Сали Брадфорд
Споразумението (1)

Първа глава

Брейди Талкот хвърли сгънатото списание върху плота на бара.

— Проблемът отпада! — обяви той и тупна приятеля си по гърба. — До месец ще съм женен.

Фил Джентри бавно остави чашата с мартини, извъртя високия стол и се вторачи в Брейди.

— И коя е щастливката, ако не е тайна?

Брейди разцъфтя в палава усмивка.

— А, още не знам. Но в най-скоро време ще се запознаем.

— Боже мой! Помислих, че говориш сериозно. — Фил се смъкна от стола и отново взе чашата.

— Но аз съм абсолютно сериозен!

— Колкото аз съм марсианец. Хайде да седнем на някоя маса. Имаш нужда от едно питие, тъй като трябва да си поговорим делово.

Брейди го последва към дъното на заведението. Насреща им Сан Франциско се къпеше в златото на следобедното слънце.

— Отново влезе в ролята на мой адвокат — подхвърли Брейди.

— Да, на твой адвокат и твой приятел — поправи го Фил. — Проблемът ти е много сериозен и е крайно време да престанеш да си правиш шеги с него.

— Но това съвсем не е шега! — възрази Брейди и се отпусна в мекото кресло. Разкопча сакото си и разхлаби вратовръзката. — Опитвам се да ти обясня, че съм намислил нещо. Аз наистина имам намерение да се оженя. Най-после открих начин да преметна баща си и проклетото му завещание.

— Баща ти почина преди близо две години — отбеляза съвсем без нужда Фил. После отпи от мартинито и хвърли замислен поглед към Брейди.

Глъчката в бара на клуба бе почти оглушителна, но за мъчителния разговор, който отдавна бе назрял, точно това им трябваше.

Месеци наред Фил се стараеше да внуши на Брейди, че няма за кога повече да отлага. Ако не изпълнеше волята на баща си, след година въпросът за Талкот Ентърпрайзис можеше да стигне и до съд. Срокът изтичаше, а Фил се чувстваше безсилен да предотврати най-лошото. Все още не бе измислил нищо, а решението не търпеше отлагане…

— Не само че баща ти не е между живите — продължи Фил назидателно, — ами и ножът вече е опрял до кокала. Можеш да обжалваш завещанието и много вероятно е да спечелиш, но дотогава от компанията едва ли ще е останало нещо, та да има смисъл. Тия дела се точат с години…

— Стига с това дело! — Брейди отвори списанието, което донесе от бара заедно с чашата и го приближи към жълтеникавата светлина на ветроупорната морска лампа в средата на масата. — Щом не ти се чете, ще ти го прочета аз. Обяснявам ти, това е единственият изход. И не ме прекъсвай!

Брейди се прокашля. Дори нямаше нужда да гледа текста в списанието. Вече знаеше обявата наизуст. Все пак, за повече убедителност присви очи на слабата светлина и зачете с бавен и умишлено монотонен глас:

„Неомъжена адвокатка, тридесетгодишна, търси мъж — възраст до четиридесет, привлекателен, интелигентен, без предразсъдъци. Цел: бащинство…“

— Бащинство! По дяволите, Брейди…

— Чакай! Не съм свършил. Докъде бях стигнал? Така. „Цел: бащинство… Препоръки, автобиография, снимки, медицинско свидетелство. Пощенска кутия 9046. Бей Сит Магазин.“

Фил пресуши останалото в чашата на един дъх.

— Шегуваш се — колебливо рече той. С Брейди се познаваха от тридесет години, всъщност откакто се помнеха. Но сега наистина се безпокоеше, че притиснат така до стената, приятелят му като нищо би извършил някоя глупост.

Преди Брейди да успее да отвърне, с безшумни стъпки се появи келнерът и почтително зачака. Брейди поръча за себе си уиски „Къти Сарк“ и още едно мартини за Фил. Щом отново останаха сами, изражението му на секундата се промени. Погледът му бе изпълнен с решителност.

— Уверявам те, Фил, не се шегувам. Както каза, ножът вече е опрял до кокала. Нямам никакво време за губене. И двамата го знаем. Това е все пак някакъв шанс и нямам намерение да го изпускам.

Брейди почти викаше и Фил се озърна смутено. Засега май никой не им обръщаше внимание. По принцип Брейди беше спокоен и уравновесен, ала святкащият му поглед говореше за силна превъзбуда. Притеснен да не стане скандал, Фил пусна в ход цялото си самообладание. Явно ще се наложи да обсъждат тази обява като напълно разумен вариант.

— Брейди, успокой се — започна кротко. — Опитай се да мислиш логично. В обявата пише бащинство. Твоят проблем е друг. — Приятелят му го гледаше безизразно и той продължи: — В завещанието на баща ти се казва, че трябва да се ожениш преди да навършиш тридесет и пет — поясни той търпеливо. — Никъде не се споменава, че трябва да станеш баща.

— По дяволите, като че ли не знам! Обсъждали сме го поне сто пъти. — Брейди взе стъклената каничка, която келнерът бе оставил пред него, и изля уискито върху леда в чашата. — Мислих много по този въпрос. Затова слушай! Всичко е съвсем просто. Някакво маце пуска обява, защото иска да има дете. Нали така? — Фил кимна мълчаливо и Брейди отпи една глътка. — Аз пък имам нужда от временна съпруга. Някоя, която да ми стане жена за няколко месеца. Следиш ли ми мисълта? — Фил понечи да отговори, но той го спря с ръка. — Така че и двамата ще направим сделка.

— Това е най-скапаната идея, която някога съм чувал — поклати глава Фил. Вгледа се внимателно в Брейди, по не съзря и помен от усмивка. Явно Брейди наистина не се шегуваше. — Виж — започна отново Фил, — баща ти е посочил това в завещанието, защото е бил убеден, че е за твое добро. Искал е да имаш семейство, смятал го е за нещо сериозно и важно. — Наведе се напред и леко сниши глас: — Бъди сигурен, че съдът няма да обърне голямо внимание на клаузата за брака. Баща ти сигурно е предполагал това, но все пак е решил да ти подскаже вярната посока. — Той хвърли изпълнен с отвращение поглед на списанието и отпи от питието си. — За теб ще е къде-къде по-добре да се бориш в съда, отколкото да се захващаш с неразумни неща.

— И да загубя месеци, може би години? Компанията тъкмо се съвзе и тръгна нагоре! Когато баща ми умря, Талкот Ентърпрайзис затъваше. За две години, забележи, само за две, нещата се обърнаха. — Очите му святкаха решително. — Новата серия играчки върви чудесно. Не мога да заложа всичко това на карта и да си губя времето със съдебни дела.

— Помисли малко, Брейди, не бива да вършиш глупости само защото адски те е яд на баща ти. Не си дете, разбираш, че той не го е направил от зъл умисъл. Просто се е опитал да ти внуши нещо, което е считал за правилно.

— Да, знам — неохотно се съгласи Брейди. По дяволите! Това е самата истина! И старият наистина му липсва. Все още посягаше към телефона за съвет, щом се появи нещо изневиделица. Прибере се вкъщи, при майка си, а столът начело на масата все му се струва празен, независимо кой седи на него. Но завещанието е нещо съвсем друго. — Баща ми няма право да се меси в личния ми живот нито жив, нито мъртъв! — изстреля яростно.

— Така е, но това по никакъв начин не променя факта, че си го е позволил.

— Да му се не види… Не съм казал, че няма да се оженя. Истински. Но това ще стане, когато му дойде времето и когато аз реша, а не защото баща ми си е наумил някаква дата. Не желая жена ми да се пита постоянно дали все пак не съм се оженил за нея само заради компанията. Знаеш какво е отношението ми към брака.

— Да, да, знам… Освен това знам, че това завещание е причината да прекъсваш всяка сериозна връзка.

Брейди впери поглед над рамото на Фил, където залязващото слънце обливаше небостъргачите в пурпурни отблясъци. Двамата се познаваха толкова отдавна, че с лекота четяха мислите си. В момента Фил се разкъсваше между приятеля и адвоката и единственото му желание бе да го предпази от грешка.

Брейди обаче съвсем не беше убеден, че се нуждае от такава закрила, поне в конкретния случай. А и не виждаше нищо страшно в идеята. Може пък жената да се окаже разумна. Ще бъде откровен с нея, ще й обясни всичко… Ако се съгласи, ще спечелят и двамата. Тя ще си получи детето, а той — компанията.

Насърчен от замисленото изражение на Брейди, Фил направи още един отчаян опит да го вразуми.

— Вярно е, че нямаш много време. Съвсем скоро ще се наложи да предприемем нещо. Но все още въпросът не е на живот и смърт. — Той се надвеси над масата и започна да излага аргументите си. — Говорехме да уредим някакъв вид изкупуване. Компанията в момента е в отлично състояние. Ако съумеем да улучим момента, можем да направим чудесна сделка и бъдещето ти ще е осигурено.

— Не! — Брейди стовари юмрука си върху масата. — По дяволите, Фил, знаеш, че няма да се предам! — Заговори по-тихо, но вълнението му съвсем не бе стихнало. — Това не е като да продаваш обувки, салфетки или поцинкована ламарина. Когато произвеждаш стоки за деца, това става част от теб. Това е животът ми, Фил. Всичко, към което съм се стремил. Няма да се откажа от компанията!

Брейди се облегна назад и потъна в мълчание, като разсеяно люлееше кехлибареното питие в чашата си. Съзнаваше, че обявата не е най-доброто решение, но това бе единствената му идея до този момент. Знаеше също, че тя никак няма да се хареса на Фил, въпреки че досега не бе намерил нито един сериозен аргумент против нея. Всъщност очакваше точно това. Брейди погледна приятеля си и усети, че той се предава.

— Добре — въздъхна Фил. — Явно си премислил всичко. Я ми разкажи пак.

Брейди се ухили доволно. Така си и мислеше, рано или късно Фил ще се съгласи поне да го изслуша.

— Много е просто и най-доброто в случая е, че печелят и двете страни. Отговарям на обявата. Съгласявам се да стана баща, само ако мацето се съгласи на временен брак. Иначе не бих и помислил за такова нещо. Незаконни деца не желая.

Фил вдигна рамене.

— Прав си, макар че напоследък все по-малко хора се решават на брак заради деца.

— С мен това няма да се случи — отсече категорично Брейди. — Както и да е. Уговаряме си краен срок за разтрогване на брака и после всеки прави каквото си иска.

— Елегантно.

— Нали? — Брейди го изгледа тържествуващо и махна на келнера за по още едно.

Фил взе списанието, което Брейди отново бе захвърлил на масата, и прочете обявата, като клатеше глава.

— Абе, приятел, що за чудо е това? Ами че всичко може да се окаже лоша шега.

— Възможно е… — Брейди с раздразнение призна пред себе си, че това не му бе хрумнало. — Надявам се да е някоя кротка смотана женица. Не й върви с мъжете, иска бебе, защото е самотна… Сигурно ще е чудесна майка.

— Ами ако ти цъфне един ден и поиска издръжка? Няма измъкване. Тъй да знаеш! Хич не ме търси тогава…

— Изобщо и не мисля да се измъквам. Ще открия попечителски фонд на детето. Може да съм готов на всякакви рискове, но не ме е страх от отговорност.

— Знам, знам, но като твой адвокат съм длъжен да те предупредя за евентуалните последствия. — Фил го погледна право в очите. — А като твой приятел ти заявявам, че тази история ще ти излезе през носа. Помни ми думата, в един и момент горко ще съжаляваш. Никога няма да видиш собственото си дете, а цял живот ще правиш играчки за чуждите.

Брейди пое дълбоко въздух.

— Така е. Но ще го преживея.

Погледът на Фил се плъзна към прозореца. Мракът се сгъстявате и отчаяно се бореше с милионите мъждукащи светлинни на огромния град.

— Същото каза и Ейлийн, когато си тръгваше. Изобщо не й пукало дали някога ще види отново момчетата и мен.

Глухият му глас накара Брейди да замълчи. Знаеше какво изпитва Фил и колко жестоко го бе наранила жена му. Но освен това знаеше, че собственото му положение е съвсем различно. Той отново подхвана:

— Ейлийн не е била на себе си, не се е чувствала добре, иначе нямаше да те напусне. Говорили сме толкова пъти за това. Сега става дума за нещо съвсем различно. Обмислил съм всичко, разбираш ли?

— И Ейлийн твърдеше същото — прекъсна го Фил. — Мислила и решила, че не желае повече нищо общо с нас. Раз и готово! — Той щракна с пръсти. — Раздяла на мига… Само дето не се получи… Знаеш колко пъти опита да види Майкъл и Тими.

— Да, но знам и какво е състоянието й — добави Брейди. — Аз нямам нейните проблеми. Няма да има чувства, привързаност. И изобщо няма да виждам бебето.

Фил за сетен път поклати глава.

— Добре, нека погледнем нещата от друг ъгъл. Мислиш си, че ще е толкова лесно да се разведеш?

— Това няма да е брак, а споразумение.

Фил въздъхна и допи мартинито.

— Очевидно вече си взел решение, така ли?

— Дай друга идея и веднага се отказвам.

— Засега нямам, но продължавам да мисля. — Фил даде знак на келнера да донесе сметката. — Да се надяваме, че оная вече е намерила таткото. Пък може и… — Очите му отново пробягаха по обявата. — Откъде си толкова сигурен, че отговаряш на изискванията? Без предразсъдъци, да. Но интелигентен, че и привлекателен…

— Млъквай. — Брейди се засмя. Взе списанието и се изправи, докато Фил плащаше. — Щях да забравя, благодаря за почерпката.

На излизане от клуба Брейди спря при гардероба и купи илик за писмо. Бързо написа номера на пощенската кутия, извади една визитна картичка и я пъхна вътре. Посегна да залепи плика, но се спря. В обявата пишеше автобиография. Може и изобщо да не получи отговор. Пръстите му забарабаниха по полирания дървен плот. Никога досега не бе писал автобиография, няма да го направи и сега.

Замисли се, после се усмихна и запечата плика. Какво пък, това, че изпраща само визитка, може да има и положителен ефект. Нали е адвокатка. Ако има въображение, ще се заинтригува и ще се обади. И без това всичко си е чиста проба хазарт. Без да му мисли повече, той пусна писмото в кутията отвън и се отправи към паркинга.

 

 

Като видя, че в плика има само една самотна визитна картичка, Джулиет Кавано понечи да го изхвърли в кошчето. Всички останали кандидати изпращаха автобиография със снимка, както пишеше в обявата.

Без да знае защо обаче, тя машинално мушна визитката под месинговото преспапие и моментално забрави за нея. Сети се чак след седмица и любопитството надделя. Що за човек ще прати само визитната си картичка? Без много да му мисли, добави името на Джей Брейди Талкот към списъка за срещи.

Когато няколко дни по-късно за пореден път изчете поредицата имена, тя се спря на неговото и се запита дали все пак не прави грешка.

Още щом видя Брейди, Джулиет разбра, че интуицията не я е излъгала. Прикривайки интереса си, тя бавно се изправи и го изгледа от глава до пети иззад огромното махагоново бюро.

— Вие трябва да сте Джей Брейди Талкот — отбеляза сдържано с професионален адвокатски тон. — Няма ли да седнете?

Мъжът не помръдна, само замислено разтърка брада с ръка. Няколко секунди мълчаливо я поглъщаше с очи. Стоеше като истукан на прага, строен, в безупречен костюм.

През целия си живот Брейди се бе запознавал всичко на всичко с две адвокатки. Едната — заклета феминистка, пристрастена към дрехи в мъжки стил. Другата ниска и топчеста, с дебели лупи на очилата. Жената пред него сякаш бе слязла от корицата на някое модно списание. Но вниманието му бе привлечено не от дрехите й. Пастелните тонове на роклята й отстъпиха на заден план. Погледът му бе прикован от извивката на стегнатия бюст и очертанията на ханша. Останалото бе скрито зад бюрото. Първата му мисъл бе как ли изглеждат краката й. Беше точно от онези жени, който навеждаха на такива въпроси. Тя чакаше отговора му и той се насили да каже нещо.

— А вие сте Джулиет Кавано, така ли?

— Да. Госпожица Джулиет Кавано.

— Ама че работа — чу се да мърмори той.

Джулиет едва потисна усмивката си. Реакцията му не я учуди. Посетителите й често реагираха по този начин. Но защо й стана приятно, че и този мъж се стъписа така? Знаеше, че външността й се различава от общоприетата представа за жена с нейната професия и още повече — с нейното положение. Но това ни най-малко не я притесняваше.

— Заповядайте — подкани го тя и протегна ръка. Брейди пристъпи по дебелия мокет. Все още не можеше да откъсне поглед от нея. Лицето й бе нежно, с високи скули и малък правилен нос. Кожата и бе светла, почти прозрачна, каквато обикновено имаха червенокосите жени, но гъстата коса, която се спускаше по раменете бе по-скоро кестенява. Чак когато се приближи, видя очите й. По-скоро се гмурна в тях — малко по-тъмнозелени от смарагд, но със същия блясък.

Той стисна ръката й. Докосването им бе кратко и делово.

— Трябва да призная, че не сте такава, каквато си ви представях — рече той.

И той не бе това, което Джулиет очакваше, ала не видя никаква причина да споделя мислите си с него. Вече се бе срещнала с десетина мъже, а писмата, които получи бяха сигурно десет пъти повече. Както можеше да се предполага — съответният брой чудаци, стари ергени, един-двама по-сериозни кандидати, ала никой не я заинтригува истински. Но в Джей Брейди Талкот имаше нещо, което го отличаваше от останалите. Усети, че стои кротко пред опипващия поглед на леко вдлъбнатите тъмнокафяви очи с цвят на тъмен шоколад. Мъжът пред нея я караше да се чувства повече жена, отколкото адвокат.

От джоба на костюма си на тънки райета той извади грижливо сгъната изрезка, разтвори я, прочете я отново, сякаш да се увери, че не е сбъркал и я остави върху бюрото.

— Вие ли пуснахте тази обява в Бей Сити Магазин?

Джулиет видя едва забележимата бръчка на високото широко чело и коремът й се сви. До този момент планът за детето изглеждаше толкова изпипан, чак съвършен. Сега сякаш увереността й се изпари. Самообладанието застрашаваше да я напусне.

— Да, аз — отвърна с възможно най-спокойния тон и седна. Отново посочи с ръка стола пред бюрото.

Мъжът не помръдна.

— Защо?

— Защо ли? — повтори смутено тя. Изпитваше странното желание да се защити. — Мисля, че е ясно.

— Там пише бащинство.

— Да. — Беше доволна от текста на обявата — кратък и по същество. Поне така си мислеше.

Брейди опря длани върху бюрото и я прониза с поглед.

— Имате ли представа какво означава бащинството?

Джулиет го изгледа втренчено, докато схване въпроса му.

— Мисля, че да — поне след като навърших дванадесет години… — отвърна му тя и се засмя. Присъствието на духа й се възвръщаше. — Ако това ви притеснява, какво правите тук?

Точно този въпрос си задаваше и самият Брейди. След като цяла седмица не получи отговор, малко или много се бе отказал от идеята. Когато госпожица Кавано все пак се обади да му определи среща, първоначалният му ентусиазъм се бе изпарил и вече се колебаеше. Сега, като я видя, цялата история му се стори съвсем безсмислена. Не можеше да си обясни какво цели с тази обява, освен ако не работеше за някой друг. Може би е посредник, който отсява кандидатите. Това вече имаше някакъв смисъл.

Брейди небрежно седна срещу нея и се наведе напред.

— Хайде без номера. За кого работите?

— Не ви разбирам.

— Коя е клиентката ви, жената дето иска бебе? — Наблюдаваше я внимателно. Предполагаше, че ще се опита да го заблуди, но се надяваше, че едва ли ще се осмели да го излъже в лицето.

Джулиет се поколеба, после реши, че е най-добре да говори направо.

— В този случай, господин Талкот — отвърна с равен глас, — представлявам единствено себе си.

В първия миг Брейди се вторачи в нея. След това се разсмя с дълбок, гърлен, оглушителен смях, който отекна в стаята.

Джулиет очакваше всичко друго, само не и това. Не знаеше какво да мисли за този човек. Караше я да се чувства неловко…

— Смешно ли ви се струва?

— А на вас?

— Ни най-малко — отсече ледено.

Брейди Талкот поклати глава. Какво ли би могла да цели? Ако беше грозна и скучна, каквато си я представяше, можеше да намери обяснение за обявата. Но тая зеленоока лъвица… Или е непоправимо наивна, или тук има някакъв номер, който все още му се изплъзва. Опита отново:

— Искате да кажете, че желаете дете и сте пуснали обява, защото ви е нужен баща? Не сте ли чували за процедурата осиновяване, например?

— Вижте, проучих този въпрос много сериозно. Ще са нужни години докато открия такова дете, каквото искам, а дотогава ще съм твърде стара да получа разрешение за осиновяване — търпеливо обясни Джулиет. — Освен това, искам детето да е мое. Уверявам ви, господин Талкот, обмислила съм всичко внимателно.

— А изкуствено зачеване? — изведнъж изтърси той. Джулиет с ужас усети как ушите й пламват, нещо твърде нетипично за нея.

— Не желая да има и сянка от съмнение относно самоличността на бащата.

— Ами изберете си донор. Не сте ли чували за онази клиника, в която ви гарантират, че бащата ще бъде най-малко носител на Нобелова награда?

— А вие чували ли сте за доктора със стоте деца? Не, тази идея ме отвращава.

Брейди отново се наведе напред и очите му я пронизаха.

— В такъв случай, госпожице Кавано, случайно да ви е известно понятието любов, съчетано с институцията брак?

Джулиет смело издържа погледа му.

— Като адвокат по бракоразводни дела, господин Талкот, съм отблизо запозната и с двете. — Имаше ясното усещане, че този човек се опитва да я стресне, а тя няма да допусне това. Раздразнението й нарастваше. — Отлично съм запозната и с трагедията, която настъпва след сватбения марш, защото така става в повечето случаи. Още преди двадесет години реших, че бракът не е за мен, и всичко, с което съм се сблъскала досега, потвърждава правотата на избора ми.

Брейди я слушаше. Лицето му бе безизразно, но мозъкът му трескаво работеше. Ще се наложи дълго да подготвя почвата преди да извади на бял свят завещанието на баща си.

Колкото и да е странно, в известен смисъл нейното положение прилича на неговото. Желае нещо, което не би могла да получи по обикновения начин, така че търси нетрадиционно решение. Може би затова го и заинтригува толкова много. Засега трябва да разбере колкото се може повече защо не желае брак. В края на краищата това за него е най-важната част от предстоящата сделка.

— Била ли сте някога омъжена, госпожице Кавано? — попита той.

— Не, господин Талкот.

— Тогава какъв ви е проблемът? Мислех, че всяка жена мечтае поне веднъж в живота си да бъде булка. — Веднага почувства, че е налучкал болното място. Изражението й не се промени, но очите й засвяткаха.

— Аз не съм всяка жена. Различна съм. Занимавам се с бракоразводни дела и нещастните бракове са мое ежедневие.

Брейди беше сигурен, че този довод е прекалено елементарен. Трябва да има и нещо друго.

— Стори ми се, казахте, че сте взели решението си преди двадесет години. Тогава със сигурност не сте се занимавали с бракоразводни дела.

— Вярно е, господин Талкот, но за вас това е без значение. — Джулиет изправи гръб и сплете пръсти. — В момента обсъждаме делово споразумение, а не моята философия за брака. Изискванията ми са съвсем точни, ясни и конкретни. Искам да родя дете преди да навърша тридесет години. Държа лично да избера бащата. Не желая продължителен ангажимент. Толкова е просто!

Дотук добре, помисли Брейди, и аз не желая ангажименти. Пръстите му забарабаниха по бюрото.

— Искрено вярвам, че говорите сериозно — отбеляза той.

— Напълно сериозно, господин Талкот.

Джулиет потръпна. Кълбото в корема й се сви още по-силно. Инстинктът й подсказваше, че този мъж е точно това, което търсеше, но едновременно с това я плашеше. Защо? С другите кандидати не се чувстваше така. Някои пристигаха наперени, други не смееха да я погледнат в очите, премигваха и пристъпваха от крак на крак, но всички до един очакваха кротко нейното решение, а тя разговаряше спокойно и хладнокръвно. С този мъж обаче беше различно. Принуждава я да седи нащрек и безуспешно да се опитва да предугади думите му, да изпревари реакциите или да парира нападките му.

— В такъв случай, госпожице Кавано — заяви накрая той, — щом наистина твърдите, че всичко това е сериозно, мислите ли, че на този етап вече е възможно да преминем на „ти“?

Въпросът му я свари напълно неподготвена. Чак сега Джулиет осъзна цялата абсурдност на ситуацията. Колкото и мимолетни и делови да са отношенията им, двамата имат намерение да създадат дете. Тя отметна глава назад и се разсмя. Смехът й бе приятен и звънлив и напрежението, застанало помежду им, се разсея.

Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг. След това тя отново протегна ръка и каза тихо:

— Аз съм Джулиет.

— Така е по-добре. — Той пое ръката й в двете си длани. Наричай ме Брейди.

Джулиет се взря в него, сякаш го видя за първи път. Усети, че се опитва да проникне в него, опипвайки чертите му една по една — плътните устни, разтегнати в необяснимо закачлива усмивка, тъмните очи, хлътнали под гъстите вежди, черната коса, ъгловатото, сякаш изсечено лице, почти класически красиво, но все пак не съвсем. На пръв поглед в него нямаше нищо особено и едновременно с това той притежаваше някакво необичайно излъчване, неуловимо, но невероятно завладяващо.

Не беше сигурна дали това е добре, или зле. Държеше бащата на детето й да бъде непознат, тъй като искаше да избегне всякакви усложнения и ангажименти. Ако избере някой от бившите си приятели, раздялата после може да се окаже твърде трудна. Би могъл да поиска права над детето, да се стигне до съд и да загуби битката, като се има предвид какви са тенденциите напоследък. В никакъв случай не трябва да рискува. Детето ще бъде нейно. Само нейно!

Джулиет усети, че Брейди още държи ръката й и се сепна. Нямаше представа що за човек е и трябва да се държи на разстояние. Споразумението, напомни си за сетен път, е изцяло делово, независимо как се обръщат един към друг. Трябва да продължи разговора.

— След като ме разпита за моите намерения — започна тя, — разкажи ми за своите. Какво те накара да отговориш на обявата?

Брейди се замисли. Какво ли ще стане, ако вземе веднага да й изтърси истината? Още сега. Може пък да се засмее и да се съгласи… Или безмълвно ще му покаже вратата? Не, твърде рано е. Реши да изчака и изтъкна другата причина:

— Лудо любопитство.

— И това е всичко? Просто любопитство?

— А какво друго би могло да бъде? Доколкото разбирам, не съм единственият желаещ. Какво отговориха другите?

— Повечето се интересуваха от сумата…

Брейди онемя.

— Искаш да кажеш, че ще плащаш? Ще има възнаграждение за… услугата? — Изобщо не му бе хрумвало за това.

Джулиет стисна зъби.

— Това е прекалено грубо казано. Не забравяйте, господин Талкот, че става въпрос единствено и само за сделка. — Той не отвърна и тя побърза да смени темата. — След като не разполагам с автобиографията ви, ще бъдете ли така добър да ми разкажете за себе си?

Брейди повдигна рамене. Все още не можеше да проумее тази жена. Улавяше подсъзнателния зов на тялото й, повика й за близост. Въздухът помежду им бе като нажежен. Привличането бе неоспоримо. Сигурен бе, че и тя го е усетила. Ала думите, които излизаха от устата й, предпазливият й сдържан глас, цялото й държание бе така внимателно премерено, че да го държи колкото се може по-надалеч. Само някъде дълбоко в бляскавите зелени очи съзря жената, която се криеше зад маската, но това стана толкова мимолетно, че не успя да улови образа й.

И какво го е заразпитвала? Всеки на негово място би скочил и би си тръгнал веднага. Но Брейди знаеше, че няма да го направи и нещо му говореше, че причината вече не е само Талкот Ентърпрайзис. Няма обаче да позволи да го подлагат на разпит. Ако толкова й е нужна биографията му, да се оправя сама.

Устните му се извиха в едва доловима усмивка.

— Имаш името ми, адреса и телефона. — Гледаше я право в очите. — Това е точно толкова, колкото и аз знам за теб.

— Но, господин Талкот…

— Брейди — поправи я той, като стана и оправи сакото си. — Ако ти трябва повече информация — подхвърли безцеремонно, — сигурен съм, че имаш начин да си я набавиш.

На три крачки стигна до вратата и рязко се извърна към Джулиет. Погледът й излъчваше неподозирана уязвимост. Почувства разочарованието й, но не се поколеба. Ако тя не прояви интерес и не го потърси сама, няма и да приеме предложението му за брак. В крайна сметка собственият му план е не по-малко дързък от нейния.

Джулиет се изправи и изведнъж го обзе непреодолимо желание да се върне, да предложи да забравят този разговор и да я покани на вечеря като нормален човек. Но вече бе късно, бяха отишли прекалено далеч.

Погледът на Брейди отново се плъзна по примамливите извивки на тялото й и той си помисли колко ли време ще е нужно да извади на бял свят дълбоко скритата нежност.

— Не познавам жената с тези великолепни зелени очи — рече съвсем тихо. — И нямам представа дали ще ми хареса.

— Това има ли някакво значение?

— Огромно. — Брейди прекрачи прага, но отново се обърна. — Като научиш всичко, което държиш да знаеш за мен, и ако си готова да разговаряме като нормални хора, обади се.

— Довиждане, господин Талкот. — Гласът на Джулиет бе леден.

— Довиждане, госпожице Кавано — официално отвърна той и неохотно тръгна към вратата, но с твърдата увереност, че ще се видят отново.

Без да помръдне, Джулиет го изпроводи с поглед. Когато вратата след него се затвори, тя приближи до прозореца над Ембаркадеро Сентър и изчака да види как стройната внушителна фигура на Брейди ще изникне от въртящата се врата. Дори и от такава височина не би могла да го сбърка с друг. Стойката му, походката го отличаваха от малките човешки фигурки, които сновяха припряно по улицата.

Тя опря чело в хладното стъкло, чак сега проумяла колко много подводни камъни се крият в нейния изпипан от всички страни план. И все пак, каквито и последствия да имаше това, тя искаше да опознае този мъж и ще го направи.