Сали Брадфорд
Споразумението (7)

Седма глава

Все още полуоблечена, Джулиет натика един пуловер в куфара върху леглото. Така — обувки, бельо, халат, пантофи… Пантофи! Не можеш да прекараш медения си месец без пантофи. Отново хукна към гардероба. Как можа да остави всичко за последния момент! Всеки път си приготвяше багажа в последния момент, но неизвестно защо днес бе обзета от паника. А не би могла да закъснее за собствената си сватба…

Телефонът така я стресна, че сатенените пантофи се търколиха на пода.

— Да, майко, готова съм… Не, още не съм облечена. Да, почти съм го събрала… Знам, знам, че вече си там. — Затисна слушалката с рамо и започна да разресва косата си. — Виж, ако продължаваме да си говорим, никога няма да се приготвя. — Опъна кабела на телефона и надзърна в огледалото. — Разбира се, че няма причини да съм нервна! — повиши глас и чу смеха от другата страна.

Метна пантофите върху застрашителната купчина дрехи в куфара и се втурна обратно към гардероба.

Докато се бореше с копчетата на блузата, бързо нахлузи обувките, но веднага ги събу, за да облече бялата вълнена пола. Ципът заяде. Джулиет стисна зъби и трескаво започна да го дърпа, като в същото време тичаше към тоалетката да извади перлите. Мимоходом се зърна в огледалото, спря и бавно преброи до десет.

— Я ела на себе си! Нали това не е истинска сватба. — Повтаряше си го сигурно за десети път.

Звънецът на вратата прекъсна мислите й, Джулиет отчаяно погледна часовника и хукна към антрето.

— Имате пратка — съобщи униформеният куриер и й връчи саксия обвита в луксозна шарена хартия.

Джулиет затвори вратата и нетърпеливо надникна за картичка. Още щом видя почерка, разбра кой се е сетил за нея.

„Това е за късмет — пишеше Линда. — Отпусни се и се забавлявай. Мисля за теб и стискам палци.“

Права е Линда. Трябва само да бъда спокойна. Чорапогащник! — едва не извика на глас, когато полата докосна голите й крака.

Втурна се обратно към стаята и за кой ли път изрита обувките си на пода.

Ако продължава с това темпо, Брейди най-накрая ще се ожени за майка й, тъй като единствено тя ще е на разположение в залата.

 

 

Застанал на четири крака Брейди промуши ръка под шкафчето и опипа дебелия сив мокет. Тук някъде трябва да е. Копчетата за ръкавели не се изпаряват просто ей така.

— Проклятие! — изръмжа ядно и допълзя от другата страна на шкафчето.

На вратата се звънна, но той дори не помръдна глава. Почти усещаше как власинките от мокета полепват по сиво-черния панталон на костюма. Последва нов упорит звън. Брейди най-после вдигна глава и изкрещя:

— Задръж малко! Идвам.

Фил го посрещна спокойно, огледа го от глава до пети и се втренчи в разкопчания ръкавел.

— Ей, приятелю, май си забравил нещо — напомни му невъзмутимо той, без да сваля поглед от липсващото копче.

— Копчето му с копче, потъна в мокета! Я го потърси, докато затворя куфара.

Фил скръсти ръце пред гърди и се усмихна многозначително.

— Аз съм ти адвокат, не иконом, забрави ли?

— Е, ама днес си ми и кум. — Той го поведе към стаята. — Трябва да е някъде под шкафчето. Почвай да го търсиш.

Фил не си спомняше да е виждал някога приятеля си в такова състояние.

— Приличаш на истински младоженец! — В гласа му личеше искрена изненада. Наведе се и заоглежда покрития с мокет под. — Бях останал с впечатлението, че сватбата е единствено в чест на баща ти и на фирмата…

— Правилно ти е впечатлението! — избухна Брейди и яростно започна да изтупва панталона си.

— Тогава защо си толкова нервен? — Фил си заподхвърля небрежно в ръка копчето и посегна към китката на Брейди. — Отговори ми…

Брейди едва забележимо скръцна със зъби. Сам не знаеше какво му става. Откак се събуди беше на нокти.

— Всеки ще е нервен, щом е останал да разчита на теб — изсумтя под нос и пъхна ръце в сакото, което Фил учтиво му държа.

— Сега, всичко наред ли е? Още нещо да липсва? — Фил все по-трудно криеше усмивката си. Сети се за собствената си сватба, когато ролите бяха разменени, само дето тогава всичко беше истинско. Побърза да отпъди неканените спомени и грабна куфара.

Брейди пъхна ръце в джобовете.

— Чакай да проверим… Документите са тука… Резервацията за хотела? Да, ето я… Халката трябва да е в този джоб, да е на лесно…

— И халка ли ще има? — не можа да се стърпи Фил.

— Че нали се женим?

— Но няма да е сватба, а споразумение. Не си длъжен да й даваш пръстен.

— Е, да, но вече съм го купил. — Надяваше се, че не е сбъркал. Вчера в магазина това му изглеждаше най-естественото нещо на света.

— Предполагам си се погрижил и за букета — продължи Фил с преливащ от сарказъм глас, но Брейди изобщо не усети и го погледна стреснато.

— Букет? Боже мой, изобщо не се сетих! Хайде, тръгваме.

— Къде се разбърза пък сега? Има още време.

— Първо, трябва да намерим цветарски магазин, в който да се съгласят да ни направят булчински букет, докато чакаме.

 

 

През целия път Джулиет мислено проверяваше съдържанието на куфара. Абсолютно сигурна бе, че ще липсва нещо жизненоважно. Пари! Щеше да се отбие в банката за чекове. Не бяха говорили как ще плащат, но предполагаше, че след като идеята е на Брейди, той ще плати своята част.

Както и да е, за банката вече е твърде късно. Ще използва кредитната карта.

След като слезе от таксито, Джулиет постоя няколко секунди на тротоара и се огледа. Улицата беше безлюдна. Не че очакваше да има някой там, но все пак Брейди можеше да я посрещне.

Отправи се към фоайето пред обредната зала, където я чакаше Кас, издокарана и с фотоапарат в ръцете. Джулиет изпита истинско облекчение, когато я видя.

— Миличка, ти си просто прекрасна! — изчурулика майка й и се засуети около нея. — Толкова се радвам, че си облякла белия костюм. Хайде, остави този куфар и се усмихни да те снимам.

Джулиет се почувства като момиченце пред гостите на рождения си ден и послушно удостои обектива с лъчезарна усмивка.

— Ама какво е това? — Кас поклати глава и се приближи. — Не си се закопчала. Явно трябва майка ти да се погрижи за теб.

Джулиет се погледна и с ужас откри, че блузата й наистина зее. Пръстите на Кас чевръсто се справиха с миниатюрните копченца.

— Не предполагах, че ще си толкова нервна — не спираше да нарежда, — макар да е естествено. Човек не се жени всеки ден.

Така си е, добави наум Джулиет. Само че тази сватба не е истинска. Пое дълбоко въздух. Господи, колко е нелепо всичко това! Дори и на държавния изпит не е треперила така.

Като удостои дъщеря си с последен критичен поглед, Кас отново се зае с увековечаването на великия момент. Джулиет кротко позираше.

— Чудесно! Хайде сега мъничко се завърти надясно. Така… Сега в профил…

Докато изпълняваше инструкциите, Джулиет случайно зърна часовника на стената. Брейди закъснява вече с десет минути. Ами ако изобщо не дойде? В някои отношения ще е по-добре хич и да не идва.

— Засега стига толкова — обяви Кас и остави фотоапарата на някаква маса. — Време е за нещо по-важно. — Тя измъкна отнякъде плоска бяла кутия и я връчи тържествено на дъщеря си.

Едновременно изненадана и трогната, Джулиет развърза панделката. Не се беше сетила, че може да получи подаръци. Кас обаче не знаеше, че сватбата не е истинска. Женеше единственото си дете с радостта, надеждата и трепета на всяка майка. Джулиет повдигна капака и бавно разгъна тънката хартия.

— Господи! Сватбеният воал на баба! — Тя преглътна сълзите. Как би могла да го сложи?

— Знаех, че ще те зарадвам — забърбори щастливо Кас. — Хайде, слагай го бързо, че да те снимам. Брейди всеки момент ще дойде.

— Но, Кас, аз не бих могла…

— Можеш, можеш. Сватбата си е сватба, нищо че не е в църква. — Тя извади ефирния воал и го нагласи върху пищната коса на Джулиет. Отстъпи една-две крачки назад и наклони леко глава. После отново посегна към фотоапарата. — Я се усмихни! Ами че това е най-хубавият миг в живота ти.

Джулиет направи безуспешен опит да се усмихне. Ситуацията излизаше извън контрол. Нищо не вървеше така, както го бе замислила.

— Хайде, още веднъж! Повдигни малко брадичката — командваше Кас и щракаше безспир.

Джулиет с мъка си пое въздух. Ще не ще, вече е истинска булка.

В този момент съдия Болдуин излезе от кабинета си, като донагласяше в движение черната тога.

— Виждам, свенливата ни булка вече е тук. А къде е щастливецът?

Като по поръчка Брейди влезе във фоайето. Изглеждаше сякаш се жени всеки Божи ден. Когато обаче зърна Джулиет се закова на място и зяпна от почуда.

Какви ги върши тя? Защо се е облякла така? Нали обеща… Но, Господи, отива й! Толкова е красива. Гледаше я като омагьосан, без да забелязва нищо друго.

— Здравей, Брейди — промълви смутено Джулиет. — Радвам се, че дойде… Бях почнала да се притеснявам.

— Аз… Извинявай, че закъснях. Джулиет… Знаеш ли, много си хубава…

— Благодаря ти.

— Имам нещо за теб. — Той погледна объркано Фил, който измъкна зад гърба си букет, обвит в дантела и лъскави бели панделки, които почти докосваха пода. — Ето — рече смутено Брейди и подаде цветята на Джулиет.

Тя ги погледна смаяно.

— Брейди, нямаше нужда… Искам да кажа, не трябваше… О, Брейди, прекрасни са!

Изведнъж като че ли всички заговориха едновременно. Брейди застана до Джулиет и здраво я стисна през кръста.

— Е, нека да пристъпим към официалната част — обади се съдия Болдуин с изражение, от което ставаше ясно, че обича сватбите. Но после добави строго: — Светостта на брака не зависи от това къде се провежда церемонията.

Джулиет избягваше погледа на Брейди, а усещаше, че и той упорито гледа в друга посока. Докато се подписваше и му подаваше писалката, ръката й трепереше. Той пък изглеждаше доста пребледнял.

Май е уплашен не по-малко от мен — помисли си тя, докато Фил и Кас се подписваха като свидетели.

Защо го правим? В този момент й се дощя да избяга. Погледът й обаче се спря върху букета в ръцете й. Крадешком зърна воала, който се спускаше по рамене. Беше отишла вече твърде далеч. Късно е да се откаже.

Съдия Болдуин произнесе кратка реч за отговорността, която представлява бракът, за задълженията на съпрузите един към друг. Джулиет все по-здраво вкопчваше пръсти в букета, с цялата си воля се опитваше да не допуска думите му до съзнанието си и стискаше зъби, за да не изкрещи. Всичко бе повече от истинско. Надяваше се, че след като сложат подписите си, ще могат да си тръгнат.

Като насън Джулиет се чу да повтаря след съдията брачната клетва. После до съзнанието й достигна неестествено напрегнатият глас на Брейди. Опомни се чак когато халката проблесна между пръстите му. Дръпна се като ужилена.

— Брейди! Не е ставало дума за халка! — почти извика тя, изпълнена с възмущение. Халката е някак твърде обвързваща…

— Ами, ако си сигурна, че не я искаш… — измърмори смутено той.

Джулиет усети как всички са вперили поглед в тях.

— Не… Просто, не очаквах… Изненада ме. — Неуверено протегна ръка. Чувстваше се ужасно, ужасно глупаво.

Но церемонията все още не бе свършила. Джулиет гледаше втрещена халката на пръста си. И в този момент съдията обяви първата целувка на младата брачна двойка. Тогава, за първи път, откак се видяха днес, погледите им се срещнаха. Брейди бавно приближи устни.

 

 

Чак в колата, на път за Кармъл, Джулиет успя да овладее треперенето си. Погледна скришом мъжа до себе си. Радиото свиреше рок и той барабанеше в такт по волана. Очите му бяха вперени в лъкатушещата магистрала, която следваше очертанията на брега. От дълго време не бе проговарял, но и тя също мълчеше. Церемонията не промени нищо. Можеш да подпишеш лист хартия, да изречеш някакви празни думи и все пак да нямаш нищо общо с човека до теб. И въпреки всичко, преди няколко часа направи това, което се бе клела никога да не допуска. При това с мъж, когото познава само от месец. Дори и да не е истинска сватба, преживяването е повече от отрезвяващо. Халката блестеше на слънцето.

Брейди я видя, че разглежда ръката си. Беше нещастна и уплашена. Явно халката се оказа грешка. При това съвсем не единствената.

— Съжалявам за халката, Джулиет — наруши тишината той. — Вчера минавах покрай един магазин. Влязох и я купих, без да мисля. Не се чувствай длъжна да я носиш.

Джулиет не отвърна веднага. Не я искаше, но и не й се искаше да я сваля.

— Може би ще я понося известно време, поне докато сме в Кармъл. Ще ни напомня, че караме медения си месец.

Тя потръпна. Мразеше го този „меден месец“. Брейди смени станцията. В колата нахлу нежна класическа музика.

— Мислиш ли, че ще имаме нужда от напомняне?

— Ами, ние едва се познаваме, пък ето ни…

— Съжаляваш, Джулиет. Нали?

Тя погледна назъбените скали, които се издигаха отвесно над океана. Замислено завъртя халката около пръста сп.

— Не знам. Не очаквах да е толкова… толкова сватбарско. Представях си, че просто ще подпишем документите и ще си тръгнем.

— Аз също.

— Искаш да кажеш, не си го нагласил ти?

— По дяволите! Как ти хрумна! — Брейди удари длани по кормилото. — Обадих се на съдията и уговорихме датата и часа. Фил ми беше споменал, че си падал по бракосъчетания.

— Без съмнение. — Джулиет смръщи вежди. — И все пак, Брейди, цветята…

Той се размърда неловко.

— Взех ги по пътя. Фил се сети. А аз помислих, че може би така трябва. А после като те видях… — Усмихна се замечтано. — Беше толкова красива… А ти нали каза, че няма да се обличаш като булка?

— Ами да… Поне така бях решила — побърза да се защити Джулиет. — Но Кас беше донесла сватбения воал на баба ми. Нищо не можех да направя…

— Разбери, аз нямам нищо против воала. Дори ми хареса. Изглеждаше толкова… — Думите му увиснаха във въздуха. Как би могъл да й каже, че като я видя, се почувства сякаш сънува. — Стоеше ти много добре — завърши съвсем неубедително той.

— Благодаря — рече тихо Джулиет. Сватбата явно и него е развълнувала. — Ти беше ли нервен?

— Нервен? — Сети се как лазеше побеснял около шкафчето. — Не, не бих казал. А ти?

Джулиет си спомни трескавите приготовления.

— Ами майка ми доста ме притесни.

— Е, вече всичко свърши — въздъхна Брейди. Не посмя да добави, че интересното тепърва предстои. От вечерта пред камината мисълта за нея не го напускаше, прокрадваше се в сънищата, изненадваше го в най-неочаквани моменти. Само като си я представеше нежна и чувствена, изтръпваше от желание да я вземе в обятията си.

Отново потънаха в мълчание. Джулиет се взираше в бушуващия океан. Не, още нищо не е свършило. Предстои първата брачна нощ. И с всеки изминат метър се приближава към нея. Не би могла да избяга. В края на краищата, именно затова е тук. Колкото по-бързо забременее, толкова по-бързо ще приключи този фарс.

Логиката обаче не помагаше. Коремът й бе на топка. Дори имаше чувството, че ще й призлее.

— Колко има още? — Гласът и прозвуча съвсем чужд.

Брейди я погледна. Беше се сгушила до вратата.

— След малко влизаме в Монтерей. Да не би нещо да не е наред, Джулиет?

— Не, не… Просто питах. — Устата й беше пресъхнала и преглътна мъчително. Повтори въпроса си. — Още много ли има до мястото, където отиваме?

— До хотела? Може би двадесет минути. — Брейди отново я погледна. — Сигурна ли си, че не ти е зле?

— Усещам някаква топка в стомаха сп.

— От нервите и от дългия път е — произнесе диагнозата си той. — Мислех да ти предложа да вечеряме, но може би предпочиташ да се поразходим на чист въздух. Бихме могли да повървим по кея.

— С удоволствие, Брейди. — Усмихна му се с благодарност и се поотпусна. Разходката край морето ще й даде още малко време.

На небето нямаше нито едно облаче. Джулиет отпусна назад глава и пое с пълни гърди соления въздух на залива Монтерей. Вятърът в миг разпиля косата й.

— След като тъй и тъй сме тук, можем да хапнем прясна риба — предложи тя ентусиазирано.

— За пръв път виждам някой да се преобрази толкова бързо. Как ти е стомахът?

— Добре. Само дето съм гладна.

— Това лесно ще се уреди, стига да си съгласна навръх сватбата си да ядеш от картонена чиния. — Брейди се засмя. — Не виждам какво ни пречи да си измислим свои правила. Поне дотук точно това направихме.

Без да може да си обясни защо, Джулиет определено се почувства по-добре. Купиха пържена сепия и кафе, занесоха ги на една пейка с изглед към морето и лакомо им се нахвърлиха. Докато ядяха, Джулиет слушаше крясъците на птиците и пронизващия писък на сирената, оповестяваща настъпването на вечерта, а с нея и на мъглата. Скоро чинийките бяха ометени, и Брейди ги пусна в кошчето. Хвана ръката й.

— Готова ли си?

— О, не! — Каза го прекалено бързо и уплашено. — Хайде да се разходим и да погледаме тюлените.

— Джулиет, не е възможно да имаш брачна треска, нали?

Тя видя пламъчетата в очите му.

— Разбира се, че не. Дори не знам какво означава това.

Брейди я прегърна през кръста и многозначително плъзна палец по гърба й.

— Защото половината удоволствие е в очакването.

Джулиет потръпна и не отговори. Все още прегърнати те тръгнаха, като стъпваха внимателно по кея, за да не би токовете на Джулиет да попаднат между грубите дъски. Посрещна ги коктейл от миризми, преди всичко на печена царевица и пържена риба. Като приближиха ръба на кея, Джулиет сбърчи нос.

— Ох, свежия дъх на море…

— За това са виновни твоите приятели тюлените. Ето ги там.

Тя се наведе над перилата и огледа хоризонта. В далечината успя да различи групичка тюлени върху някаква скала.

Проследи с поглед една чайка и в този миг усети зад себе си тялото на Брейди. Инстинктивно се стегна. Тя потръпна.

Тогава във водата се мярна някаква сянка и Джулиет любопитно се надвеси да види какво може да е, макар че всъщност търсеше повод да се отдели от Брейди.

— Виж! Това не е ли видра? — възкликна радостно.

Той също се втренчи надолу.

— Да, има си и бебе.

Видрата приближаваше към тях и Джулиет успя да я разгледа по-добре. Плуваше по гръб и наистина придържаше малко животинче с черни очички, които безстрашно ги наблюдаваха.

Отново почувства ръката на Брейди, но това сега не й стори толкова страшно, тъй като двамата бяха очаровани от едно и също нещо и като че ли това ги бе сближило.

— Изглежда съвсем доволна от живота, нали? Сякаш няма друга работа, освен да се люшка във вълните.

— А може би няма. — Той притегни Джулиет към себе си. — Стомахът й е пълен, сигурно има къде да се скрие през нощта. Какво повече й е нужно?

Джулиет кимна. Изглежда тъй просто. Брейди стисна раменете й и я погледна.

— Ние също имаме местенце за през нощта. Готова ли си?

Тя се обърна към него и очите му се взряха в нейните. Намекът бе ясен. Джулиет мълчаливо извърна глава към развълнувания океан.

Слънцето залязваше. Пламтяща червена топка, която се потапя зад хоризонта. Небето беше сиво-виолетово.

Брейди чакаше отговора й, а той бе само един.

— Да — промълви тихо, — време е да тръгваме.

 

 

Стаята бе обзаведена в съвременен стил, умело съчетание между непосредственост и изисканост. Джулиет не виждаше нищо. Очите й бяха приковани в леглото. Огромно легло. С подпори в четирите ъгъла и дантелен балдахин. В сравнение с това легло всичко останало в стаята изглеждаше дребно и незабележително. Колкото повече се взираше в него, толкова по-голямо й се струваше.

— Надявам се, че всичко е наред — обади се учтиво пиколото. Задачата му бе изпълнена и сега в очакване стоеше до господина.

— Абсолютно. — Брейди извади портфейла си.

Джулиет мълчеше. Обиколи с поглед стаята. Съзнанието й обаче бе обсебено от леглото.

— Е, пристигнахме — подхвърли сговорчиво Брейди, щом останаха сами.

— Да, пристигнахме.

И какво за Бога правим тук?

Брейди остави ключа от стаята на масичката до вратата. Огледа се. Стаята бе точно такава, каквато му я бяха описали по телефона.

— Харесва ли ти?

— Дали ми харесва? Размерите са внушителни.

Той я погледна изненадан. Доста странен коментар от устата на Джулиет.

— Е, повечето хотелски стаи…

— О, ти за стаята ли пита? — Тя за първи път я огледа и направи опит да се усмихне. — Да, чудесна е.

Брейди се приближи до нея, като я гледаше озадачено.

— А ти какво помисли, че имам предвид?

— Ами… Знам ли… — Трескаво се замисли за достойно измъкване. — Хотелът наистина е много приятен. Идвал ли си тук по-рано?

— Да, когато дойдох за пръв път в Сан Франциско. И още като го видях, реших, че ако някога имам меден месец, това ще е мястото.

— Разбирам — промърмори тя.

Безсмислен разговор. Защо е толкова притеснена? Несъмнено е свързано с предстоящата нощ. Обаче защо? Не е чак толкова срамежлива. А и онази вечер в къщата на брега го желаеше. Истински. Опита се да си припомни усещанията.

Никакъв успех.

Брейди сложи длан на рамото й.

Джулиет чувстваше погледа му, но не вдигна глава. Може би ако има още мъничко време… Очите й обиколиха стаята в търсене на нещо, все едно какво, което да отклони вниманието му.

— О, Брейди, виж! — възкликна развълнувано. — Има и камина.

Той се намръщи и дръпна ръката си.

— Естествено. Ти чак сега ли я забеляза?

Внезапно заинтригувана от обзавеждането, Джулиет пристъпи към камината. Надникна любопитно вътре. Наведе се да разгледа отблизо наредените в шахматен ред бели и сини фаянсови плочки. Плъзна пръсти по грубо одяланата полица.

— Нали е много хубава. Можем да си запалим огън.

— Огън ли? — Той хвърли поглед към сандъчето с дърва. — Да, предполагам, че е използваема. Но защо не оставим това за утре? — Сплете пръсти зад главата си и се разкърши. — Става късно, а денят беше ужасно дълъг. — Застана зад Джулиет и отново стисна раменете й. — Ти сигурно също си уморена.

— О, не. Изобщо… — Погледът й се спря върху вазата с горски цветя и тя на секундата възкликна: — Цветята са чудесни. Ти ли ги поръча?

Брейди се завъртя да види за какво става дума.

— Не, вероятно влизат към младоженския апартамент.

— Това младоженския апартамент ли е?

— Стори ми се подходящ за случая. Все пак ние сме младоженци. — Той я изгледа изпитателно. Пръстите му стиснаха раменете й. — Джулиет? — Изчака докато най-после вдигне очи. — Джулиет, да не би… — Нещо го възпря, сякаш чу молбата й да не задава неудобни въпроси. — Джулиет, какво ще кажеш за едно шампанско?

— О, чудесно! — В очите й се четеше искрена благодарност.

Брейди извади бутилката, която се изстудяваше в кофичка с лед до камината, а Джулиет се отпусна на фотьойла, събу си обувките и сви крака под себе си, така че да заеме цялото пространство. Трябва да превъзмогне притесненията си, каквато и да е причината за тях. Може би се дължи на сватбата. Веднага обаче си напомни, че церемонията отдавна свърши и в момента не се чувства „по-женена“ отколкото когато и да било. Ето вече е в хотела. Денят най-после свърши. Би трябвало да диша с леко сърце. Но нищо подобно… Облива я студена пот, ръцете и пак треперят, а и топката в стомаха продължава да расте.

Гледаше как Брейди развива станиола от гърлото на бутилката. Отново си спомни за онази вечер в къщата край морето. Защо тогава се чувстваше тъй различно?…

Тапата изгърмя и се удари в тавана, после се търколи насред стаята.

— За нас — обяви Брейди и й подаде чашата с искрящата течност.

Джулиет отпи жадно и внезапно попита:

— Брейди, ти от коя страна на леглото спиш обикновено?

Той многозначително повдигна вежди и лицето му бавно се разтегна в усмивка.

— Ами, зависи доста… Често спя точно по средата.

Джулиет кимна смутено.

— Ти имаш ли предпочитания?

— Аз винаги спя отдясно. Може би защото там е нощното ми шкафче, а върху него е телефонът и…

— Няма проблеми. Ще легнеш отдясно. И без това след първите няколко нощи ще е все едно.

Тя се размърда неспокойно и отново надигна чашата. Брейди пресуши своята и я остави на масата с недвусмислен звън.

— Джулиет, денят беше безкраен. Време е да се приготвяме за лягане.

Тя решително се справи с шампанското, невинно го погледна и поднесе чашата си.

— Ще ми сипеш ли още малко?

Той веднага я напълни, но не посегна към своята.

— Искаш ли първа да идеш в банята?

— Ами защо не влезеш ти, щом си толкова уморен…

— Не съм „толкова уморен“ — отсече той и я погледна право в очите. — Точно както и ти не си. Умората няма нищо общо. Много добре го знаеш. Така че, искаш ли да си първа в банята или не?

— Не, не. — Махна небрежно е ръка. — Ти отивай, не се притеснявай. Аз пия още шампанско.

— Не знаех, че си такава почитателка на шампанското — подхвърли Брейди и се зае с куфара си.

— О, да! — Тя блажено поднесе чашата към устните си и се направи, че пие. — Така гъделичка…

Наблюдаваше го как откопчава ремъците, пристягащи грижливо подредените дрехи. Той измъкна един халат и тоалетна чантичка и ги остави на масата пред нея. Пижама не се виждаше. Май все пак спи гол?

— Днес доста ни се струпа, Джулиет. Повече отколкото и двамата сме си представяли.

Тя гледаше как пръстите му сръчно се справят с копчетата. Трудно беше да си спомни изминалия ден. Пред очите й пробягаха откъслечни сцени. Самотата, която я обзе, на улицата пред залата. Овлажнелите очи на Кас, докато нагласяше сватбения воал. Първия поглед на Брейди. Цветята. Халката.

Брейди издърпа ризата от панталона. Съблече я и я смачка на топка.

— Нямахме много време да се опознаем — продължаваше той.

— Независимо, че връзката ни е временна, според мен, съвсем естествено е да се притесняваме.

Гърдите му бяха широки и покрити с гъсти косми. Джулиет гледаше омагьосана как мърдат мускулите му, когато хвърли ризата си върху отворения куфар. После Брейди бавно се приближи и се наведе над нея, без да я докосва. Джулиет сведе глава в очакване. Той нежно оправи косата й.

— Да ти сипя ли още шампанско преди да вляза в банята?

— Не, благодаря ти. Не искам повече. — Знаеше, че шампанското няма да помогне.

Брейди я целуна леко и посегна към халата.

— Няма да се бавя.

Джулиет седеше съвършено неподвижна. Беше се втренчила в мехурчетата, които се надигаха в чашата и се пукаха на повърхността. Тогава, пред камината, Брейди спря. Усетил бе промяната в нея. Никой досега не бе реагирал така. На мъжете им стига дори само присъствието на жената. Очевидно Брейди желае повече.

Очите й отново се впериха в леглото. Кувертюрата бе поръбена със синя дантела. Дълбоко в себе си знаеше какво иска Брейди. Иска частица от нея, която тя не е давала на никой мъж. Работата е там, че той веднага ще усети.

Стана и се раздвижи. Беше се схванала от седене и напрежение. Водата в банята шуртеше.

Бавно закрачи по диагонал на стаята. До единия ъгъл, после до другия. Краката й трепереха. Спря до леглото и натисна с длан матрака. Той не поддаде и тя предпазливо седна на ръба. Подруса се няколко пъти. Докосна възглавницата.

Пое дълбоко дъх, за да обуздае тревогата си. Може би трябва да поговори с Брейди, да му каже за… Какво би могла да му каже? Че сексът й харесва, независимо, че е неспособна да се отдаде напълно? Че не трябва да очаква прекалено много от нея…

Погали кувертюрата и пръстите й се плъзнаха по дантелата. Отношението й към секса изобщо не е важно. Няма да й попречи да забременее. А именно това е целта. Или пък не?

 

 

Изведнъж Джулиет скочи на крака и отиде при куфара си.

Точно тук е същината на въпроса. Колкото и да се кълнеше в началото, нещата вече не се свеждат само до бизнес. Брейди навлезе в живота й, в мислите… Дори след всичко, което си казаха за липсата на ангажимент.

Джулиет започна да рови из куфара, докато открие бялата нощница от батиста. Разбира се, беше чак на дъното и като я измъкна, всичко се разбърка. Сложи я пред себе си и се намръщи. Съвсем семпла, като се изключат жълтите цветенца по врата. Ама че избор за първа брачна нощ… Защо не се приготви както трябва?

Все още държеше нощницата, когато Брейди се появи в тъмносин плюшен халат. Косата му беше мокра и къдрава. Около него се носеше ухание на сапун и одеколон за бръснене, но като се приближи пак си миришеше на Брейди.

— Извинявай, че се забавих толкова. Душът беше чудесен.

— О, няма нищо — отвърна бързо Джулиет и се наведе да изрови пантофите.

Брейди постла панталона върху отворения куфар, сложи обувките на пода и се обърна към нея.

— Твой ред е.

— Искаш да кажеш в банята?

Стоеше срещу него, преметнала през лакът нощницата, в едната ръка стиснала пантофите, в другата — тоалетното си куфарче.

Брейди опита да се овладее.

— Ако смея да съдя по вида ти, май натам си се запътила. Чакам те.

Тя пое нататък и няколко секунди Брейди се взираше в затворената врата.

— Ама че история! — изсумтя под нос.

Симптомите са несъмнени. По някаква непонятна причина Джулиет Кавано умира от страх. Само дето вече е Джулиет-Талкот.

— По дяволите! Какво направих! — избухна той.

Пъхна ръце в джобовете на халата и закрачи напред-назад из стаята. Работата е там, че не е и Джулиет Талкот. Това е само на хартия. Нищо чудно, че е тъй объркана.

Отиде до леглото и отметна покривката. Наведе се напред и приглади с длан чаршафа. Нейната страна. Винаги спяла отдясно.

Продължи да снове из стаята. Трябваше да го направи онази вечер, пред камината. Сега проблемът нямаше да съществува. Спомни си я тогава. Залезът. Отблясъците от камината. Топлината на тялото й. Кадифената кожа, копринената коса.

Сърцето му заби по-силно и той пристегна колана на халата. Мина и угаси всички лампи, остави само тази до леглото. После седна на фотьойла и зачака.

По дяволите, тя явно не бързаше за никъде.