах.

Сутринта се събудих късно и помислих, че вчерашните и снощни болки са отминали като страшен кошмар. Исках да стана да си помета стаята и да се облека. Беше неделен ден и щяхме да имаме събрание. Надигнах си главата, но тя хлопна обратно на възглавницата. Разбрах, че нещо страшно е станало с мен и ще ми трябва много време, докато се съвзема. Към обед почна повръщане и болките се повториха в по-слаба форма. Коремът отдясно беше твърд като камък. Така изкарах около две седмици, без да ми олекне. Отидох на преглед при д-р Вълков в Ботевград и той каза, че това е капсулиран гноен апандисит. Изпрати ме в болницата да слагаме лед. Болничният лекар д-р Тодоров отсъствуваше и го заместваше д-р Дроздов, познат, който ме прие веднага. Но след два дена се прибра д-р Тодоров, прегледа болните, приближи при мен, пипна ме по корема и каза: „Този какво търси тук? Като се пукне този абсцес, какво ще го правим? Да отива веднага в София“. Съобщих по телефона за пари у дома. Нашите взели назаем шестстотин лева, които ми донесе братовчед ми Кольо и с него заминахме с рейса за София. С пристигането отидохме веднага в Първостепенната болница, в хирургията, където имаше оперирани и други радотинци. Един лекар ни върна, че нямало място и ни отправи в Александровската болница. Веднага заминахме за там. Здрачи се. Като бяхме сигурни, че тук има място, разплатихме се с файтонджията и братовчедът ми ме внесе в амбулаторията. Но се оказа, че и тук няма място. Докторът, който ме прегледа, каза: „Ако можеш да спиш тук, на тази маса, остани, друго легло нямаме“. Масата беше тясна и висока, за преглед. Пропаднах. Тежко болен, неподвижен, не ме приемаха и нямаше къде да спя. Пратих братовчеда отново за файтон, но вече беше се стъмнило и файтонджиите около Александровската болница, си бяха отишли. Налегна ме отчаяние. Братовчед ми ме взе на ръце и ме носи много време, оставя ме, почива, докато достигнахме най-близкия хотел. Не можех нищо да ям. Имах силни болки вдясно и температура, също страшно стомашно разстройство. През нощта прекарах много лошо. На сутринта с автомобила на хотелиера отново отидохме в Първостепенната болница. По настояване на Д. Кодов, учител от селото ни, излезе д-р Тодоров, истински Херкулес, и ме прегледа. Апандиситът не беше нормален и той повика и една лекарка. И двамата ме пипаха, натискаха, с колебливи стъпки отидоха в операционната. След малко ме извикаха и внесоха при самия шеф на хирургията доктор Морфов. Опипа ме и той внимателно и каза на братовчеда: „Откарай си го обратно в село!“ „Защо, нямам ли апандисит?“ — попитах.

— Имаш, но не е опасен, хронически е. У дома ще пазиш диета, ще се храниш със сутляш, компот, леки храни и ще мине.

Свърши се! Сега накъде? Идването в София нищо не ми помогна. Реших да отида при доктор Богданов. Взехме файтон и отидохме до кабинета му. Беше порядъчно застарял. Прие ме любезно и с помощта на слугинята ме покачи на рентгена. Дробовете още бяха здрави, чисти. На корема рентгенът нищо не можеше да помогне. Докторът каза, че твърдината отдясно е голямо срастване на червата. Хирургията не беше негова специалност и той нищо не можеше да ми помогне. Даде ми някакви прахове против стомашното разстройство. Чаках дълго братовчеда в кабинета на доктора, който отиде да ми търси място за пренощуване. Вън валеше проливен дъжд. Изядох половин килограм грозде, което купихме из пътя, защото имах силна жажда, но го повърнах всичкото. На мръкване братовчед ми пристигна с файтон. Съседът Тодор, който по това време беше на работа в София, беше се съгласил да ме приеме. Отидохме на самия край на „Надежда“ в страшна кал. В схлупената малка къщичка ни посрещна силна миризма на непроветрено, теснотия и мрак, но влязох в топлата дупка като в палат, исках да легна и да си отпочина. Донесоха ми лимонада, дойдоха от съседните къщи две момичета, с едното, от които доста време си кореспондирахме. На другия ден пристигнаха жената и балдъзата на Тодор от село. Те се уплашиха, че съм туберкулозен, решили да ме изгонят и ме излъгаха, че отиват на другия ден на екскурзия в друг град. Трябваше веднага да си заминавам. Качиха ме на една хамалска платформа и докато стигнах до агенцията, скърцах със зъби и виках от болки в корема. В автомобила, както и да е, понасяше се, докато стигнахме до село Литаково. Оттам спазарихме с една жена от нашето село един кабриолет. Качихме и друга жена по пътя без пари. От болки и отмалялост легнах на коленете й и така пристигнах в Радотина. У дома ме свалиха за главата и краката и отново ме поставиха на кревата. Плачехме и двамата с мама. Похарчих парите и — отникъде помощ. Заредиха се ужасни дни и нощи. По цяла нощ лампата гореше над главата ми. Стомашното разстройство ме съсипваше. Болките в дясната страна на корема бяха много силни. Особено като хапнех нещо. След три-четири часа почваше да ме реже като с нож. Виках безумно. И не смеех да ям повече от един път на ден, макар да имах голям апетит. Отпадах от ден на ден. Понякога ме сваляха, постилаха ми на двора и там лежах. Както в Ботевград ми слагаха лед, така започнах да си поставям мокри студени камъни на корема. Но беше септември, водата не беше студена и нищо не помагаше. Идваха всеки ден другари и ми донасяха за ядене това-онова, но нищо не можех да ям. Всички бяха с убеждение, че ще умра.

Така прекарах до 23 септември, четиридесет и шест дни от деня на заболяването. Почнах да уринирам гной. Бях в постоянна преписка с лекарите Вълков и Богданов. Богданов отново ме извика в София, като ми съобщи, че е говорил по телефона с един професор, който обещал да ме приеме. Взехме нов заем от петстотин лева.

На 23 септември отново пристигнах в София и се представих на професора, който ми каза, че абсцесът е пробил пикочния мехур и се чисти през него. Издаде ми бележка за приемане в хирургията на Александровската болница, където останах същия ден. Пари не взе за прегледа — д-р Богданов беше го предупредил що за птица съм.

Почна лекуването — с лед на корема, който купувах със собствени средства, диета — само чай, прясно и кисело мляко и уротропин за дезинфекция. Така прекарах двадесет и пет дни. Температурата спадна, болките се изгубиха, но остана твърдо място вдясно на корема и продължавах да уринирам гной. Бях страшно изгладнял. Разрешиха ми лека храна и ме изписаха с поръка да се върна след три месеца, защото в момента не можеше да се извърши операцията. Дадоха ми наставления какви храни да употребявам и аз излязох от болницата. Отидох за няколко дни у чичо Стаменови в „Надежда“, където прекарах много добре.

В болницата се запознах с Централния комитет на Работническия есперантски съюз. Съидейниците ме посетиха групово. Видях лично хората, с които си пишех, но не ги познавах. А в „Надежда“ се видяхме най-после лично с Георги Бакалов, с когото си пишехме от толкова дълго време. Той дойде, придружен от дъщеря си Лора и от поета Христо Радевски. Получавах списанието „Звезда“ още от първия брой. Георги Бакалов ми донесе книги, разговаряхме много по болестта ми и по общи политически въпроси. Тогава наскоро беше почнал да излиза и вестник „Свят“ на Орлин Василев. Бакалов препоръча да го поддържаме като антифашистки лист. Аз го получавах.

В село отново ми стана лошо. Коремът отдясно се поду и почна да ме боли силно. Знаех вече как да го лекувам — поставях лед в счупено шише и охлаждах болното място. Инфектира се и пикочният канал и ми причини много страдания. Лекувах се с уротропин. Ядях само прясно и кисело мляко, както в болницата. За нещастие нямахме мляко и трябваше да купуваме. Но нямахме и пари, вземахме млякото на вересия. Брат ми също пазеше диета поради бъбречна болест. Но понеже той вземаше и друга храна, вземаха му бито мляко от роднини. Безотрадна, мрачна беше тази зима. Болести и мизерия. От гладуването отслабнах много. Костната туберкулоза отново се прояви. Лежах на кревата зад печката с лед на корема, а гърбът отляво — надупчен, гноеше, от костите падаха люспи, болки отпред и отзад. Щом кризата преминеше, похапвах и друга храна, освен мляко.

През същата година се оперира във Враца при д-р Георгиев един другар от Радотина, който от четири години крепеше един лош апандисит и никъде не се съгласяваха да го оперират, понеже беше постоянно възпален. Един път му отваряха корема, но го затвориха неопериран. От постоянна диета, болки и душевни терзания и той беше страшно отпаднал. Д-р Георгиев го спаси.

Окуражих се и реших да се явя при този лекар. И през януари, като издебнах няколко топли дни, придружен от учителя пенсионер Богданин и от жена му, която също страдаше от апандисит, се явихме пред доктор Георгиев. Жената беше веднага приета за операция. Но мен докторът отказа да приеме. „Рисковано е, момче, не може“. „Но аз приемам риска — отговорих, — смърт или живот“. „Ти го приемаш, но аз не мога да го приема, тук след операцията може да се появи някоя фистула, не, не, не може“.

Отново се върнах в село. Навсякъде отказваха да ме оперират. Кризите следваха редовно след всеки четири-пет седмици. Към пролетта положението ми се подобри донякъде. Почнах да се храня по-добре и се посъвзех. Постоянно си пишехме с д-р Богданов. Той ми съобщи, че на 24 май хирургът на болница Червен кръст ще бъде в Ботевград, та да се явя при него на преглед, бил го предупредил по телефона.

На уречения ден се явих и при този лекар. Той опипва доста време твърдото място отдясно и каза: „Коремът може вече да се отвори. Положението вътре не е добро, но ще дойдеш в болницата да го отворим. Ако е възможно, ще те оперираме и спасим. Ако ли не, ще зашием отново корема така, както си е, по-лошо отсега няма да бъдеш. Тогава няма да обвиняваш медицината, че не е могла да ти помогне, защото ние помагаме, но там, където е възможно да се помогне“. Обясних му, че не мога да отида в Червен кръст, защото съм беден и се лекувам със свидетелство за бедност. „Тогава ще дойдеш в Първостепенната болница. Шефът на хирургията д-р Морфов ми е познат и ще го помоля да те оперира“. Щом чух името Морфов, намръщих се. Нали той ме върна от болницата през есента под предлог, че имам хронически, безопасен апандисит, който да лекувам с диета! Но щом стигна в София, лекарят ми се обади с картичка, че д-р Морфов е уволнен от Първостепенната болница, заместника му не познавал, затова да се оперирам там, където намеря за добре.

Отново се обърнах към доктор Богданов, а той, от своя страна, към доктор Георгиев във Враца. Последният ми писа, че ако се чувствувам достатъчно засилен физически, да се явя при него на операция. Но вместо във Враца към края на юли 1934 година отново заминах за София и със съдействието на д-р Богданов явих се отново в Първостепенната болница при хирурга д-р Плосков. През 1933 година той беше старши лекар в Александровската болница, но в друга стая. Посрещна ме любезно усмихнат: „Аз те познавам от Александровската болница, познавам ти и апандисита“. Значи между лекарската колегия е ставало дума за моя апандисит.

Държаха ме единадесет дни в болницата, преди да пристъпят към операция. Един петъчен ден, на 9 или 10 август, нямаше никой за операция. Подготвиха ме и ме свалиха в операционната. Отивах с радост, защото бях се уплашил, че и тук няма да ме оперират. Почнахме с местна упойка и за 45 минути д-р Плосков очисти мехура от полепналия по него остатък от апандисита. Дотук всичко мина добре. Но тук докторът възкликна: „Ц, ц, ц, какво да правим сега?“ „Какво, господин докторе — попитах разтревожен, — да не би да има още нещо от апандисита?“ „Да, да, има, мълчи“. Надигна с инструмента нещо в корема. Стори ми се, че умирам. Задъхах се. Изпотих се. Почнах трудно да дишам. Охках, стенех. „Ах — казах, — да знаех, че е толкова тежка операцията, да бях взел обща упойка“. „Дайте му малко обща упойка — каза д-р Плосков, — тук без обща упойка не може да се работи“. Спря за момент работата. Нахлупиха маската. Последният проблясък на съзнанието беше, че лежа на скала, а около мен каменари с чукове и маски на лицата. Говорят си, а гласовете им идват някъде отдалеч, отдалеч. Заспах.

Събуждането беше мъчително, страшно, придружено с диви викове, повръщане. Когато най-сетне се опомних, видях се вързан на леглото с мехур лед на корема, с мушама под гърба. Болните ми казаха, че са ме държали два и половина часа в операционната. На третия ден след операцията ми се струваше, че ще умра. Бях много отслабнал, с общо неразположение, исках да мисля нещо, да прикова вниманието си върху нещо — невъзможно. Но на четвъртия ден положението ми се подобри. Мисля, че на четвъртия ден доктор Плосков ми направи контролна превръзка, като издърпа половината от една дълга марля лента, напъхана в корема ми. „Хм — каза той, — пренесете го в пета стая“ (с най-тежко болните и нечистите).

Оттогава останах там. Чистеха ме сутрин и вечер, но положението беше ужасно. Когато моят лекар довеждаше лекари от други болници и ходеха от легло на легло при по-интересните случаи, като дойдеха до моето легло, той започваше: „Тук имаме един случай на апандисит със сраснати черва, с предразположение към туберкулоза в червата, с нещо като тумор. Едва го очистихме. Докато оправих част от срастванията, едно от червата се скъса. Оставих го незашито. Но ще мине. Сега, както го нагласихме, ще може да живее“.

Лежах четиридесет дни по гръб. Отворената рана на корема зарасна, но остана едно малко каналче, от което гноеше. Изписаха ме. След около месец каналчето направи задръжка, поду се и ме заболя дясната страна на корема, вдигнах температура. Върнах се отново в болницата и лежах цели три месеца. Извадиха всички вътрешни конци от операцията, като предполагаха, че те причиняват гноенето, докато най-после се разбра, че имам фистула, която води началото си от пробитото черво. Лекарят не ме изписа, като ми каза, че мога да остана, докогато искам, в болницата, но аз излязох по собствено желание през декември 1934 година.

През юни 1935 година се явих отново в болницата и моят хирург д-р Плосков с втора операция затвори фистулата. Операцията излезе успешна. Но след като се върнах в село, хвана ме такава тежка криза, че цели четири седмици не можах да стана от кревата и ядях само мляко. Тъкмо д-р Плосков ми съобщи да се върна отново в болницата, кризата мина. Но след това кризите се повтаряха периодически всеки три-четири седмици, макар и не с такава сила като първата. Коремът отичаше отдясно, болеше силно. През февруари 1936 година отново се появи абсцес, пробихме го при участъковия лекар и вече отново имах фистула. Отначало тя спираше за седмица-две, обрастваше с кожа, но после секрецията стана постоянна и раната — винаги отворена.

През лятото на 1936 година се върнах за нова операция в болницата. Но доктор Плосков не ме оперира. Нагряваха ме с електрически кош, правиха ми рентгенотерапия и ме изписаха след четиридесет дни без никаква помощ — фистулата остана. Трябваха ми много материали за превръзки, а средства нямах. Примирих се с новото нещастие, както бях се примирил с по-голямото — парализацията. Фистулата не ми пречеше да се движа и да си върша работата. Само по време на кризи бях зле. Температурата се повишаваше, секрецията — също, често не ставах от леглото.

С моя лекар доктор Плосков запазих постоянни, приятелски връзки. Съобщавах му за хода на болестта и при нужда отивах в болницата — винаги бивах приет. Но до 1939 година не стана нужда да ходя при него. Тогава се появи отново усложнение, а в 1942 година почнаха новите болести, които ме доразсипаха окончателно.