Сали Брадфорд
Споразумението (8)

Осма глава

Вратата на банята се отвори и освети затъмнената стая. Брейди нетърпеливо вдигна глава. Джулиет пристъпи напред. Олицетворение на неувереността. Боса, с пусната коса, с дълга до земята нощница. Видя го и замръзна. После бавно протегна ръка и щракна лампата зад себе си.

Само след миг Брейди вече стоеше пред нея. Тя гледаше като омагьосана.

— Красива си, Джулиет!

Гласът му я галеше. Едната му ръка се зарови в косата й.

— Съжалявам, че нощницата не е съвсем подходяща… Не се сетих да…

— Че какво би могло да е по-подходящо? — Джулиет мълчеше и той продължи: — Ако обаче не ти харесва, веднага ще се погрижим за това.

Със светкавично движение той разтвори ластика по врата й и нощницата бавно се свлече на пода.

— Брейди!

Той не откъсваше очите си от нейните.

— С никоя нощница няма да си по-красива. — Пръстите му леко докоснаха лицето й. — Ако раздават награди за най-добре облечена булка, на конкуренцията й е спукана работата.

Джулиет се насили да се усмихне.

— В интерес на истината, чувствам се доста гола.

— Но поне не избяга.

— Дори не ми хрумна. Нямаше време. — Усмивката й стана по-истинска.

— Е, това вече е нещо.

Брейди я вдигна на ръце и тръгна към леглото.

— Да не ти стане навик? Ще взема да свикна…

— Следващия път е твой ред. Равенство, нали разбираш… — Положи я на хладния, ослепително бял чаршаф и заяви престорено сериозно:

— Знам! Винаги спиш от дясната страна. Днес обаче ще изтърпиш.

Развърза колана и халатът се свлече от гърба му. Джулиет прехапа устни и побърза да извърне поглед.

— Дали да не загасим лампата? — попита едва доловимо.

Брейди я погледна. Нощта бе съвсем тъмна и без светлината от лампата ще настане непрогледен мрак. А му се иска да я почувства с всички сетива. Да й се наслаждава. Да наблюдава лицето й. Да следи всяко нейно движение. Да вкусва радостта й.

— Защо да не е светло?

— Просто… Помислих си, че ще е някак по…

— Ще се чувстваш ли по-удобно?

— Ами… май да…

Брейди се отпусна до нея и крака му я докосна.

— Аз искам да е светло, Джулиет. Искам да те виждам. Да ти се наслаждавам.

Устните му нежно докоснаха лицето й. Дланите му се плъзнаха по тялото й. Желанието се надигна в него почти мигновено. Ласките му ставаха все по-настойчиви. Легна до нея и я сграбчи в обятията си.

Нещо обаче не бе както трябва. Отвори очи и я погледна. Очите й бяха здраво стиснати, ръцете й бяха свити в юмруци от двете страни на главата й. Имаше чувството, че дори не смее да диша.

— Джулиет, какво има?

Клепачите й бавно се отвориха и нефритенозелените дълбини му подсказаха, че е прав. Уплашена е.

— Отговори ми, Джулиет!

Главата й се обърна настрани.

— Не знам какво да ти кажа… Ти очакваш толкова много от мен, а аз… Не съм сигурна, че мога да ти го дам, Брейди.

— Джулиет, погледни ме!

Тя неохотно се извъртя към него. Изглеждаше тъй крехка, тъй лесно ранима, с тези разширени от ужас божествено красиви очи.

— Джулиет! — започна съвсем внимателно. — Ти девствена ли си?

Той не я чу да отговаря, по-скоро видя движението на устните й.

— Не.

— Тогава защо си притеснена? И какво мислиш, че очаквам от теб?

Искаше й се да потъне вдън земя. Трябва да се опита да му обясни. Но как би могла? Никога не е говорила за това дори и пред себе си.

— Просто… Когато ти, когато двамата стигнем до определен момент, аз… Аз вече не изпитвам същото… Не че нямам желание…

Брейди седна в леглото и се замисли.

— Искаш да кажеш, че от един момент нататък ти става безразлично.

Слава Богу, разбра я.

— Но ти не трябва да спираш! Просто… Просто няма нужда да се съобразяваш с мен.

— И ти не възнамеряваше да ми кажеш. Щеше да ме оставиш да продължа?

Явно дори и той не би могъл да разбере.

— Но аз точно това искам.

— Джулиет, Джулиет! — прошепна той и я прегърна нежно. — Ти си толкова твърдо решена да бъдеш супержена — силна и независима, та дори нямаш представа какво може да се случи между двама души… Довери ми се! Един-единствен път, позволи една-единствена нощ някой друг да се погрижи за теб.

— Ще се опитам, Брейди… Но не ме бива много.

— По дяволите! Не сме на състезание! Тук твоите критерии за добро представяне не важат. В това няма добре или зле. Ще го повярваш ли, поне веднъж?

— Брейди, ядосан ли си ми? — попита със страх, като вътрешно се надяваше да не й отговори.

— Не. Просто се мъча да стигна до теб. Дядо ми имаше една приказка… Не съществуват студени жени. Съществуват само непохватни мъже. Запомни това. Дядо ми беше мъдър човек.

— Аз… Аз не съм студена, Брейди.

— Не си. Но и нямаш представа каква страст се крие в теб. Мисля, че е време да я откриеш.

— Ами… Поне ще опитам. — Тя протегна ръце и ги обви около врата му. Брейди обаче не помръдна.

— Не, Джулиет, ето така…

Той взе ръката й и внимателно разтвори стегнатия юмрук, после бавно започна да гали дланта й.

Джулиет не знаеше защо го прави, но Брейди продължаваше и тя усети как постепенно започва да се отпуска и с цялото си същество следи движението на пръстите му.

— М-м-м… Приятно е! — възкликна, без да крие изненадата си.

— Сега е твой ред. Искам и ти да направиш същото.

Джулиет притегли ръката му върху корема си и я докосна лекичко. С изненада почувства, че по собственото й тяло се разлива някаква непозната топлина. Почти се разочарова, когато след известно време той се дръпна и плъзна пръсти по рамото й.

Ръката му се движеше едва забележимо и най-после бронята се пропука. Джулиет плуваше в сладка забрава. По едно време се вдигна на лакът и очерта с показалец профила на Брейди, после го плъзна по гърдите му, надолу към слабините. Чу как въздухът изсвистя в гърлото му и това отприщи в нея неутолим копнеж. Пръстите й трескаво обхождаха тялото му. Устните й жадно го целуваха. Краката й се притискаха и увиваха около неговите.

— Брейди! Ох, имам чувството… Не усещаш ли какво изпитвам?

— Разкажи ми! Искам да чуя.

Джулиет не отговори. Нямаше сили да се съсредоточи. Тялото й се разкъсваше от желание за още и още…

— Джулиет, искам да знам за какво мислиш. — Дъхът му погали ухото й.

— За нищо не мисля… О, Брейди! Аз… Моля те, не спирай… Искам те! Сега… Веднага!

Устните им се намериха. Телата им се сляха. Джулиет простена, вкопчи се в него и двамата заедно се понесоха към висините.

После остана да лежи задъхана, тръпнеща и замаяна от това, което Брейди събуди в нея. Беше невероятно. Чувстваше се друг човек.

Ръцете му нежно обхванаха гърдите й. Когато тя отвори очи, погледите им се срещнаха. Неговото лице беше ведро, спокойно и усмихнато.

— Хубаво беше — каза той.

— Много. Много хубаво.

Погледна я и видя в очите й собственото си блаженство.

— Ти ми се довери, Джулиет. Позволи си да бъдеш такава, каквато си.

— Но аз не съм се старала да го направя. Когато ме докосна, усетих, че…

Брейди й се усмихна. Знаеше, че за тези чувства не съществуват думи. Двамата вече бяха свързани и нищо няма да е както преди. След такова пълно себеотдаване мъжът и жената не могат да не се променят. Колкото и да се опитват след време, споменът за това единение не може да се заличи.

Брейди оправи влажните кичури от лицето й, след това го взе в дланите си и леко целуна устните й.

— Може ли да спим така, Брейди? Прегърнати… — сънено попита Джулиет.

Той вдъхна аромата на косата й.

— Искаш да кажеш от другата страна на леглото?

— О, не съм забелязала. Май тази нощ ще направя изключение — промърмори с последни сили, сгуши се в него и натежалите й клепачи се затвориха.

 

 

Брейди се събуди. Джулиет продължаваше да лежи в обятията му. Още преди да отвори очи, знаеше, че вече я желае. Дишането й бе леко и равномерно. Косата й бе разпиляна по рамото му и блестеше на слънчевите лъчи, които нахлуваха в стаята. Снощи бе разголила душата си пред него. Той поиска доверието й и тя му го даде. Тялото му потръпна. Целуна я, за да я разбуди.

Джулиет усети устните му, въздъхна и го прие в себе си. Така и не разбра кога прекрачи прага на съзнанието и дали изобщо всичко не бе само сън. После, докато лежаха притиснати един в друг, успя да си спомни само разтърсващата страст и блаженството.

Истинско усилие бе да отвори очи.

— Добро утро — обади се Брейди. — Или по-скоро добър ден.

— Толкова ли е късно? — Учуди се, но изобщо не се развълнува.

— Мислиш ли, че трябва да ставаме?

— Защо трябва да ставаме? Имаме ли да ходим някъде?

Той се засмя тихо и се подпря на лакът, за да надникне в лицето й.

— Нали ти се чудеше какво ще правим тук цяла седмица?

— Не съм била наясно с възможните занимания.

— В интерес на истината, има и други, но не гарантирам да са толкова забавни. — Той бавно прокара пръсти през копринените кичури. — Например, можем да идем да ядем. Или пък да се разходим.

Джулиет го погледна с по детски невинни очи.

— Искаш да кажеш, преди да си легнем пак?

Брейди се засмя и я шляпна отзад.

— Като ще е гарга, рошава да е, така ли? Джулиет посегна да го сграбчи, но той й се изплъзна. Когато най-после станаха, следобедът вече напредваше.

Брейди поръча по телефона сандвичи и напитки, а Джулиет отиде да вземе един душ. Появи се загърната в пухкава кремава хавлия и веднага се нахвърли на таблата с храна.

— Започвам да си мисля, че това е любимото ти облекло. И все пак повече ми харесваш в синьо.

Тръгнаха безцелно из Кармъл, хванати за ръце. Надничаха в дюкянчетата, вмъкваха се в миниатюрните галерии по тесните стръмни улички. В един магазин за играчки наредиха цяла рота дървени войници за радост на собственика, който явно скучаеше. След това отидоха да погледат залеза.

— Какво ще кажеш за един сандвич? Умирам от глад — обади се Джулиет.

— А, не! Навръх сватбата си ядохме пържена риба на пристанището, на обяд хапнахме на две на три. Днес ще вечеряме официално.

Върнаха се в хотела и утолиха глада си с чаша вино, сирене и бисквити. После се заеха с приготовленията за ресторанта.

Когато тя се появи, Брейди подсвирна. Очите му бавно се насладиха на краката й в елегантни обувки на висок ток, опипаха гънките на мастиленосинята рокля, накрая погълнаха лицето й — високите скули, свежата кадифена кожа, водопада от коса и тези невероятни зелени очи.

— Госпожо, вие сте прекрасна! — подхвърли нарочно на шега.

— Благодаря, любезни господине. — Тя направи реверанс.

Брейди й подаде ръка и я повлече навън, защото знаеше, че ако още малко се забавят, изобщо няма да тръгнат.

Пътеката към ресторанта бе осеяна с цветя, и всичко наоколо ухаеше. Вътре светлината бе приглушена и на всяка маса трептеше пламъче на свещ. Разговорите се размиваха в нежните акорди на рояла в единия ъгъл. Келнерът ги покани в интимното сепаре до прозореца, зад който луната се оглеждаше в набраздената повърхност на океана.

Докато вечеряха, бледожълтото лице на луната се издигна в небето и стана почти сребърно. Джулиет се взираше в него, сякаш за да отгатне тайните му. Музиката, която се лееше от рояла, бе в унисон с гледката и с покоя в душата й. Пръстите на Брейди се сплетоха с нейните и той я покани да танцуват.

Джулиет бавно се изправи. Топлата му длан докосна кръста й и я поведе към дансинга. Отпусна се в прегръдките му и се остави да я води в танца с очи и е тяло. Не съществуваше нищо друго, освен музиката, нощта, луната и те двамата. Брейди мълчаливо зарови лице в косата й и Джулиет затвори очи. В този миг, далеч от суетата вън, животът й се стори съвършен.

Постепенно осъзна, че танцът е свършил, а Брейди продължава да я държи. На кехлибареното сияние от свещите. Джулиет откри в очите на Брейди отражение на собственото си щастие. Промяната бе несъмнена, ала изобщо не желаеше да мисли за това.

Дните минаваха неусетно. Напускаха стаята далеч след пладне. Веднъж обаче се събудиха със зората и в десет часа вече пътуваха на юг с надеждата да видят китовете. Знаеха, че миграционният сезон е още далеч, но все пак решиха да проверят.

Когато гъстата като мляко мъгла на есенното утро най-накрая се вдигна, Джулиет имаше усещането, че се измъква от влажна пещера във великолепието на слънчевите лъчи. Брейди спря край самотните скали и двамата застанаха на ръба, точно над прибоя и обходиха с очи необятната морска шир. Високо горе, над величествената красота на безлюдните хълмове, крясъците на птиците се смесваха с шепота на вятъра в незабравима симфония, чийто неизменен фон бе глухото бучене на океана. Колко далеч изглежда Сан Франциско! — замисли се Джулиет. И много по-далече е целият й останал живот.

Брейди заслони очи с ръка и впери поглед в трептящата синева на хоризонта.

— Жалко. Иначе наистина се виждат. Ти някога виждала ли си ги?

— Когато бях съвсем малка. С часове наред седях на брега.

Брейди я хвана за ръка и я поведе към една голяма плоска скала, напечена от слънцето. Джулиет със замах разкопча ципа на якето и в следващата секунда вече лежеше по корем, за да не пропусне нито един топъл лъч. Брейди се усмихна, клекна до нея и бавно плъзна длан по гърба й.

— Джулиет — започна замислено, — когато за първи път те осени тази дива идея за таткото, не ти ли хрумна, че би могла да имаш… някои затруднения?

— Затруднения ли? — повтори сънено тя.

— Много добре знаеш какво искам да кажа. — Той опита друг подход. — Обмисляла ли си сериозно как точно ще забременееш?

Тя отвори очи, опря се на лакът и вдигна глава към него.

— Ами да… — Прикри лице е длан и продължи: — Исках… Искам дете. Представях си, че ще се срещам… в най-подходящия момент разбира се и… И след известно време ще съм бременна.

Брейди се намръщи.

— Не ми звучи особено забавно.

— Нямах никакви намерения да бъде забавно. Трябваше само да е резултатно.

— По дяволите! Такова ли е отношението ти към секса?

Очите й светнаха палаво.

— М-м-м. Ти как мислиш? — Вкопчи се във врата му и привлече главата му. Устните й закачливо потърсиха неговите. Постепенно Брейди се отпусна, отвърна на целувката й и легна до нея на скалата. Пръстите му намериха мястото си под жълтия пуловер.

Джулиет простена и затвори очи. Усети как познатото блаженство, което сякаш постоянно мъждукаше в тялото й, отново изригна.

— Хайде да се връщаме — прошепна в ухото му.

— Защо?

— Защото започва да ми се приисква да… — Притисна се още по-плътно до него, а той плъзна устни по врата й и тя изтръпна от парещия му дъх.

— Нищо не ни пречи да останем тук.

— Тук? — Думите му бавно проникнаха в съзнанието й. — Спри! Не може! Брейди, моля ти се, спри!

— Никой няма да дойде. Само ние и чайките… Как ти се струва?

— Но, Брейди…

Джулиет направи последен опит да се откопчи, ала тръпката, която изпращаха пръстите му, надделя. Някъде далеч чуваше тюлените, бученето на прибоя. Смътно усещаше ласката на вятъра, топлината на слънчевите лъчи. В един миг почувства, че е заредена с енергията на природните стихии.

Двамата дълго лежаха прегърнати, задъхани, слели телата и мислите си. После Брейди се отдели от нея. Изправи се и й подаде ръка. Целуна я леко по челото и оправи дрехите й.

Притисна я отново до себе си и забравили за китовете, се отправиха обратно към колата.

Последния ден в Кармъл, докато бършеше гърба й след разкошната вана. Брейди реши, че е време да обсъдят какво ще правят по-нататък.

— Мисля си, Джулиет… — Млъкна и я целуна нежно по врата. — Къде ли ще е по-добре да живеем… Апартаментът ми в града е по-скоро миниатюрно ателие. Използвам го само в случаите, когато нямам време да се прибера в къщата на брега. Там е идеално, но пък е доста далеч. Не съм сигурен дали ще ти се пътува толкова всеки ден. Така че бихме могли да пробваме твоя апартамент…

Джулиет настръхна. Искаше й се да си запуши ушите.

— Чакай малко — рече съвсем тихо, грабна една хавлия и я пристегна около тялото си. — Какво искаш да кажеш с това „ние“?

— Точно това, което казах. Ние. Аз и ти. Мисля, че трябва да обмислим къде ще живеем, като се върнем в града.

Все още с гръб към него, Джулиет бързо наметна халата си.

— Предполагам, „ние“ ще си живеем, където сме живели винаги — заяви, без да го поглежда. — Ти — в къщата, ателието или в каквото там имаш, а аз — в моя апартамент.

Брейди мигновено почувства промяната. Това бе гласът на адвокатката — не точно студен, но далечен, непоколебим. Жената, с която прекара последната седмица, сякаш бе потънала вдън земя.

— Звучи доста странно за младоженци — отбеляза хладно.

— Но ние не сме женени. — Джулиет се съсредоточи върху дрехите, които вадеше от куфара. — Подписали сме споразумение.

Брейди прекоси стаята, заобиколи разхвърляното легло и седна на стола пред камината. Кръстоса крака и се облегна назад.

— Споразумение, значи. И ако не ме лъже паметта, твоята цел е да забременееш. За това, както каза, са ти нужни известни контакти…

Гласът му бе резервиран, но не саркастичен. Джулиет не знаеше какво да прави. Изобщо не й мина през ум, че Брейди ще пожелае да живеят заедно. Това вече е прекалено. Има си свой дом, свои ангажименти, навици… А и жилището й няма да е удобно за двама души. Но всъщност тревожеше я не само този проблем. Откак започнаха да се подготвят за връщането, се почувства по-различно. За първи път от цяла седмица се сети за кантората, за делата, които я очакват, за живота, който напусна само преди няколко дни.

Обърна се към Брейди с дрехите си в една ръка, с другата — здраво стиснала реверите на халата.

— Не можем да живеем заедно, Брейди. Апартаментите ни са твърде малки, а къщата е прекалено далеч.

— И ти какво предлагаш? — В гласа му нямаше чувства.

— Можем да се виждаме. Понякога и да прекарваме нощта заедно. Аз знам кога е най-вероятно да забременея. — Извади от куфара розово тефтерче. — Тук всичко е написано.

Брейди я гледаше безмълвно.

— Какво има? — попита Джулиет.

— Нищо. Просто си представяме нещата по различен начин. — Той бавно се изправи и тръгна към вратата. — Облечи се на спокойствие, аз ще сляза долу да оправя сметката.

— Брейди! Чакай. Не трябва ли да си разделим сумата? — През цялото време й се струваше естествено Брейди да разписва сметките, но изведнъж се почувства длъжна да повдигне въпроса.

Той спря и я изгледа продължително, без да каже нищо. Откъде се появи това напрежение помежду им.

— Не, Джулиет — заяви твърдо, — аз плащам.

Вратата безапелационно щракна зад гърба му и неочаквано Джулиет се почувства съвсем сама на този свят.

По пътя почти не разговаряха. Не се и наложи. Касетата с класическа музика успешно запълни тишината. Когато спряха пред блока на Джулиет, Брейди предложи да й помогне за багажа, но не се изненада, като чу отказа й.

На излизане от колата тя свали халката от пръста си и безмълвно му я подаде. Той я взе и също тъй мълчаливо я пусна в джоба си.

Седеше и чакаше, без да изключва двигателя, докато прозорците в апартамента й светнат, за да се присъединят към стотиците други в ранната вечер. Стоя така дълго, загледан нагоре, в очакване нещо да се случи, да зърне поне сянката й зад пердетата. Разсеяно си играеше с халката в джоба. Накрая натисна рязко газта и колата потегли към ателието. Днес не му се разкарваше чак до морето.