Сали Брадфорд
Споразумението (5)

Пета глава

Джулиет се раздели с майка си потресена. Мислеше си, че я познава. Сега я видя съвсем различна — тревожна, подозрителна, неуверена. И все пак, успокояваше се с мисълта, че Кас ще бъде много щастлива, когато се роди внучето. Единствено това има значение. Нищо друго не е важно.

С изключение на едно — вечерята в четвъртък.

Трябва веднага да говори с Брейди. А той дали ще се съгласи? Нямаше представа. В споразумението не ставаше дума нито за родители, нито за вечери и запознанства.

Нисанът следваше потока от коли и Джулиет плавно се вля в централното платно на моста Голдън Гейт. Ако Брейди не беше измислил този брак, изобщо нямаше да имат такива проблеми. Щеше да измисли някаква нелепа любовна авантюра. А ето сега трябва да го моли и той да прави жертви.

Джулиет импулсивно реши да се отбие в офиса му. Джаксън Скуеър не е чак толкова далеч. Даде мигач и се върна отново в дясната колона. Веднага почувства, че мисълта за среща с Брейди значително подобри настроението й.

Стигна пред Талкот Ентърпрайзис, когато следобедът вече преваляше и дори си помисли, че най-вероятно няма да го завари. Пред празното бюро на секретарката в приемната наистина се притесни, че се е разкарвала напразно. Все пак не е зле да надзърне в кабинета, реши тя, и колебливо пое по стълбите.

Брейди я посрещна на вратата широко усмихнат. Сърцето й подскочи. Добре че дойде. Той преметна ръка през рамото й и се наведе да я целуне.

— Не можеш да си представиш колко ми е приятно да те видя! — възкликна той. — Едва ли би могла да улучиш по-подходящ момент.

Искаше й се да вярва, че му е домъчняло, но имаше нещо съмнително. Изгледа го с подозрение — навити ръкави, кривната вратовръзка. Държеше шише с някакъв розов лосион.

— Ще те помоля за една услуга… — започна той.

— Ха, точно това щях да кажа и аз!

— Е, аз съм първи. — Брейди нетърпеливо си погледна часовника. — Разбираш ли нещо от детска шарка?

Джулиет намръщено се втренчи в шишето и отвърна недоверчиво:

— Туй-онуй.

— Чудесно! Значи можеш да постоиш при Майкъл, докато съм на съвещание. — Той вече смъкваше ръкавите на ризата.

— Чакай! — Идеята нещо не й се харесваше. — Кой е този Майкъл?

Брейди чевръсто нагласи вратовръзката.

— Мой приятел, на седем години, на гости ми е, защото баща му има работа. Ето, дръж това. — Той тикна лосиона в ръцете й. — Майкъл пипна шарката от брат си, но вече не е заразен. Пъпките завяхват, ама няма да е лошо да го намажеш.

— Брейди! — Джулиет размаха шишето. — Не съм дошла да гледам деца…

— Шшт! — Брейди се огледа. — Разбери, имам нужда от теб. Ела да те запозная.

Тя го последва неохотно. На стената в ъгъла, до катерушката с форма на кълбо, бе закрепено детско креватче с дървена стълба. Като се приближиха, Джулиет различи малка фигурка, заровена под одеяла и чаршафи.

— Майкъл, покажи се да ти представя Джулиет — бодро съобщи Брейди. — Тя ще ти прави компания, докато ме няма.

Хлапето се размърда и я погледна с нескрита враждебност. После яростно изрита завивката.

— Не я искам. Искам теб!

— Никак няма да се бавя — обеща Брейди, като навличаше сакото. — А и баща ти скоро ще дойде. — Той се наведе над леглото. — Джулиет е наш човек. Приятели сме.

Майкъл мълчеше.

— Връщам се по най-бързия начин! — викна от коридора Брейди и Джулиет остана насаме е Майкъл.

Той на секундата се обърна към стената. В първия момент Джулиет си помисли дали да не му каже, че и тя хич не е очарована от идеята. Нищо чудно, че Брейди така й се зарадва. Би приел всеки с отворени обятия. Малчуганът отново се разшава и изсумтя.

— Отдавна ли си болен? — попита Джулиет, за да каже все пак нещо.

— От сто години.

Джулиет го разгледа по-внимателно. Лежеше по гръб, вперил поглед в тавана и търкаше с длани корема си през пижамата. Лицето, вратът, краката му, всичко, което се виждаше от него беше в пъпки. Ако се съди по розовите петна от лосион в късата руса коса, вероятно и главата му не бе пощадена. По всичко личеше, че е безутешен и истински нещастен.

На Джулиет й дожаля.

— Сърби ли те много?

— Адски. — За първи път, откакто останаха сами, той я погледна. Невероятно сините му очи все още излъчваха недоверие. — Брейди ме намаза с цинк — намекна той.

— Искаш ли и аз да те намажа? — колебливо предложи Джулиет. Не й се искаше да го пипа, но изглеждаше толкова тъжен.

— Мисля, че да — едва-едва промърмори той.

Твърдо решена поне да опита, Джулиет преметна върху облегалката на стола лененото сако и нави ръкавите на зелената копринена блуза. Ако знаеше какво ще й сервира Брейди, щеше да се облече доста по-семпло.

Отвори шишето.

— Откъде да започна?

— От краката. Те най-много сърбят.

Джулиет потопи пръст в течността и старателно започна да я разтърква по лявата му пета, като внимаваше да не показва колко й е неприятен допирът с червените петна.

— Да, точно там — насърчи я Майкъл. Видя, че му олеква и се поуспокои.

— Господин Талкот каза, че името ти е Майкъл. А фамилията? — Тя сипа още лосион върху пръста си. Брейди ще й бъде длъжник. Няма опасност да откаже поканата за четвъртък.

— Казвам се Майкъл Алън Джентри. И не му викам господин Талкот, а Брейди. Аз работя за него — добави с нескрита гордост хлапето.

— А, ти си от децата, които изпробват играчките! Брейди ми е говорил за теб.

— Да, аз и Тими. Той ми е брат, но е прекалено малък, за да върши работа. От него хванах шарката. — Момчето се загърчи отново. — Не може ли малко по-бързо? Още си на същото място.

— Това едва ли ще ти помогне кой знае колко — въздъхна Джулиет. С това темпо ще го маже с часове. Трябва да има някакъв друг начин. — Може би ще намеря нещо по-подходящо… — Огледа се и на една от етажерките видя четки и бои. — Измислих!

— Само побързай!

Тя грабна от бюрото порцелановата кутийка за кламери, изпразни я върху някакъв лист, избърса я с една салфетка и наля в нея лосиона. После измъкна най-голямата четка и се зае с другата пета на Майкъл.

— Ей, какво правиш? — извика той и се надигна на лакти.

— Боядисвам те. — Джулиет дори не забеляза вадичките по чаршафа. — Вдигай крачолите! — изкомандва решително.

Майкъл я наблюдаваше вече с възхищение.

— Страхотно! Дори и Брейди не се сети.

Значи той е идеалът, констатира Джулиет. Стана й приятно, че се оказа по-изобретателна. По някакъв необясним начин този факт й върна малко от самочувствието, което бе съвсем разклатено след разговора с майка й. Ето така — ще се грижи за детето си, както успя да се справи и с Майкъл.

Напредваше по малкото телце със завидна скорост и скоро цялото бе розово. Последните щрихи бяха по корема. Накрая Майкъл потопи пръсти в кутията и разтърка главата си.

— Така, сега по-добре ли си? — попита тя и отстъпи назад да го огледа.

В очите му вече нямаше и следа от недоверие.

— Много по-добре. — Прозвуча като благодарност и похвала.

Без да се страхува да го докосне, Джулиет го потупа по рамото. Харесваше й.

— Мога да ти почета, стига да намеря някаква книга. Искаш ли?

Той я проследи с поглед из стаята.

— И мама едно време ми четеше?

— Сега не ти ли чете?

— Не.

— И защо? — попита разсеяно.

— Отиде си.

Никакви чувства. Просто един факт. Джулиет се заинтригува.

— А ще се върне ли?

— Татко каза, че някой ден може и да си дойде.

Джулиет искрено го съжали. Съвсем ясно помнеше самотата, която настъпи, когато баща й ги напусна, и най-лошо беше, като се разболееше.

— Ето книга! Чувал ли си за „Лъва, вещицата и гардероба“?

— Не. Има ли убийства?

— Няма. Но пък има вещица, която превръща всичко живо в статуи. Като малка много я обичах, беше ми любимата книга.

Майкъл не каза нищо и Джулиет започна. Към края на втората глава чу зад гърба си непознат глас:

— Майкъл?

— Татко!

Майкъл скочи в леглото и протегна ръце. Мъжът заобиколи Джулиет и се наведе да го прегърне. Тя почувства обичта между баща и син. Ето, дори и без майка, Майкъл си е щастлив.

Мъжът се обърна с лице към нея и двамата се погледнаха изненадани.

— Фил Джентри! — възкликна Джулиет. Позна го веднага. Чак сега се сети къде бе виждала ясносините очи на Майкъл.

— Джулиет, какво правиш тук?

— Тя е приятелка на Брейди — поясни важно Майкъл. — Боядиса ме с цинк и сега ми чете една книга. Много е интересна.

— Джулиет, наистина ти благодаря…

Фил не я беше виждал от месеци, а и по принцип не бяха близки, засичаха се от време на време из коридорите на съда или по заседания. Беше по-красива, отколкото си я спомняше и първоначалната му мисъл се потвърди. Приятелят му си играе с огъня.

— Брейди трябваше да отиде на някакво съвещание и аз останах с Майкъл. Добре се забавлявахме. — Каза го и с учудване осъзна, че наистина бе така. — Сигурна съм, че Брейди няма да има нищо против да вземете книгата, която започнахме.

— И четката — обади се Майкъл.

— Дадено. И четката. — Фил се обърна към нея и попита: — Как ти хрумна това?

Тя сви рамене.

— Неволята учи.

Така си е, добави наум Фил. Неволята ти е подсказала и други не по-малко интересни идеи.

Те си тръгнаха, а Джулиет изля цинковия лосион, изми кутийката и прибра обратно кламерите. Тръгна безцелно из кабинета в очакване на Брейди. Неусетно се хвана, че мисли за Майкъл и за това какъв човек трябва да е този, който би предложил да се грижи за едно болно дете в офиса си. Да, Брейди се представя във все по-хубава светлина.

Тя се изкачи по стълбата и се наведе да оправи разхвърляното легло. Тогава чу гласа му.

— Джулиет! Ох, добре, че още си тук. — Брейди влетя в стаята. — Къде е Майкъл?

— Баща му дойде да го вземе.

Брейди захвърли сакото и вратовръзката на един стол и наблюдаваше под око как приглажда с длани чаршафа.

— Фил сигурно е бил много притеснен. Това му е втората шарка за месеца. Вие с него познавате ли се?

— Съвсем бегло. — Джулиет тупна с юмруци възглавницата и косата й се разпиля по лицето. — Чувала съм, че е добър адвокат.

— Добър е, да. Но сега и двете момчета са болни и му е много трудно е всичко наведнъж. А бавачката не ще и да чуе за тях.

— Жена му няма ли я? — подпита Джулиет.

— Не — отвърна лаконично Брейди. Не му се щеше да навлиза в подробности. В момента не можеше да откъсне очи от Джулиет. Тя се изправи и блузата очерта бюста й. Брейди преглътна. — Вие с Майкъл как прекарахте?

Джулиет спусна крака си на долното стъпало на стълбата. Глезенът й бе елегантен и подканваше за ласка.

— Съвсем добре. Поговорихме си, след това му почетох. — Брейди застана зад гърба й и я хвана за лактите.

— Наистина съм ти задължен, Джулиет. — Завъртя я е лице към себе си и я погледна. Очите му просеха извинение. — Принудих те да…

— Не съм ядосана, ако това си мислиш.

О, не! Това, за което мислеше, бе стегнатият бюст на една педя от гърдите му. Той леко прекара длани по раменете й. Под ефирната блуза усети топлината на тялото й.

— Все пак, благодаря ти, че прави компания на Майкъл.

— Не ми беше неприятно, напротив, особено след като си поприказвахме…

Джулиет почувства сладостната тръпка, която се разливаше от ръцете му. Пръстите му я стиснаха. Очите му бяха като от кадифе. Устните й се разтвориха и намериха неговите. Искаше й се този миг да трае вечно. Да се притиска плътно до него.

Ала тя бавно отвори очи и си наложи да слезе на земята. Не беше това начинът, не тук, не сега и не при тези обстоятелства.

— Брейди, какво правим? — прошепна и се отдръпна. Той промуши ръка под косата й и погали врата й.

— Опознаваме се. Скоро ще се женим, забрави ли?

Джулиет потръпна.

— Знаеш ли, Брейди, това се оказва доста сериозен проблем. По моя начин всичко щеше да е толкова по-просто…

— Тоест?

Тя пое дълбоко въздух.

— Тоест, майка ми ни кани на вечеря.

Съдейки по вида й, Брейди предположи, че ще чуе нещо наистина драматично. Той повдига рамене.

— А защо не? Може ли да готви?

— Естествено, че може, но тя е малко… ексцентрична понякога. Пита ме дали ядеш суши.

— Сурова риба! — изпъшка Брейди. — Какво да се прави, аз наистина трябва да ти се отблагодаря за днес. За кога е поканата?

— За четвъртък. Мога да я помоля да приготви нещо друго.

— Не, няма нужда. Така поне ще знам какво ме чака. Предполагам, това означава, че майка ти е в течение на събитията.

Джулиет сви устни.

— Много е развълнувана и… е пълна с идеи и планове.

— Чакай, чакай. Какво искаш да кажеш? Няма да се облечеш като истинска булка, нали?

— Разбира се, че не! — ужасено извика Джулиет. — Как ти хрумна?

— Просто искам да съм сигурен.

Спогледаха се мълчаливо и всеки мислено си зададе въпроса как стана тъй, че се захвана с тази история.

 

 

През следващите дни Кас три пъти се обади на Джулиет по телефона, което бе точно три пъти повече отколкото обикновено. Джулиет усещаше, че затъва все по-дълбоко.

В четвъртък стоя до късно в кантората и когато заключи след себе си, минаваше седем часа. А трябваше вече да е пред входа.

Тъкмо излезе от асансьора и забърза към централното фоайе, когато чу плах глас:

— Госпожице Кавано, моля ви, почакайте.

Обърна се и видя русокосата. Позна я веднага — онази, дето не пожела да си каже името. Хвърли поглед на часовника. Няма никакво време. Брейди сигурно е отвън, а и Кас ги очаква. Вече беше закъсняла.

— Съжалявам. За днес е твърде късно. Имам среща.

— Но аз трябва да говоря с вас!

За миг Джулиет се поколеба. Тази жена наистина се нуждае от помощ. Но в момента просто няма време.

— Ако се обадите утре сутринта…

Ускори крачка и жената остана сама във фоайето. Джулиет се опита да не мисли за отчаянието в бледосините очи.

Жената я проследи с поглед. В гърдите й се надигна яд и ожесточение. Адвокатката беше казала, че може да я търси по всяко време, а вечно се оказваше заета. Сигурно няма да намери време и да се обади по телефона. А само с едно обаждане може да й върне момчетата.

Изведнъж й хрумна, че би могла и сама да звънне. Точно пред сградата имаше телефони. Ще се обади на мъжа си и ще му каже, че си иска децата. Именно за това щеше да моли адвокатката. Нея той ще я изслуша. Само че от адвокатката няма никаква полза. Ще трябва да го направи сама.

Жената решително се отправи към въртящата се врата и отиде при телефоните. Вкъщи никой не вдигна и тя позвъни в кантората на съпруга си. Секретарката каза, че вече си е тръгнал.

Какво да прави? Точно както преди. Никога не може да разчита на него, когато й е нужен. А дори й мина през ум да го помоли да се върне за известно време у дома. Но това няма значение. Последният път, когато спомена, че е готова да се прибере, той настоя първо да отидат в болницата. А тя не иска никаква болница. Иска си само децата.

Жената обърна гръб на телефоните и бързо се отдалечи от Ембаркадеро Сентър. Пред магазина за напитки забави крачка, после уверено продължи напред. Ето, не й трябват никакви доктори. Вече цяла седмица не е пила нищо. Само две-три чаши вино, но те не влизат в сметката. Ако наистина имаше проблем с пиенето, не би могла да се въздържи. Не е като онези скитници, дето се клатушкат по улиците и на всяка крачка надигат бутилката. Няма нищо общо с тях.

Жената спря и се огледа във витрината на едно ателие за портрети. Автоматично оправи косата си и вдигна глава. Вътре имаше статив с рисунка — две деца на годините на нейните. Тяхната майка сега сигурно им приготвя вечерята. Така би трябвало да бъде.

Жената мрачно продължи по улицата. Той използва децата, за да й причини болка. Държи ги далеч от нея, а нали именно тя трябва да се грижи за тях. Не, няма да остави нещата така. Ще му звъни непрекъснато, все някога ще го улучи. Тогава ще го принуди да я изслуша. А ако той откаже, ще отиде при адвокатката и ще чака, докато й обърне внимание. Ще получи децата си, независимо по какъв начин.

 

 

Брейди още го нямаше и Джулиет постоя няколко минути на ъгъла. Русокосата не й излизаше от ума, колкото и да се стараеше да мисли за друго.

— Да не си видяла призрак? — подхвърли Брейди, когато тя седна до него в колата.

— Просто една клиентка с изключително сериозен проблем. Толкова е самотна и отчаяна, а аз не мога да й помогна.

Брейди откри пролука в плътния поток от коли и се вля в него.

— Сигурно е трудно да се абстрахираш от страданието, с което се сблъскваш.

— Понякога да. — Искаше й се да му разкаже повече за жената, защото се тревожеше за нея. В същото време обаче не й се искаше да мисли за това. Обърна се към Брейди и се усмихна за извинение. — Стига толкова за днес. Работният ден свърши. Извинявай, че закъснях.

— И аз се забавих по пътя. Имаше задръстване. Майка ти явно не работи в Сан Франциско. Иначе нямаше да живее толкова далеч.

— Кас? В Сан Франциско? Не, разбира се. Тя е художничка.

— И какво рисува? — Сребристото беемве измърка тихо, когато се строиха зад безкрайната колона на светофара.

— Илюстрации за детски книжки.

Брейди изглеждаше заинтригуван.

— И е достатъчно добра, за да се издържа от това?

Джулиет се учуди на въпроса му. За нея талантът на майка й бе нещо съвсем естествено.

— Чувал ли си за „Ели и бръмбарчето“?

— Естествено. — Брейди натисна газта и успя да се мине на жълто. — Наскоро я четох на Тими, по-малкия брат на Майкъл. Искаш да кажеш, че рисунките са нейни?

— Да, и на други поредици.

Те изкачиха хълма и Джулиет погледна надолу към върволицата коли, пъплеща по Голдън Гейт. Някъде по средата на залива колите потъваха в мъглата, която се стелеше над града. Кас бе улучила часа. Движението тъкмо бе почнало да намалява.

— Майка ти отдавна ли живее в Сосалино?

— Откак се помня. Къщата е от онези старите, дето бяха безбожно евтини преди нашествието на туристите. По едно време й беше хрумнало да идем да живеем на лодка. — Джулиет се засмя. — Тя е доста… Доста особена.

— И аз така си помислих, като каза, че ще ни гощава със суши. — С помощта на Джулиет, Брейди бързо откри улицата. — Обещавам ти, че менюто на моята майка ще е далеч по-традиционно.

— Твоята майка? Играта почна да загрубява.

— Какво толкова се учудваш?

— Искаш да кажеш, ще ни гощава с печено говеждо и картофено пюре?

— О, майка ми много я бива по печеното говеждо, сервира го заедно с печени ребърца. Страхотно е!

Джулиет не можеше да си спомни майка й някога да е внасяла в къщата говеждо, а когато изпадаше във вегетарианско настроение, не желаеше и да погледне месо. Повече от ясно е, че Брейди изобщо не е готов за срещата с Кас.

— Къде живее майка ти? — попита тя.

— В Бостън. Когато баща ми умря, тя се премести при сестра си. — Той намали скоростта, бяха пристигнали. — За да ви запозная, трябва ние да идем дотам. Вече не пътува много.

Джулиет хич не го слушаше. Категорично реши, че за нищо на света няма да ходи в Бостън да се запознава с майка му. Бракът на хартия е едно, посещенията при роднините — съвсем друго. Истински съжаляваше, че не каза на Кас всичко от самото начало.

— Значи тук живее майка ти — рече Брейди и изключи двигателя.

Джулиет го погледна. Той с нескрито любопитство изучаваше къщата. Проследи погледа му по обраслия с диви цветя двор и по избелялата от времето фасада, почти скрита в короните на дърветата.

— Май не трябваше да идваме — заяви неочаквано тя.

Брейди вече бе стъпил на асфалта и извърна глава към нея.

— Защо?

— Кас изобщо не е като хората от твоята среда.

— Аз пък съм сигурен, че ще ми хареса.

— Но Брейди, тя мисли, че ще се женим наистина! — изтърси Джулиет.

— Ами то си е така. — Той седна обратно в колата и взе ръцете й в своите. — Да не би да си размислила?

— За детето не, но цялата тази история…

— Виж какво, Джулиет, разбери, много по-лесно е да имаш дете, ако си омъжена, отколкото ако не си. Освен това, нали каза, че майка ти била много ентусиазирана.

— Да — съгласи се неохотно.

— Тогава нека не й отнемаме радостта.

Все пак и Брейди не се чувстваше напълно уверен. Стисна ръцете на Джулиет за кураж и бързо заобиколи, за да й помогне да слезе от колата. Притеснението й е съвсем нормално. И той не се бе сетил, че ще се наложи да намесват майките. Е, Бостън е прекалено далеч за шестмесечен семеен живот, но Сосалино е просто от другата страна на моста.

Пред яркозелената врата, Брейди обхвана с ръка раменете й. Усещаше, че е като на тръни. Връщане назад обаче нямаше, така че нека се позабавляват. Той посегна към месинговото чукче във форма на паун.

— Ето ви и вас! — изчурулика червенокосата жена във виолетово кимоно, като отвори вратата със замах.

— Кас, това е…

— Знам, знам. Казва се Брейди. — Тя разпери ръце и го прегърна с всички сили.

Брейди се олюля, но успя да се наведе и я целуна по двете бузи. Направи опит да влезе в тон:

— Вие сте очарователна! Дори по-очарователна, отколкото очаквах.

Вярно, че Джулиет се бе опитала да го подготви, но изобщо не си бе представял, че майка й ще му се хвърли на врата, още преди да са се запознали. Приликата между майка и дъщеря е невероятна, прецени набързо той, ала сходството помежду им спираше дотук.

— Обзалагам се, че ще вечеряме японски специалитети — рече Брейди и намигна на Кас, като се питаше дали мушкатото, затъкнато в огненочервената й коса, ще се клатушка застрашително цяла вечер или все пак ще цамбурне в най-близкия аквариум.

Кас го потупа по рамото.

— Позна, момчето ми, и от самото начало искам да създам съответната атмосфера. Ако обичате оставете обувките си ей тука.

— Съжалявам — прошепна Джулиет, докато се събуваха на мраморния под в преддверието.

— Няма нищо. Очаквам една вечер от категорията „онези незабравими преживявания, които обогатяват ума и духа“.

— Хайде, идвай сега. — Кас го хвана за ръка и го въведе в хола.

— О, чудесно е! — Брейди се усмихна и разроши с крак пухкавия бял мокет. Майката на Джулиет очевидно е самата ексцентричност, но въпреки бурното посрещане, трябваше да признае, че тя му харесва.

— Сигурна съм, че двамата с теб ще се спогодим — обяви Кас, — а аз на секундата преценявам хората.

Тя мина на слалом между шарените възглавнички, пръснати навсякъде по пода и застана в безупречен лотос до лъскавата черна японска масичка. Брейди и Джулиет я последваха.

Джулиет отдавна бе свикнала с това, че майка й не държи столове в хола и не виждаше смисъл да я превъзпитава, но не можеше да не се запита какво си мисли Брейди. Погледна го крадешком. Той бе изцяло погълнат от Кас и сполучливо даваше вид, че се забавлява.

— Сега — започна майка й, — искам чуя всичко за сватбата. Първо, кога ще е голямото събитие?

Джулиет извърна глава към Брейди. Изобщо не бяха говорили за това.

— По-другата събота — най-спокойно отвърна той.

— По-другата! Искаш да кажеш почти след седмица?

Цветето се заклати неспокойно.

— Аз те предупредих, че искаме да го направим съвсем скоро — побърза да се намеси Джулиет.

— Предупреди ме, но не очаквах, че „скоро“ означава веднага. Аз май научавам в последния момент. — Тя изгледа дъщеря си изпитателно.

— Не. Е, може би да. — Джулиет умишлено избягна погледа на Брейди. — Виж, и двамата сме толкова заети…

— Надявам се, не чак толкова, че да забравите за медения месец. Ще имате меден месец, нали?

Меден месец? Джулиет изобщо не се бе сетила за тази подробност.

Меден месец! По дяволите! — сепна се Брейди. Ами да. Обикновено сватбите завършват с меден месец. Двамата заговориха едновременно.

— Не! — едва не извика Джулиет.

— Да! — заяви категорично Брейди.

Кас ги изгледа последователно.

— Последно? Да или не?

Джулиет предпочете да замълчи, за да не стане още по-голяма бъркотия. Няма и съмнение, че майка й вече е изпълнена с подозрения.

— Да — заяви Брейди. — Естествено, че ще изкараме меден месец.

Джулиет го погледна изненадана.

— Така ли?

— Вие май не сте се разбрали по този въпрос — не пропусна да отбележи Кас. Джулиет вдигна рамене и майка й се обърна към Брейди. — И къде ще идете?

— В Кармъл. — Надяваше се да има свободна стая. — Пазех го за изненада — поясни той на Джулиет.

— О, дано не съм развалила всичко — възкликна Кас, после добави замечтано: — Кармъл! Колко романтично! — Зелените очи, същите като на дъщеря й, светнаха от вълнение. — Океанът, хълмовете, малките магазинчета… Това трябва да се полее. — Тя скочи и изчезна в кухнята.

— Брейди! — изсъска Джулиет. — Не ме предупреждаваш кога ще е сватбата, приказваш за меден месец. Не съм се съгласявала за никакъв месен месец, ясно ли ти е? В договора няма нито дума за Кармъл.

— Не съм аз виновен. Идеята беше на майка ти.

— Но Кармъл ти го измисли!

— Тихо. Нищо не мога да направя. Майка ти съвсем основателно изтъкна, че след сватбата обикновено следва меден месец.

— Това не означава, че аз ще приема.

Брейди се ухили насреща й.

— Нали искаш дете? Кармъл може да постави едно добро начало…

Джулиет почувства как се изчервява. За щастие точно в този момент майка й се появи с таблата, върху която се мъдреха три порцеланови купички и чиния суши.

— Топло саке — обяви Кас, като ги подреждаше на масичката. — За дълго и щастливо бъдеще! — Погледна Брейди, после спря очи върху дъщеря си. — Милинка! — възкликна радостно след първата глътка. — Явно сватбата ще ти се отрази добре. Я виж какъв хубав цвят имаш… Откога не си изглеждала така.

Джулиет замръзна от страх да не се задави.

— За нас! — добави своя тост Брейди, който вече наистина се забавляваше. Наведе се към нея, целуна я по бузата и Джулиет усети как кръвта й закипя.

Престани! — заповяда си наум Джулиет. — На секундата престани!

— Вие двамата сте родени един за друг — обяви Кас. — То си личи, само да ви погледне човек. Но за да няма никакви съмнения, ще се допитаме до звездите.

— Кас! — викна Джулиет. Изобщо нямаше желание да слуша хороскопи. И без това всичко е една ужасна измишльотина.

— Сериозно! — възкликна ентусиазиран Брейди и вдигна очи от чинийката соев сос, в която старателно топеше парченце суши. — В зодиите пише ли за такива неща? Аз съм Риба, пети март.

— В зодиите всичко пише. Нищо, че Джулиет не им вярва. Само че ще ми трябват няколко дни да открия моята астроложка. Все изчезва нанякъде. — Кас се изправи грациозно. — Сега ще ви помоля още веднъж да ме извините. Отивам да донеса суки-яки.

— Ще ти помогна. — Джулиет скочи, готова на всичко, само и само да не остане насаме е Брейди.

— За нищо на света, Джулиет. Сядай долу. Трябва да забавляваш годеника си. Аз няма да се бавя.

Джулиет се отпусна отчаяна върху жълтата копринена възглавничка и с крайчеца на окото си погледна към тъй наречения си годеник. Но той явно си мислеше за друго.

— Хубаво е да те види човек такава послушна — подхвърли след малко с хитра усмивка. — Майка ти е фантастична.

— Не бих използвала точно тази дума — отсече хладно Джулиет.

— Значи я подценяваш. Едно нещо обаче не мога да си обясня.

— Само едно?

Брейди не й обърна внимание.

— Обясни ми как такава артистична душа като Кас Кавано е отгледала и възпитала такава дъщеря?

Джулиет изви очи към тавана. Сама често си задаваше този въпрос.

Вечерта напредваше. Брейди и Кас се бяха впуснали в оживена дискусия за детския свят като поле за творческа изява, а Джулиет слушаше мълчаливо. Щеше й се да не се бяха харесали толкова много. Това само ще усложни нещата, като дойде време за развода.

В колата на връщане Брейди развълнувано коментираше илюстрациите, върху които работеше в момента Кас. Страховете на Джулиет ставаха още по-осезателни.

Няма да има никакво посещение в Бостън, а контактите със собствената й майка ще бъдат сведени до минимум. Бракът ще остане една нищо и никаква формалност и толкоз!

Наближаваха апартамента й и Брейди също се умълча. Усещаше, че е обезпокоена, а това, че той самият прекара чудесно, с нищо не би могло да помогне. Дори не посегна да я докосне, като се сбогуваха. Ще изчака тя да му се обади, което ще бъде доста скоро, тъй като до сватбата остава малко повече от седмица.

Брейди се подсмихна и потегли по смълчаната улица.

Очертава се да стане много забавно. Двама души, които нямат никакво желание да се женят, покорно минават през всички процедури. Всъщност, в известен смисъл е направо ужасно.

Жалко, много жалко, че съдбата не го срещна с Джулиет при други обстоятелства. Наистина му харесваше. Но тази сватба ще развали всичко.

Брейди зави зад ъгъла и натисна газта. Фил беше прав. Никак няма да е лесно.

Чак на следващия ден Джулиет осъзна, че покрай притесненията си така и не попита Брейди кога точно ще е сватбата, нито пък разбра нещо за този измислен меден месец, който й натресоха.

— Какво по-точно те интересува? — попита той, когато му се обади по телефона.

— О, някои незначителни подробности. Часът и мястото на бракосъчетанието, например. Мисля, че имам право да знам.

— Три и половина след обяд, следващата събота. Гири Стрийт, приемната на съдия Болдуин — изрецитира той.

Джулиет записа всичко в тефтера със задачите и изведнъж се разсмя.

— Какво има? — обади се Брейди.

— Нищо — рече, като гледаше страницата пред себе си, — само дето е малко странно да записваш в бележника си датата на собствената си сватба, точно както си отбелязваш часа за зъболекар.

— Ами нали ти сама каза, че всичко това е само една сделка?

— Да… — Джулиет замълча. Но сега нещата изглеждаха по-различно. Пое въздух и продължи делово: — Така, искам да знам също и плановете за медения месец. Може да се наложи да си променям графика.

— Просто си освободи седмицата след сватбата — разпореди се Брейди.

— Цяла седмица? — Джулиет занемя и се втренчи в прилежно запълнената страница на календара. — Ти се шегуваш. Всеки ден имам записани по няколко срещи, а и се подготвям за две дела. Не е възможно да отсъствам цяла седмица.

Брейди остана невъзмутим.

— В най-лошия случай за един меден месец трябва поне една седмица.

— Какво ще кажеш да е петък, събота и неделя?

— Не — отсече непоколебимо той. — Минимум седмица.

— И какво ще правим толкова време? — Джулиет съжали за думите си в мига, в който излязоха от устата й.

От другата страна настъпи многозначителна пауза.

— Очевидно се налага да обсъдим някои неща — заяви Брейди с глас, който по никакъв начин не подсказваше каква ще е темата.

Защо пък не? — рече си Джулиет.

— Можем да поговорим, докато вечеряме — продължи Брейди, — ще дойда да те взема в осем.

Джулиет се намръщи. От бюрото си в кантората можеше да бъде твърда и да се пазари далеч по-успешно, отколкото в ресторант.

— Не бихме ли могли да поговорим сега?

— Имам среща след точно… Всъщност вече съм закъснял. До утре.

Джулиет бавно постави слушалката. Не трябва да отстъпва. Цяла седмица меден месец! Просто не е необходимо. Ще помоли Линда да я замести няколко дни, но не би могла да прекалява от самото начало.

Линда вече трябваше да се появи. Миналата седмица остана вкъщи, за да сложи всичко в ред, както сама се изрази и да изчака ремонта на офиса. Вчера пристигнаха нещата й — няколко разглобени етажерки, десетина кашона с книги и едно бюро. За днес предвиждаше „ориентиране в обстановката“.

Бяха говорили по телефона един-два пъти, но Джулиет умишлено не спомена за предстоящата сватба. По-добре ще е да обсъдят това, като се видят.

Вратата на новия офис бе отворена и Джулиет завари съдружничката си по дънки и тениска да зачуква с тока на обувката си едно непокорно рафтче.

— Добре, че запазих тия шкафове, като напуснах работа — обади се Линда и нанесе последен удар. Джулиет обходи с очи кашоните по пода.

— Донесла си книги като за цяла библиотека.

— Изглеждат много, защото са накуп. — Линда избърса ръце в дънките.

— Другата седмица вече ще си се наредила. Какво ти е разписанието за по-следващата?

— Волна птица. Бавачката е просто ангел. С Джени са неразделни, а и Пол постепенно свиква. Защо? Имаш ли нещо предвид?

Джулиет се поколеба и започна отдалеч:

— Ами… Казах ти, че като се срещнахме с Брейди, всичко изглеждаше наред.

— Да, и не сподели нищо повече със старата приятелка — прекъсна я Линда. — Какво стана после?

— Другата събота се женим — обяви Джулиет. И това ако е заобиколен начин!

— Ще се жените! — извика Линда. — Но ти изобщо не го познаваш.

— Работата е по-различна — побърза да поясни Джулиет. — В завещанието на баща му било казано, че семейната фирма ще стане собственост на Брейди единствено при условие че се е оженил преди да навърши тридесет и пет години. Затова е отговорил на обявата ми. Той ще стане баща на детето ми, но аз трябва да съм омъжена за него в продължение на шест месеца.

— Ти се шегуваш! — Линда я гледаше смаяна, после поклати глава. — Знаех си аз, че има нещо съмнително. Прекалено идеален е.

Джулиет закрачи из стаята.

— В началото бях категорично против, но като помислиш, не е чак толкова зле. Няма да е истински брак, просто споразумение в рамките на шест месеца. А и както той сам изтъкна, така ще е по-добре и за детето, когато порасне.

— Не мога да повярвам, че ти ми говориш това! — Линда се отпусна тежко на единствения стол, все още увит в амбалажна хартия. — Чакай, чакай, кога каза, че е сватбата?

— Другата събота.

— О, Джулиет, няма да мога да дойда! Баща ми навършва шестдесет и пет години и майка ми подготвя големи изненади. Ще ме убие, ако не отида.

— Няма нищо. Всъщност, аз и не очаквам да дойдеш. — Тя сви рамене. — Сватбата няма да е истинска. Просто ще се явим пред съдията и толкоз.

— Кога ще ме запознаеш?

— Нямам представа. Виж, не е чак толкова важно, а и ще трае съвсем малко, само докато забременея. Така е по договор. Изобщо нямам намерение да се вживявам.

— Струва ми се, че ти вече си се вживяла достатъчно. Сигурна ли си, че все още искаш всичко това?

— Защо не? — попита Джулиет, макар че всъщност се разкъсваше от колебания.

— Нещо тук не е както трябва. Просто имам чувството, че се забъркваш в нещо ужасно сериозно. Кас на какво мнение е?

— Не може да си намери място от радост.

— Ти… не й ли обясни… ситуацията?

— Не, така и не се реших. И това се оказа грешка, защото тя веднага покани Брейди на вечеря, после го заразпитва за медения месец. Той пък като изтърси „Кармъл“… Така че след сватбата заминаваме. — Джулиет приседна на ръба на бюрото и погледна Линда. — Мисля си, дали не би могла да поемеш част от работата ми…

— Разбира се. Обаче трябва да ме подготвиш за делата, които движиш в момента. И не се притеснявай. Не бързай да се връщаш. Щом ще се омъжваш за него, не е зле все пак да го опознаеш.

— Не, не, ще останем само няколко дни. Аз ще ти подготвя всичко, което ще ти е нужно, а другата седмица ще седнем и ще го обсъдим най-подробно. — Джулиет тръгна към вратата, но рязко спря. — Още едно нещо, докато не съм забравила. Помниш ли тук идва една руса жена, доста потисната? Май се появи точно първия път, когато ти дойде.

Линда се замисли, после възкликна:

— Да, да… Висока, слаба, би могла да мине за хубава…

— Снощи дойде пак, но аз тъкмо тръгвах и нямах време да й обърна внимание. Не съм я вписала в картотеката, защото не пожела да си каже името. С две думи, иска децата й да бъдат поверени на нея, но има проблем с алкохола. В нея обаче има нещо, Линда… Толкова е самотна и нещастна.

— Ясна ми е ситуацията. Внимавай да не се разчуе каква си мекушава, че и двете ще умрем от глад.

Джулиет се разсмя и се прибра в своя кабинет. Отдавна беше време да си намери съдружник и Линда бе най-добрият избор.

Тя въздъхна. Всичко се нарежда, както го бе замислила. С изключение на тая сватба, но тя е само незначително препятствие по избрания път.