Сали Брадфорд
Споразумението (14)

Четиринадесета глава

Рано сутринта на другия ден Джулиет седна на кухненската маса и се загледа в кафето пред себе си. Събуди се преди изгрева и не можа да заспи. Реши, че ще е по-добре да стане и да свърши нещо. Но с какво да се захване? Нямаше никаква идея. Няма какво да прави, а и нищо не й се прави. Затова седна с чашата кафе и се заслуша в крясъците на чайките, които деляха сутрешната плячка.

Постепенно до съзнанието й достигна някакъв шум, различен от обичайните звуци от плажа. Наостри слух. По крайбрежния път приближаваше кола. Толкова рано коли тук нямаше. Може би е Брейди? Сърцето й спря. Но той обеща да не я безпокои и тя бе сигурна, че ще удържи на думата си.

Заслуша се отново. Колата спря пред къщата. Трябва да е Брейди. Никой друг не би могъл да дойде по това време.

Джулиет стана и отиде до вратата в очакване на познатите стъпки по верандата.

Кафето се разплиска в ръката й и тя го остави на масата. Не се чуха никакви стъпки. Ако е Брейди, явно няма намерение да влиза в къщата.

Джулиет изтича в дневната и внимателно застана до стъклената стена, така че да наблюдава брега и в същото време да остава незабелязана. Виждаха се само чайки, разлепени вълни и един самотен бегач, напредващ към другия край на плажа.

Усети, че пулсът й се ускорява. Точно в този момент пред очите й изникна тънка и енергична фигура с огнена коса и развяна от вятъра блуза от тензух. Кас естествено…

Джулиет видя как майка й се настани на завет пред дюната и извади голяма дъска за рисуване. Но Кас разбира се няма да дойде чак дотук, за да рисува изгрева.

С ръце на кръста Джулиет се отдръпна от прозореца. Само Брейди може да й каже, че е тук. Дано не й е казал повече. Но тя положително е подпитвала, а много я бива в изкопчването на информация.

Изпълнена с раздразнение, Джулиет облече якето. Не й се говори с Кас. И без това се чувстваше неловко, задето я заблуди относно Брейди, сватбата и изобщо за всичко. Така още по-трудно ще й съобщи за развода. Но няма какво да отлага. Трябва да приключи с тази история колкото може по-бързо.

Тихо затвори вратата след себе си. Просто ще обясни как с Брейди нещата не вървят и са решили… Не, сама е решила… Решението е да се разведат сега, вместо да продължават по този начин.

Видя как Кас вдига глава и й махва с ръка. Джулиет отвърна на поздрава с бодрост, която всъщност бе в пълна противоположност на настроението й.

— Не очаквах да си будна толкова рано — обади се Кас, когато Джулиет я наближи.

— Исках да поработя малко на утринна светлина.

Джулиет пъхна ръце в джобовете си. Значи Кас избра стандартния подход, но тя не е в настроение за игри.

— Не си била толкоз път само за това!

Кас остави дъската и въглена на пясъка и отговори тихо:

— Разбира се, че не. Защо не седнеш до мен?

Джулиет не искаше да сяда. Искаше майка й да си върви вкъщи и да я остави на мира, докато се оправи. Но Кас не предложи това и Джулиет не можеше просто да си стои права. Бавно седна на пясъка и обхвана с ръце коленете си. Гледаше право напред, без да казва нищо. Чакаше встъплението на Кас.

— Ако още малко нацупиш устни, ще си досущ каквато беше на шест години. — Майка й се засмя добродушно.

Джулиет не отговори. Не харесваше, когато гледат през нея. Освен това, в тази поза не й беше чак толкова студено. Продължи да се взира в океана с широко отворени очи. Вълните се надигаха, подвиваха разпенения си гребен и се плъзваха по гладкия мокър пясък.

Кас първа наруши тишината.

— Искаш ли да поговорим?

Джулиет сви рамене, без да откъсва поглед от водата.

— Не бих казала. Няма какво толкова за говорене.

— Ясно. Аз ще порисувам.

Кас нагласи дъската в скута си и Джулиет чу как въгленът засвистя по белия картон. Този звук извикваше спомените от детството. Само да затвори очи и си представяше ателието с острия мирис на терпентин, виждаше купчината тубички боя на масата до статива, чуваше тихата музика, която се сливаше с плискането на вълните.

— Къде отиде оня грозен стол, на който стоях свита на кълбо в ателието?

Ръката на Кас остана във въздуха.

— Още щом се дипломира, го дадох на Армията на спасението.

— М-м-м?

От години не се бе сещала за този стол. Дори нямаше представа, че го харесва.

— Джулиет? — Кас докосна рамото й. — Искам да видиш какво нахвърлих.

Обърна се любопитно. Майка й много рядко показваше недовършена рисунка.

— Скицирала си мен!

— Да.

Джулиет погледна изсечената с няколко щрихи прегърбена фигура с хлътнали очи, устремени към океана. Върна дъската на майка си.

— Не ми харесва.

— Изкуството невинаги е красиво, миличка, животът — също.

— Нямам нужда от лекции колко е мръсен животът. В кантората се сблъсквам с това всеки Божи ден.

— Може би повече, отколкото трябва.

— Значи намекваш, че сама съм пожелала да се проваля — подхвърли мрачно. — Виж, Кас, всички, които идват при мен, започват с това колко са били щастливи в началото, как са били изпълнени с мечти за бъдещето…

— А ти не беше ли?

— Не. Аз не го позволих. Аз се омъжих с широко отворени очи. Знаех какво искам и направих всичко, за да го получа.

— И какво беше то?

— Дете. Исках дете.

Кас изви вежди.

— Не знаех, че и в днешно време, за да имаш дете, трябва да си женен.

Джулиет се обърна и погледна изпитателно Кас.

— Какво точно ти е казал Брейди?

— Че си дошла тук, за да останеш сама няколко дни.

— Сигурна ли си, че е само това?

— Да. Джулиет. А явно има още много.

Джулиет извърна глава от пронизващите очи на майка си и се втренчи във фигурите, които замислено изписваше с пръст по пясъка.

— Наистина всичко обърках — рече тихо.

Кас се протегна и потупа ръката й.

— Не си само ти, миличка. Всички го правим. Постоянно.

— Мислех, че планът ми с безупречен. Само ако Брейди не беше настоявал за сватбата…

— Май най-добре ще е да почнеш от самото начало. Очевидно има доста за разправяне.

Бавно, без каквото и да било чувство, Джулиет разказа цялата история. Въгленът на майка и отново зашари по листа. Знаеше, че по този начин Кас превъзмогва напрежението, яда, разочарованието, всичко, което я тревожи, а лицето й остава спокойно и безизразно.

Джулиет говореше, а въгленът в ръката на майка й постепенно набираше скорост и щрихите ставаха все по-уверени и отривисти.

— Така че нищо не излезе. И двамата загубихме — с горчивина приключи накрая Джулиет.

Няколко минути Кас продължи да рисува мълчаливо. После остави въглена, обърна се към дъщеря си и рече кротко:

— Не съм сигурна, че си наясно със същината на проблема. За това, че не си бременна ли ти е мъчно?

— Не — отвърна, без да се замисля, Джулиет. — По едно време, може би. Но сега дори не знам дали изобщо искам да имам дете. Всъщност, вече нищо не знам.

Майка й се усмихна.

— Знаеш, дори много добре, но не си искрена със себе си.

— Не те разбирам — отсече с раздразнение Джулиет. Не беше в настроение да слуша анализите на Кас.

Тя обаче не й обърна внимание и попита невъзмутимо:

— Брейди как прие новината, че си отиваш?

Джулиет се поколеба и въздъхна. Тъй или иначе стигнаха дотук. Най-добре ще е да каже всичко.

— Не искаше да си тръгвам. Убеди ме да постоя известно време тук, да размисля евентуално… Аз му казах, че това нищо няма да промени.

— Какво точно искаш, Джулиет?

— Ще ти кажа какво не искам. Не искам да бъда женена. Ожениш ли се, означава да страдаш.

— И следователно, като не се ожениш, няма и да страдаш, така ли?

— Точно така — призна Джулиет, изненадана колко бързо я разбра майка й.

— Миличка, нали си учила логика?

— Естествено.

— Ами трябвало е да учиш по-сериозно. Не си задаваш въпросите, които трябва, затова получаваш грешни отговори.

— Глупости…

Кас стисна ръката й и Джулиет едва се сдържа да не я дръпне.

— Брейди обича ли те? — попита майка й.

Именно това я измъчваше през всичките тези дни. Още тогава, на масата в кухнята, я обзе чувство на вина и гняв, че всичко е толкова несправедливо.

— Е, обича ли те? — не се предаваше Кас.

— Да.

Приготви се за следващия въпрос и той не закъсня.

— А ти обичаш ли го?

Искаше да отговори отрицателно. Всичко щеше да е по-лесно. Но това би било лъжа.

— Да. Обичам го… — тихо промълви Джулиет. — Но в началото всички се обичат, а после не само се изпълват с омраза, но и провалят живота на децата си. Как мога да съм сигурна, че с нас ще е различно?

— Не можеш. Но не е там проблемът, Джулиет. Това, което отказваш да разбереш, е, че боли не заради пропадналия брак. Болката иде от любовта. Можеш да избираш между живота с Брейди и самотата. Можеш да предпочетеш развода или семейството. Но каквото и да направиш, ако истински обичаш, все някога ще те боли.

Джулиет гледаше танца на вълните. Главата й бучеше в такт с прибоя.

— Кас, мисля за това, докато вече всичко ми стане все едно. Ако знам кое е правилното…

Кас сложи длан на рамото й.

— Отговорът не е там, където трябва го търсиш. Това решение няма да се роди в главата ти. Не можеш да си напишеш списък със „за“ и „против“, все едно се подготвяш за някое дело.

— И какво според теб трябва да направя?

— В този случай трябва да следваш сърцето си. Само то ще ти даде верния отговор.

— Но аз никога не се водя от емоциите!

— Защото никога не ти се е налагало да взимаш такова решение. — Кас я погледна усмихната, изправи се и хвана дъската под мишница. — Ела да ме изпратиш до колата.

— Тръгваш си? Няма ли да влезеш за един чай? Мога да ти направя и закуска…

Странно, вече не й се щеше майка и да си отива.

— Друг път. — Кас я прегърна и я потупа по гърба. — Брейди е прав. Имаш нужда от малко време сама. Той добре те познава.

Двете се изкачиха по дюната и заобиколиха къщата. Кас се качи в колата и потегли. Джулиет дълго гледа след нея, докато тя се превърна в малка червена точица и изчезна. Уморена тръгна обратно. Чувстваше се изоставена от целия свят.

Повъртя се из кухнята. След това отиде в хола. Накрая седна по турски пред прозореца и за кой ли път се взря в океана. Опита се да мисли, опита се да вникне в това, което се случи, но то все й се изплъзваше. Знаеше само, че я боли. Знаеше само, че дните минават, а болката в душата й не утихва.

 

 

Майкъл беше ужасно отегчен. Лежеше по гръб на дивана и вяло махаше с крака из въздуха. Цяла сутрин кара новото колело, но вече му омръзна. Няма с кого да играе. Дори и глуповатият Тими е по-добре от нищо… Но не. Брат му и майка му спяха. Баща му цял следобед стоеше затворен в кабинета. Адска скука!

Погледът му спря върху прозореца. Грее слънце. Може пък да се поразходи по пясъка и да подхвърля камъчета. Ама сам не е интересно… Втренчи се в тавана. Прави му се нещо забавно с някой забавен човек. Брейди е забавен, но го няма вкъщи. Вече изобщо не се появява насам. Джулиет обаче е там! Точно така, видя я на плажа.

Майкъл седна. Най-после да му хрумне нещо свястно. Джулиет все ще измисли някой интересен номер. Навлече якето, промъкна се незабелязано през задната врата и хукна по плажа.

Още щом чу стъпките, Джулиет разбра, че Майкъл пристига на гости. Само той стъпва тежко като маратонец на последните метри. Тя се усмихна и отиде да отвори. Най-после нещо приятно този ден.

— Здрасти, Джулиет — рече запъхтян, — знаех си, че си тук.

— Влизай.

Майкъл енергично поклати глава.

— Ти излез.

Джулиет се засмя, грабна старата зелена блуза и тръгна след него обратно по пясъка.

— Искаш ли да мятаме камъни? Водата е идеална — възкликна ентусиазирано той, изрови с носа на обувката си един гладък плосък камък и великодушно го връчи на Джулиет. — Ето този е хубав.

Джулиет го погледна изумена. Нима това е същото дете, което само преди няколко дни горчиво плака в скута й? Момчето с тъжните очи, изоставено от майка си… Как е възможно така да се е променил?

— Гледай сега! — извика той, нагласи камъка между пръстите си, бавно изтегли лакът назад, леко се наклони и го запокити по сапфирената повърхност. Той подскочи три пъти и Майкъл се изсмя тържествуващо. — Не беше ли страхотно?

Не въпрос, просто факт. Днес Майкъл преливаше от енергия и самочувствие.

— Дай сега аз! — Джулиет зае позиция и съсредоточено повтори движенията на Майкъл. Само дето вместо да подскочи във вълните, камъкът цопна сред купчината водорасли на плиткото и потъна. — Ха, май не ме бива много.

Майкъл хвърли още един камък.

— Трябва да хванеш Брейди да ти покаже. Той е най-добрият. От него съм се научил.

Брейди! Откак беше с Майкъл нито за миг не се бе сещала за Брейди. Това си е вече рекорд.

— Как така ти си сама без него? — попита хлапето.

— Има работа.

— Не е хубаво толкоз време да го няма.

Джулиет не отговори. И тя бе на същото мнение, но нямаше представа какво би могла да направи. Замислено хвърли още един камък.

— Сега беше по-добре — насърчи я Майкъл. — На момичетата сигурно им е трудно да мятат камъни. И мама не може.

Джулиет се улови за новата тема.

— Как е тя?

Майкъл видимо се оживи.

— Предполагам, добре. Все още доста се уморява. — Той търкулна в шепата си една мидена черупка и я разгледа внимателно преди да я изпрати към вълните. — Сутринта ни опече вафли. Ама истински, в онази специалната машина. Татко все купуваше от замразените, дето се затоплят в тостера. — Клекна и зачопли пясъка. — Надявам се, всеки ден да ги прави, както по-рано.

Джулиет го погледна с тъга. Колко лесно се поддават децата! Колко малко им трябва, за да повярват… А в състоянието, в което е Ейлийн, човек за нищо не би могъл да бъде сигурен. Но ето. Майкъл си мисли, че след като известно време всичко е било наред, винаги ще е така.

— Ти се радваш, че майка ти е вкъщи, нали?

— Аха. И този път ще остане.

Джулиет се почувства длъжна да го предпази от болката и попита предпазливо:

— Откъде си толкова сигурен?

Майкъл остави поредния камък върху купчината и я погледна.

— Не съм сигурен. Само се надявам.

— А ако нищо не се получи?

Той сви рамене.

— В такъв случай поне ще си имаме „днес“.

Поне ще си имаме „днес“! Поне ще см имаме „днес“… Думите ечаха в ушите й с яростта на прибоя. Толкова е просто. Но, все пак, Майкъл е дете. Децата не гледат напред във времето, не мислят за бъдещето. Майкъл е неспособен да прецени колко е уязвим, като приема в сърцето си човек, който всеки момент може да го напусне.

От океана духна вятър и чайките закрякаха. Момчето вече беше свършило камъните и кротко стоеше до нея, вперило поглед в хоризонта.

— Май е време да си вървя — обади се по едно време. — Става късно и мама може да се тревожи.

— Правилно. Тръгвай.

Той се затича по мокрия пясък, прескачайки вълните.

— Доскоро! — викна през рамо.

— Доскоро — рече на себе си Джулиет и пое бавно към къщи. Продължаваше да си повтаря това, което каза Майкъл. Поне ще си имаме „днес“!

Това е прекалено опростен подход, детински начин да се справи с неизвестността. Но възможно е да е и нещо повече от това.

Тя цял живот за всичко правеше планове. Как ще порасне, как ще я приемат в университета, как ще си взима изпитите, как ще създаде кантората. Само бъдеще. Само утре, утре. Дори и сватбата й бе част от плана й за утре, за детето, което ще порасне, за да има свое „утре“.

„Днес“ все оставаше на заден план. В настоящето бяха само интимните мигове с Брейди. Единствено тогава бъдещето не съществуваше. Не се бе замисляла дали някога отново ще се любят, дали ще бъде по-хубаво или по-различно. Преживяното бе останало в мига и той бе истински, пълноценен и красив.

Джулиет влезе вкъщи и затвори вратата след себе сп. Винаги е знаела какво иска от живота, винаги е била решена да го получи на каквато и да е цена. Но така бе преди.

Отпусна се на стола в кухнята и подпря глава. Така бе преди да се влюби в Брейди.

Сега целият й живот се бе променил. Беше празен и безсмислен, защото Брейди е далеч от нея. Опита се да затвори очите пред истината, да я отрече, но каква полза? Няма желание да се връща в апартамента, няма желание да ходи на работа. За цяла седмица свърши само едно нещо с ентусиазъм — разходи се по плажа и то, защото се надяваше да зърне Брейди.

Внезапно стана, отиде в спалнята и натъпка вещите си в сака. Нямаше представа какво ще прави като стигне там, но си отива у дома.

 

 

Сви по стръмната улица към къщата. Дланите й бяха потни. Още като наближи, първата й работа бе да се огледа за колата на Брейди. Няма я. Но още е рано. Възможно е да не се е прибрал. Но пък и нито веднъж не се обади, не направи опит да се свърже с нея. Наистина, беше обещал, но тя тайно се надяваше, че ще намери начин да провери как е.

Може би той също е премислил всичко…

Топката в стомаха й отново напомни за себе си. За известно време като че ли я бе забравила.

Паркира колата и тръгна по плочника. Новата светлосива фасада с бели первази придаваше съвсем друг вид на къщата. Личеше, че е пипала човешка ръка. Всичко бе солидно и здраво, сякаш се готви за още сто години живот.

Джулиет изкачи стъпалата, но зърна нещо зад верандата и се върна да види какво може да е. Здрачаваше се, но беше сигурна, че когато си тръгна, там нямаше нищо. Като заобиколи, едва не извика.

Елхата, тяхната елха, без лампичките и играчките, лежеше захвърлена на една страна, изоставена и ненужна. Обзе я огромна тъга. Брейди я е оставил да изсъхне, а беше с корени. Мислеха да я посадят на двора…

Дълго стоя пред нея. Нямаше право да го обвинява. Това бе първата им елха, но Коледа си бе отишла, а с нея може би и всичко останало. С плувнали в сълзи очи тя разрови клоните и измъкна забравеното станиолено птиченце. Нежно приглади смачканите крилца и го прибра в чантата си.

Вгледа се отново в елхата. Не може да позволи да умре. Допреди малко изобщо не си представяше колко важно е това. Обиколи я от всички страни. Пръстта се ронеше от корените, но само няколко бодли бяха изпопадали. Може би още не е късно.

До задния вход откри празна кутия от боя и я напълни с вода. След десетина курса корените бяха добре напоени. Стисна ствола и се опита да го повдигне, за да не се препънат клоните, но нямаше сили. Ще се наложи Брейди да го направи, а дори може би двамата заедно.

Изтупа ръце и се върна на верандата. Поне елхата им ще просъществува още няколко дни.

Още щом пристъпи прага, усети празнотата. Извика името му. Отвърна й ехото на собствения й глас.

Тръгна из стаите. Тишината сякаш я причакваше зад вратите и я блъскаше в гърдите. Отиде в спалнята и пусна сака върху разхвърляното легло. Закачи халата си на мястото му в гардероба и погледна купчината обувки на пода. В началото подредиха неговите отляво, нейните отдясно, но с течение на времето се бяха объркали безнадеждно. Мислеха да направят рафтчета, но така си и остана. Не го бяха сметнали за особено важно.

Джулиет влезе в съседната стая, която бяха обявили за детска. Клекна пред развитата ролка тапет и докосна релефните шарки в синьо и розово. Когато ги избираха, Брейди заяви, че трябват да са в двата цвята, защото не се знае дали другите собственици ще имат момче или момиче. Тогава тя си помисли, че вероятно съвсем скоро ще се разбере какво ще е тяхното дете, но това беше друга мечта. Може би не им е писано да имат дете. Вече няма как да го научи.

Докато се разхождаше из стаята, й хрумна, че от нея става чудесен кабинет. Как можаха да купят точно тези тапети? Ами ако хората изобщо нямат деца… Но тогава всичко им изглеждаше различно.

Тя слезе в кухнята и се замисли дали да не приготви вечеря. Не знаеше обаче дали Брейди изобщо ще се прибере, така че си направи сандвич с фъстъчено масло и понеже нямаше мляко, изпи една кола. Искаше й се Брейди да си дойде, но в същото време изпитваше някакъв страх от срещата с него.

Кухнята е почти готова, отбеляза радостно. Трябва да се боядисат само вратите и касите. И после остават единствено пердетата и може би комплект лъскави тигани на стената. Джулиет се овладя. Сега не е време за последните щрихи, които да създадат домашния уют.

Но все пак нищо не й пречи да намаже вратите.

Отвори кутията с боя и внимателно я разклати, докато сините спирали се разтвориха и сместа стана гладка и хомогенна. Разбираше удоволствието, което изпитва Кас. Естествено тя твори, но приятно е дори и само да усещаш четката в ръцете си, да гледаш как боята попива в дървото. Вече напредваше по втората врата, когато чу ключа на Брейди. Но гърба й запълзяха тръпки. Продължи да боядисва. Какво ще му каже? Не знаеше дори какво да каже на себе си.

Докато се бореше с бравата, Брейди усещаше сърцето си в гърлото. Вътре свети. Джулиет се е прибрала. Може би, за да си опакова багажа и да си отиде завинаги. Но поне е вкъщи. Нервно размърда ключа. Пръстите не го слушаха.

Най-после отвори и буквално влетя в хола.

— Джулиет! Къде си, Джулиет?

— В кухнята.

Ръката й трепереше и боята покапа по пода. Тя остави четката и избърса петната с мокър парнал.

Брейди замръзна на прага и смаян промълви:

— Боядисваш?

Джулиет не знаеше какво да отговори. Няма съмнение, че точно това прави, а се захвана, защото й беше приятно.

Все така на колене, тя отново взе четката и я потопи в кутията.

— Реших, че това трябва да се свърши. Пък и обичам да боядисвам. — Лесно е да се каже. Употреби цялата си воля, за да се овладее и се съсредоточи върху движенията на ръката си. Боядисваше мълчаливо, без да вдига глава, без да среща погледа му.

Брейди не можеше да си обясни какво става. Очакваше да завари всичко друго, само не и това. Опасяваше се, че може би си събира вещите. Или че седи до масата, или че разтревожена снове напред-назад. Но като я погледнеш, за миг дори няма да ти хрумне, че изобщо е излизала оттук. От друга страна, може пък да е дошла само защото се чувства длъжна да изпълни своята част от работата. Да, това е съвсем в неин стил. Какъвто и да е отговорът, явно тя не бърза да му го съобщи.

— Кога дойде? — попита Брейди.

— Следобед. Щях да приготвя нещо за вечеря, но не знаех дали днес ще прибираш вкъщи.

Вкъщи… Още докато изричаше думата, съзнанието й я повтори многократно. Това е техният дом. Превърнаха запустялата постройка в свой дом, като заживяха заедно, започнаха да се грижат за нея и да я обичат. Но общият дом означава още толкова много неща…

— Винаги се прибирам — отвърна тихо Брейди — и винаги се надявам да те заваря тук. — Неспособен да издържа повече, той я хвана за раменете. — Джулиет, кажи нещо! Какво става? Защо се върна?

Четката й изписа зигзагообразна линия. Джулиет я дръпна и я сложи върху кутията с боя.

— Много мислих, Брейди — прошепна тя. — Прииска ми се да си дойда.

Той се отпусна на колене до нея и я прегърна.

— Господи, Джулиет, много ми липсваше!

Тя се притисна до него и сложи глава на рамото му. За първи път от цяла седмица се чувстваше спокойна. Защо всичко трябва да е тъй сложно? Защо не може да живее ден за ден?

— Ужасно съм объркана, Брейди. И ме е страх…

Той зарови ръце в косата й.

— От какво те е страх, мила моя? От мен?

— Май преди всичко от самата мен. — Тя преглътна и скри лице в рамото му. — Всичко се промени. Това, което винаги съм искала или поне съм мислела, че искам, е нещо съвсем друго и дори не знам дали изобщо може да съществува.

Брейди неохотно я отдели от себе си и се вгледа в лицето й. Болката от изминалите дни все още не е изчезнала. Поне е погледнала истината в очите. Това е първата стъпка. Той погали челото й.

— От какво се страхуваш, Джулиет?

Тя се замисли.

— От брака. А също и от чувствата си към теб… Страх ме е, защото те обичам, Брейди. — Дори пред себе си не го бе изричала така направо. — Винаги сама съм взимала решенията, набелязвала съм си целите, преследвала съм това, което искам. Но сега е друго. Не съм си представяла, че ще бъда с теб. Стана от само себе си. И не знам какво да правя. Не мога да бъда сигурна дали от нашата връзка ще излезе нещо.

— Но ако не опитаме, никога няма да разберем! — Млъкна, защото обичта му бе тъй силна, че се опасяваше да не обещае нещо неизпълнимо. — Трябва да проумееш, Джулиет, че за това гаранции не съществуват. Можем само да се доверим един на друг.

Тя отпусна ръце и ги обви около коленете си. Брейди усети, че е докоснал чувствителното място.

— Аз на никого не съм се доверявала изцяло — промълви замислено Джулиет, — освен може би на себе си. — Въздъхна и зарови пръсти в косата си. — О. Брейди, защо всичко трябва да е толкова сложно! Защо не мога да се омъжа, да имам деца и да бъда щастлива като другите?

— Защото не си като другите. — Той взе ръцете й и ги затопли в шепите си. — Знаеш ли, Джулиет, може би проблемът не е в брака. Може би още не си готова да имаш дете.

Тя премигна учудено насреща му.

— Но нали оттам започна всичко!

— Не бих казал, че е особено основателна причина.

— Но аз винаги съм искала да родя, като навърша тридесет години.

— А ако не стане, какво?

Джулиет се замисли. Открай време бебето бе една от целите в живота й, наред с университета и кантората. На лицето й заигра дяволита усмивка.

— Ако не стане на тридесет, може пък да стане на тридесет и пет.

Брейди се засмя и я прегърна.

— Точно така, мила моя. За никъде не бързаме. Бъдещето е пред нас. Ще имаме колкото деца пожелаем.

— Не знам… От толкова време го бях запланувала…

Брейди повдигна рамене.

— Плановете се променят. — Изгледа я продължително и накрая попита тихо: — Обичаш ли ме, Джулиет?

— Разбира се, че те обичам. Вече ти го казах. Затова се и страхувам…

Той повдигна брадичката й и се взря в зелените очи.

— Не, Джулиет, искам да ми кажеш дали наистина ме обичаш, дали любовта, която изпитваш, е от онази — вечната.

Джулиет се поколеба. Знаеше какво има предвид. Именно този въпрос я измъчваше, докато седеше на пода и съзерцаваше океана. Но едва сега погледът на Брейди й подсказа отговора.

— Да. Обичам те. Затова дойдох при теб.

Той я сграбчи отново и с всички сили я притисна до себе си.

— Значи ще се справим, мила моя. Щом и двамата го искаме, ще бъдем щастливи. — Той се дръпна назад и погали лицето й. — Ние сме заедно съвсем отскоро. Другите хора започват с вечери и разходки в парка. И така месеци наред, години. А ние започнахме със сватба!

Джулиет се засмя и кимна.

— Знаеш ли, по-добре е, че още не съм бременна. Щеше да бъде грешка.

— Имаме нужда да сме само двамата. А после, когато бебето се появи, ще се познаваме вече добре…

— И ще бъдем трима и пак ще се обичаме — довърши вместо него тя. Чувстваше се лека като перце. — Но ще запазим тапетите, за всеки случай.

— Точно така, а междувременно ще купим мебели и аз ще ползвам стаята за кабинет.

Джулиет смръщи вежди.

— Чакай, чакай! Кой щял да я ползва?

Очите на Брейди искряха весело. Прегърна я отново.

— После ще спорим. Ако такива са ни проблемите, значи ще сме най-безгрижните хора.

Джулиет се сгуши в него и затвори очи.

— Брейди… Има още нещо.

— Какво е то?

— Елхата. Ще изсъхне!

Той стана, като вдигна и нея.

— Отиваме да я намокрим.

— Вече го направих. Трябва обаче да я посадим.

Брейди погледна през прозореца.

— Почти е тъмно. Не може ли да изчака до утре?

— Не, искам да я посадим сега, да я полеем и да й се порадваме.

— За да ни прави компания всяка Коледа…

— Знаех, че ще ме разбереш.

Брейди й се усмихна и я поведе навън. Бръкна в джоба на якето си за ключа от помещението за инструменти, но напипа нещо друго.

— Виж какво намерих! Мястото му не е тук.

В отворената му длан лежеше златната халка. Джулиет кимна. Той я сложи на пръста й и поднесе ръката й към устните си.

— Така вече е друго — рече доволен.

— Хубаво е, че я пазиш. По-рано се чувствах неудобно да я нося, но сега ми се струва съвсем естествено…

— Да, Джулиет, естествено е. Както е естествено двамата да бъдем заедно.

— Брейди, обичам те!

Той я погледна замислен.

— Миналия път, като ти дадох пръстена, имаше сватба, цветя, меден месец… Искаш ли да повторим всичко отначало?

— Веднъж в живота стига.

— Добре. Значи ще го отпразнуваме, както ние си знаем.

Джулиет повдигна въпросително вежди. Ухилен до уши, Брейди я повлече навън.

— Кой според теб е най-романтичният начин да отбележим началото на съвместния ни живот?

Джулиет изведнъж се сети какво има предвид и двамата се разсмяха.

— Давай лопатата, Брейди! Ще садим елха.