Сали Брадфорд
Споразумението (10)

Десета глава

Фил с искрено желание се зае да помага на Брейди и Джулиет. Обичаше непринудената атмосфера на тези начинания. Откак Ейлийн я нямаше, не беше пипвал нищо из къщи, защото да работиш сам е истинска досада.

Точно днес обаче предпочиташе да си остане у дома. Току-що затвори телефона след поредното обаждане на Ейлийн — третото за тази седмица.

„Те са и мои деца! Имам право да ги виждам! Ти само ги използваш, за да ме накажеш…“

Все едно и също. Сцени. Обвинения. Сълзи.

Обясни й, че ще излиза, но няма нищо против да дойде утре. Обаче не. Тя не можела да чака. Искала децата, докато го няма. Добре, но на това той пък не беше съгласен. Най-неприятното беше, че без Майкъл и Тими ще успее да свърши много повече работа у Брейди.

Предложението го изкуши, но само за миг. Гласът на Ейлийн не звучеше както трябва. Може би само така му се стори, а вероятно искаше и да я нарани, защото съсипа всичко.

— Татко, гладен съм — изскимтя тънък гласец.

Насред кухнята стоеше Тими, само по долнище на пижамата и бос при това.

В този момент Фил усети миризмата на загоряла овесената каша и светкавично дръпна тенджерата от котлона, но — твърде късно.

— Тими! Какво правиш тук? Казах ли ти да се облечеш?

Малчуганът се стресна от този неочакван изблик и изпусна чашата си. По пода бавно плъзна виненочервен гроздов сок. Облян в сълзи, Тими хукна към стаята си.

Фил се облегна на печката и разтърка челото си. Колко още ще издържи по този начин? Повече от година ежедневно балансираше между кантората и кухнята, а сега обажданията на Ейлийн му идваха твърде много. Той бавно се пресегна за ролката хартия до умивалника и започна да попива локвите сок. Бъркотията в къщата сякаш нямаше край, също както и всичко останало.

Когато стигнаха къщата в Пасифик Хайтс, Фил се почувства малко по-добре. Беше безоблачен декемврийски ден и децата не можеха да се нарадват, че отиват на гости на Брейди. Майкъл се надяваше Джулиет да му почете и си носеше книга. Явно онзи следобед в офиса на Брейди го е омагьосала. Оттогава все търсеше повод да иде при нея.

Вратата отвори именно тя, по дънки опръскани с боя и с една стара риза на Брейди. Цялата сияеше. Нима е възможно това да е същата хладна адвокатка, с която се разминаваха в съда?

— Пристигате тъкмо навреме — посрещна ги весело тя, — аз мажа, та пушек се вдига, а Брейди се бори със скелето и ако съдя по звуците, болезнено се нуждае от помощ.

— Няма проблеми! Готов съм! — оповести гордо Тими и вдигна с две ръце големия почти колкото него чук.

— Ти ли бе? Ти за нищо не ставаш — сгълча го Майкъл. — Като изпуснеш пироните в одеялото и…

— Майкъл! — Фил го стисна за раменете.

Джулиет сдържа усмивката си и ги покани вътре.

— Фил, ти иди да видиш как върви работата, а аз ще покажа на момчетата какво им е приготвил Брейди. — Сигурна беше, че изненадата ще разреши всички проблеми. В една от празните стаи бяха подредили няколко кутии, като нарочно ги оставиха запечатани, за да бъде изненадата пълна. Отвориха само една. Брейди разработваше нов тип строителница с огромни шарени болтове и гайки, които се завиват с ключове в съответния цвят, и Джулиет не се стърпя и построи една крепост.

Момчетата естествено бяха очаровани.

— Аз ще дойда да помагам — увери я най-сериозно Майкъл, — но май първо ще видя какво мога да свърша тук.

Джулиет се засмя и го потупа по рамото.

— Няма закъде да бързаш. Ще боядисваме цял ден.

Скелето вече бе готово и въоръжени с мечета, Фил и Брейди напредваха по стената. Джулиет също се включи и съвсем скоро трапезарията се преобрази. Изборът на кремаво с едва забележим нюанс на прасковено оранжево се оказа невероятно сполучлив.

Дори и Брейди се почувства длъжен да признае заслугата на Джулиет.

— В кутията този цвят изглеждаше трагично, но на стената хич не стои зле.

— М-м-м… Видя ли? — Тя вдигна глава и го изгледа победоносно.

— Явно всички жени са еднакви — въздъхна Фил. — Точно така ме погледна и Ейлийн, когато се съгласих, че розовата баня не чак толкова лоша идея.

Брейди го наблюдаваше как потапя мечето и бавно го плъзга по стената. Имаше чувството, че нещо го притеснява и бе готов да се обзаложи, че причината е Ейлийн. Може би ако отвори дума за нея, Фил сам ще се обърне за съвет към Джулиет.

— Скоро обаждала ли се е? — подхвърли уж между другото.

— Тази сутрин. Искаше да види децата веднага.

Джулиет изтръпна. Започна яростно да боядисва. Не желаеше да чува абсолютно нищо. Ще стои колкото е възможно по-далеч от проблемите на семейство Джентри.

— И ти какво й каза? — продължаваше да подпитва Брейди.

— Че днес няма да стане. Предложих й утре или някой друг ден, но не… Разяри се и ми затвори телефона.

Пред очите на Джулиет изникна онова отчаяно, измъчено лице с прозрачно сини очи, пълни с болка и разочарование.

Фил пусна мечето в кофата и заговори, явно забравил, че не е насаме с Брейди:

— По дяволите, разбираш ли, аз за малко да се съглася… Но всичко може да се случи.

Брейди движеше мечето, бавно, ритмично и съсредоточено. Сега е моментът да намеси Джулиет.

— Знаеш ли, Фил, толкова пъти сме обсъждали този въпрос и все не стигаме доникъде. Може би някой страничен човек ще прецени по-добре… — Навлиза в опасна територия. Фил мълчеше. Той продължи: — Може би Джулиет ще открие верния път. Като жена… — Умишлено не спомена, че с това си изкарва хляба.

Джулиет боядисваше в унес. Колкото по-малко говори, толкова по-добре. Тя сви рамене и отвърна:

— Не съм убедена, че в случая полът дава някакво предимство.

— Ами, тогава просто си кажи мнението. Как трябва да се постъпи в такъв случай — съпругата е напуснала семейството си. Има проблем с алкохола, но настоява да се среща с децата? — сопна се Брейди.

Ето това е. Лаконичната диагноза на съсипания брак.

Джулиет напъха кичур коса в шарената кърпа, която бе вързала на главата си, и се опита да измисли подходящ начин за измъкване. Знае какво иска Ейлийн, знае какво иска и Фил. Но кой е правият?

— Може би Ейлийн се нуждае от помощ — отвърна предпазливо тя.

Фил се обърна към нея, заинтригуван.

— Точно в това се състои проблемът, но как можеш да убедиш някого да потърси помощ, когато постоянно ти повтаря, че изобщо не го разбираш? Според нея, използвам децата, за да я уязвя.

Джулиет трескаво мислеше как да смени темата.

— Опитвала ли е да се свърже с Дружеството за борба с алкохолизма?

— Едва ли. Предложих й, но тя заяви, че нямала нищо общо с онези типове.

За първи път Джулиет забеляза дълбоките бръчки, прорязващи лицето му. Придаваха му тъжен и някак състарен вид. Колко жалко! Той е превъзходен адвокат и чудесен баща. Трябва да е доволен от себе си, а той е разочарован и обезсърчен. А и Ейлийн — самотна, уплашена, намерила утеха в бутилката. И между тях — децата, невинните жертви на тази трагедия.

Фил обърса чело с ръкав и миниатюрните пръски боя се размазаха на черти.

— Толкова време се опитвам да намеря изход. Тя твърди, че има право да бъде с децата. И това, предполагам, е така. Майка им е. Но ако се напие? Вече съсипа една кола, но си е получила шофьорската книжка и отново кара. Страх ме е да ги пускам с нея…

Брейди наруши настъпилата тишина:

— Аз не разбирам много от тия работи, ама ми се струва, Фил, че имаш нужда от адвокат, специалист по семейно право. Може би Джулиет ще ти помогне. А, Джулиет?

Тя замръзна с четката в ръка. Брейди е прав, разбира се. Фил рано или късно ще има нужда от адвокат. Но тя няма да е сред кандидатите. Въпреки че на практика не работи за Ейлийн, вече се чувства прекалено ангажирана емоционално.

— Не знам… — измърмори неуверено. — Винаги гледам да отделям работата от приятелството. — Оправданието не звучеше убедително, но бе единственото, което й дойде наум. Изцеди четката на ръба на кутията и я уви в найлонче, за да не изсъхва. — Ще ида да нагледам Майкъл и Тими. Сигурно вече са огладнели, ще им направя по един сандвич.

Джулиет прекара остатъка от деня с децата, като упорито избягваше компанията на Фил и Брейди. Когато останаха сами, Брейди избухна:

— Какво, по дяволите, ти стана днес?

— Какво да ми е станало?

— От месеци уговарям Фил да се обърне към адвокат. Най-после почти успях. Той сподели с теб проблема си. Можеше да му помогнеш, а отказа. Защо?

— Вече ти обясних. Не смесвам службата с приятелите.

Джулиет съсредоточено започна да прибира остатъците от китайската вечеря, поръчана по телефона. Брейди се облегна намръщен на вратата.

— Това са пълни глупости и ти много добре го знаеш. Фил е мой адвокат от момента, в който се наложи, а също така ми е и най-добрият приятел. Адвокатите обикновено не правят разлика между клиент и приятел.

Джулиет мълчаливо подреди бурканчетата с фъстъчено масло и конфитюр в хладилника.

— Отговори, Джулиет! Защо го направи? Да не би да е защото той е мъж, а за теб мъжете винаги са лоши?

Джулиет се завъртя към него.

— Това не е вярно! Откъде го измисли?

— Тогава защо?

— Не мога да поема ангажимент към Фил, защото жена му вече се свърза с мен.

Тишината, която настъпи, бе непоносима. Брейди я гледаше втренчено, без да помръдва. Джулиет бавно се върна на масата. Не искаше да му го казва, но нямаше как. Той се отпусна срещу нея. Лицето му бе навъсено.

— Значи работиш за Ейлийн…

— Не, поне не в истинския смисъл на думата. Отначало беше толкова изплашена и разстроена, че дори не ми каза името си. После извади снимките на децата и като разбра, че ги познавам, избяга. — Джулиет погледна през прозореца към далечните светлини на града. — Брейди, не е възможно Фил да стане мой клиент, след като вече съм разговаряла с жена му. А не бих могла да му го обясня.

Брейди взе една салфетка и методично я сгъна на параходче. Значи Ейлийн се е допитала до адвокат. Прав е бил. Фил трябва да направи същото.

— Тя възнамерява ли да предприеме нещо?

— Нямам представа. — Джулиет усети, че изпитва облекчение. — Тя наистина се нуждае от помощ. Обзета е от мисълта, че целият свят е срещу нея и едва ли не съществува заговор да й бъдат отнети децата.

— Но тя е алкохоличка…

— Сигурно. Виж, аз не знам отговора. Дори не съм сигурна, че отговор изобщо съществува. — Погледна го и видя, че ядът му е отминал. — Брейди, тя е отчаяна. Нещо ме притеснява.

Брейди се замисли за Майкъл и Тими и за кошмара, който преживя Фил.

— Мен цялата история ме притеснява. — Изправи се и излезе от кухнята.

Не повдигнаха повече този въпрос. Един дъждовен неделен следобед, сгушена до Брейди на синия фотьойл пред камината, Джулиет се замисли дали да не попита какво става с Фил и Ейлийн. Но не го направи. Реши да не смущава щастието, което изпитваха.

В началото, когато се нанесоха в къщата, всеки свободен миг прекарваха в леглото. Но напоследък им беше приятно дори само когато са един до друг. Джулиет не обичаше да споделя съкровените си мисли, но с Брейди беше различно. Ставаше от само себе си.

Впери поглед в танцуващите оранжеви пламъци. Дали и той си представя различни фигури, като гледа в огъня? Понечи да го попита, но той се беше задълбочил в някаква книга. Джулиет сложи глава на гърдите му и плъзна лице по бодливата вълнена риза. Ето така си представя щастието!

Без да вдига глава, Брейди се протегна и погали косата й. Обичаше тези мигове с Джулиет. Дните им заедно минаваха кротко и спокойно. Не правеха нищо. Понякога, както в момента, дори и не говореха. Тишината обаче вдъхваше спокойствие и уют. Сигурно е така, когато живееш дълго с друг човек. Под един покрив мъжът и жената неминуемо се сближават. Той остави книгата на пода.

— Джулиет? — прошепна той. Беше притворила очи и той не искаше да я буди, ако случайно е заспала.

— М-м-м? — Лицето й се обърна към него и клепките й запърхаха. На отблясъците от камината смарагдовите очи сияеха като нежен нефрит.

— Мисля си за Коледа… — подхвърли уж случайно, но всъщност мисълта за наближаващите празници не излизаше напоследък от главата му. Знаеше, че няма за кога да отлага. Майка му го очаква в Бостън.

— Коледа ли? — сънливо повтори Джулиет. — Още е далеч.

— Остават по-малко от две седмици. Ти как празнуваш Коледа?

Тя едва сподави прозявката си.

— Според случая. Миналата гледах „Лешникотрошачката“. Понякога отивам у Линда, само че тази година със Стив и с децата ще ходят при родителите й.

— Ами семейството ти? — възкликна изумен той. — Елхата, подаръците…

— Семейството ми се състои от Кас, а през последните години тя ходи на ски в Йосмайт. Като бях малка, си правехме галавечеря и подаръци, но елха… За елха и дума не можеше да става.

— Не сте имали елха! — Не познаваше човек, който да остане без елха на Коледа.

Тя обви коленете си с ръце и го погледна сериозно.

— Знам, че ще ти прозвучи странно, но според Кас е идиотско да се отсичат дървета, за да се празнува Рождество Христово. В къщата й никога не е внасяна елха.

— На теб не ти ли е било мъчно?

— Как може да ти е мъчно за нещо, което никога не си имал? — Тя вдигна рамене, после се усмихна на Брейди. — За теб няма какво да говорим, нали? Майка ти подрежда огромна елха, под нея — купища подаръци, а на масата има ядене колкото за цяла рота войници.

— Така си е. И не трябва да забравяме сестра ми, мъжа й и децата, леля Елинор, джафкащия пудел и някой и друг братовчед.

— Сигурно пък е весело!

Брейди усети, че току-що направи непоправима грешка. Тя очаква да я покани, а той не е в състояние да направи това. Никой от роднините нямаше представа, че е женен. Беше решил да не им казва, защото тъй или иначе става въпрос за няколко месеца. Само че сега се чувстваше неловко, задето не бе казал това на Джулиет.

— Тази година обаче не мисля да се разкарвам дотам — рече равнодушно.

Джулиет повдигна вежди.

— Мислех, че винаги прекарваш Коледа в Бостън.

— Да, но този път съм решил да прекарам празниците по друг начин.

Джулиет отлично знаеше, че коледните семейните традиции не се нарушават току-тъй. Освен ако…

— Брейди, да не би да мислиш, че и аз ще искам…

— О, не, не, няма нищо общо… Просто, там е толкова шумно. Всички се суетят… — Хич не е убедителен. Тишината ставаше напрегната. Погледна крадешком към нея. Мълчеше и гледаше втренчено в огъня. Усещаше, че тя не му вярва и му се искаше да го изрече на глас — поне ще му да де възможност да се защити.

Брейди взе книгата, но очите му безразборно шареха по редовете. Чувстваше се отвратително. Излъга я и разбра, че я заболя.

— Не, Джулиет, така няма да стане. По-добре да ти кажа истината.

Тя го погледна тревожно, но отново нищо не каза.

— Не можем да отидем за Коледа в Бостън, защото никой не знае за сватбата ни.

— Разбирам — отвърна тихо и сведе очи.

— Реших, че е по-добре да не им казвам. Само че сега съжалявам… — Седна на пода и скри ръцете й в шепите си. — Нещата между нас се промениха, Джулиет. Всичко е по-различно.

Джулиет срещна погледа му. Нямаше нужда от повече обяснения. Сама много добре усещаше как с всеки изминат ден се сближават. Все по-често, като се събудеше сутрин, си представяше какво ли ще изпитва, ако са женени наистина.

— Мислиш ли за бъдещето? — продължи Брейди.

— Почти не. — А преди мислеше само за бъдещето. За това как ще роди детето си, как ще го възпита. Но ето, че и това се е променило. — Навярно съм прекалено свързана с настоящето, не мисля, че съм готова да погледна напред…

Брейди нежно погали лицето й. Разбираше и беше решен да чака.

— Ако ти искаш да си отидеш в Бостън…

— И двамата можем да идем в Бостън — прекъсна я той, — но ще бъде неловко. Затова ти предлагам да останем тук и да си направим нашата Коледа.

— Ще бъде чудесно — прошепна Джулиет, — наистина чудесно.

Отпусна се назад и протегна ръце към него. Усещаше, че тези думи и това, което остана неизречено, ги сближи повече от всичко друго.

В този декемврийски следобед се зароди нещо ново и много красиво, но Джулиет нямаше време да мисли за него, тъй като устните на Брейди жадно я целуваха. Здрачът се сгъстяваше и жаравата в камината бе единствената светлина в хола. Знаеше, че той я желае и почувства как собственото й тяло се изопва в копнеж. Страстта им се разгоря с неподозирана сила, оставяйки незаличим отпечатък в душите им. Останаха да лежат така още много дълго, докато огънят изтлее и денят окончателно отстъпи място на мрака.

 

 

За първи път откак се помнеше, Джулиет броеше дните до Коледа. От мига, в който решиха да празнуват заедно вкъщи, тръпнеше от вълнение. Изплете венец за входната врата и една цяла събота пече сладки. Вярно, че не можеше да кажеш със сигурност дали хрупаш ангелче или звездичка, но Брейди заяви, че важен е вкусът, а той е прекрасен.

— Ще заделим малко и за Майкъл и Тими — обади се Джулиет от кухнята.

— Идеята никак не ми харесва.

Тя застана на прага на хола и заканително сложи ръце на кръста.

— Чакай. Ти каза, че сладките са превъзходни.

— Там е работата — отвърна Брейди е пълна уста. — Току-що изчезна и последната.

— Последната! Ами те бяха повече от кило. Сега с какво ще почерпим Фил?

Брейди я целуна по върха на носа.

— Нарежи от онзи страховит кекс, който ти го подари секретарката. Фил и без това казва, че яде всичко, стига да не го е правил той.

— Хубава работа! Най-добре да опека сладкиш с канела, като онзи дето купихме преди няколко дни.

— Както искаш. — Брейди наметна якето си.

— Къде отиваш?

— По задачи.

— Чудесно! Вместо да пека сладкиш, идвам с теб. Тъкмо ми трябват и някои подправки.

Деликатно, но безапелационно, Брейди я хвана за раменете и я спря.

— Аз ще купя всичко. Ти стой тук и се залавяй с тестото.

— Чакай! Не е честно — провикна се тя, когато той изчезна от кухнята. Явно плановете му изключват присъствието й. Странно. Разбраха се да не си дават подаръци — значи не би могъл да пазарува в последния момент. Надяваше се, че ще удържи на думата си, защото тя не му беше купила нищо.

Извади готварската книга от чекмеджето и отвори на раздела „Ястия от птици“. Ама че работа. Уж решиха всичко да бъде спонтанно, да се забавляват както им хрумне, а пък на практика правеха точно каквото и всички други. Включително купиха и пуйка. Твърде нелепа идея, като се има предвид, че сигурно ще я дояждат цял месец.

Показалецът на Джулиет се плъзна по страницата и най-накрая спря на заглавието „Творчество с пуйка“. Чак сега разбра защо Кас никога не се захваща с такова чудо. Дали Ейлийн ще приготви нещо за Фил и децата? Знаеше, че ще ги посети на Коледа, но вероятно Фил сам ще се погрижи за трапезата. Всъщност готвеше чудесно.

Погледът й попадна върху вратата на хладилника, която бе скрита от автопортретите на Майкъл — кръгла глава с ярко жълта коса на върха, огромна алена усмивка, сигурно заради хвърчилото в едната ръка. Честно казано Майкъл изглежда щастливо дете. Също и Тими.

Някой шумно затропа на външната врата и Джулиет се озърна стресната.

— Джулиет! — викна отвън Брейди. — Ела да ми отвориш!

— Къде ти е ключът? — попита, като застана на прага. Брейди беше зачервен, а по челото му бяха избили капчици пот.

— Не можах да се добера до него — отговори запъхтян.

— Всичко наред ли е?

— Не излизай навън! — заповяда той и Джулиет покорно се дръпна в антрето. — Всичко е наред. Само отвори вратата и се връщай в хола.

— Сигурен ли си, че ти няма нищо? — Брейди не изглеждаше особено добре, облегнат на стената в доста неестествена поза. Но пък нямаше и вид на болен.

— Съвсем. И да си затвориш очите!

 

 

Аха, значи ще има изненада. Не знаеше каква би могла да е, но бе заинтригувана. Застана насред хола, послушно замижа и наостри слух. Не стана нужда да се напряга, тъй като шумът бе оглушителен. Брейди явно влачеше нещо тежко, пухтеше, мърмореше и се удряше в мебелите.

— Внимавай с тапетите! — викна му тя.

Отговор не последва, само тътрузенето приближи и се разнесе някаква позната миризма. Може би… Точно така. На бор!

Предпазливо отвори очи. Пред прозореца стоеше най-красивата елха, която бе виждала.

— Ще имаме елха! — Гледаше я очарована и не можеше да повярва на очите си.

— Да — заяви гордо Брейди. — Донесох ти елха, при това, забележи, какво има тук!… — Той разтвори чувала, увит около основата й. — Корени! Не е отсечена. Майка ти може и да е особнячка, но за някои неща е права.

Той гледаше очаквателно Джулиет. Стоеше като закована, безмълвна, само прикри уста с длан. Не очакваше точно такава реакция. Може би все пак наистина не обича елхи.

— Джулиет? Нали нямаш нищо против да си имаме елха? Не е отсечена и след Коледа ще я посадим на двора.

Тя не откъсваше очи от елхата. Нима е възможно Брейди да се е сетил да й подари жива елха? Изведнъж тя се затича към него и се хвърли на врата му.

— Прекрасна е! Толкова красива, стройна… Как хубаво мирише! Никога не съм имала такъв чудесен подарък.

Брейди я прегърна силно и целуна разрошената й коса. Страшно бе щастлив, че успя да й подари нещо, което изобщо не е очаквала.

— Сега идва най-интересното — обяви тържествено, — започваме да я украсяваме.

— Купил си и играчки?

Той я пусна, изчезна в антрето и се върна с три кутии.

— Погрижил съм се само за светлинните ефекти. За останалото ще използваме въображението си. — Докато Джулиет го гледаше смаяно, той закачи по клоните наниз от миниатюрни лампички във форма на свещи. — Немски са — поясни той, — реших, че първата ти елха трябва да е особено специална.

— Значи отдавна си го замислил!

Брейди многозначително изви вежди и щракна ключа. Цялата стая се окъпа в нежна кехлибарена светлина.

— Невероятно! — ахна Джулиет и погълна с очи съвършената симетрия на елхата. Липсват само играчки. — Сетих се! На върха ще сложим звезда, а в клоните — малки червени птиченца. — Хукна към антрето и донесе кашона с разни джунджурии, които Кас й беше дала за Майкъл и Тими, когато идват на гости. Клекна пред него и пъхна ръце вътре. — Тука някъде трябва да има станиол… Ето го!

Само след минута лъскавата звезда беше готова и Брейди я закрепи на върха. После Джулиет изрови отнякъде хартия за оригами и търпеливо обясни на Брейди как се правят японски фигурки.

— Не е лошо — рече окуражително, когато той дръпна опашката на птицата и крилата помръднаха. Джулиет промуши кордата през корубата на розовата костенурка и я закачи на елхата.

— Тия японски животинки са за хора с висше образование, а аз както знаеш съм все още на ниво детска градина — изсумтя Брейди и започна да изрязва лентички станиол за гирлянд. Когато го нагласи върху клоните, отстъпи назад и огледа творението си. — Много си е хубава елхата ни. Догодина обаче…

Млъкна на средата на изречението. „Догодина“ може би няма да има. Все го забравя. Единственото, което е сигурно, е настоящето.

Джулиет го чу, но и тя предпочете да замълчи. Събра изрезките станиол и пусна ножицата в кашона. Не желаеше да мисли за догодина. Изправи се и погледна елхата. Доскоро й се искаше да следващата Коледа да роди дете, но вече не беше толкова сигурна, че детето ще осмисли напълно живота й.

— Защо не подготвиш камината, а аз ще ида да опека сладкиша.

Трябва да избяга от мисълта за бъдещето. В момента иска само да отпразнуват Коледа, така както бяха решили. Без планове за догодина!