Сали Брадфорд
Споразумението (13)

Тринадесета глава

Още с влизането, Брейди запали лампите и холът се обля в мек коледен блясък. Метна якето на синия стол и клекна пред камината. Джулиет го наблюдаваше напрегнато. Беше уморена, цял ден мечтаеше да се сгуши до него и да съзерцава танца на огъня. Но лицето на Майкъл не й даваше покой — подутото чело, плувналите в сълзи очи, преждевременната мъдрост…

Гледаше как Брейди грижливо подреди колибка от подпалки в камината — отдолу две по-дебели на кръст, върху тях още три в отвора — трески и стърготини.

В началото по нищо не личи, че хората ще се обърнат един срещу друг. Отлично го знае. Браковете започват така както живеят двамата с Брейди — весело, безгрижно, с мечти за бъдещето. Изобщо не трябваше да позволява отношенията им да стигат дотук. А отлагането на този разговор за по-подходящ момент само ще влоши нещата.

Клечката кибрит изпращя и на върха й лумна пламъче. Брейди я пусна сред подпалките и огънят бавно запълзя по тях. Той остана загледан в него, докато се разгори, след това спусна решетката и се изправи. Няма да топли кой знае колко, но и без това не възнамеряваше да стоят дълго в хола.

Мълчаливо се обърна към Джулиет, притисна я до себе си и зарови лице в прекрасната й коса. Миришеше на хубаво — естествено ухание, което му напомняше на пролетна свежест. Устните му се разходиха по шията й.

— Брейди… — Първата тръпка на желанието не закъсня и Джулиет осъзна до каква огромна степен е станала част от този мъж. — Брейди, искам да поговорим.

— Добре — промърмори замечтано той и приглади немирните кичури, за да целуне ухото й. — Ела да седнем до огъня. — Ръката му обгърна кръста й.

Джулиет не помръдна.

— Не, Брейди. Да идем в кухнята.

— Защо пък в кухнята? — Той я изгледа въпросително. Очите й никога не са били такива — тъмни като горски мъх и изпълнени с тревога. Сигурно е от притеснението. Той също е потиснат. — Можем да говорим и тук. Топличко е, ще гледаме елхата. Коледа е в края на краищата… — Отпусна се на стола и протегна ръце към нея.

Джулиет се поколеба. Непоносимо трудно е да каже „не“. Брейди означава толкова много за нея. С него сякаш е съвсем друга. Той й вдъхва своя неизчерпаем ентусиазъм, придава й някаква ново самочувствие. Но и това не може да продължава безкрай.

— Искам да идем в кухнята, Брейди.

Озадачен, той се надигна и я последва.

Джулиет седна на ръба на стола и сплете пръсти върху масата. Брейди отвори хладилника и наля две чаши от яйчения коктейл.

Джулиет пое дълбоко въздух. Трябва да приключи с този разговор колкото може по-бързо. Няма заобиколен начин, но който да му го съобщи, така че започна направо:

— Брейди, нищо няма да излезе.

Той сложи чашата пред нея и се настани отсреща.

— От кое? — Толкова е хубава, косата й се спуска на вълни по зеления пуловер, който навлече набързо сутринта. Той вдигна чашата си и се усмихна. — Преди да отговориш, нека да пием за нас и за бъдещите още по-хубави Коледи. — Тя мълчеше, без да помръдва, стоеше като вкаменена. Брейди отпусна ръка. — Какво има, Джулиет?

Тя сведе очи. Сега е моментът. Трябва да каже всичко ясно, точно и категорично. Недвусмислената раздяла е единственият начин.

— Брейди, това, което се случва между нас, не влизаше в плановете ми. Нямах никакво намерение да се обвързвам така. — Млъкна в очакване той да каже нещо, да се съгласи с казаното или да изрази чувствата си към нея. Той обаче мълчеше. Наблюдаваше я безмълвно и Джулиет упорито не откъсваше очи от масата. — Когато подписахме договора — продължи бавно тя, — се разбрахме, че бракът ще бъде единствено в името на детето. — Преглътна и срещна погледа му. — Това, което се опитвам да кажа, Брейди, е, че не мога да живея повече с теб и смятам, че е време за развода.

Брейди се взираше в нея, за да проникне в мислите й. Не можеше да си обясни какво е предизвикало тази драстична промяна. Вчера всичко беше наред. Днешният ден обърка нещата. А беше решил да й предложи да забравят за шестмесечния срок — така по-лесно ще свикне с мисълта за брака. Но ето, сега тя предлага да сложат край на всичко. Стомахът му се сви.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита Джулиет.

— Не знам какво бих могъл да кажа. Отношенията ни много се промениха, Джулиет. Или поне аз си въобразявах така. Може и да не сме си го представяли по този начин, но важното е, че е факт.

— Това имам предвид. Не трябва да бъде така.

— Защо, по дяволите, да не трябва? Не е ли хубаво? Не си ли щастлива?

Джулиет се взираше невиждащо в чашата и я въртеше между пръстите си.

— Въпросът не е в това щастлива ли съм или не. Става дума за бъдещето, за нашите желания. Още когато се видяхме за първи път, ти казах, че не желая да се омъжвам. После се съгласих… — Млъкна. Все още не можеше да си обясни как се реши на тази стъпка. Още тогава си даваше сметка, че прави грешка. — Съгласих се, защото бракът няма да е истински и има клауза за разтрогване…

— На която всеки съдия ще се изсмее.

Джулиет се усмихна иронично.

— Учудвам се, че и ти знаеш. — Погледна го отново. Очите й излъчваха дълбока тъга. — Но има ли значение? Ще заведеш ли дело срещу мен, ако искам да се разделим?

Този път Брейди не извърна очи.

— Естествено, че не, Джулиет. Браковете не се решават в съда, а в сърцата на хората. — Той забарабани с пръсти по масата. Нещо не е наред. — Защо, Джулиет? Защо?

Тя поклати глава. Това е най-трудният въпрос.

— Вече ти обясних. От самото начало знаеш какво е мнението ми за брака. Искам да си мисля, че с нас ще е различно, но така навярно си мислят всички. Сигурна съм, че Фил и Ейлийн също са се успокоявали по този начин. Ти сам каза колко щастливи са били…

— Джулиет! Ние не сме Фил и Ейлийн. Според теб, щом те имат проблеми, значи и ние ще имаме, така ли?

— Не са само те, Брейди. Човек никога не може да бъде сигурен.

— Освен това — продължи той, без да обръща внимание на думите й. — Фил ми каза, че Ейлийн ще се прибере вкъщи, докато оздравее окончателно. Ще направят още един опит.

Тя въздъхна.

— Разбрах. Но техният проблем си остава. И виж как се отразява на момчетата. Днес Майкъл го каза съвсем точно. Все едно му е дали майка му ще се върне при тях, защото пак ще си отиде. Той се разплака, Брейди. Сгуши се в мен и се разплака. Колко ли нощи е заспивал така?

— На децата наистина им е тежко — съгласи се след известно време Брейди, — особено на Майкъл.

Притесненията на Джулиет нямат нищо общо с отношението й към него. Явно не е безразлична, след като се опитва да му обясни. Това го караше да се чувства още по-безсилен.

— Не виждаш ли, Брейди? Няма смисъл!

Брейди се протегна през масата и взе ръката й.

— Оженихме се едва ли не на шега. Но погледни ни сега? Нямаме ли основания да бъдем истинско семейство?

— Аз… Много съжалявам, Брейди? — Не намери сили да му го каже в очите и тишината ставаше все по-тежка и мъчителна.

— Не мога да повярвам, че си готова да зачеркнеш всичко. Това, което ми казваш, е просто абсурдно.

— Съжалявам — рече едва чуто. Страх я беше да продължи.

Брейди не откъсваше очи от нея. Трябва да има някакъв начин да стигне до сърцето й.

— Искам да те помоля за едно нещо, Джулиет. Недей да прибързваш! Обмисли го хубаво. Ще го направиш ли? Заради мен, Джулиет. В момента си още под влияние на днешния ден.

Тя уплашено поклати глава. Точно това не бива да позволява. Раздялата трябва да е категорична и окончателна.

— Брейди, аз не мога да остана повече тук. Нямам представа какво ще правим с къщата. Можем да опитаме да я продадем и така. Все пак не трябва да губим парите.

Той вдигна ръката й и я стисна между дланите си.

— Изобщо не ме е грижа какво ще стане с къщата. Дори не те моля да останеш. Иди у дома на брега, ако искаш. Само не бързай с решението!

— Брейди, нищо няма да се промени!

— Навярно не. Но ако се върнеш към предишния си живот, не съществува никакъв шанс. — Гласът му беше твърд. — Не е честно, Джулиет. Не е честно и към двама ни. Може и да не ти харесва това, което се случи между нас, но то няма да се изпари, като му обърнеш гръб.

— Знам обаче…

— Иди в къщата на брега, Джулиет. Остани колкото желаеш и подреди мислите си.

Джулиет не можеше да прецени дали молбата му е разумна, или е просто хитър ход, за който ще съжалява. През тези няколко месеца Брейди успя да я накара да върши неща, съвсем нетипични за нея, в разрез с природата й дори.

— Не знам… — отвърна неуверено.

— Обещавам ти изобщо да не те безпокоя. Предложението й се стори примамливо. Наистина има нужда от малко време сама. Раздялата с Брейди неминуемо ще означава преоценка на бъдещето. Ще означава, че скоро няма да има дете. Няма да ги има и всичките неясни мечтания, които неизвестно защо все бяха свързани с Брейди.

— Може би няколко дни край морето няма да навредят.

— Благодаря ти, Джулиет.

— Чакай! Казах само, че ще отида в къщата.

— Аз друго не искам.

— Временно е, Брейди. Няма да променя решението си.

Да, той знаеше, че шансовете са минимални. Но и най-незначителният шанс е по-добър от нищо. Трябва да свали всички карти. Сегашният миг може да се окаже последен.

— Искам да ти кажа нещо, Джулиет. Нещо, което никога не съм ти казвал, защото предполагах, че се досещаш.

Тя го гледаше тревожно, отгатнала намеренията му.

— Аз те обичам, Джулиет. Много повече, отколкото си мислех, че е възможно. Веднъж ме попита защо не съм се оженил. Тогава ти отговорих, че жената и семейството ще са смисълът на живота ми.

— Спри! Така само става още по-мъчително.

— Не, Джулиет, няма да спра, защото искам да ме чуеш. Имаш право да постъпиш, както считаш за най-разумно. Но няма да ти позволя да си затваряш очите пред истината.

— Аз не си затварям очите! — почти извика тя. — Но нищо не искам да слушам!

— Разбира се, че няма да искаш. Готова си да разрушиш нещо красиво, единствено защото нямаш кристална топка, с която да надникнеш в бъдещето. Кристални топки обаче не съществуват, Джулиет! Не живеем с бъдещето, нито живеем с миналото. Животът е сега, днес, в този миг. Нищо друго не е важно.

Тя притисна длани до лицето си.

— Брейди, недей! Не прави това, моля ти се! Само ме остави на мира.

Той я гледаше, разкъсван от желание да я прегърне, но решен да не я докосва. Не би могъл да направи нищо повече. Единствено тя може да превъзмогне страховете, които я измъчват. Друг няма да го стори вместо нея, а най-малко той.

Ако я загуби… Не, сега не трябва да мисли за това.

Ще чака и ще се надява.

— Ще те оставя на мира, Джулиет. Вече ти обещах. Няма да те безпокоя.

Тя чу тътрузенето на стола по голия под и отдалечаващите се стъпки. Ключът за лампичките на елхата щракна. После входната врата се отвори и тихо се затвори. Къщата потъна в тишина. Беше сама, съвършено сама.

 

 

Седмицата след Коледа бе невероятно слънчева и топла. Идеално време, когато си край морския бряг. Джулиет ненавиждаше всяка секунда. Решението е вече факт. Защо ли изобщо стои тук?

В началото ставаше рано, правеше дълги разходки, ядеше, когато е гладна, а през безкрайните вечери апатично гледаше стари филми по телевизията. Не мислеше за нищо. Науми си да направи ремонт в апартамента и през пролетта да прекара няколко седмици в планината сред дивите цветя.

Нямаше никакви ангажименти, за никъде не бързаше. Не й се стоеше особено тук, но и не й се прибираше в апартамента. Обади се на Линда да я предупреди, че ще отсъства от работа.

— Всичко е наред, остани колкото е нужно — успокои я тя. — Но не искай съвет от мен. Ще те изслушам на драго сърце, но ти си тази, която трябва да направиш избора. Отговорите са в самата теб. Помисли добре.

Джулиет очакваше поне някакво мнение, особено като се има предвид какво означава семейството за Линда. А и за какво толкова трябва да мисли? След първите два дни бе също тъй объркана, както и когато дойде.

На третата сутрин будилникът звънна, но тя се обърна на другата страна и продължи да спи. Събудиха я чак слънчевите лъчи. В просъница се протегна да докосне Брейди. Леглото беше празно. Изведнъж отвори очи и разбра. Той никога вече няма да е до нея. А така й липсва…

Облече дънките и избелялата зелена памучна блуза и отиде да си направи кафе. Всичко тук й напомняше за Брейди. Старите му протрити маратонки го очакваха кротко до задната врата. На дървената закачалка висяха две якета и рибарска шапка. Над мивката стоеше забравена порцелановата чаша с две патета. Любимата му чаша.

Джулиет бавно се върна в хола и седна на пода пред големия прозорец да изпие кафето и да погледа океана. Липсваха й сините фотьойли, бяха в къщата в Пасифик Хайтс. Спомни си първия път, когато ги видя. Сториха й се толкова смешни.

Тогава за първи път се почувстваха близки. Беше още преди сватбата. Но Брейди предпочете да изчака, за да е готова за запознанството със собственото си тяло. И ако не беше той, може би никога нямаше да узнае толкова много неща за себе си.

Въздъхна и отиде пак в кухнята. Уж дойде, за да премисли всичко, но за какво точно да мисли? Или искаш да си женен, или не. Лесно е да се залъгваш, да си втълпяваш, че пътят ще е лек, че ще вървите към залеза, хванати за ръце. С Брейди е толкова лесно да повярваш на тази мисъл. Но толкова много бракове се бяха разпаднали пред очите й.

Джулиет грабна якето и хукна към морето. Гларусите подскачаха по пясъка, вглъбени в собствените си проблеми, също като пешеходците в Сан Франциско. Обходи с очи хоризонта. Наблизо се бяха появявали китове. Нищо чудно, вече им беше време. Спомни си как с Брейди отидоха на скалите. Просто си търсеха оправдание да бъдат сами.

Взе една мидена черупка и с всичка сила я хвърли към вълните, после се затича по пясъка, досами водата.

Минаваше между хората, тръгнали на разходка в слънчевия ден, заобикаляше децата с кофички и лопатки. По-нататък морето бе изхвърлило скелет на акула, идеално оглозган от чайките. Спря и с искрено любопитство се надвеси над него, сякаш умишлено се стараеше да запълни съзнанието си с всевъзможни сцени, картини, звуци и миризми от плажа, за да не остане място за нищо друго.

Очите й сами се плъзнаха към къщите, сгушени по дюните. В една от тях живееха Фил и момчетата. Дали и Ейлийн е там? Погледна нататък. На терасата успя да различи две фигури, облегнати на парапета. Взря се по-внимателно. Лявата помръдна и Джулиет на секундата разбра, че това е Брейди. Очертанията на раменете, начина, по който наклони глава, познатите движения и жестове. Сигурна беше, че е той.

Искаше й се да му махне и да се втурне към него. След това ще си идат у дома. Може би той ще опече пържоли, а тя ще приготви салатата, както правеха понякога. Вечерта ще почетат, ще излязат да се поразходят или той ще и покаже модела на някоя нова играчка. Често споделяше новите си идеи и се вслушваше в съветите й.

Джулиет се завъртя и бавно тръгна по стъпките си, покрай акулата, хората, излезли на чист въздух и децата с кофичките и лопатките. Зад гърба й изкрещя чайка, но тя не се обърна.

Брейди следеше през бинокъла всяка нейна крачка. Забеляза колебанието й. Навярно тя също го беше видяла. Но не помръдна. Всъщност, и не очакваше да го направи. Наблюдаваше я как бавно се връща обратно — грациозно, но унило, като човек, понесъл непоносима тежест. Брейди я изпроводи с поглед, докато се стопи в далечината.

— Е, как е? Има ли китове? — обади се зад гърба му Фил.

Брейди изсумтя нещо и продължи да се взира в посоката, където изчезна Джулиет.

— Ха, ами как ще има! Китовете не ходят по плажа. Някое маце ли видя?

— Нещо такова — измърмори Брейди и му подаде бинокъла.

От онзи последен разговор с Джулиет дните се нижеха мъчително бавно. Вечерта отиде на хотел и прекара нощта в размисъл. На сутринта се върна вкъщи, като все още тайно се надяваше да я завари. Нямаше я. Всичко си стоеше непокътнато, с изключение на четката за зъби и бледорозовия халат. Знаеше, че е дошла край морето, но сега, като я видя с очите си, се почувства по-добре.

— Май нищо няма. — В ръцете на Фил бинокълът отново обходи хоризонта и се закова на една групичка на плажа. Майкъл, Тими и Ейлийн строяха пясъчен замък. Навремето страшно се забавляваха.

— Тя не трябва ли още да лежи?

— Според доктора, да, но изглежда се чувства добре. Предполагам, че нищо няма да й стане, ако седи на брега.

— Пие ли?

— Засега не. Изхвърлих всичкия алкохол, а тя никъде не излиза. — Той остави бинокъла на масата. — Вчера се обади в Дружеството за помагане на алкохолици. Казаха, че ще я включат в група, но борбата ще бъде тежка.

— Това вече е нещо.

 

 

Брейди се облакъти на парапета и впери поглед в плискащите се вълни. Джулиет беше сигурна, че Фил и Ейлийн нямат никакъв шанс. Дано да греши.

— Джулиет обаждала ли се е?

Брейди се поколеба. Трудно му беше да говори за нея.

— Не съм и очаквал. Има нужда от време.

— И живее тук, на брега? Защо не се отбиеш да я видиш?

Брейди поклати глава.

— Обещах й.

— Но е адски трудно, нали?

— Адски. — Той закрачи напред-назад, като вдишваше с пълни гърди мириса на океана. — Може би загубих всичко, Фил. Джулиет, компанията, всичко…

Пъхна ръце в джобовете и продължи да върви. Ужасно трудно е да признаеш, че това, на което си държал най-много, се е изплъзнало от ръцете ти. Дните минаваха, а тя дори не звънна по телефона. Мислеше си, че ако промени решението си, ще го направи през първите двадесет и четири часа. После шансовете само ще намаляват.

— Хрумнало ми е нещо — подхвърли Фил, — не за Джулиет, за компанията.

Брейди не отвърна. Нямаше желание да обсъжда компанията. В този момент му беше абсолютно все едно. Фил обаче не се предаваше.

— Нали всичките патенти за играчките и за новите мебели са на твое име?

— Мисля, че да — рече безучастно Брейди. — Смятах да ги прехвърлям, но…

— Внимавай. Не бързай. Ако патентите са на твое име, тогава какво всъщност е Талкот Ентърпрайзис? Просто една шапка. След като патентите са твои, ти командваш и никой нищо не може да ти каже.

— Вероятно си прав. Не съм се замислял.

— Не ми изглеждаш много ентусиазиран — отбеляза разочарован Фил. Току-що намери изход от проблема и заслужава поне едно „благодаря“.

— Извинявай, Фил. Оценявам усилията ти. Просто… Нещо съм разсеян.

— Разсеян, я! Преди няколко месеца беше готов да дадеш мило и драго, за да си осигуриш Талкот Ентърпрайзис. А сега: „оценявам усилията ти“. Какво ти става по дяволите?

Брейди отново се надвеси над парапета и проследи с поглед чайките, които се разхождаха по пясъка. Прекара пръсти през косата си.

— Не знам. Всичко се промени, Фил. Вече ми е все едно. Единствено… — Думите му увиснаха във въздуха. Може би ще е по-добре да го сподели с някого. — Ти ме предупреди, още тогава, в началото, а аз се изсмях.

Фил сложи ръка на рамото му и поклати глава.

— Не те разбирам.

— Влюбен съм в нея, Фил. Истински. Нищо друго не ме интересува. Искам само да се върне.

Фил въздъхна. Едва ли друг би го разбрал по-добре. Болката и безсилието са негово ежедневие. И въпреки всичко човек не престава да храни надежда, че някой ден…

Ако смъртта я отнеме от теб, ще знаеш — връщане назад няма. Ако ти си отидеш, нещата са в твои ръце. Но когато жената, която обичаш, пожелае раздялата, нищо не можеш да направиш.

— Ти каза ли й какво изпитваш към нея?

— Да. Може би не достатъчно рано, но все пак й го казах.

— И?

— И тя заяви, че не желае да бъде омъжена. — Брейди взе бинокъла и огледа плажа с надеждата да зърне развятата от вятъра кестенява коса.

— Изтъкна ли някаква конкретна причина? — попита Фил. Доводът не му се струваше основателен за развод. Трябва да има нещо друго. Не би могъл да повярва, че Джулиет е безразлична към Брейди. Винаги можеш да прецениш отношенията между мъж и жена по държанието им един към друг. А те двамата бяха съвсем прозрачни.

— Много причини има — отговори Брейди, като продължаваше да оглежда плажа. — Или поне тя си мисли, че има. Всеки ден обсъжда чуждите бракове. А щом са стигнали до нея, със сигурност не са за завиждане. Но не знам дали това е всичко. Родителите й са разведени. Един ден баща й просто си е отишъл. Понякога се шегува как всеки психолог би казал, че мрази мъжете.

— А мрази ли ги?

— Не! Поне ако питаш мен…

— И аз така предположих — усмихна се Фил.

— Има нужда от гаранция, че нищо няма да се изпречи на пътя ни. А гаранции няма.

— Да… Гаранции няма.

Двамата гледаха как Ейлийн, Майкъл и Тими бавно се изкачваха по хълма, хванати за ръце. Бяха целите в пясък и се заливаха от смях. Като видяха Фил и Брейди, момчетата им махнаха, но продължиха да вървят с майка си.

— Здравей, Брейди — каза отдалеч Ейлийн и приседна на стъпалото към терасата. — Ох, останах без дъх. Май докторът е бил прав.

— Защо не си полегнеш? — предложи Фил. — Има време до вечерята.

— Май така ще направя.

Тя се хвана за парапета, за да се изправи, но Майкъл се втурна към нея.

— Чакай, ще ти помогна.

— И аз! И аз… — не остана по-назад Тими.

Двамата важно я съпроводиха до къщата.

— Момчетата й се радват — отбеляза Брейди, когато се скриха вътре. — Но още ги е страх, че пак ще си отиде.

— А ти искаш ли да остане?

— Не съм наясно. Много говорихме, повече отколкото когато и да било. От време на време в нея сякаш се прокрадва жената, с която се запознах, в която се влюбих… Но не знам. Едно е ясно, в никакъв случай не трябва да избързваме. Тя все още спи в стаята за гости… Човек може да си помисли, че сме се срещнали вчера. Но дори и да откаже пиенето, никак няма да е лесно.

Може би Джулиет е права, помисли с горчивина Брейди. Може би бракът сам по себе си е обречен. Но ако това е така, тогава защо се чувства толкова зле? Трябва да има начин двама души да съхранят щастието.

На другия ден Брейди не отиде на работа. Каза си, че тъй или иначе по празниците не е толкова натоварено и не е наложително да стои в офиса. Всъщност, много добре знаеше, че просто не му се излиза никъде.

Шляеше се из къщата и си набелязваше какво още трябва да се свърши. В стаята до спалнята, която от самото начало определиха като детска, тапетите бяха проснати на земята. Бяха розово-сини. Ако евентуалните купувачи не са с малки деца, помещението ще бъде превърнато в кабинет, килер или място за шиене. Тогава обаче възприе избора на цвета като негласно споразумение, че може би… Може би какво? Ако го бяха обсъдили като хората, нещата можеха да бъдат по-различни.

Брейди се разходи из останалите стаи и се върна в хола. Бяха свършили учудващо много работа, може би защото им доставяше удоволствие. С Джулиет всичко бе забавно. Мисълта, че има да върши много неща около къщата, още повече влоши настроението му. По принцип мразеше да боядисва.

Отиде в кухнята и изрови от чекмеджетата списъка с номерата на фирмите. Зачуди се е коя да започне. В този момент звънна телефонът.

Брейди се втренчи в него. Може да е Джулиет. Единствено на нея секретарката му ще каже къде е. Той стисна слушалката и я доближи до ухото си.

— Брейди, защо си вкъщи? — изчурулика весело Кас. — Не си болен, надявам се.

— О, не, не.

— Много се радвам. Предполагам Джулиет също е там, тъй като и нея я няма на работа. Само искам да й предам, че се върнахме от Йосмайт цели-целенички. Беше чудесно. Само един счупен крак. За щастие не мой.

— Всъщност, Кас, тя не е тук. В къщата край морето е.

Тишината продължи тъй дълго, че Брейди не бе сигурен дали го е чула.

— Какво прави там? — подозрително попита Кас.

— Ами… Тя… Времето беше чудесно и тя реши…

— Откога е там?

— О, от няколко дни.

— Брейди! — Той стисна зъби. Кас рядко пуска в употреба този глас. — Не ми казвай, че Джулиет е на морето, а ти си в града, при това не в офиса, и всичко е наред. Какво се е случило? Скарахте ли се?

— Не… — Всъщност, това си е вярно. Скандал нямаше.

— Слушай — продължи Кас, — не сте женени достатъчно дълго, за да имате сериозни проблеми. Дай на Джулиет няколко дни и всичко ще се оправи.

— Да, да, разбира се — подхвърли най-небрежно Брейди. Сбогуваха се и той се върна към списъка с фирмите. Кас е хитра. Не е лесно да я заблудиш.