Сали Брадфорд
Споразумението (3)

Трета глава

Стълбището към офиса на Хари се отличаваше със специфична миризма. Не би могло да се каже, че е точно мръсно, но бе твърде близко до това определение. Лютивият мирис на къдрин от фризьорския салон на партера, дълги години бе подправян със застоялия дим на пури и вонята на стария помияр, неизменно свит на кълбо в някой ъгъл.

Намираше се в невзрачна стара сграда, близо до квартал Тендърлойн, където Джулиет за нищо на света не би стъпила след залез-слънце.

Спомни си първия път, когато дойде тук като начеваща адвокатка. Тогава бе още идеалистка. Очакваше да се запознае с безупречен частен детектив от типа на Пол Дрейк. Видя обаче Хари с ония негови печални очи и вечната пура между зъбите, скрит зад камара от боклуци, която претенциозно наричаше писалище. Безспирното му сумтене и мърморене я накара тогава да си тръгне отвратена, без да предполага, че този тип изобщо би могъл да свърши някаква работа. Но той й се обади, при това с новината, че мъжът на нейната клиентка води двойствен живот с две съпруги, две чудесни къщи и два комплекта деца. Историята гръмна по вестниците и клиентелата й нарасна. Оттогава Джулиет все се чувстваше задължена на Хари.

Преди да влезе, почука два пъти на вратата, но доста предпазливо, тъй като знаеше, че матовото стъкло се клати застрашително.

— Добро утро — изсумтя както обикновено Хари, без да вдига глава, невъзмутимо премести подгизналата пура в другия край на устата, издърпа от купчината бумаги зад себе си пачка листове с прегънати ъгли, подаде й ги и съобщи: — Твоят е готов.

— Това все за Брейди Талкот ли е? — възкликна Джулиет и придърпа един от дървените столове, с каквито изобилстваше малкото помещение. Разлисти небрежно напечатаните страници, като от време на време се взираше в драскулките на Хари в полето отстрани. И този път си бе свършил работата без грешка, изчерпателно, до най-малките подробности. Една изрезка от вестник грабна погледа й и Джулиет я вдигна към светлината.

— Хубавец, а? — изгрухтя Хари. — Мацето, дето е тръгнало да се развежда с него, бая ще се мине. А, може пък и добре да спечели, щом ти работиш за нея.

Той й намигна и Джулиет се усмихна.

В лъскави плувки, изправен на носа на някаква яхта, Брейди се усмихваше на голямата купа в ръцете си. Отдолу имаше текст: Джей Брейди Талкот Трети спечели Регатата на Залива.

— Симпатичен е, да… — каза тя по-скоро на себе си. А и това беше едно от изискванията в обявата. — Явно господин Талкот си пада по яхти — добави замислено.

— Освен всичко друго… — Хари драсна клечка кибрит по подметката си и запали огризката от пурата.

— Например?

— Ами, пада си и по летенето. Доскоро си имал частен самолет. Преди няколко години се пробвал и на автомобилните писти. Ама май се е отказал.

— И така — кара яхта, пилотира самолет, състезава се с коли. Има ли още?

Хари разрови с не дотам чисти пръсти листовете в ръцете й и издърпа един. Наклони стола си назад, залюля се и чак тогава заговори подлудяващо мудно:

— Да видим сега… Джей Брейди Талкот Трети. Години — тридесет и четири. Ще навърши тридесет и пет на петнадесети март.

Чудесно, отбеляза наум Джулиет.

— Роден в Бостън, средно образование получил пак там, следвал инженерство в Ем Ай Ти — това е Масачузетския Технологичен Институт…

— Знам, знам. Давай нататък.

— Баща — Джон Брейди Джуниър, починал преди две години, майка — Амилия, на шестдесет и четири години. Една сестра — Шийла, живее в Кънектикът. Омъжена, няколко деца… — Хари четеше с монотонен провлачен глас и за миг Джулиет се отнесе. Значи майката на Брейди го е родила, когато е била на тридесет години. Идеална възраст. Усмихна се на себе си. — … Не се е женил. — Хари рязко вдигна глава. — Да, сега се сещам, това исках да те питам. Като няма жена, как ще се развежда?

— Хари, разбрали сме се, аз не те питам как си набавяш информацията, а ти не питаш за какво я използвам. Нали тъй?

— Правилно — изсумтя Хари и продължи: — Няма нищо пикантно. Май не е много по живота. Ходел с някаква преди една-две години, но тя се омъжила за друг. Като че ли прекарва дните само в работа.

— А, да — обади се Джулиет, като се сети за визитката в чантата си, — председател е на Съвета на директорите на Талкот Ентърпрайзис. Какво представлява тази компания?

Хари спря да люлее стола, стана и се наведе през бюрото към Джулиет, като издуха право в лицето й лютиво кълбо дим.

— Стигнахме до интересното.

— Хайде де! Търпението ми се изчерпва. — Тя се изкашля и извърна глава от сивия облак. Естествено на Хари изобщо не му направи впечатление.

— Този приятел — Хари почука с пръст по снимката — е гъбав с пари. Не говоря за хиляди. Тук играе голямата пара. Милиони!

Джулиет се втренчи невярващо в снимката, после в Хари. Значи затова, като стана дума за заплащане, Брейди реагира съвсем неадекватно, не като другите. Тогава си помисли, че вероятно е обезпечен финансово, но за нищо на света не би предположила, че е богат.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Аха.

— А откъде би могъл Брейди да… — Тя се усети и веднага млъкна, но Хари я стрелна с поглед. — Как господин Талкот е натрупал такова състояние, след като е само на тридесет и четири?

— Наследил е семейния бизнес и го е превърнал в преуспяваща компания.

— И цялата е негова?

— Не можах да го разчопля докрай. Покрай собствеността има нещо мътно, ама не разбрах какво точно.

— И тази компания с какво се занимава?

Джулиет вече бе права и неспокойно крачеше напред-назад. Може би притежава кораби, диамантени мини, нефтени находища…

— С производство на детски мебели.

Тя се закова на място и го изгледа смаяно.

— Детски мебели?!

— Точно така. — Хари пусна листовете върху боклуците по бюрото и впи зъби в пурата. — Повечето ги проектира сам. В началото не били кой знае какво, но миналата година го осенила гениална идея. Сигурно си чувала. Имаше дори реклами по телевизията. Сещаш ли се, „Роботът Хюго“, дето обикаля из къщата и добавя разни части към мебелите? — Хари сгъна ръце под прав ъгъл, стисна юмруци й замарширува из стаята, като бибиткаше и разместваше столовете.

На Джулиет й заприлича повече на пингвин с лекедосана вратовръзка, отколкото на робот и ако не беше тъп втрещена, щеше да избухне в смях. Но не и сега. В момента трескаво ровеше из паметта си.

— Сетих се! — извика тя. — Миналата година по Коледа. „Мебелите, които растат с вашето дете“.

— Позна. — Пингвинът спря и бръкна в джоба си. — Пробно пуска на пазара и усъвършенствани модели. За по-големите деца мебелите и играчките са с моторчета и радиоуправление, а преди няколко месеца измайсторил някакви уреди за катерене. — Хари хвърли поглед на бележките си. — Не знам какво възнамерява да прави с тях, но според балансовия му отчет…

— Стига. Това с достатъчно. — Джулиет го спря с вдигната длан. Разполагаше с предостатъчно информация, за да разбере, че Брейди Талкот е много повече, отколкото очакваше. — Сега кажи как е със здравето.

— Медицинското на Талкот… — Хари почеса плешивото си теме. — За какво ти е пък то, така и не проумях. — Изгледа я подозрително, но тя не помръдна, само се усмихна. Той вдигна рамене. — Добре, ти си шефът. Ти командваш. Както и да е, младежът е в страхотна форма.

— Всичко ли провери?

Хари се намръщи.

— Нали за това ми плащаш? Преди няколко месена се е подложил на цялостен преглед за застраховка. Какво ли не са му правили — рентген, кръвна картина…

— И нищо ли не са открили?

— Не, вече ти казах. Клетвена декларация от доктора не мога да ти осигуря!

Джулиет не отговори. Мислеше за Брейди. Без съмнение отговаря на всички изисквания. Интелигентен и то точно в областите, които й бяха нужни. Техническите му наклонности ще хармонират с нейното дар слово. И определено е привлекателен.

Отново си го представи на прага на офиса — тъмнокестенява коса, кафяви очи, силно, стройно тяло в елегантен костюм. Няма грешка! Спортна натура, нещо, което тя са мача никога не е била. Идеална комбинация!

— Други въпроси? — стресна я дрезгавият глас на Хари. Тя вдигна очи и видя, че я гледа очаквателно.

— Както обикновено, справил си се чудесно!

— Благодаря — отговори той с тренирана скромност. Джулиет стана и протегна ръка за папката. Хари се покашля.

— А-а-а хонорарът?

— О, извинявай. — Извади бързо чековата книжка и му написа чек.

— От твое име? — отбеляза Хари, като му хвърли един поглед. — Досега ми плащаше все от името на кантората.

— Да.

— Освен това е много повече от друг път!

— Да.

Детективът я изгледа дяволито, после изсумтя и й подаде папката:

— Не задавам въпроси. Само си върша работата.

— Точно така. — Джулиет се усмихна. — Не ме изпращай. Ще хлопна вратата.

Хукна надолу по стълбите и забави крачка само за да погали задрямалия помияр. Най-после излезе навън и пое чистия въздух с пълни гърди. Вече се усещаше вкуса на следобедната мъгла.

Замисли се за следващата стъпка. Вече знае всичко, което я интересува за Джей Брейди Талкот. Време е да пристъпва към действие. Огледа се и видя наблизо уличен телефон. Извади визитната картичка на Брейди й набра номера. Усети как пулсът й се ускорява. Обади се самият той.

— Добър ден, тук е Джулиет Кавано — започна енергично тя, ала последва дълга пауза и самоувереността й отлетя. Господи, помисли ужасена, той ме е забравил.

— Ооо! — Деловият тон бе изчезнал. — Очаквах да се обадиш. Да разбирам ли, че решението е в моя полза?

Светкавично й мина през ума, че той в никакъв случаи не бива да усети вълнението й.

— Тъкмо обратното, Брейди, все още не съм взела никакво решение. Но работя в тази посока.

— Научих, че си провела подробно разследване, с което си ударила в земята момчетата от ФБР. — Изобщо не си правеше труд да прикрие колко се забавлява. — Е, чист ли съм?

— Разследване е силно казано. Просто някой и друг въпрос тук-таме — подхвърли колкото се може по-небрежно. — Нямаш нищо против, надявам се.

— О, напротив. Обадиха ми се хора, с които не се бях чувал от години. А на майка ми й звънили от банката, за да се поинтересуват дали не възнамерявам да работя за ЦРУ.

Джулиет се засмя. Собствената й майка също би се смяла от сърце, но разбира се Кас не е като другите.

— Ти какво й обясни?

— Че обмислят дали да ми отпуснат кредит. Ти на мое място какво би казала?

Джулиет предпочете да не отговори на този въпрос. За щастие нямаше такъв проблем.

— Виж, Брейди, ако все още се интересуваш от предложението ми, бих желала възможно най-скоро да се отбиеш при мен, за да доуточним подробностите.

Отново последва дълга пауза. Сигурно проверява кога е свободен, помисли Джулиет и даде знак е ръка на човека, който чакаше за телефона, че няма да се бави. Дано намери време да се срещнат през следващите дни. Договорът е готов. Трябва само той да го подпише и после… И после, когато Брейди подпише договора…

Тя се размърда неспокойно. Тази част от плана все още бе обвита в мъгла. Чак сега призна пред себе си, че бе мислила много за периода от намирането на подходящия баща до раждането на детето.

— От работата ли се обаждаш? — Директният въпрос я стресна.

— А… не. Имах работа навън и…

— Добре — прекъсна я той. — Тъй и тъй си излязла, защо не дойдеш направо тук? Ще се освободя след около половин час.

— Няма да мога сега. Договорът не е в мен. Пък и не е задължително да го подпишем веднага — добави припряно тя. — Имах предвид някой ден през седмицата…

Последва нова пауза, през която Джулиет дочу нещо като смях, но не беше съвсем сигурна.

— Не знам дали сме напълно готови за договор. У теб ли е адресът на моя офис?

— Да, защо?…

— Тогава те чакам — отсече той и затвори.

Джулиет погледна безмълвната слушалка. За какъв се мисли? Откъде е толкова сигурен, че ще отиде? Но вътре в себе си много добре знаеше, че ще го направи.

 

 

По улиците вече личаха първите признаци на вечерното задръстване и на таксито му трябваше два пъти повече време да се добере до Джаксън Скуеър. Това бе добре дошло за Джулиет, за да си подреди мислите и да си отговори на въпроса защо изобщо отива при този Брейди Талкот. Пътят лъкатушеше покрай чинари и старинни, наскоро реконструирани сгради — спомен от миналото насред града. Шофьорът спря пред къща в колониален стил с червени тухли и прозорци с капаци. На месингова плочка на стената пишеше: „Плейспейс, Талкот Ентърпрайзис“.

Джулиет отвори вратата. Озова се в притихнало просторно помещение, осеяно със сепарета, обзаведени като детски стаи и облени в мека светлина. Бебешката люлка с яркочервено мече, избродирано върху юрганчето веднага привлече вниманието й. Тя се приближи и плахо погали лъскавата материя. Скоро ще й трябва такава стая.

Табелката на тоалетната масичка поясняваше, че към всеки елемент може да се прибави друг и мебелите да растат заедно с детето. Джулиет внимателно огледа другите мебели. Масичката за повиване се е превърнала в шкаф за играчки, после в статив за рисуване и накрая от нея е направена поставка за стереоуредбата и компютъра.

Идеята бе наистина гениална. Сам ли я е измислил Брейди?

Тя чак сега видя момичето на бюрото в единия край на залата. Още щом чу името й, секретарката кимна и посочи коридора към кабинета на Брейди, като я увери, че той ей сега ще дойде.

Джулиет изкачи стълбите, колебливо натисна дръжката на третата врата вляво и замръзна на прага. Ако това изобщо можеше да се нарече кабинет, то той бе най-странният кабинет, който бе виждала в живота си. Всъщност нямаше нищо общо с работно място. Беше си истинска детска площадка, окъпана в ярки цветове, както си му е редът. С един поглед очите й обхванаха цялото разнообразие — ширналият се зелен мокет — тревистозелен, той всъщност преминаваше в цветна градина, нарисувана направо върху стената, на фона на млечносиньо небе. В единия ъгъл се кипреше аленочервена катерушка във формата на сфера — истински лабиринт от прозрачни пластмасови тръби и шарени плоскости. И над всичко това, от тавана се спускаха всевъзможни самолетчета, хеликоптери, ракети и най-причудливи хвърчила.

Притаила дъх, Джулиет пристъпи в стаята и остави куфарчето си на земята. Няколко мига стоя неподвижна. Въпреки изчерпателната информация на Хари, очевидно не знаеше още много неща за Брейди Талкот.

В дъното забеляза бюро с няколко телефона и малка маса за съвещания със столове и диван — безспорно доказателство, че тук някой все пак работи, макар че помещението приличаше по-скоро на фантастичен сън.

Джулиет все така бавно пристъпи навътре. Заобиколи огромната чертожна дъска, отрупана с проекти и скици, и едва не се спъна в миниатюрната спортна кола, която надничаше зад крака на една маса. Наведе се да я докосне, но подскочи, защото фаровете й внезапно светнаха.

Хвърли поглед през рамо да се увери, че няма никой и коленичи на пода, за да я разгледа отблизо. Бе виждала подобна кола в един магазин, когато беше на десет години. Толкова си мечтаеше да я има… Но докато дойде рожденият й ден, баща й вече ги бе напуснал, а Кас за такива работи пари не даваше.

Джулиет взе малкото дистанционно управление, което се търкаляше наблизо и с трепетно вълнение натисна единия бутон. На секундата всички врати на колата се отвориха и клаксонът изсвири. Очарована, Джулиет натисна другия. Вратите щракнаха, двигателят избръмча и колата тръгна, зави надясно и отново се заби в крака на масата.

— Уф! — изпъшка Джулиет, пусна дистанционното управление и запълзя след нея на четири крака.

Изправен тихо до вратата, Брейди следеше всяко нейно движение. Знаеше, че не го е чула. Имаше нещо особено привлекателно в тази поза, помисли си той, докато я наблюдаваше как се измъква на заден ход изпод масата. Действително е сексапилна. Много сексапилна. Изобщо не бързаше да прекъсва заниманието й.

Без да помръдва, той я гледаше как в захлас натиска бутон след бутон и разхожда колата из стаята. Излъчваше някаква непосредственост, която не бе забелязал досега. Изглеждаше миловидна, крехка и беззащитна. От студената адвокатка, която разговаряше с него миналата седмица, нямаше и помен. Очите му бавно се плъзнаха по меките форми под жълтата рокля, спуснаха се към краката й и се спряха на елегантните обувки с висок ток. Точно така — хубави крака. Сигурен беше.

— Виждам, колата ти харесва — подхвърли непринудено, влизайки в стаята.

Джулиет се завъртя с лице към него.

— Какво правиш тук?

Брейди се ухили.

— Работя. Това е моят офис и обикновено не чукам, когато влизам.

— Стресна ме — призна Джулиет и остави дистанционното управление на масата. — Освен това мислех, че правиш мебели за деца.

— Така е. Но след смъртта на баща ми въведох модулната система. Вероятно вече си я видяла, а сега реших да я разнообразя с играчки. — Той разхлаби вратовръзката си. — Ела да ти покажа.

— Благодаря, но дойдох по работа.

— Но за мен и това е работа. — Приближи се и сложи ръце на раменете й. — И на възрастните им се играе понякога, нали?

Джулиет вдигна глава и срещна погледа му. Очите му бяха също тъй топли, както ръцете. Гледаше я искрено, без подигравка и тя се отпусна под натиска на дланите му.

— Всичко тук ми е доста чуждо — призна тя. — Когато бях малка, нямах играчки. Майка ми беше против.

— Как така против? — Брейди пусна раменете й. — Как е възможно някой да е против играчките?

— Кас не одобрява готовите играчки. Смята, че децата трябва да развиват въображението си и сами да измислят как да се забавляват. — Джулиет усети, че той не разбира думите й, но така ставаше винаги, когато се опитваше да обясни теориите на майка си.

— Кас е майка ти, така ли? — Джулиет кимна. — И ти я наричаш Кас?

— Ами, да… — Явно и това му изглеждаше странно, но какво да се прави, тя се обръщаше така към майка си, откакто се помнеше.

Брейди се засмя и гласът му се разля меко и галещо като отлежало вино.

— Моята майка пък ще падне в несвяст само при мисълта, че бих могъл да я нарека Амилия. — Брейди взе ръката й и Джулиет потръпна от докосването му. — Хайде, ела, има да наваксваш много неща.

— Но ние трябва да обсъдим важни въпроси!

Ръката му обаче я поведе към вратата и Джулиет се подчини, осъзнавайки, че вътре в себе си приема предложението му с удоволствие.

Повече от два часа Брейди я развеждаше из един вълшебен свят, за който само бе чувала и чела по книгите. Сглобиха писта за състезателната кола, слагаха мостове, тунели и хълмове и какви ли не препятствия. Брейди донесе още две коли, камион и дори джип и направиха истинско състезание. Той бе толкова очарован от Джулиет, колкото тя от играчките. Строгата самоувереност на адвокатката се оказа тънка обвивка от станиол и под нея се разкри една пламенна и чувствителна душа.

— Наистина ли всичко това си го измислил сам? — възкликна тя по едно време.

— Общо взето, да.

Джулиет разпери полата си и седна по турски на пода.

— Сигурно много добре познаваш малките деца.

— Доста време си играх с племенниците си. Беше ми любопитно, че все не се намира играчка, която да задържи вниманието им повече от час. Постоянно им измислях разни игри. И малко по малко започнаха да ми идват идеите.

— Даваш ли им да изпробват новите играчки?

— О, не, те вече са прекалено големи за това. Но един приятел живее наблизо и неговите синове са моят пръв качествен контрол. — Брейди я гледаше как строи миниатюрния подвижен мост. — Нали разбра как се отваря? Можеш да го задействаш с дистанционното. — Той седна на колене до нея и се протегна от едната й страна.

Ръцете му я бяха обгърнали, пръстите му водеха нейните и Джулиет усещаше, че й става все по-трудно да се съсредоточи. Докато й обясняваше как да монтира моторчето. Топлият му дъх галеше бузата й. Джулиет натисна копчето и двете крила на моста рязко щракнаха. Тя подскочи и прихна с всички сили, като се облегна назад върху Брейди.

— Виждаш ли само какъв мост съм измислил? Обърнеш ли се, и те е захапал за носа. — Той се засмя и ръцете му се стегнаха около нея.

Прегръдката бе повече от мимолетна, само за част от секундата, ала сърцето на Джулиет запрепуска по-бързо от състезателните колички по пистата.

Боже мой, чувстваше се толкова уютно в обятията му!

Брейди я пусна, но едната му ръка остана да лежи върху рамото й. Джулиет смутено срещна погледа му, притеснена от собствените си чувства, но той само се усмихна и тихо рече:

— Много е приятно с теб, Джулиет. Стисна пак рамото й и се изправи. Джулиет наблюдаваше всяко негово движение.

Беше свалил сакото и вратовръзката, ризата му беше разкопчана на врата. В него имаше нещо толкова непринудено и близко. Сякаш го познаваш кой знае откога. Не можеш да не го харесаш!

— Обзалагам се, че и ти умираш от глад — обади се той, прекоси стаята и вдигна телефона.

— От глад ли? — Джулиет погледна часовника си. Следобедът бе отлетял. Беше изгубила представа за времето. — Не знаех, че е станало толкова късно… — започна тя, но Брейди й махна да мълчи и каза нещо в слушалката.

Само няколко минути по-късно вече отваряше кутията с пица, а Джулиет пъхаше сламките през отворите на картонените чаши с кока-кола. Той седна съвсем близо до нея, коляното му докосваше крака й. Тя не се дръпна и това го зарадва.

— Все пак трябва да поговорим делово — припомни му тя, преглъщайки залъка си. — В момента не разполагам с копие от договора, но мисля, че бихме могли да обсъдим условията и да преценим дали имаш изисквания, които не са намерили място в него.

Брейди я слушаше очарован. Отново се бе превърнала в самата сериозност. Личеше как се напряга, за да влезе в тази роля. Най-невъзмутимо той пусна въдицата:

— Наясно си, че този твой план с твърде абсурден, нали?

— Изобщо не е абсурден. Мисля, че вече се разбрахме по този въпрос.

Той я наблюдаваше как пие от сламката и бузите й хлътват. Гледаше в чашата си и миглите й почти докосваха скулите, гъстата кестенява коса бе прибрана назад с шнола.

Не само планът й, но и в самата нея имаше нещо абсурдно.

— Ами ако се появи някой симпатяга и поиска ръката ти? Няма ли да е по-добър вариант? — Беше опипване на почвата. Брейди внимателно я гледаше, за да долови реакцията и.

— Какво?! — Тя вдигна глава, очите й бяха по-тъмно зелени, изпълнени с решителност.

Никак няма да е лесно.

— Вече ти обясних какво мисля за брака. Хората се изправят един срещу друг и се изпълват с омраза. Виждам го всеки ден, всеки път, когато в кантората влезе нов клиент.

— Много си категорична — отбеляза Брейди. Може би е твърде рано да повдига този въпрос. Джулиет смачка салфетката на топка и я пусна в празната картонена кутия.

— Когато двама души се женят, те си обещават да бъдат заедно цял живот. И само няколко месеца по-късно си взимат багажа, без да им мигне окото. Не желая да участвам в такова лицемерие!

Без да откъсва очи от нея, Брейди се замисли колко верни са тези думи за брака на Фил и Ейлийн. С колко ли човешки болки се е сблъсквала Джулиет, за да стане толкова непреклонна? И все пак каквото и да е отношението й към брака, неговият план трябва да успее. Всичко ще бъде съвсем формално. Ще трябва да я склони някак си.

— Явно доста си мислила по този въпрос — подхвърли той.

— Така е — съгласи се Джулиет. Разговорът изобщо не й харесваше. Напълно необяснимо Брейди постоянно отваряше дума за брак. Тя стрелна с очи часовника над камината. — Става късно, наистина трябва да вървя. Знаеш ли, ще ти изпратя по пощата копие от договора. Така ще имаш време да се запознаеш с него и да ме уведомиш, ако не си съгласен с нещо.

— Добре. — Брейди вече нямаше търпение да я види отново.

— Бих ли могла да извикам такси по телефона?

— Няма да е необходимо. — Той натисна едно от копчета на бюрото. — Моят шофьор ще те закара. С удоволствие бих свършил това сам, но трябва да прегледам един проект за утре сутринта.

Джулиет тръгна към вратата, но Брейди я изпревари и застана пред нея. Придърпа я бързо към себе си и наведе глава да я целуне. Ръцете й колебливо обгърнаха врата му и тогава устните му нежно докоснаха нейните. Погали косата й. Внезапно му се прииска да махне шнолата и да я разпусне по раменете й, ала вместо това я притисна плътно, неспособен да се раздели с нея.

В този миг обаче Джулиет се отскубна и смутено се наведе за куфарчето си, което все така си стоеше кротко до вратата.

— Благодаря ти за хубавия следобед, Джулиет — прошепна Брейди.

Тя се обърна, но избегна погледа му.

— Лека нощ — смотолеви набързо, тъй като не знаеше какво да отговори.

Нищо не стана както го беше планирала. И от къде на къде ще се разтреперва така, когато я целува? Нито за миг не си бе представяла, че може да се случи подобно нещо. Беше объркана и изобщо не знаеше какво да мисли.

Брейди я изпроводи с поглед през осветената изложбена зала, докато тя се скри в мрака.

— Бива си те, Джулиет Кавано! — прошепна в тишината.

После с доволна усмивка бавно се върна при бюрото. Предчувстваше, че нещата ще се наредят. Само след няколко месеца ще бъде истински собственик на Талкот Ентърпрайзис. Но тръпката от предстоящата победа се стопи в образа на жената, която си бе тръгнала току-що.