Сали Брадфорд
Споразумението (4)

Четвърта глава

През цялата седмица Брейди беше много зает и остана в града. Чак в събота се прибра в крайбрежната си къща на Халф Мун Бей и веднага тръгна през плажа към Фил, като се любуваше на чайките и с жаден поглед поглъщаше притихналия океан. Двамата имаха намерение да излязат за риба с яхтата на Фил, но Тими се разболя от вариола и баща му вече десет дни го гледаше у дома.

Докато се изкачваше по дюната, на която бе кацнала къщата, Брейди още веднъж опипа джоба на якето. Там беше договорът, който му изпрати Джулиет. Страшно много му се искаше да я види пак, но преди това трябваше да подготви своя вариант на споразумението. Разчиташе, че Фил иде може да отдели време да му помогне.

В другия джоб бяха черната състезателна количка за Тими и моторчето, за което мечтаеше Майкъл. Брейди винаги носеше нещо на децата. И на тях никак не им беше лесно, откакто майка им ги напусна.

Той забави крачка. Все още не можеше да си обясни какво се случи между Фил и Ейлийн. Всички ги смятаха за идеална двойка — щастливи, влюбени, с две чудесни момченца…

Но по едно време Ейлийн започна все по-често да посяга към чашката, всичко тръгна наопаки и накрая просто ги изостави. Вероятно подобни истории са наплашили Джулиет от семейния живот.

— Брейди! Брейди! — Викът отгоре го предупреди, че трябва да поеме седемгодишния хлапак, който се промуши изпод парапета на верандата и сияещ от радост тупна в ръцете му.

— Тими има шарка и е много грозен! — обяви тържествено Майкъл, докато Брейди го изтупваше от пясъка. — Носиш ли ми моторчето?

— Естествено! — Той бръкна в джоба си и му го подаде. Добре че не го беше забравил. — Искам да го изпробваш и да ми кажеш дали работи по-добре от предишния. Непременно трябва да знам.

— Няма проблеми! — Малчуганът хвана ръката му. — Ела да видиш Тими. Ама татко не дава да му се смеем! — добави важно Майкъл. — Само че аз не мога да се сдържа, адски е смешен, такъв един целият в пъпки…

Фил, препасан с шарена престилка, стоеше приведен над някаква тенджера в кухнята.

— Брейди! Идваш тъкмо за обед! — Той весело махна с лъжицата, зарадван от възможността да поприказва с някого. В такива моменти сякаш започваше да разбира Ейлийн.

Щом зърна тенджерата, Майкъл изплези език, завъртя се и хукна да пробва мотора.

— Тая седмицата май ти е дошло нанагорно — подхвърли със съчувствие Брейди.

— Меко казано… — Фил сръчно започна да сипва от тенджерата в купичките. — Откак Тими се разболя, госпожа Кампанели не припарва тука. — Едва сега си даваше сметка колко много разчита на грижовната италианка, която бе истинско спасение за него и за децата, откакто Ейлийн я нямаше.

— Сега разбирам защо цяла седмица не си се мяркал в кантората — рече Брейди, като се питаше дали Джулиет има представа колко много ще зависи от бавачките.

— Дошъл си да ме видиш колко съм смешен ли? — обади се приглушен глас. Изпод овехтялото синьо одеяло се показа малка ръчичка и го задърпа за ръкава.

Брейди клекна и внимателно отметна завивката.

— Ни най-малко, Тими. Просто се отбих насам.

— Ами тогава защо ме гледаш?

Брейди потисна усмивката си и извади играчката.

— Защото искам да разбера дали ще ти хареса новата кола. — Майкъл беше прав. Брат му наистина изглежда много смешен.

Изпълнен с подозрение. Тими пое количката и я разгледа.

— Искаш да я изпробвам, нали?

— Ще съм ти много благодарен.

— Добре. — Тими беше самата сериозност. — Само дано да е по-яка от предишната, оная отдавна се разпадна. — Тръгна към стълбите, метнал одеялото върху главата си, влачейки го след себе си.

— Вземи си обяда — провикна се Фил подире му и му връчи купичката, после се обърна към Брейди. — Да те почерпя и теб, а?

— Благодаря, вече обядвах. Имам нужда от помощта ти, стига да не си прекалено зает…

— Няма проблеми. — След цялата тази седмица с децата, беше истинско облекчение да си спомни, че има и професия. — Ела в кабинета. Страшно съжалявам за риболова. Вчера един съсед донесе страхотни парчета.

— Има време. Все нещо ще остане и за нас.

Брейди внимателно заобиколи една застрашително наклонена кула — безспорно доказателство за инженерните заложби на Тими. Винаги влизаше в кабинета на Фил с усмивка. Когато Ейлийн живееше тук, тази стая бе царството на Фил — книги, дървена ламперия, мебели от естествена кожа… За една година от всичко това нямаше и помен. Върху старото писалище с подвижен капак и сега имаше документи, но те бяха затиснати с някакъв камък, боядисан в зелено, стъклата на библиотеките не се виждаха от рисунки, а навсякъде по пода се търкаляха играчки.

— Извинявай, страшно е разхвърляно. Тази седмина Тими направо се пренесе тук.

Брейди мълчаливо се наведе над старинния кестенов скрин до прозореца и разгледа снимките — момчетата, Ейлийн, с развята от вятъра руса коса, въодушевена, стиснала в ръка най-голямата риба, която е виждала в живота си.

— Чували ли сте се напоследък? — попита Брейди, загледан в лицето й.

— Напоследък не. Преди два-три месеца, когато ми се обади последния път, беше много зле. — Фил премълча, че оттогава няколко пъти се опитва да я открие. Казаха му, че била келнерка в един ресторант в Тендърлойн, но напуснала, без да остави адрес. Струваше му се съвсем безсмислено да я търси повече. Толкова време мина… Но сега, когато ядът му се бе поуталожил, все по-често си задаваше въпроса какво става с Ейлийн.

— Защо държиш тая снимка? Не ти ли става още по-тежко?

— Май наистина трябва да я махна. Но на момчетата ще им бъде мъчно. Продължават да се надяват, че ще се върне.

— А ти надяваш ли се?

Фил се отпусна тежко в един кожен стол.

— Труден въпрос — промълви с въздишка. Не знаеше. Искаше само снимката на Ейлийн да си седи там, върху кестеновия скрин, където е била винаги и нямаше желание да мисли защо.

— Предполагам, че щом си обичал някого, любовта не може да си отиде просто ей така — замислено каза Брейди.

Фил кимна тъжно.

— Не си отива, вярно е. Можеш да мразиш постъпките на този човек, и самия него можеш да мразиш, но има моменти, когато… — Фил погледна снимката замислено. Последните седмици, преди Ейлийн да си отиде, животът им беше такъв кошмар! Не можеше да си представи как след всичко това нещата биха могли да се променят. Дори не знаеше дали иска тя да се върне. Не, в състоянието, в което е в момента, категорично не. И все пак усещаше, че не може да я отхвърли завинаги от сърцето си.

Брейди впери поглед през прозореца към безлюдния плаж и заговори сякаш на себе си:

— Когато обичаш, даваш на другия частица от себе си и после никога не си я получаваш обратно.

Замисли се за двете жени, които бе обичал. И двете се бяха размили в избледнял горчиво-сладникав спомен, но въпреки това частица от него бе останала при всяка, а вероятно и той носи по нещо от тях.

Наведе се и събра шепа моливи, захвърлени на стола. Разбираше защо на Фил му е трудно да говори за Ейлийн, независимо колко време е минало. Беше си отишла, но и сега продължаваше да бъде част от живота му.

Фил извърна глава от снимката на жена си и смени темата:

— Кажи сега с какво мога да ти помогна.

— Трябва ми договор — заяви Брейди и се облегна назад.

— Нови проблеми с патентите?

— Не. Помниш ли обявата в Бей Сити Магазин?

Не беше необходимо да казва повече, Фил едва не скочи.

— На оная дето искаше бебе? — Брейди не беше споменавал нищо оттогава и Фил си мислеше, че се е отказал.

— По дяволите, Брейди! Не се забърквай в тая глупост!

— Ти може и да я познаваш — продължи Брейди, като го наблюдаваше внимателно. — Казва се Джулиет Кавано.

Името бавно стигна до съзнанието на Фил. Брейди слушаше как старият дъбов стенен часовник отмерва тишината.

— Джулиет Кавано? — повтори Фил. — По бракоразводните дела?

— Точно тя.

Фил поклати глава.

— Невъзможно. Има някаква грешка. — Не я познаваше добре, но имаше представа как изглежда и това стигаше. Жена с такава външност не би прибягнала до обяви за мъж. — Сигурно работи за някоя…

— Не. И аз първо това попитах. Беше съвсем откровена и съвсем категорична. Иска дете, не желае брак. Решила, че това е единственият начин.

Фил се почеса по темето.

— Ама че работа. — Трябваше да признае, че този факт променя картината, макар и не много. — Няма да има особена полза от нея, щом не ще да се омъжва — отбеляза той.

— Зависи колко си умен ти и колко съм убедителен аз. — Брейди извади договора на Джулиет и му го подаде. — Всичките й условия са изброени тук. Чети.

Докато Фил прелистваше договора, се появи Тими, все така скрит в одеялото, и без нито дума се сви в скута му. Баща му машинално го погали по гърба. Момченцето загърна още по-плътно главата си, пъхна палец в уста и премрежи очи. Фил продължаваше да чете, като следеше текста с пръст.

— Ако не го бях видял с очите си, за нищо на света не бих го повярвал — измърмори той.

— Това, което искам от теб — обади се Брейди, — е да добавиш една-единствена клауза — да бъдем женени в продължение на шест месеца. След този срок всяка от страните може да разтрогне брака.

Фил се облегна и заклати глава.

— Така-а-а. И тогава ти ще си вече на тридесет и пет и ще имаш пълен контрол над Талкот Ентърпрайзис. Хитро, хитро, приятел, с изключение на някоя и друга клопка.

— Като например? — подкани го Брейди. Беше се подготвил за спор.

— Като например, че в съда този договор няма да струва пукната пара.

Брейди се усмихна. Това беше най-малката му грижа.

— Няма да се наложи. До съд няма да се стига. Джулиет никога няма да го оспори. Тя ненавижда брака. Всичко ще бъде само фиктивно.

— Тогава да погледнем проблема от друга страна. — Фил оправи одеялото на детето, заспало в скута му. — Как ще се разделиш със собственото си дете? Би ли могъл да обърнеш гръб на Тими, ако беше твой?

— Изобщо няма да виждам детето! — възрази Брейди, по-рязко отколкото възнамеряваше.

Фил основателно изтъкна този аргумент — познаваше го прекалено добре. Брейди погледна Тими — черна коса, кръгло личице, изненадващо квадратна челюст, толкова прилича на баща си… Как ли ще изглежда собственото му дете? Никой ден ще разбере. Но няма да е този път. Този път, напомни си той, няма да е истинско, защото изобщо няма да види бебето. Ще се погрижи това да не се случи за нищо на света.

Фил седеше мълчаливо, сякаш му даваше последна възможност да премисли. Знаеше, че Брейди не е чак толкова самоуверен, колкото се старае да изглежда. Освен това знаеше, че бебето няма да е единственият проблем.

— Сега, след като сме наясно коя е и каква е жената — започна той, като гледаше приятеля си прано и очите, — съществува още една опасност. Я си представи, че се влюбиш в нея! Нали не желаела никакво обвързване. Тогава?

Брейди изобщо не бе мислил за подобна възможност.

— Тук няма място за чувства. Признавам, бива си я, но да не е единствената? Хубави жени — колкото щеш! По дяволите, ако всичко зависеше от едната хубост, досега отдавна да съм се оженил и да съм забравил тази история.

Фил го гледаше скептично, но не каза нищо.

— Виж — продължи Брейди, — аз й трябвам заради детето, тя ми трябва заради завещанието. Това си е сделка и нищо повече. Тук въобще не става дума за любов.

Фил се изправи заедно с Брейди и поклати глава.

— Искрено се надявам да си прав, приятелю, защото цената може да се окаже непоносимо висока. — Нямаше какво друго да каже, за да го разубеди.

Няколко минути по-късно гледаше как Брейди се отдалечава по плажа. Това, от което той има нужда, е истинска съпруга и нормално семейство.

Още като прочете първата страница на договора, Фил го хвърли на бюрото. По дяволите! Семейният живот е достатъчно труден и без да го започваш с такъв камък на шията. Може би това бе проблемът им с Ейлийн. Камъкът се е оказал твърде тежък за нея. Бяха прекалено млади, децата се появиха прекалено рано.

Той се взря в снимката на скрина. Всички, дори и Брейди мислеха, че Ейлийн се смее от радост, защото с уловила такава огромна риба. Но съвсем не бе така. Тя цъфтеше от щастие, защото беше бременна с Майкъл. Имаха годишнина от сватбата и пазеше новината за изненада. Най-големият подарък в живота му!

Тогава всичко бе толкова хубаво… Защо не можа да продължи? Фил искаше само едно — Ейлийн и децата. Да вървят по дяволите и къщата, и яхтата, и клуба, че дори и кантората. Би дал всичко, за да си върне онзи живот.

— Мамо? — Клепачите на Тими трепнаха и палецът му се измъкна от устата.

— Мама не е тук.

Измъчваха го тези думи. А откак Тими се разболя толкова пъти трябваше да ги повтаря.

— Кога ще си дойде? — мърмореше сънено Тими.

— Не знам. — Фил отново се взря в снимката. Няма съмнение, ужасна каша забъркаха двамата с Ейлийн. Ако Брейди си мисли, че от неговия идиотски план ще излезе нещо по-добро, нека опита.

 

 

В понеделник сутринта Фил изпрати по куриер договора на Брейди. На закачената с кламер бележка пишеше: „Инато магаре си, ей! Успех! Стискам палци. Фил“.

Брейди се изсмя гръмко и се пресегна към телефона. Време е за среща с Джулиет. След няколко позвънявания секретарката й най-после се обади и го уведоми, че госпожица Кавано е в съда и ще се върне най-рано след час. Той я засипа с въпроси и въпреки протестите й, остави шифровано съобщение, след което веднага затвори.

Когато Джулиет се прибра, на бюрото на Алис седеше Линда със сандвич в ръка.

— Спри! — викна тя още от вратата. — Днес е първият ти работен ден и съм те поканила на обяд, помниш ли?

— Да, но си заета — отговори Линда и отпи глътка кола.

— Какво имаш предвид? — Джулиет остави куфарчето на земята и разхлаби колана на шлифера.

— Виж какво ти е оставила Алис. — Линда посочи листчето, което бе оставено най-отгоре на бюрото и Джулиет го прочете:

„Юниън Скуеър. Север. Пладне. Пейка. Голям бор. Химикалка. Брейди.“

Точно това очакваше. Обзе я неудържима радост и в следващия миг потръпна от ужас. Той ще го направи. Ще подпише договора за нейното дете. Нещо е накарало Брейди Талкот да се реши на това. Едва ли е само любопитство. Скоро ще стане майка!

Джулиет усети, че все още се взира в бележката, а Линда я гледа усмихната.

— Полазиха те тръпки, а? — подхвърли дяволито.

— Не, разбира се. Просто се изненадвам, че наистина се е решил на тази стъпка.

— Имам странното усещане, че ти май започна да го харесваш. От това, което ми каза, и от проучванията на Хари, той съвсем не е за изхвърляне. Само един въпрос — как му е хрумнало да се срещнете в парка в такова време?

Джулиет погледна мъглата, която се кълбеше зад прозореца.

— Нямам представа. — Отново взе бележката и я прочете внимателно.

— Също така, имам усещането, че те сварва неподготвена. Ръцете ти треперят.

— И твоите щяха да треперят, ако някой изведнъж ти каже, че ще ставаш майка.

Линда лапна един картоф.

— Та като стана дума за майките, какво каза Кас по въпроса?

— Кас ли?

— Да. Кас… Майка ти… Как прие новината… за бебето? — Линда поклати глава. — Господи, ти загуби и ума и дума!

— Нищо подобно. Просто си мислех как да ида — пеш или с такси. Освен това, още не съм казала на Кас. Не съм имала удобен случай.

— Аха. Май ще е по-добре да се разходиш. Студеният въздух може да те върне на земята.

— Все едно не съм те чула — отвърна Джулиет, но все пак събу кафявите обувки и извади овехтели маратонки. Загърна шлифера над зелената вълнена рокля и машинално посегна към куфарчето. Веднага се сети, че то няма да й трябва. Договорът е у Брейди, а от друго няма да има нужда. Всъщност дори и чантата няма да й трябва.

— Да свърша нещо, докато те няма? — предложи Линда.

— До четири часа ще е спокойно.

Линда допи колата и пусна картонената чаша в кошчето.

— О, за малко да забравя. Търси те някаква жена. Казах й, че ще се върнеш всеки момент, но тя не пожела да чака. Дори не си остави и името.

— Горе-долу наш ръст, слаба, руса, с къса коса?

Линда кимна.

— Беше веднъж тук. Не се притеснявай. Сигурно ще дойде пак. Между другото, можеш да прегледаш папките върху бюрото ми. След седмица вече ще имаш собствен кабинет.

— И отново ставам адвокат! — засмя се Линда.

— Съжалявам за обяда — викна през рамо Джулиет и пое към асансьора.

Гмурна се в студения въздух и закрачи бързо. Само след минута се зарадва, че реши да върви пеш. Чувстваше се ободрена и свежа, въпреки гъстата мъгла, която полепваше по нея.

Близо до парка, вятърът духна откъм гърба й и косата й се разпиля по лицето. Джулиет прихна, обърна се и тръгна заднешком докато дългите кичури се върнат на мястото си, за да ги напъха в яката на шлифера. Когато отново се обърна, й хрумна, че такова нещо не й се бе случвало от дете.

Стъпките й сами се ускориха. Идеята да се срещнат навън в такова време бе повече от абсурдна, по постепенно започваше да й харесва. Няма нужда да ходят никъде. Само един подпис. Е, може и да си поговорят малко или да отидат да обядват, един вид да се опознаят, преди да определят по-нататъшните си срещи. Но преди всичко деловата част.

Още щом зави зад ъгъла, Джулиет го видя. Седеше на пейката, точно срещу чудесния бор, както беше обещал. Решителните й крачки се забавиха. Брейди хвърляше пуканки на пърхащите край него гълъби. Вратовръзката му висеше накриво, якето му се ветрееше, косата му бе паднала на челото. Наведе се напред, за да примами един охранен сив гълъб с пуканки от дланта си.

Бъди делова, напомни си тя. Всичко това е само бизнес.

— Здрасти — подвикна с усмивка Брейди и с един поглед я погълна цяла — извивката на глезена над маратонките, косата, прибрана в яката, руменината по бузите. Всеки път му се струваше все по-красива. — Сядай, че гълъбите ще ти вземат мястото.

Като внимаваше да не издаде вълнението си, Джулиет бавно приближи.

— Май наистина не можеш да се отървеш от обожателки — подхвърли шеговито и отпъди с ръка гълъбите.

— Просто вроден магнетизъм и… пуканки. Искаш ли? — Той й поднесе шарената кутия.

— Не, благодаря.

Въпреки твърдото си намерение да се съсредоточи единствено и само върху договора, не можеше да пропусне чаровната усмивка, разпалваща весели пламъчета в очите му.

Изведнъж потръпна. Какво прави? След няколко минути договорът ще е подписан и… И тогава какво? Досега изобщо не се бе замисляла как точно ще стане всичко. Просто беше решила, че нещата ще се развият както см му е редът и след девет месеца, плюс-минус седмица-две, ще роди. Но кога, къде и точно как ще се осъществят… контактите им… Тази част от плана не й бе съвсем ясна. Може би умишлено не искаше да мисли за нея.

Брейди се наведе към един гълъб и кракът му се притисна до нейния.

Къде ще го направят? Ще я заведе ли на вечеря преди това? Това не влиза в договора, разбира се. А може би очаква тя да го заведе на ресторант…

Гълъбът се отдалечи подскачайки и Брейди отново се отпусна назад. Рамената им се докоснаха.

Трябва да се стегне. Всичко ще се нареди. Първо договорът!

— Носиш ли го? — подхвърли възможно най-невъзмутимо.

— Кое? — Брейди изсипа съдържанието на кутията направо в устата си и я хвърли в кошчето с безпогрешна парабола.

Джулиет пое дълбоко въздух.

— Договора. — Коремът й се сви. Започваше да се чувства неловко. — Споразумението за нашето… нашия… ъ-ъ-ъ… — По някаква необяснима причина думите й се изплъзваха.

— А, това ли! — Той се изправи и измъкна листовете от вътрешния джоб на якето.

Облекчена, Джулиет го пое от ръцете му.

— Предполагам си го подписал.

Тъкмо тези думи чакаше Брейди.

— Още не. Искам да включим още една клауза.

Джулиет смръщи вежди.

— Мислех, че ще се обадиш, ако искаш да променим нещо. Можем да го добавим като приложение, стига да не съществено.

— Вероятно ще е необходимо първо да го обсъдим. Ти сключваш този договор, защото желаеш да имаш дете, нали? — Джулиет кимна. — Значи, за да постигнеш тази цел, би трябвало да си готова и на някои компромиси.

— Какво искаш да кажеш? Ако парите не са достатъчно…

— За парите изобщо забрави! Аз тях не ги броя за компромис.

У Джулиет вече наистина се появи тревога. Примами я в парка, защото щял да подпише, а сега започва да шикалкави. Тя се напрегна да си спомни точно какво беше записала секретарката. Честно казано, единствената връзка с договора беше химикалката.

— Какво по-конкретно искаш да направя? — попита тя.

Брейди я погледна право в очите.

— Искам да се омъжиш за мен.

Първите няколко мига тя остана като вкаменена. После скочи на крака и застана срещу него разтреперана от ярост.

— Нито за секунда не е ставало дума за женитба и не виждам от къде на къде ще обсъждаме такова нещо сега! В договора всичко е ясно написано. Аз те наемам да станеш баща на детето ми. Ако не ти харесва, прав ти път!

Без да откъсва очи от нея, Брейди бавно се наведе напред и сложи длани върху коленете си.

— Това са твоите условия. Сега ще чуеш моите — отсече тихо. — Ако ще ставам баща на детето ти, първо ще се оженя за теб. И ако седнеш и ме изслушаш, ще разбереш защо.

— Можеш да си приказваш колкото искаш, но това нищо няма да промени. — Джулиет седна на крайчеца на пейката, възможно най-далеч от него.

— Когато баща ми умря, той завеща Талкот Ентърпрайзис на мен, но при едно условие. Беше си домошар и искаше и аз да съм такъв. С възрастта ставаше все по-деспотичен.

— Не виждам връзката.

— Защото още нищо не си чула. — Той изтърси падналите парченца от пуканки от панталона си. — В завещанието баща ми е включил клауза, според която, за да наследя фирмата, трябва да съм се оженил преди да навърша тридесет и пет години. В противен случай компанията ще бъде продадена и парите ще бъдат използвани с благотворителна цел.

— Но такова завещание лесно може да се оспори.

— И вероятно успешно. Обаче аз ще се влача по съдилища с години.

— Независимо от всичко идеята е безумна. Ако си мислиш, че ще се оженя за теб само защото…

— Всъщност, има още една причина — прекъсна я Брейди. — Опитай се да видиш нещата в истинската им светлина. Детето ти ще порасне. Няма ли да е по-лесно, ако можеш да му кажеш, че си била омъжена, когато се е родило? — Този довод бе обмислен предварително, но в гласа му прозвуча увереност, която учуди дори самия него.

Джулиет се поколеба. Досега не й бе идвало наум.

— Времената са други. Бракът вече няма никакво значение — защити се тя. Винаги бе вярвала в това. Трябваше да вярва. Иначе планът не би могъл да се осъществи.

— Не ме интересува колко се е променил светът — отсече твърдо Брейди. — На детето ще му е по-добре, ако има баща — законен баща, като всички други.

— Сега остава да кажеш, че трябва да носи и твоето име.

Брейди трепна. Това му хареса. Но след като тъй и тъй няма да вижда детето, не би могъл да има такива претенции.

— Все ми е едно как ще го кръстиш. — Бръкна в джоба си и извади грижливо сгънати листове. — Адвокатът ми е подготвил моя вариант на договора.

Джулиет стисна юмруци. Зелените очи засвяткаха гневно.

— Няма да се омъжа нито за теб, нито за който и да било! — заяви леденостудено. Миг след това почти тичаше по тротоара.

— Бракът ще трае само шест месеца — викна след нея Брейди.

Джулиет продължаваше да върви, изправила глава, непоколебима.

Брейди разбра, че не го чу. Е, сега вече е бясна, заключи той, облегна се и извади от джоба си кръстословица. Сигурен бе, че ще се върне. Трябва й само малко време.

Щом сви зад ъгъла и се изгуби от погледа му, Джулиет бе готова да експлодира.

— По дяволите! — изруга на глас. — Всичко стана прекалено лесно. Трябваше да се сетя, че преследва някаква цел.

Заслепена от ярост, тя продължаваше да върви накъдето й видят очите.

По едно време забави крачка. Така нищо няма да постигне. Трябва да обмисли нещата, да премахне препятствията и да избере най-добрия изход. Точно както се подготвя за всяко дело.

Огледа се да седне някъде, но пейки нямаше. Подпря се неудобно на един пожарен кран, изрови от джоба на шлифера остатък от молив и започна да драска върху гърба на някаква касова бележка:

Цел — дете, възможно най-бързо и лесно.

Проблем — баща.

Средство — обява.

Проблем — кандидати — стотина, възможни — десет, подходящ — един.

Иска брак.

Решение?

— Не! — Яростно скъса хартийката. Вариантите са само два — или да приеме неговото условие, или да започне отначало. Не й се щеше нито едното, нито другото.

Направи опит да се намести по-удобно. Поне да имаше пейка… Накрая се изправи. Тръгна бавно, безцелно, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете. Всичко изглеждаше тъй просто до момента, в който Брейди съобщи идиотското си условие за брак.

Тя ритна буца трева, провряла се между плочите на тротоара. Сгуши брадичка в яката на шлифера. Въздухът бе влажен и тежък, по небето заплашително се кълбяха черни облаци, вещаещи дъжд.

Джулиет потръпна. Изведнъж се почувства страшно уморена. Как да започне всичко отначало? Брейди е толкова подходящ… Спомни си го на пейката как хвърля пуканки на гълъбите и как се озариха очите му, като я видя. Не би могла да го разубеди. Сватбата е неговата цел, точно както детето — нейната.

Е, щом няма друг избор, освен да се съгласи, поне ще направи всичко възможно да промени изискването му в своя полза.

Изведнъж Джулиет се закова на място и веднага тръгна обратно. С широки и решителни крачки се върна по същия път. Беше сигурна, че той ще си седи там, така както го остави.

— Здрасти — обади се отдалеч, забавяйки ход.

— Връщаш се? — констатира той. Не й е отнело кой знае колко време. Нещо му подсказваше, че е взела решение.

— Точно така. Връщам се. — Тя седна до него, но отново възможно най-далеч.

— Готова ли си да прочетеш договора? — попита Брейди, като прибра кръстословицата и измъкна листовете.

— Не съвсем. Обмислих предложението ти и съм дошла да преговарям.

— Не виждам какво има да преговаряме. Или се жениш, или не.

— Не е така. Ако очакваш от мен да направя компромис, значи и ти трябва да си подготвен за компромиси. Настоявам, щом пожелая, да бъда освободена от всякакви брачни задължения.

Той вдигна рамене.

— Добре.

Джулиет го погледна. Не, не, пак стана прекалено лесно.

— Ако намекваш, че искаш това да бъде отбелязано в отделна клауза, тя вече е написана. Отнася се с еднаква сила и за двете страни.

— Защо не ми каза веднага?

— Опитах. — Брейди се ухили до уши. — Но ти избяга. — Той внимателно положи договора в скута й. — Май ще е най-добре първо да го прочетеш, а?

Джулиет бавно взе листовете в ръце и очите й зашариха по редовете. Чудеше се дали негодува, защото той спечели. Отново. Подозираше обаче, че това не е единствената причина. Щом настоява за брак, клаузата за разтрогване е единственият разумен и смислен подход. Но щеше да й се понрави повече, ако идеята беше нейна. Как не се сети преди малко?

Тя внимателно проучи договора, няколко пъти прочете най-важното и беше длъжна да признае, че е опростен, по същество и безкомпромисно справедлив. Черно на бяло бе написано — след шест месеца който и да било от двамата може да разтрогне брака. Но всичко изглежда толкова абсурдно. Трябва да го обмисли известно време. Вместо това, Джулиет се обърна към Брейди и попита:

— Имаш ли химикалка?

— Естествено. — Той бързо пъхна ръка в джоба. Спечели. Тя прие. Най-после ще получи това, към което се стреми от толкова време. И все пак за миг усети някаква неувереност. Дали все още желае това? Думите на Фил кънтяха в ушите му: „Цената може да се окаже непоносимо висока.“ Подаде й химикалката.

След секунди и двете копия бяха подписани. Джулиет прибра своя екземпляр, смутено вдигна глава, изправи се и протегна ръка.

— Ами, предполагам това е.

Брейди също стана и стисна дланта й.

— Да, това е.

Какъв нелеп начин да приемеш предложение за женитба!

— Значи така. — Джулиет потупа джоба, в който сложи договора. — Следващата седмица имам доста дела, но след това ще имам повече свободно време. Обади ми се, щом уточниш датата за сватбата. — Тя понечи да си тръгне.

— Джулиет! — Брейди сложи ръка на рамото й я завъртя към себе си. Внезапно почувства, че не може да я остави да си отиде просто така. — Забравихме нещо.

Изобщо не я остави да се опомни, притегли я към себе си и устните им се сляха. Две фигури, сам-сами в мъглата, притиснати плътно една до друга, но разделени на километри разстояние от абсурдното споразумение, което сключиха току-що.

Устните й бяха топли и сладки. Брейди усети мимолетния намек за това какво би могло да бъде, ако не беше това, което се случи.

Ръцете му я обгърнаха силно и след това бавно се отпуснаха до тялото му. Джулиет не искаше да я пуска. Страхуваше се от бъдещето, от сериозността на тази стъпка. Тези няколко мига двамата безмълвно споделиха притесненията си. След малко всеки ще остане сам с мислите си.

— Ще ти се обадя, Джулиет.

Тя за пръв път долови неувереност в гласа му. После той се завъртя и изчезна в мъглата.

 

 

Минаха няколко дни, а Джулиет все продължаваше да си повтаря, че компромисът, който направи, всъщност е съвсем разумен. Ще роди детето, е, няма да е досущ както си го представяше, но все пак женитбата ще бъде едно съвсем кратко неудобство, само незначителна подробност. А може и Брейди наистина да е прав. Като му дойде времето ще мисли какво точно ще обясни на детето. Така поне ще има още една възможност.

Линда се обади и Джулиет й каза за договора, но прецени, че допълнението за сватбата не е за телефон, затова реши да й го съобщи, като се видят.

Но когато се озова пред ателието на майка си в Сосалино, самоувереността й изведнъж изчезна. Не можеше да си обясни защо. Кас бе най-свободомислещият човек, който се е раждал на този свят, и от самото начало Джулиет възнамеряваше да обсъди с нея решението за бебето, но така и не намери подходящ момент да отвори дума. Сега вече няма избор. Щом ще се омъжва, майка й не може да не знае.

Тя бавно отвори вратата. Глождеше я лошото предчувствие, че този път няма да е лесно да се справи с Кас.

— Джулиет? — Червенокосата глава на майка й надникна иззад статива. — Ела да те целуна, моето момиче, ама внимавай да не бутнеш терпентина. Защо не звънна, че ще дойдеш?

— Че да зарежеш работата и да лъснеш сребърния сервиз за чай? — подхвърли с усмивка Джулиет. Вдъхна с удоволствие познатия мирис на боя, леко се наведе над статива и прегърна майка си.

— Сребърен сервиз. Боже мой! — прихна Кас. — Никога не съм имала нищо сребърно. Освен това, ако в най-скоро време не предам тия илюстрации на издателството, ония направо ще пратят полиция. — Тя избърса четката е един парцал и я изправи в бурканче от майонеза. — В замяна на това, имам нова-новеничка сокоизстисквачка! Какво ще кажеш за един свръхвитаминозен сок от моркови? — Без да чака отговор, Кас се втурна в кухнята и роклята й, омърляна с боя, се изду като парашут зад гърба й.

Джулиет въздъхна и я последва, навеждайки глава, за да не закачи ароматните билки, които съхнеха на снопове над вратата. Като се разприказват, лесно ще отвори въпрос за бебето, реши тя и се настани на високия стол пред кухненския плот. Майка й ще се засмее и ще я поздрави. В края на краищата, отгледала я е почти съвсем сама. А покрай внучето ще мине и новината за сватбата. Не може да не приеме този компромис. Нали ще й обясни, че всичко е само временно?

— И си била толкова път в делничен ден! — С морков в ръка Кас настойчиво се взря в дъщеря си. — Сигурно е нещо лошо — повиши глас, за да надвика сокоизстисквачката. — В хороскопа ми за днес пише…

— Нищо лошо не ми се е случило — прекъсна я Джулиет и пое чашата със сока. Колкото и да репетираше речта си, така и не успя да измисли как ще започне.

— Какво има тогава? — нетърпеливо попита Кас и надигна чашата, без да откъсва очи от Джулиет.

Сега е моментът, рече си Джулиет и пое дълбоко въздух.

— Ти искаш ли да станеш баба?

На секундата разбра, че подходът й е абсолютно погрешен.

Майка й се ококори и зяпна.

— Господи! — прошепна дрезгаво. — Бременна си. Знаех си, че идеш с лоша новина.

— О, не, не. Не още. — Кас шумно въздъхна. — Но скоро ще бъда — смело продължи Джулиет. — Съвсем скоро, надявам се.

Майка й премигна няколко пъти и със замах пресуши сока от моркови сякаш е уиски.

— Джулиет, знаеш колко се гордея, че съм толерантна, либерална, някои дори казват прекалено либерална, но това вече е твърде много. Ако обичаш, започни отначало и ми обясни всичко подред, точно и ясно. Не ме щади! В отлично здраве съм и ще го преживея. Искам обаче да знам всичко.

Джулиет без малко да се разсмее, но се сдържа. Може би все пак ще е по-лесно със сватбата, отколкото с бебето.

— Добре. — Тя остави чашата върху плота и погледна майка си в очите. — Ще се женя. — Млъкна, за да й даде време да смели чутото. В края на краищата нали от години тръбеше, че за нищо на света няма да се жени. Кас започна да се усмихва и тя продължи: — И после трябва да забременея по най-бързия начин. Малко избързах, че започнах оттам.

Майка й разцъфна в щастлива усмивка.

— О, разбирам — забърбори с облекчение. — Значи първо ще се омъжиш и тогава ще забременееш. Чудесно. Сватба и после бебе. Така трябва. — Типичният апломб на Кас се възвръщаше. — Ами това е прекрасно, Джулиет! Великолепно! Не мога да проумея само какво става с хороскопа ми.

Джулиет се смееше доста пресилено, но майка й бе твърде развълнувана, за да забележи. Очевидно дълбоко в себе си Кас изобщо не е толкова свободомислеща, колкото искаше да се представи, никак даже, щом става дума за дъщеря й. Ще бъде ужасна грешка да й каже за споразумението с Брейди. Всъщност, най-добре е да знае колкото може по-малко. Така ще е по-лесно да приеме след това развода.

— Все пак няма ли да ме попиташ за кого ще се женя?

— Щом го обичаш, миличка, няма никакво значение.

Джулиет едва не си разля сока. Кас отново я изненада. Нямаше представа какво още трябва да каже, но майка й като че ли и не очакваше нищо повече.

— Сега — продължи оживено Кас, — имаме да решаваме много неща. Значи църква, ресторант, цветя, покани, фотограф и… — Тя доближи Джулиет и я прегърна. — И рокля!

Джулиет подскочи. Тук вече трябва да я спре.

— Кас, не знам как точно да ти го кажа, но аз… ъ-ъ-ъ… Ние не щем голяма сватба. И двамата сме много заети. Не искаме да е кой знае какво.

— Заети били! Джулиет, аз имам само една дъщеря!

Джулиет изобщо не допускаше, че може да има такъв проблем с майка си. Това въобще не й бе минавало през ума и не знаеше какво да прави оттук нататък.

— С Брейди, той така се казва, с Брейди искаме да се оженим по най-бързия начин. Аз имам няколко много важни дела, той пък… И той е зает, не можем да отсъстваме от работа. Мислехме да е съвсем скромна сватба, в гражданското и толкова.

— Джулиет! Сигурна ли си, че не криеш нещо от мен? Цялата тая история ми се струва доста странна. Наистина ли не си бременна?

— Естествено, че не съм. — Чувстваше се все по-неудобно. Винаги е била искрена с майка си и тези лъжи ужасно я притесняваха. — Просто не искам да правим циркове.

Кас кимна с разбиране.

— Естествено, не трябва да забравям, че моята дъщеря се беше заклела никога, каквото и да става да не се жени.

— Точно така.

— Наистина се радвам, че си променила решението си — тихо рече Кас. — Винаги съм се тревожела, че това, което направи баща ти, ще ти бъде урок за цял живот. И може би точно така е станало. Била си достатъчно разумна, изчакала си, за да си съвсем сигурна.

Джулиет преглътна и гузно наведе глава.

— Вероятно си права — съгласи се тя и после добави бързо: — Но моята майка струваше повече от всички родители на света. Бях напълно щастлива.

— Единственото смислено нещо в живота ми беше ти, моето момиче.

Джулиет извърна поглед от овлажнелите очи на майка си.

— Дори повече от миналогодишната награда на издателствата? — опита да смени темата, но Кас остана сериозна.

— Много, много повече. Да дадеш живот е огромна отговорност, Джулиет, а да опиташ сам да отгледаш дете, сам да му осигуриш любовта, от която има нужда… — Гласът и секна и тя отново прегърна Джулиет. — Толкова съм щастлива, че ще имаш мъж, на когото да се опреш. На мен ми беше ужасно трудно сама. Така искам да си щастлива, детето ми…

Джулиет се вкамени. През всичките тези години никога не си е давала сметка какво изпитва Кас, изобщо не си е представяла, че майка й може да се измъчва от съмнения или да се чувства неуверена или самотна. Когато си мислеше за детето, изцяло разчиташе на подкрепата на майка си. Сега обаче се оказва, че Кас в никакъв случай не би приела нейния план. И все пак това няма значение. Всичко ще се нареди.

— Е, госпожице… — Тонът на Кас се промени и напрежението се разсея. — В името на моето внуче трябва коренно да промениш храненето си. — Тя строго се намръщи и побутна с пръст недокоснатата чаша на Джулиет. — Хайде, пий!

— Мамо! — простена Джулиет и надигна чашата. Ненавиждаше сок от моркови.

— Откак се помня името ми е Кас — сгълча я нежно майка й. — Сега дай да решим кога ще се запозная с годеника ти… Брейди ли каза? Та кога ще поканим Брейди на вечеря? Четвъртък удобно ли ще бъде? Той яде ли суши?

Джулиет въздъхна. Още една подробност, за която не се беше сетила. От друга страна, дори и бракът им да трае само шест месеца, Брейди рано или късно ще трябва да се запознае с Кас. Четвъртък е ден като всички други. Защо да не е в четвъртък?