Сали Брадфорд
Споразумението (9)

Девета глава

Брейди отново надигна чашата с кафе. До гуша му дойде да се среща с Джулиет по график. Така е вече седмици наред. Откак се прибраха от Кармъл. Ако по някаква случайност тя се окаже свободна, зает е той. Твърдеше, че не го отбягва. Всъщност, обвиняваше него.

Показалецът му се плъзна по колоната за продажба на имоти в сутрешния вестник.

Двустаен, чудесна гледка… В близост до парк Голдън Гейт… Спешно…

От време на време посягаше към молива, който постоянно се губеше из разстлания върху кухненската маса вестник, и ограждаше в кръгче подходящата обява. Ако успее да събере няколко добри предложения, може би ще има късмет да я убеди да ги разгледат заедно.

Той си погледна часовника. Срещата им е в един. Ще се обади да уреди посещенията, а ако тя откаже… Е, значи, отказала е и това е.

Но ще трябва да измислят нещо. Преди няколко дни му съобщи, че според розовото тефтерче миналия месец са пропуснали най-удобния момент.

Точно по този въпрос разбира се изобщо не й съчувстваше. Омръзна му да съобразява интимния си живот с някакво си тефтерче.

Изпълнен с възмущение, той отново се съсредоточи върху обявите. Погълнат от списъка, дори не вдигна глава, когато входната врата се хлопна.

Фил надникна над рамото и възкликна:

— Вече с имоти ли се занимаваш?

— Как не! — изсумтя Брейди и продължи да преписва телефоните и адресите. — Сипвай си кафе и сядай.

Фил метна якето си на най-близкия стол и се огледа за чаша. Брейди е кисел. Явно семейният живот не му понася, макар че що семейство е това, тя в града, той — тук. Естествено, всичко е само фиктивно, но връзката с Джулиет Кавано едва ли би могла да остане само на хартия.

— Та какво си намислил? — попита отново Фил, докато си наливаше кафе. — Да не са те изхвърлили от ателието?

— Не. Ще се опитам да убедя Джулиет да наемем заедно апартамент. Преди сватбата повече се виждахме.

— От правна гледна точка ще е по-добре да живеете на едно място. Така е по-малко подозрително. Но нали тя вече ти е отказала?

Брейди хвърли молива.

— Отказа ми, да! И не виждам как ще забременее.

Фил го изгледа скептично. Имаше смътното усещане, че не в това се крие истинският проблем.

— Разбирам, че това е оправданието, което си измислил за пред нея — подразни го той.

— Да имаш по-добра идея?

Фил понечи да му отговори, както подобава, но се въздържа и се замисли.

— Да, може и да имам.

Брейди го погледна със съвсем други очи.

— Защо не си купиш къща? — предложи Фил.

— Не ставай смешен!

— Не, не, чакай. Сериозно говоря. Един мой клиент трябва по най-бързия начин да се отърве от къщата си в Пасифик Хайтс. Решил да инвестира в недвижима собственост, купил от онези викториански къщи, мислел да я ремонтира. Не щеш ли, спипали го данъчните власти. Ако не успее спешно да си набави пари в брой, спукана му е работата.

— При това сумата няма да е малка — промърмори Брейди, — но това не решава моя проблем.

— Я се стегни! Тук става дума за инвестиция. Нали знаеш, пари, които ще ти донесат повече пари?

— М-м-м? — Фил въздъхна. — Ако Джулиет не желае да живее с теб, може пък да се съгласи поне да инвестирате заедно. Можете да преустроите къщата, да я разкрасите и после да я продадете на печалба. Можеш да добавиш парите към попечителския фонд на детето. Това сигурно ще й хареса.

Брейди смачка на топка листа, на който пишеше, и се прицели в кошчето.

— Знаеш ли, може и да се хване. Кога бихме могли да се нанесем?

— Веднага щом съберете парите. Клиентът ми тъкмо смяташе да я обяви за продан, дори май вече се е свързал с посредник, но за късмет ключовете в момента са у мен, ако искаш да хвърлиш едно око…

— Готово! В един ще ида да взема Джулиет. Ти защо не дойдеш с нас? Ще имам нужда от подкрепа. Ако го чуе от твоята уста, може по-лесно да се навие.

— Съжалявам. Брейди, няма да мога. Ейлийн ще идва да види децата. — Фил отпи глътка кафе. Съчувствието в очите на приятеля му твърде много приличаше на съжаление, а от съжаление няма нужда.

Брейди почувства неудобството му. Отново се засрами за нещата, които наговори за жена му в първите месеци след като тя си отиде.

— По-добре ли е? — попита предпазливо.

— Като че ли. Твърди, че от седмици не е близвала алкохол, имала нова работа.

— Пак келнерка?

— Сега била в някакъв бар. Кофти район.

Брейди потръпна. Не звучеше особено обнадеждаващо. Фил допи кафето и занесе чашата в мивката. Изглеждаше замислен и тревожен.

— Искала да говори с мен…

— Имаш ли представа за какво може да е?

— Не съвсем, но май ще настоява за децата.

Брейди бутна стола назад и се изправи. Фил живееше в постоянен страх, че някой ден Ейлийн ще заведе дело поне за частични родителски права. А това ще е грешка. Ужасна грешка. Когато е пияна, един Господ знае какво може да се случи с Майкъл и Тими.

— Мислиш, че ще заведе дело? Фил рязко дръпна ципа на якето.

— Не знам.

— По дяволите, Фил, дори и да го направи, никой съдия няма да…

— Когато става дума за родителските права на майката, никога не можеш да предскажеш какво ще реши съдът.

Брейди въздъхна. Фил е прав и двамата много добре го знаят. Единствената им надежда е Ейлийн да прояви малко разум и да стои настрана. Но лично той се съмняваше, че това е възможно. Жена, която е изоставила децата си, е способна на абсолютно всичко.

— Преди да тръгнеш, мини през къщи да ти дам ключовете. — Фил се прехвърли през парапета на терасата и хукна с всички сили по брега.

Брейди го изгледа как се отдалечава, въздъхна и затвори вратата на кухнята.

 

 

Точно в един часа беше у Джулиет и се изненада, че я завари облечена.

— О, каква чест! Веднъж, като се отбих тук в един часа, беше още само по пяна — подхвърли закачливо той и прокара пръсти през косата й. Така и не можеше да се сдържи да не я докосне. Дори гласът й по телефона разпалваше въображението му.

— Тогава беше подранил със седем часа и ме принуди да поставя рекорд по бързо обличане. — Всъщност искаше да му каже нещо съвсем друго. Че с нетърпение е очаквала да го види, че е готова от цял час да не би случайно да се появи по-рано.

С Линда се бяха разбрали да се видят в кантората, за да обсъдят едно ново дело, но щом Брейди се обади, Джулиет веднага отложи срещата. Единственото, което й се искаше в момента, е да бъде с него. Откак се върнаха от Кармъл все нещо се изпречваше на пътя им и ставаше все по-трудно да намерят време един за друг.

— Открил съм нещо, което искам да видиш — подхвърли между другото Брейди. Беше я прегърнал и се взираше в очите й. Поканата в тях бе съвсем недвусмислена. Тя го желае също както и той нея. Може би няколко минутки… Господи, как копнее за това тяло! Няколко минути изобщо няма да стигнат. — Трябва да отидем сега, по светло.

— Къде трябва да ходим? — разсеяно попита Джулиет. Ръцете й бавно и многозначително се разхождаха по гърдите му.

Брейди се опита да се съсредоточи. Въпросът е много важен и трябва да подходи изключително внимателно.

— Искам да видим възможностите за една инвестиция.

— Инвестиция?

— Да, тази сутрин Фил ми подсказа една страхотна идея — заговори бързо той, — та реших, че и ти може да се заинтересуваш.

Разочарована, Джулиет отстъпи назад.

— За каква точно инвестиция става дума?

Брейди стисна зъби. Не, не трябваше така. Искаше да се получи съвсем спонтанно. А сега ще се наложи да я убеждава.

— Една от викторианските къщи в Пасифик Хайтс. Фил каза, че е направо без пари.

— Предлагаш да купим къща?

— Да. Като инвестиция. Ще я постегнем, след няколко месеца ще я продадем и ще спечелим пари. — Преди Джулиет да се възпротиви, той стисна ръката и я повлече към вратата.

— Хайде, нищо не ни пречи да й хвърлим един поглед. По пътя ще говорим.

В асансьора Джулиет беше бясна. Откак се събуди мечтаеше за следобеда с Брейди. Изобщо не влизаше в сметките й да разглежда някаква съборетина. Като седна в колата, смени тактиката и започна кротко:

— Брейди, идеята е направо налудничава. Преди всичко, откъде ще вземем… или поне откъде аз ще взема пари за къща? В онзи район евтино означава цяло състояние. И освен това, ние не можем да се видим, а какво остава да намерим време за ремонт на цяла къща.

Брейди не откъсваше очи от пътя. Джулиет седеше до него, закопчана с колана и така му беше по-лесно да мисли. Значи, притеснява я финансовата страна. Би могъл да й даде парите, но тя разбира се няма да приеме. Изведнъж се сети.

— В началото ти спомена… — замисли се как точно да се изрази. — Спомена, че възнамеряваш да заплатиш на таткото двадесет и пет хиляди долара. — Извърна глава към нея. Слуша внимателно. — Аз ти казах, че не желая пари и тази клауза отпадна от договора. Така че сега би могла да употребиш тази сума за нещо смислено.

Джулиет премита смутено и напрегна паметта си. Наистина, нали подписаха неговия вариант на договора?… Как не забеляза, че изобщо нищо не се споменаваше за пари. А категорично държеше на това.

— Аз все още възнамерявам да ти платя, Брейди. Само така мога да съм сигурна, че споразумението ни ще си остане делово.

Голям инат си! — възкликна наум той. Знаеше обаче, че е на прав път. Като спря на светофара се протегна и взе ръката й.

— Знаеш ли, ако къщата ни хареса, ти ще дадеш двадесет и петте хиляди, аз ще добавя останалото. После, като я продадем, всеки ще си възстанови парите, а печалбата ще я внесем на името на детето.

Зеленото светна и колата зад тях изсвири. Брейди отново погледна напред. Джулиет седеше вкаменена. Мислите й обаче трескаво препускаха.

Поредният ангажимент. Усеща как затъва все по-дълбоко. А в същото време идеята звучи съвсем разумно… Не само разумно, ами и щедро.

Погледна крадешком към Брейди. Може би изпитва някакви задължения към детето, независимо, че никога няма да го види. За него това е съвсем естествено. Той е точно такъв човек. Навярно така ще се чувства по-спокоен.

Пръстите на Брейди барабаняха по кормилото. Мълчи. Поне обмисля предложението му.

— Е, как ти се струва?

— Доста съм изненадана… Но ако ти искаш да го направиш…

— Искам — отсече кратко той и извади от джоба листчето с адреса. — Трябва да е някъде тук. След една-две преки… Ето я! — Удари спирачки и провери още веднъж адреса.

Джулиет погледна тъмносивата къща. Колоните на верандата бяха с изискана дърворезба. В единия ъгъл се издигаше куличка с кръгло прозорче, боядисано в бяло. Приличаше на къщичката на Баба Яга в уголемен размер и без шоколадите. Навремето без съмнение е била чудесна. Въпреки олющената мазилка в нея имаше бъдеще, а също и поле за изява на работливите.

— Не е лоша — обади се Брейди. Надяваше се, че службата, направила оценката, е била сериозна, тъй като отвън къщата не вдъхва голяма надежда. Според заключението, което му показа Фил, не ставаше дума за сериозни преустройства. И все пак при други обстоятелства, щеше дълго да се колебае. Той отвори вратата на колата. — Хайде да влезем.

— Вътре? Мислех, че просто се отбихме да ми я покажеш.

— Фил ми даде ключовете. — Той изкачи стъпалата на верандата и се огледа. В единия край дъските липсваха. — Май няколко кофи боя няма да й се отразят зле — отбеляза на глас.

— Брейди, това не е шега работа!

— Първо трябва да погледнем стаите. — Не беше готов да обсъжда подробностите и затова побърза да се заеме с ключалката.

Атмосферата вътре изненада приятно Джулиет. Слънчевите лъчи, процеждащи се през ветрилообразния прозорец над вратата, образуваха цветна мозайка върху паркета. Мръсните тавани и избелелите тапети не успяваха да опорочат красотата на масивното опушено дърво, на елегантните арки, приканващи от една стая в друга. Кухнята беше просторна и приветлива, с шкафчета от естествено дърво и съвременни домакински уреди. Баните също бяха в добро състояние. Дори ваните бяха върху поставки във форма на лъвски крака.

Очевидно някой е започнал да се труди по къщата, но се е отказал преди доста време.

Брейди се усети, че по-скоро наблюдава реакцията на Джулиет, отколкото обстановката. На пръв поглед нещата изглеждаха така както бяха представени в заключението на вещите лица. В момента обаче това не е толкова важно. Има значение единствено мнението на Джулиет.

Докато вървяха мълчаливо и стъпките им отекваха из празните помещения, той чувстваше как вълнението й расте. Изкачиха се на облата куличка и Джулиет любопитно надникна през прозорчето към хълмовете на Сан Франциско.

Брейди я прегърна през кръста.

— Е, какво мислиш?

Тя го погледна. Очите й сияеха.

— Много ми харесва! Знам, че не е достатъчно основание за инвестиране на пари, но може би щом аз я харесвам, някой друг също ще я хареса. Ти какво ще кажеш?

Той се взря в лицето й, което сякаш плуваше в светлината, която струеше отвън. Дланите му обгърнаха кръста й и неусетно се плъзнаха надолу.

— Щом на теб ти харесва, значи няма грешка.

— Но, Брейди, как бихме могли да организираме целия този ремонт? — Сладостната топлина се разливаше по тялото й както всеки път, когато я докосва.

— По-сериозен ще е, отколкото очаквах. — Стараеше се да говори съвсем делово. — Може би най-добре е да се преместим тук.

Джулиет замръзна.

— Искаш да кажеш, заедно?

— Заедно, да. — Той я притисна плътно до себе си и очерта с пръст гърба й.

— Чакай! Спри! — Тя се отскубна и го погледна от упор. — Това ли целеше през цялото време?

Лицето му бавно се разтегна в усмивка.

— Хрумна ми, признавам. Ще го обмислиш ли?

Отново я привлече към себе си и тя не се съпротиви. Вътре в себе си знаеше, че няма да се съпротивлява и за къщата. Ще бъде много по-добре, отколкото неизвестността кога ще се срещнат пак. Прегърна го силно и усети желанието му.

Брейди докосна с устни кадифената кожа на шията й. Джулиет отпусна глава назад. Видя как очите й се премрежиха. Най-после сами! Не можеше да издържа повече. Нямаше сили да чака да се върнат в апартамента й. Вдигна нагоре пуловера й.

Джулиет имаше чувството, че ще експлодира. Задъхваше се, цялата тръпнеше. Наложи си да се овладее и отвори очи. Точно в този момент зърна мъжа, който крачеше към къщата.

— Брейди! — извика ужасено и го хвана за раменете. — Някой идва!

— О, Господи! — въздъхна той и я прегърна още по-силно. — Фил каза, че другият комплект ключове е в посредника, който може също да намине днес. — Бързо запресмята наум е колко време разполагат. — Спокойно, мила. Още е далеч.

— Не, Брейди! Не мога… — Краката й се разтрепериха неудържимо и след миг се подгънаха под нея. Озова се на голия дървен под в обятията на Брейди.

Някъде долу се превъртя ключ.

— Чу ли? — прошепна Джулиет.

— Не му обръщай внимание.

Брейди й намигна. Съзнаваше, че вършат глупост, но изобщо не му се мислеше за това. Желанието му бе по-силно от гласа на разума. Джулиет се вкопчи в него и напрегна слух. Последва ново изщракване и после тишина. Тя впи нокти в гърба му. Опита се да не се поддава на изгарящата топлина, но тялото й вече принадлежеше на Брейди. Бяха едно цяло и нищо друго нямаше значение.

Всичко свърши почти веднага, но двамата се чувстваха като в рая. Брейди се отпусна в прегръдките й и тя нежно обгърна врата му.

Чуваха стъпките, които кънтяха из къщата.

Джулиет изведнъж дойде на себе си и ококори очи.

— Брейди!

— Няма нищо. Тръгва към втория етаж.

Той скочи на крака. Джулиет се изправи разтреперана и в ужас погледна как Брейди натъпква ризата в панталона. Пръстите не я слушаха, а стъпките приближаваха. Спусна надолу пуловера си и оправи полата.

— Май ще имаме компания — ухили се Брейди и преметна ръка през рамото й. — Готова ли си?

Тя кимна. Бяха на косъм. Но им се размина. Вече почти имаше сили да отвърне на усмивката му.

Двамата стояха спокойно до парапета, когато мъжът пое към последния етаж.

— Вие кой сте? — обади се Брейди.

Човекът подскочи и започна да се извинява:

— Аз… Аз съм от агенцията за недвижими имоти. Правя оглед на къщата. Не знаех, че вътре има хора.

Джулиет сподави усмивката си. Само преди няколко минути ситуацията щеше да е доста по-различна.

— Няма нищо. И без това си тръгвахме.

Брейди хвана Джулиет за ръката и я поведе надолу. Точно в този миг тя зърна крайчец дантела, стърчащ от джоба му. Бикините! За малко да ги издърпа, но се сдържа. Само да не изпаднат в краката на посредника!

Като стигнаха колата, двамата се строполиха вътре и избухнаха в смях.

— Наистина беше глупаво! — възкликна Джулиет, когато успя да си поеме дъх. — Не мога да си обясня какво те накара да…

— Мен ме е накарало? Я си помисли пак! Кой ме заведе там горе?

Джулиет почувства как пламва и смирено сплете ръце в скута си. Преди да се появи Брейди, не можеше да си представи да й се случи такова нещо. Но сега… Сега вече всичко е друго.

Още като пристигнаха у Джулиет, Брейди се обади на Фил да му каже, че взимат къщата. После се отдадоха на планове. Няма смисъл да дават апартаментите си под наем, тъй като срокът е прекалено кратък. Брейди й предложи да намери някой, който да се грижи за нейния, сякаш заминава на курорт. Тя не каза нищо, само се усмихна и се сгуши в него. Чувстваше се така сякаш я очаква вълнуващо преживяване.

Накрая решиха, ако е възможно, да се нанесат още следващата събота.

На вратата все още се звънеше, когато Фил отвори и видя Брейди.

— Влизай и разправяй!

— Имаш едно пиене от мен. — Той остави ключовете на масата.

Фил го изгледа внимателно.

— Изглеждаш доста по-различно от вчера сутринта — отбеляза недвусмислено.

— Уикенд, нали знаеш… — самодоволно рече Брейди, но предпочете да смени темата. — Говори ли кога можем да се преместим в къщата?

Фил разбра. Явно интимният им живот с Джулиет е на ниво, но Брейди няма желание да го обсъжда.

— До една седмица… Ще изготвим временен договор за наем, докато платите. Трябва само да набавиш парите.

— Няма проблем! — Брейди тръгна обратно към антрето.

— Аз ще наглеждам нещата тук, докато те няма — обади се Фил.

Чу се ужасяващо дрънчене. В коридора стоеше Тими, а количките, които носеше в две ръце, се търкаляха във всички посоки.

— Къде отива Брейди? Трябва да ми оправи състезателния автомобил. — Той обвинително вдигна във въздуха черната кола без фар и три колела.

Брейди я взе и разроши косата на Тими.

— Ако някой ден успея да направя играчка, която да остане жива в твоите ръчички, ще я обявим, че става и за космоса.

— Вчера дойде мама. Каза да ти пратим много поздрави. — Тими клекна да събере количките. Прегърна ги в ръце и като ги подкрепяше с брадичка, внимателно тръгна по стълбите.

Брейди се обърна към Фил. Покрай вълненията с къщата и Джулиет съвсем забрави за Ейлийн.

— Как изглеждаше?

— Ако питаш дали беше пияна — не беше. — Фил пъхна ръце в джобовете. Бяха се виждали само няколко пъти и всеки път ставаше все по-трудно. Тази жена нямаше нищо общо с онази, в която се влюби.

— Добре ли мина? — продължи предпазливо Брейди.

— Малко напрегнато. — Фил крачеше по коридора. — Момчетата не знаят как точно да се държат, а и тя не е съвсем наясно. Поговорихме насаме, преди да си отиде. Иска ги, Брейди. В началото само за събота и неделя, а после…

— Ти какво й каза?

Фил сновеше все по-нервно.

— Казах й „не“. Какво, по дяволите, бих могъл да кажа? Няма да се предам. Може да идва да ги вижда и ако наистина не пие, след известно време може и да ги взема за цял ден. Но, по дяволите, нали именно тя си тръгна оттук?

Брейди въздъхна мрачно.

— Мислиш ли, че възнамерява да направи нещо?

Фил спря и се облегна на парапета на стълбите.

— Не знам. Тръгна си много ядосана.

— Не смяташ ли, че вече трябва да се посъветваш с адвокат. — Не го предлагаше за първи път, по сега отиде по-далеч. — Би могъл да поговориш с Джулиет…

Фил дълго време мълча. Брейди сигурно си мисли, че си е скрил главата в пясъка. Истината е, че не желае развод. Не му се ще изобщо да намесва съда. И все хранеше някаква отчаяна надежда, че и Ейлийн няма да го направи. Може би след време двамата ще могат да намерят изход, подходящ и за двамата. Може би някой ден тя ще се съгласи да се пребори с пиенето.

— Благодаря, Брейди, но все пак ще изчакам.

Брейди не се учуди. Само се опасяваше да не се окаже твърде късно.

— Ако можем с нещо да помогнем, обади се. — Той отвори вратата. — Щом са готови документите, ще мина да ги подпиша.

— Ако ще е обща собственост, трябва да дойдете и двамата — напомни Фил.

Брейди се ухили.

— Да, бе, съвсем — забравих.

 

 

След като официално купиха къщата, Джулиет се зае с подготовката за пренасянето. Линда предложи помощта си, но тя й отказа. И без това ще взима само дрехи. Всъщност докато в къщата стане възможно за живеене, двамата ще са като на къмпинг.

Съмненията й ставаха все по-сериозни. Възможните последствия от тази решителна стъпка я разтърсиха особено силно в деня, в който я посетиха една след друга три нови клиентки. Всяка от тях със сълзи на очи разказа как в началото всичко било розово, а после животът им станал ад. Толкова били сигурни, че с тях нещата ще са по-различни…

Като остана сама, Джулиет се приближи до прозореца и впери поглед в сивия дъждовен ден. Даваше си сметка, че отношенията й с Брейди отдавна са излезли от рамките на бизнес споразумението. И в това в края на краищата няма нищо лошо. Във всеки случай по-добре ще е да харесва бащата на детето си, защото то ще носи и неговите гени. Ала понякога се улавяше, че си задава въпроса какво ли ще е да са женени наистина, какво ли ще е да обмислят заедно бъдещето, да гледат как детето им расте, да създадат свой дом, да остареят заедно…

Мислите й се прекъснаха от почукване на вратата. В кабинета влезе Линда с палтото си в ръка.

— Спирам за днес — обяви тя. — Май тук прекарвам повече време, отколкото вкъщи.

— Аз също приключих. Изчакай ме да си ходим заедно.

— Имаш още един клиент. Не знаеше ли?

— Мислех, че свършиха. Кой ли може да е? — Тя разгърна бележника си.

— Онази русата жена, дето все не си казва името. О, за малко да забравя. Идва и докато беше в Кармъл. Не пожела да говори с мен. Щяла да изчака да се върнеш, защото ти вече си знаела проблема й.

Джулиет поклати глава.

— И Алис каза, че идвала няколко пъти, но все не искала да си запише час.

— Ти беше права, че има нужда от помощ. Как смяташ да постъпиш с нея?

— Ще поговорим… — въздъхна уморено. Седмицата бе непоносима дълга. А и едва ли с нещо би могла да облекчи положението на тази жена.

Линда се усмихна съчувствено и преди да излезе, рече през рамо:

— Не се застоявай прекалено дълго.

 

 

Жената влезе в кабинета с гордо изправена глава. Вече изобщо не пиеше. А съпругът й все това използваше като оправдание. Освен това изпълни и съвета на адвокатката. Опита се да поговори с него, но той я отблъсна. За пореден път. Дори когато му каза, че не пие, той продължи да говори за болници и доктори. А тя няма нужда от това. Има нужда единствено от момченцата си и адвокатката е длъжна да намери начин да й ги върне.

— Няма ли да седнете? — Джулиет посочи стола до бюрото. Русокосата имаше по-добър вид. Беше облечена с бледорозова рокля, а във воднистосините очи проблясваше живот. — С какво мога да ви помогна?

Жената приседна на самия ръб на стола.

— Направих това, което ми казахте. — Гледаше едва ли не обвинително. — Нищо не излезе.

— Не ви разбирам. — Джулиет се опита да си спомни какво точно я посъветва. Не си беше водила записки…

— Срещнах се със съпруга си и поисках да се виждам с децата — от начало само през почивните дни. Той каза „не“. — Пръстите й нервно усукваха кърпичка. Не е толкова трудно колкото първия път, но адвокатката трябва да разбере, че е направила всичко, което е било необходимо.

— Обясни ли ви защо?

— Защото съм пиела. Казах му, че вече съм се преборила с този проблем, но според него, независимо от всичко, трябва да отида в болница. Все това му е оправданието… Сякаш заради няколко глътки от време на време няма да съм добра майка.

Нещо в начина, по който изрече тези думи, макара Джулиет да застане нащрек. Ако положението й е сериозно, наистина няма да може да се справи сама с алкохола. И все пак, поне прави опити.

— Споменахте, че имате две деца…

Жената кимна.

Джулиет взе молива и разлисти бележника. Крайно време е да запише името й, а разговорът за децата ще я предразположи.

— На колко са години?

— Малкият е на четири, големият — на седем. Дадоха ми снимки. Искате ли да ги видите?

— Разбира се.

Тя вече ровеше из чантата си.

Джулиет се вгледа в леко поизмачканите снимки. Русокосо хлапе, ухилено до уши, и малкото му братче, завито в старо одеяло.

— Господи! Вие сте Ейлийн Джентри! — изтърси тя и на секундата се възмути от себе си. Това бе най-непрофесионалната постъпка в живота й.

Жената се дръпна. В сините очите се появи колебание, дори враждебност.

— Как разбрахте? — попита бавно.

Джулиет се опита да замаже положението.

— Познавам синовете ви. Много сладки деца…

— Откъде ги познавате?

Джулиет се замисли за най-удачния отговор, който в същото време да е истина.

— С Брейди Талкот сме приятели.

— Значи познавате и баща им.

Джулиет усети надигащия се гняв.

— Ами… да… Но само професионално. И като приятел на Брейди.

Жената скочи на крака.

— Вие ме излъгахте! И вие сте на негова страна! Всички са на негова страна!

— Това не е вярно, госпожо Джентри! Допреди минута изобщо не знаех коя сте.

Жената не й обърна внимание.

— И вие сте като всички! Искате да ми отнемете децата! Мислех, че поне вие ще ме разберете, защото сте жена… — Грабна снимките от бюрото и я изгледа яростно. — Но можете да бъдете сигурна, аз ще си ги върна. Няма да ме спрете!

Тя хукна навън, като блъсна вратата след себе си. Чак в асансьора се замисли, че може би не трябваше да се ядосва чак толкова. Адвокатката сигурно наистина не е знаела коя е. Но не е честно. Към когото и да се обърне, всички са срещу нея.

Погледна снимките, които още стискаше в ръка. Чувстваше се ужасно неловко с Майкъл и Тими. Тими я прегърна за довиждане, но Майкъл… Беше толкова пораснал и толкова смутен. Не знае за какво да разговаря с него.

Гледаше светещите цифри на асансьора, който наближаваше партера. Явно от тази адвокатка няма да има никаква полза, а каква е гаранцията, че другите ще са по-добри? Сигурно всички познават Фил.

Вратата на асансьора се отвори и тя мина през безличната тълпа, която чакаше отпред. Вън продължаваше да ръми. Тя вдигна яката на шлифера. Няма чадър. Повървя безцелно няколко преки, завладяна от идеята да получи децата си на всяка цена. Пред очите й изникна бара, в който се отбиваше след работа. Познаваше бармана и всички редовни клиенти. Напоследък й липсваше тяхната компания. Вътре беше топло, сухо и уютно. Без да мисли, тя бутна вратата и влезе.

 

 

През следващите няколко дни измъченото лице на Ейлийн Джентри не даваше мира на Джулиет. Изобщо не й беше хрумвало, че това може да е жената на Фил. И после, как можа да реагира по този начин? Очевидно русокосата полага огромни усилия да се пребори с алкохола и със самотата. Сега сигурно е отчаяна.

Искаше й се да знае повече за жената, за да предугади какво може да направи. Ейлийн беше изпаднала в пълно отчаяние… И с Брейди не би могла да сподели.

Улови се, че мисли за Фил и Ейлийн и докато избираше кои дрехи да вземе за къщата. Хората така объркват собствения си живот… Дали в момента не прави подобна грешка? Но колкото повече наближаваше мига, толкова по-нетърпелива ставаше.

Оказа се, че цялото преместване ще отнеме само няколко курса с колата. Бяха се разбрали, че няма да се нуждаят от мебели, с изключение на кухненска маса, столове и легло. Брейди обеща да уреди този въпрос.

Леглото беше от антикварен магазин — огромно, масивно и старинно. Докато наблюдаваха как майсторите го сглобяват, Джулиет усети как ръката на Брейди обхожда гърба й, после се скрива под пуловера. Знаеше, че в мига, в който останат сами, ще се хвърлят да го пробват. Идеята й се струваше ужасно примамлива.

Настаниха се и дните започнаха да се нижат неусетно. Животът с Брейди беше интересен и забавен. Разбираха се и всичко вървеше чудесно. Имаше само една подробност. Все още не е бременна. По едно време беше изпълнена с надежда, дори си купи домашен тест за бременност, но оптимизмът й се оказа преждевременен. Нетърпението й растеше.

Една вечер, докато Брейди си играеше на пода с новия си булдозер, Джулиет разгърна розовото тефтерче и се вгледа в старателно отбелязаните дати. Говори с Кас. Тя й каза да има търпение. Тя наистина проявяваше търпение, ала вече е крайно време. Вдигна очи и видя, че той я наблюдава.

— Има ли нещо, Джулиет?

— Ами като че ли… Брейди, аз наистина вече трябваше да забременея.

— Е, това ли било… Понякога тази работа иска време.

— Но като се изключи първия месец, дните ни са точно, които трябва…

— Чакай, чакай! Да не искаш да кажеш, че всеки път си записваш? — Той скочи, измъкна тефтерчето от ръцете й и се втренчи в него.

— Но, Брейди, как иначе ще знаем кога точно да…

— По дяволите! — Той за секунда отиде до камината и го метна в пламтящия огън.

— Брейди! Спри! Какво правиш?

— Не виждаш ли? — Очите му горяха. — Има някои неща, които не се правят по график и това е едно от тях. — Притисна я грубо до себе си и я целуна силно. Щом устните му вкусиха сладостта й, той омекна и ядът му се превърна в нежност.

Джулиет не посмя да спомене повече за датите. Всъщност знаеше, че той е прав, както е права и майка й. А и сега, когато живееха заедно, можеха да се радват на спонтанността.

В един момент Джулиет установи, че и двамата започват да прекарват все повече време вкъщи. Стана неусетно, но беше факт. Съвещанията до късно и ангажиментите секнаха.

Двамата обичаха вечерите пред камината, прегърнати в огромния син фотьойл, който Брейди донесе от къщата край морето, когато му омръзна да се търкаля по пода. Въпреки липсата на други мебели, холът вече приличаше на обитаем. Останалите помещения обаче си бяха все тъй мръсни и отблъскващи.

— Знаеш ли, трябва да си признаем, че доникъде не сме стигнали с този ремонт — отбеляза една вечер Джулиет, като огледа пукнатините по тавана.

— Така е, а не съм ти казал и най-новото. — Брейди затвори каталога с мостри за тапети. — Онзи Симънс, който щеше да се появи следващата седмица, вчера паднал и си счупил крака.

— Браво! — измърмори тя и след това подхвърли замислено: — Всъщност, защо пък да не го направим сами?

Брейди я изгледа скептично.

— Искаш да кажеш, ремонта? — Очите му обходиха огромните стаи. — Ти някога боядисвала ли си?

— Не. Само веднъж помогнах на Кас за банята. А ти?

— Отдавна не ми се е налагало. През една ваканция като ученик работих при един бояджия. — Той седна на пода с кръстосани крака. — Освен това, Джулиет, няма смисъл. Ако ни го направи фирма, ще можем да си го сметнем за разход.

Тя кимна замислено, после изведнъж се усмихна.

— Но пък сигурно ще е забавно…

На Брейди му хрумна, че с Джулиет може и наистина да бъде забавно.

— Вероятно си права. Нищо не ни пречи да опитаме.

Очите й блестяха от вълнение. Открай време си мечтаеше да съживи някоя стара къща.

— Според теб кой би могъл да ни помогне?

— Който се намери. Линда и мъжа й, Кас, Фил…

— Кас ще е незаменима за боите, но Стив и Линда ги отпиши. Идеята хич няма да им се хареса. Ремонтът на кухнята им отне цяло лято, а след това един месец бяха до колене в прахоляк. — Джулиет прихна, като се сети.

— Значи тогава остава Фил, поне за тапетите… — Той разгърна мострите. — Я виж тези на ивиците за антрето.

Джулиет им хвърли бегъл поглед.

— Фил знае, че сватбата, а сега и къщата са само част от споразумението, нали? — попита плахо тя.

— Естествено! Той написа договорите. Това притеснява ли те?

— Не — отвърна след кратка пауза.

— Какво има тогава?

Джулиет се поколеба. Искаше й се да му каже, че откак разбра коя е жената на Фил, се чувства неловко в негово присъствие. Но това би означавало да наруши тайната на клиента. А такова нещо никога не е правила.

— Няма нищо.

Брейди се вгледа в нея.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Та кои тапети предлагаш за антрето?