Сали Брадфорд
Споразумението (12)

Дванадесета глава

Майкъл отвори очи и се заоглежда наоколо. Къде ли се намираше? Втренчи се в плетеницата от пукнатини на тавана. Без да помръдва, разбра, че до него лежи Тими, свит на кълбо. Предпазливо надигна глава над ръба на бодливото зелено одеяло. Стаята изглежда стара и като че ли мръсна. Прозорецът гледа към тухлена стена. Със сигурност не е идвал тук преди.

Тими се размърда и потърка очи с юмруци.

— Дядо Коледа дойде ли?

— Не знам — отвърна Майкъл шепнешком.

— Не е ли Коледа? — Тими се огледа. Ококори се и вкопчи ръце в одеялото. — Къде сме?

— Мисля, че при мама. — Набрал кураж, той седна. — Снощи беше при нас, не помниш ли?

— Не е вярно. Днес ще идва. Снощи трябваше да дойде дядо Коледа.

— Не бе, глупчо. Ти спеше и тя те пренесе на ръце. Освен това мисля, че дядо Коледа не е идвал, защото под елхата нямаше нищо. Ти сигурно и това не помниш.

— Тук не ми харесва.

Палецът на Тими се озова в устата му. На Майкъл, също не му харесваше, но той бе по-големият и негова задача бе да измисли какво да правят оттук нататък.

— Хайде, ще се обадим на татко.

Хвана брат си за свободната ръка и го издърпа от кревата. Прекосиха тъмен коридор и се озоваха в миниатюрна кухня с умивалник и хладилник, широка колкото за тях двамата. Телефон не видяха, но в дъното имаше врата. От нея излязоха на дървена веранда, през която минаваше външно стълбите.

— Тука няма телефон — заяви зъзнейки Тими и потърка босите си стъпала едно в друго.

— Няма, да. — Майкъл надникна през изпочупените дъски. Боклукът на улицата преливаше от ръждясалата кофа и се носеше миризма на гнило. Той зачопли с нокът напуканата боя. — Да се връщаме вътре, Тими. Непременно трябва да се обадим на татко.

Поведе го обратно по същия път. В другия край на коридора видяха отворена врата.

— Това е мама — обади се Тими и посочи с пръст жената на дивана. — Още спи.

— Ш-ш-шт. — Майкъл запуши устата му. Майка им не помръдна. Той погледна празната бутилка на масата. Понякога майка му спеше толкова дълбоко, че колкото и да се мъчеше, не можеше да я събуди. Баща му веднъж обясни, че е така, защото пие прекалено много.

— Дядо Коледа не е идвал тук — заключи шепнешком Тими. — Искам да си ходя вкъщи.

Майкъл се озърна за телефон, но не откри нищо. Обърна се към брат си.

— Защо не опиташ да я събудиш?

Тими го изгледа ужасен.

— Ами ако се ядоса?

И Майкъл точно от това се притесняваше.

— Няма да се ядоса, ако я събудиш ти. А като се приберем, ще ти дам дъвчащ бонбон.

— Два!

— Добре де, два — съгласи се неохотно Майкъл.

Тими се приближи на пръсти до дивана.

— Мамо? — прошепна страхливо и я побутна с ръка. — Мамо?

Тя изпъшка и той отскочи назад.

— Три бонбона — заяви Майкъл.

Тими опита отново. Този път майка им отвори очи и го изгледа с премрежен поглед.

— Тими! Какво правиш тук?

— Ами Майкъл каза, че ти си ни довела.

Ейлийн притисна с длани слепоочията си, за да притъпи пулсиращата болка.

— Да, да… Доведох ви на гости.

Коледа е и е с децата си.

Погледна ги изправени до вратата, треперещи от студ, само по пижамки, самотни и уплашени като самата нея. Като че ли не приличаха на деца.

— Ще прекараме заедно Коледа. — Опита се да звучи бодро, но главата й се цепеше и съзнанието й беше замъглено.

Майкъл внимателно я разглеждаше. Все още бе с дрехите от снощи. Под очите има тъмни кръгове. Не знаеше какво да й каже, затова мълчеше. Тя седна и се усмихна, но се получи разкривена гримаса.

— Вие сега ли се събудихте?

Тими се огледа безпомощно.

— Да — категорично отвърна Майкъл.

— Тогава, хайде почакайте мъничко… — Изправи се с мъка и се скри в банята.

Тими зяпна брат си с разширени от ужас очи.

— Няма да ни заведе вкъщи. Каза, че ще стоим тук и иде празнуваме Коледа. Искам да си ходя!

— Татко знае какво да направи. Може би вън има телефон. — Отиде на пръсти до входната врата и безшумно натисна дръжката.

Тими затопурка след него.

— И аз идвам.

Двамата надникнаха в дългия тъмен коридор с две редици врати.

Тими бързо се дръпна назад.

— Там обаче не отивам. — Хвана брат си за пижамата и го прибра вътре.

Майкъл затвори.

— Значи ще трябва да измислим нещо друго. Защото не можем да останем тук. Кажи й, че искаме да си отидем у дома и ще ти дам цялата торба с бонбони. Съгласен ли си?

В този момент банята се отвори и двамата подскочиха.

— Сигурно сте гладни — заяви Ейлийн, вече по-уверена в себе си. — Май имам портокалов сок.

Тръгна към кухнята и момчетата се повлякоха след нея. Извади картонената кутия от почти празния хладилник и наля три чаши. Подаде им техните, отвори шкафчето и измъкна бутилката водка.

Както я стискаше за гърлото, погледът й попадна върху двете момченца. Стояха, хванали с две ръце чашите си, и следяха всяко нейно движение.

Тя съсредоточено разви капачката. Отново ги погледна. Само една глътка ще я ободри.

Обърна се с гръб и затвори очи. Поне сто пъти се зарече да престане да пие. Сега обаче е по-различно. Сега не е заради самата нея. Този път ще бъде заради тях, защото ги обича и защото не иска да ги загуби.

С трепереща ръка Ейлийн изсипа водката в мивката и задържа бутилката, докато се изцеди и последната капка. След това я хвърли в кофата. Направи може би най-трудната стъпка в живота й. Момчетата я гледаха занемели.

— Мамо? — обади се неуверено Тими и наведе глава. — Искаме да си ходим. Майкъл ми обеща цяла торба бонбони, ако ти кажа това.

— Не е вярно!

— Вярно е. Първо ми обеща…

— Наистина ли искаш да си ходиш, Майкъл?

Майкъл гледаше в пода.

— Аз искам — отвърна вместо него брат му, — защото дядо Коледа не е идвал тук.

— Да, но аз съм ви приготвила подаръци.

— Ти не си дядо Коледа.

— Но съм ви майка и много ви обичам. Затова искам да прекараме Коледа, както преди.

Майкъл вдигна глава. Очите му излъчваха нескрита враждебност.

— Щом толкова искаш да си с нас, защо не живееш вкъщи като едно време?

Ейлийн усети яда, зараждащ се в нея.

— В момента не мога, Майкъл…

— Значи не е честно да ни водиш тук. Ако ни обичаше, нямаше да го направиш. — Той се завъртя и остана изправен, с лице към стената.

— Моля те, заведи ни при татко — изхленчи Тими и по бузите му се търколиха две огромни сълзи.

— Но аз исках…

Ейлийн млъкна, понеже разбра, че рухна и последната й илюзия. Те вече не са нейните мънички дечица. Не може да ги прегръща и да им се радва, както по-рано. Погледна обляното в сълзи лице на Тими. Ето, той стои насред кухнята и плаче за баща си. И нищо не би могла да му каже. А Майкъл… Тя се приближи и сложи ръка на рамото му, но той се дръпна. Искаше да му каже да не я мрази, че тя също страда, че вината не е нейна. Но как да му го обясни? Той няма да разбере.

— Ами след като и двамата искате да се прибирате — рече бавно, — точно това и ще направим. Тъкмо ще проверим какво е донесъл дядо Коледа.

Тими видимо се оживи, ала Майкъл изобщо не се обърна.

— Така доволен ли си, Майкъл?

Добре, че изля водката.

— Предполагам — отвърна мрачно той. — Ти ще останеш ли?

Ейлийн се замисли. Заедно на Коледа…

— А искаш ли?

Той се завъртя колебливо.

— Предполагам.

Ейлийн погледна смачканата си пола и блузата, които облече преди два дни. Не може да отиде в такъв вид. Иска й се да изглежда добре, хубава като преди, когато имаше цял гардероб е дрехи и можеше да купува от който магазин иска. Ще облече онази, зелената рокля, дето я скри на дъното на чекмеджето. С нея ще се чувства привлекателна. Колието обаче вече го няма. Продаде го. Но ще си сложи малките златни обеци, а и с гривната… Погледна ръката си. Никога не сваляше гривната, но сега я нямаше. Толкова неща си бяха отишли.

Ейлийн коленичи пред шкафчето с двете лъскави кутии.

— Разгледайте си подаръците, а после ще се приготвим да тръгваме.

Тими веднага разцъфтя, Майкъл обаче остана равнодушен. Ейлийн гледаше как ги отварят и сърцето й се сви. Купи ги от някаква разпродажба една вечер след работа, когато получи повече бакшиши. Тогава много им се зарадва, веднага се прибра и старателно ги опакова. Сега не беше толкова сигурна, че ще им харесат. Вече почти не познава децата сп.

Тими настървено разкъса хартията и изумен зяпна пъстрата кутия. Напипа мъничката ръчка, завъртя я и отвътре се разнесе песента „Лондон Бридж се спуска“. Въртеше все по-бързо и темпото се засилваше. Изведнъж капакът се отвори, чу се звън и отвътре изскочи ухилен клоун.

— Ух! — извика Тими и отскочи назад.

Дори и Майкъл се засмя.

— Дай да пробвам.

Тими прегърна кутията и отсече:

— Пробвай си твоя подарък.

Майкъл дръпна панделката, която хладнокръвно развързваше, и надникна под хартията. Вътре имаше миниатюрна крепост и пликче пластмасови фигурки на войници, индианци и коне.

— О-о-о! — възкликна очарован и за първи път от месеци Ейлийн видя блясък в очите му. Той трескаво изсипа на пода съдържанието на кутията и зарови ръце във фигурките. — Много са хубави! Никога не съм виждал такива…

— Дай да видя, дай да видя… — Тими тъпчеше нетърпеливо зад гърба му, източил врат.

Майкъл закрилнически легна върху купчината.

— Отивай си играй с твоята играчка! Това е мое. Мама за мен го е купила!

Просълзена, Ейлийн коленичи до тях, прегърна ги и прошепна:

— Честита Коледа, милинки.

Момченцата я погледнаха и за една секунда Тими притисна глава към рамото й.

— Честита Коледа, мамо — рече тихо Майкъл. Този път не се дръпна.

Обзе я огромна радост, тъй силна, че за миг запълни празнотата. Колко дълго чака този момент! Дечицата й най-после са при нея! Тримата заедно. Мечтата се сбъдна.

Тя бавно се изправи.

— Хайде, сега за малко си разменете играчките, а аз ще ида да се преоблека.

Малчуганите се спогледаха мрачно.

— Добре — обади се великодушно Майкъл и Ейлийн бързо се пъхна под душа.

Тананикаше си. Жалко, че няма грим или парфюм. Днес й се щеше да изглежда особено добре. Избърса огледалото с края на хавлията и се вгледа в лицето си, после среса косата си дълго и старателно, докато стане пухкава и лъскава.

Зелената рокля се оказа малко широка и тя я пристегна с колана, за да се набере на талията. Слава Богу, точно толкова дълга е, че да скрие бримката на единствения чорапогащник. Огледа се на части в малкото огледало в банята. Може още да се желае, но това е всичко, което би могла да направи за момента.

— Мамо, сега си по-различна — отбеляза Майкъл, когато тя влезе в кухнята, и обсадата на новата крепост бе прекъсната.

— Да, хубава си — додаде и Тими.

Не толкова думите, а блесналите им очи, вдъхнаха неподозиран кураж на Ейлийн. Толкова е нещастна, но може би не всичко е загубено.

— Какво ще кажете да вдигнем за малко обсадата и да обявим кратко примирие? Прибирайте войниците. Отиваме… — Спря и после добави съвсем естествено: — Отиваме си вкъщи.

Двамата тръгнаха след нея към колата, загърнати с одеяла и прегърнали подаръците. Глупаво беше да ги извежда без дрехи, и дори без обувки. Снощи изобщо не разсъждаваше. От дълго време бе престанала да мисли. Крайно време е да промени живота си…

Сложи Тими на предната седалка и закопча колана му. Майкъл се разположи отзад и на секундата се зае отново с крепостта. Улиците бяха безлюдни. Всички са си по домовете и празнуват Коледа. Хрумна й да се обади на Фил, че идват. Сигурно много се е притеснил. Но обикновено използваше телефона в бара на ъгъла, а не й се искаше да ходи там.

— Дали дядо Коледа наистина е минал през къщи? — пита Тими още щом потеглиха.

— Съвсем скоро ще разберем — успокои го Ейлийн, сигурна, че Фил се е погрижил, както се грижеше за абсолютно всичко. Може би това е причината. Непрекъснато се чувстваше излишна.

— Надявам се да ми е донесъл хубави работи. — Тими отново свиреше „Лондон Бридж“.

— А ти какво искаш най-много?

— Аз знам какво искам! — намеси се Майкъл. — Онова страхотно колело… Сребърно, синьо и адски бързо!

— Откъде знаеш, че е толкоз бързо? Само предполагаш… — подхвърли самодоволно брат му.

— Мамо, един индианец ми падна под седалката.

Ейлийн извърна глава.

— Като спрем, ще го потърсим.

— Мамо! — изкрещя Тими.

Тя бързо погледна напред и замръзна. Срещу тях се носеше огромен камион. Бяха точно на пътя му.

— Спри! — изпищя отново Тими.

Ейлийн стъпи върху спирачката и завъртя волана. Колата се люшна наляво. Всичко се случваше като на забавен кадър. Камионът приближаваше, ставаше все по-голям, докато накрая нищо друго не се виждаше. После дойде трясъкът. Колата се завъртя. Някъде отзад чу ужасен пронизителен вик.

 

 

Звуците бяха приглушени — далечни гласове, тракане, дрънчене на прибори. Позната миризма, като в училище, когато чистачът минава с кофата и парцала.

Главата й яростно пулсираше. Гласовете се усилиха. Отвори очи, съвсем мъничко. Посрещна я ярка светлина. Тогава чу гласа му.

— Ейлийн? Ейлийн, чуваш ли ме?

Няма сили да отговори. Иска само да се отпусне и отново да потъне там, където болката не е чак тъй непоносима.

— Ейлийн, моля те, кажи нещо. Ейлийн!

Той я вика. Иска я. Трябва да отговори. С цялата си воля отвори очи и премигна срещу ярката светлина.

— Да? — прошепна едва чуто.

Опита се да погледне встрани и пулсирането се засили. Сред мъглата изплува лицето на Фил.

— Ейлийн, добре ли си?

Досети се, че говори той, защото устните му мърдаха, но гласът му сякаш идеше изпод земята. Замисли се какво я пита. Защо й задава този въпрос?

— Не знам — измърмори неуверено.

— Помниш ли какво стана? Катастрофирахте с колата. Ти и момчетата.

Паметта й започна да се възвръща. Бяха в колата. Пътуваха нанякъде. И тогава… Тя стисна очи, за да прогони образа на камиона. Но той приближаваше и приближаваше. После ударът.

Ейлийн изстена и с всичка сила притисна длани към ушите си.

Фил докосна рамото й и тя бавно повдигна клепачи. Вече бе будна. Започна да й се гади. Изведнъж се вкопчи в ръката на Фил.

— Децата! Добре ли са?

Фил кимна.

— Докторът сега преглежда Майкъл, най-вероятно нищо му няма. Тими си е счупил ръката и челото му е сцепено. Искат да го оставят няколко дни в болницата, за да не се възпали, но не е сериозно.

— Господи! — въздъхна тя. Очите й се насълзиха. Погледна Фил. — Не го направих нарочно. Не исках да ги нараня. — Сякаш сега го чуваше как й казва да не качва децата в колата. Опасно е, когато е пила. Трябва да го накара да разбере. — Не бях пияна, Фил! Нищо не съм пила. Нищичко.

Той стисна ръката й.

— Не е била твоя вината. Ейлийн. Онзи идиот не е ударил спирачките. Направила си всичко възможно. Шофьорът на линейката обясни, че следите от твоите гуми са били почти под прав ъгъл. — Гласът му трепна, но той продължи. — Реакцията ти ви е спасила живота.

Ейлийн си спомни как се обърна към Майкъл, после Тими изпищя и камионът… Затвори очи.

— Господи, Фил! Всичко провалих. Единственото, което исках, е те да са щастливи. Исках… — Сълзите я задавиха.

— Тихо. Знам.

— Не! Не знаеш. Бутилката беше в ръцете ми. Можела съм да ги убия. — Сълзите потекоха неудържимо по бузите й. Тя не се опита да ги спре. Думите се затъркаляха сами. — Не трябваше да ги взимам. Знам, че не трябваше. От много време не бях пила изобщо, но дойде Коледа, чувствах се толкова самотна… Видях те да излизаш от къщи и ужасно ми се прииска да съм с тях. После, днес сутринта, разбрах, че те вече са пораснали, а аз не съм била при тях.

— Ейлийн, недей да се измъчваш. Ще поговорим, когато се оправиш.

Тя се опита да седне, но болката бе непоносима.

— Не искам да чакам, Фил. Твърде дълго чаках. — Тялото й се тресеше от плач. — Загубих всичко, което има значение за мен на този свят. Отидох си, защото бях самотна. Теб все те нямаше вкъщи и нищо не те интересуваше. Аз непрекъснато правех грешки, а когато поиска да имаме още едно дете, просто… Просто не можех да издържам повече. Реших, че ако се махна, ще разбереш колко ти липсвам. — Тя скри лицето си. — Само че не стана така…

Фил не откъсваше очи от нея, потресен от това самопризнание.

— Но ти наистина ми липсваше, Ейлийн. И тримата имахме нужда от теб. Помислихме обаче, че ти вече не ни искаш.

Тя не помръдваше. Сълзите бяха спрели.

— Сигурно в един момент е било вярно. Но ето сега ти не ме искаш.

Фил не знаеше какво да каже. Спомни си месеците преди тя да си тръгне. Злобата, омразата, сцените. Не би могъл да понесе отново всичко това. И все пак децата трябва да имат майка, самият той — съпруга. Самотата е ужасна. Ала искаше жената, която бе срещнал преди години, а не онази непозната, с бутилката край леглото.

Той мълчеше и Ейлийн продължи, бавно и мъчително.

— По едно време помислих, че съм се справила с пиенето. Всичко беше наред допреди няколко дни. Трябва да се захвана сериозно с това, но няма да мога сама. Имам нужда от помощ.

Фил чакаше тези думи от толкова време. Но дали вече не е твърде късно? Протегна се и взе ръката й.

— Не знам ще успеем ли отново, Ейлийн… — Спря и замислено погали дланта й, както хиляди пъти преди. — Не съм сигурен дали е останало нещо.

Тя срещна погледа му и се опита да проникне в очите му. Само тя би могла да разбере болката му.

— И аз не съм, Фил.

— Можем да опитаме. — Той обърна лице към слънцето, което бавно потъваше зад хоризонта, отнасяйки със себе си зимния следобед. — А когато се почувстваш по-добре, можеш да дойдеш вкъщи, докато оздравееш напълно. — Млъкна, тъй като си даваше сметка какво изрича, а никой не може да каже дали не греши. — За по-нататък не знам. Ще видим. Рано е да се каже. Не трябва да прибързваме.

Ейлийн отново затвори очи.

— Трябва да го обмисля, Фил.

Той още веднъж погали ръката й. Лицето и не издаваше нищо. Дишането й бе равномерно. Фил безшумно излезе от стаята.

Като го видя, Джулиет скочи.

— Добре ли е, Фил?

— Мисля, че да. — Отпусна се тежко на пейката и въздъхна. — Отпаднала е, но всичко е наред. Заспа.

— Слава Богу, че леко са се отървали. Полицаят — каза… — Джулиет замълча. Истинско чудо е, че изобщо са живи. Ако ударът е бил във вратата, нямало е да имат никакъв шанс. — Дълго ли ще остане тук?

— Вероятно не. Като я изпишат може да дойде вкъщи за известно време.

— Сигурен ли си, че е разумно?

Джулиет веднага съжали за думите си. Това изобщо не я засяга и твърдо беше решила да стои настрана.

— Знам ли. От която и страна да го погледнеш, все е лошо.

А от тази е още по-лошо, рече си наум Джулиет. От тази ситуация няма щастлив изход. Щеше й се да повярва, че поне Фил и Ейлийн ще успеят. По-вероятно е обаче всички отново да страдат. Виждала го е толкова пъти.

— Джулиет, виж, дадоха ми химикалка с дядо Коледа!

Майкъл тичаше към нея, следван от Брейди.

— М-м-м, много е хубава. Пише ли?

— С два цвята едновременно — обяви гордо. След това се обърна към баща си. — Ще си тръгваме ли вече?

Фил го потупа по рамото.

— След малко. Първо с Брейди ще идем да свършим нещо. Ти постой с Джулиет.

Майкъл седна до нея, а тя извади от чантата си един тефтер.

— Искаш ли да си пробваш подаръка?

— О, да.

На белия лист се появиха очертанията на кола, а върху нея безформен камион.

— Това ли си спомняш? — попита Джулиет.

Майкъл понечи да оправи перчема си, но потръпна от болка. На челото му имаше голяма лилава подутина.

— Общо взето. Камионът се спускаше по хълма и в първия момент мама не го видя. Аз легнах на пода, а после се чу гадното скърцане, после трясък и след това се въртяхме, въртяхме. — Целият разтреперан, той скри глава в скута й.

Сърцето на Джулиет се обърна. Толкова неща му се струпаха. Майка му да го изкара посред нощ от къщи, катастрофата, а сега и болницата. Тя нежно разроши косата му.

— Най-важното е, че сте добре и че се прибирате.

— Само ние с татко.

— Но след ден-два и Тими ще го изпишат. Ще си бъдете пак заедно.

Последва дълга пауза.

— Няма да сме заедно.

— Искаш да кажеш, че майка ти няма да е с вас? Ами ако и тя си дойде?

Майкъл продължаваше да крие лицето си.

— Няма да дойде — отговори с приглушен глас. — А пък дори и да дойде, ще бъде все едно, защото пак ще си отиде. По-добре да ни остави на мира.

Тялото му се разтресе и Джулиет разбра, че плаче. Прегърна го и дълго го държа до себе си, обзета от мъка и от гняв, че едно дете може да страда така. Няма да позволи това да се случи и с нейното дете. Браковете се провалят, но за хората не е достатъчно да съсипят живота на човека до себе си. Трябва да въвлекат и децата. Майкъл е прав. По-добре да има един, на когото да разчиташ, отколкото двама да не могат да те поделят.

Щом Фил и Брейди се появиха, Майкъл бързо се изправи и скришом избърса лице в ръкава си.

Баща му протегна ръка.

— Готов ли си?

Той стана и безмълвно я стисна. Преди да се отдалечат, Фил се обърна към Джулиет и Брейди.

— Благодаря ви и на двамата. За всичко.

Брейди прегърна Джулиет и я привлече към себе си.

— Ужасен ден, хайде да си вървим.

Тя се стегна. Трябва да поговори с него. Незабавно. Досега се беше оставила на течението. Забрави за задръжките си, за решенията си. Дори започна да си мисли, че с тях може да е по-различно. Затъва все повече, бавно, стъпка по стъпка, всеки ден по малко. Време е да слезе на земята.

Като седна в колата, Джулиет впери очи в лентите от сливащи се светлинки на къщите, които се изкачваха и слизаха по хълмовете, следвайки пътя. Толкова мечти се сгромолясват…

На няколко пъти Брейди извърна глава към нея, но не проговори. Разстроена е и сигурно й е нужно малко време да остане насаме с мислите си. Като се приберат, ще си легнат веднага и ще се почувстват по-добре. Така ставаше винаги.