Сали Брадфорд
Споразумението (6)

Шеста глава

Джулиет блажено се потопи в блестящата луксозна вана. Кога ли за последен път лежа така сред ароматните пенливи мехурчета? Все нямаше време, но днес реши да си достави това удоволствие. Довечера ще излизат с Брейди, а другата събота е сватбата им.

Тя приглади косата си, завързана високо с панделка, отпусна се във водата и пяната погъделичка носа й.

След една седмица ще се ожени! Просто не е за вярване. Нищо че всичко ще е само формалност.

Духна в пяната и тя се разлетя на всички страни.

После… После ще отидат в Кармъл, а после…

Въпреки топлата вода, по тялото й плъзнаха тръпки. Досега все отлагаше мисълта как ще легне с мъжа, когото е избрала за баща на детето си.

Сега този мъж придоби конкретен образ и всичко стана по-различно, а и по-страшно. Какъв ли е Брейди в леглото?

Не смееше да си представи как ще лежи гола в обятията му. Но пък може и въобще да не се наложи. Изобщо няма да се съблича… Ще вдигне нагоре нощницата…

Звънецът на вратата почти болезнено прекъсна мислите й. Джулиет не му обърна внимание. Занимаваше я въпросът с какво спи Брейди. Някои мъже си лягат съвсем голи. Отпусна се още по-надолу в нежната пяна и се замисли върху този проблем. Като се вземат предвид обстоятелствата, заключи накрая, той ще трябва да е с пижама.

Звънецът отново наруши тишината.

— Махай се! Няма никой — измърмори Джулиет.

В този момент й се искаше да не вижда абсолютно никого. Отново се съсредоточи върху образа на Брейди в леглото, но досадникът вън най-нахално се облегна на звънеца. Дочу и се неясен мъжки глас. Изпълнена с раздразнение. Джулиет се изправи. Все пак може и да се е случило нещо сериозно. Пяната се стече по тялото й.

— Добре де, добре. Идвам — провикна се и се зави в пухкавата синя хавлиена кърпа. Отиде в антрето, оставяйки след себе си мокри дири, провери веригата и открехна вратата само колкото да надникне вън. — Да-а? — рече припряно.

— Ама че си бавна — чу се веселият глас на Брейди. — Няма ли да ме поканиш?

— Брейди! — Джулиет се сепна и бързо пристегна кърпата. В първия миг се уплаши, че сигурно е прочел мислите и. — Какво правиш тук? Очаквах те чак довечера. Във ваната съм.

— Как ще си във ваната, като стоиш в антрето по хавлия? Сигурно умираш от студ, но това не ти пречи да се заяждаш с мен. А сега ми отвори.

— Не можеш ли да почакаш поне да облека халата?

— Отваряй вратата. Обещавам да се държа прилично.

Джулиет изпъшка, загърна се доколкото можа и откачи веригата, като се приготви за спринт към банята.

Но Брейди влезе най-невъзмутимо, затвори вратата след себе си и й препречи пътя.

— Скъпа, ти си олицетворение на красотата! — каза с възхищение и избърса с длан пяната от рамото й. — Искам да знаеш, че само защото държа на думата си…

— Брейди Талкот, престани! — сряза го Джулиет. — Защо изобщо си тук? Каза, че ще дойдеш да ме вземеш в осем. Знаеш ли колко време има дотогава?

— Нямах търпение. — Ръката му продължаваше да си играе с рамото й и вместо мехурчетата сега я гъделичкаха пръстите му. — Освен това, денят е само за хвърчила, пък аз имам едно ново за изпробване. Обличай се бързо. Отиваме на плажа. Тъкмо ще ти покажа и къщата.

Джулиет се замисли. Сигурно има поне хиляда причини да откаже, но не се сещаше за нито една.

— Чувствай се като у дома си — рече тя с усмивка. — Аз ей сега идвам.

Останал сам, той се отправи към трапезарията, изпълнен с любопитство да види как живее Джулиет. Обходи с поглед изящните очертания на масата и лъскавите махагонови старинни столове. Съвършен вкус, но изключително консервативен. Холът предразполагаше малко повече. Внимателно огледа помещението — съчетанието на цветовете — прасковен, светлосин и жълт — беше смекчено от белезникав мокет. Не бяха любимите му цветове, но стаята му хареса. Излъчваше някаква непосредственост.

Той се огледа за кухнята. Като се разхождаш из чуждите къщи, научаваш много за обитателите им. Всеки човек посвоему подбира и подрежда вещите. Надзърна в хладилника за бира, но си взе портокалов сок. Джулиет явно не готви много, констатира той, като обходи с поглед безупречните шкафчета в бледожълто. Може би заради тапетите на едва забележими ивици, или заради капаците на прозорците, помещението не изглеждаше студено. Но и не личеше да го използват често.

Чудеше се какво да мисли за Джулиет. Тя е изтъкана от противоречия. Сдържана адвокатка, иска дете, а търси баща чрез обява, подготвя договор, води преговори съвсем хладно и пресметливо… Ала онзи ден в офиса му у нея нямаше и помен от студенина. А и по хавлия не изглежда толкова страшна.

Той се усмихна на себе си и мислено започна да я съблича. „Изплъзваща се“ бе далеч по-сполучливо определение. От друга страна, в никакъв случай не можеше да се каже, че на домашното гнездо липсва единствено дете, за да е пълна идилията.

Брейди прибираше кутията сок обратно в хладилника, когато чу Джулиет да казва:

— Ако искаш нещо за пиене, сипи си.

С чаша в ръка той тръгна по посока на гласа. Свари я на път за стаята й, все още по хавлия.

— Доникъде не си стигнала. Хайде, побързай!

— До срещата ни има още шест часа — сопна му се Джулиет и се скри в стаята си. — Освен това бързам достатъчно — провикна се троснато отвътре.

Когато се появи в хола в бял анцуг, метнала якето през рамо, Брейди подсвирна. Лицето й грееше на фона на разкошната коса, прибрана леко назад, а няколко немирни мокри кичура се спускаха спираловидно покрай ушите й. Свежа и сияеща като пролетно цвете. Но това, което го привлече най-силно, това, което го привличаше винаги, бяха очите — великолепните зелени очи.

— Приемам хулиганската ти реакция като комплимент, така че благодаря — заяви тя.

— Напълно заслужен при това — измърмори Брейди, без да откъсва очи от нея. Каквато и да беше, никой не можеше да отрече, че Джулиет е красива. Почти съжали, че измисли разходката по плажа. Вече не му се ходеше никъде. Но хвърчилото не можеше да чака. Хвана я за ръката. — Хайде да вървим.

 

 

Наистина прекрасен ден, само за хвърчила, помисли Джулиет, щом се гмурнаха в следобедното слънце. И за всичко друго, стига да е под открито небе. Плътният похлупак мъгла бе изчезнал и градът сияеше под ослепително синьо небе. Колата пое безшумно и скоро прорязаният от небостъргачи градски хоризонт остана зад гърба им.

Магистралата се издигаше над брега, виеше се из хълмистите поля и внезапно се покатерваше на някоя скала, а далеч долу се разбиваше прибоят. Люкът на покрива на колата бе отворен и Джулиет вдишваше с пълни гърди мириса на морето.

— Много се радвам, че ме изкара навън — въздъхна щастливо.

Брейди само се усмихна.

Когато наближиха Хаф Мун Бей, скалите отстъпиха място на обли възвишения, под които се ширеше безкраен плаж с белезникав пясък. Брейди сви в един страничен път, който лъкатушеше между дюните. По склона, успоредно на морето, бяха пръснати великолепни модерни къщи. Спряха до една — от потъмняло кедрово дърво и високи правоъгълни прозорци, гледащи към пътя.

Джулиет веднага разбра защо му харесва тази къща, но независимо от всичко, изглеждаше странен избор за ерген — производител на мебели.

— Какво ти казах!? Виждала ли си по-хубаво време за пускане на хвърчила?

Двамата слязоха от колата и вятърът се стрелна в косите им. Брейди хвана под мишница опакованото хвърчило и се спусна по пясъчния хълм към плажа, извит като лента по ръба на сапфиреносиния океан. Джулиет го следваше. Ентусиазмът му изпълваше въздуха и тя усети колко е заразителен. Гледаше го с любопитство как наглася хвърчилото. То се състоеше от три фигури в жълто, червено и електрик, скачени една за друга.

Брейди беше изцяло погълнат от онова, което вършеше, точно както нея, когато се подготвя за сериозно дело. Провери посоката на вятъра, разви кордата, разплете опашките. Правеше всичко с цялото си същество.

Той затегна макарата и хвърчилото бързо пое нагоре, с лице към слънцето, а разноцветните ленти на опашката му се развяваха в пълен синхрон. За миг то сякаш замръзна над главите им, после Брейди го смъкна почти в пясъка, но в последния момент хвърчилото рязко се изви на една страна, подгони прибоя и се понесе нагоре в съвършена спирала.

Джулиет си спомни кога за последен път е пускала хвърчило. Беше с баща си, малко преди той да ги напусне, едно от последните неща, които правиха заедно. Хвърчилото им беше най-обикновен ромб и единственото предизвикателство бе дали изобщо ще полети. Успя да се вдигне, по почти веднага попадна в прегръдките на вятъра. И все пак познато й бе вълнението да гледаш как хвърчилото ти се рее волно, високо, високо, сякаш всеки миг ще докосне облаците.

Джулиет тръгна към Брейди, без да откъсва очи от цветните петна в небето, танцуващи на фона на слънчевия диск.

— Великолепно е! — извика, като го наближи.

Той не криеше гордостта си. Лицето му грееше. Очите му светеха от радост.

— Искаш ли да го подържиш?

Джулиет кимна и посегна към дръжката, но се дръпна. Не, не искаше да го прави. В паметта й трябва да остане само онзи миг с баща й.

— Предпочитам да те погледам — отвърна тихо тя.

Брейди повдигна вежди, усетил промяната в нея, извади от джоба си въженце и завърза дръжката за една пръчка, забита в пясъка.

— Джулиет, какво ти е?

— Просто нямам желание.

Той сложи длани на раменете й и пръстите му се впиха в пухкавото яке.

— Ти приемаш живота прекалено сериозно, Джулиет. Не си се научила да се забавляваш.

Тя гледаше над него, очите й следяха чайките, които се спускаха над разлепените вълни. Гласът му смекчи обвинението, но истината я прободе болезнено.

— И баща ми казваше така. Той беше специалист по забавленията.

Брейди долови как тялото й се свива.

— Онази вечер Кас спомена, че баща ти ви е напуснал, когато си била съвсем малка. Затова ли никога не си ми говорила за него?

— Няма много за разправяне.

Джулиет скри ръце в джобовете. Вярно е, че не обичаше да говори за баща си.

— Той ли е истинската причина да си толкова против брака? — замислено попита Брейди. — Страх те е да не повтори същото?

— Не ти позволявам да ме анализираш! — сопна се тя и се дръпна назад. — Не се страхувам от нищо. Животът ми е планиран до последната подробност.

Брейди сграбчи ръката й и я притегли към себе си. Тя опря длани в гърдите му, но той продължаваше да я държи.

— Ела да се разходим малко — прошепна нежно. — Хвърчилото си е добре така.

Джулиет не отговори, но той усети, че съпротивата й бавно се топи. Обърнаха се и безмълвни тръгнаха един до друг, а стъпките им оставиха две дълги дири по пустия плаж.

Поривите на вятъра отвяваха морската пяна и вълните обливаха пясъка с едва забележими пръски. Мислите на Джулиет трескаво търсеха някакво обяснение за неочаквания й гняв.

— Каквото и да си мислиш, аз не мразя баща си — рече накрая тя, като повиши глас, за да надвика вятъра. — Знам, че всеки психоаналитик ще каже: момичето, изоставено от бащата, не се доверява на мъжете. Проблемът с моя баща е, че той просто не можеше да отсее важното от маловажното. Единственото, което го интересуваше, бяха удоволствията.

— И по тази причина игрите те карат да изпитваш чувство за вина?

— Не — отсече Джулиет, но усещаше колко е неубедителна, а вероятно и Брейди го долавяше. Работата винаги й се е отдавала по-лесно — тежкия, изтощителен труд, който й донесе успехите. А игрите изглеждаха тъй несериозни, тъп безсмислени и ненужни. Винаги имаше да върши множество далеч по-важни неща.

Сякаш прочел мислите й, Брейди продължи:

— Когато играеш, ти опознаваш себе си. Моят живот е страшно забавен. Аз също работя, при това работя ужасно много. Но животът не е само работа.

— А какво? — чу гласа си Джулиет.

Брейди не отговори веднага. Това бе един от въпросите, които го измъчваха откак се помнеше. Успя да вникне в смисъла на живота чак след смъртта на баща си и навярно ще го проумее докрай, едва когато завещанието е отдавна забравено.

— Животът е в хората — рече бавно. — В хората и в онези неща, които ги свързват. Животът е в семейството и в децата, които израстват, за да го продължат.

Джулиет се изненада от думите му и внезапно изтърси:

— Тогава защо не си се оженил досега?

— Не се е появила жената — без колебание отвърна Брейди. — Това е. Хем просто, хем сложно. — Наведе се, вдигна една мидена черупка и я запокити към вълните. — Искам моята жена да е смисъл на съществуването ми и искам децата ни да бъдат продължение на нашата любов.

Джулиет се почувства неловко от тези думи. Очевидно Брейди не по-малко се страхува от брака. Това, което току-що изрече, бе пълна противоположност на споразумението.

Тя продължаваше да крачи до него, обзета от всепоглъщащо чувство за самота, вперила поглед във вълните, които се надигаха, подвиваха гребен и се хвърляха върху пясъка на брега. Чайките пищяха срещу вятъра, стрелкаха се към висините, после се гмурваха към плячката си и отново политаха нагоре, високо над синьо-черната вода, за да се реят волно из небесната шир.

Ще бъде свободна и независима като тези чайки и ще научи детето си да обича свободата!

Детето. Вълнението отново я накара да забрави всичко останало. Кас каза, че отглеждането на дъщеря й е било най-важното нещо в живота й. И с нея ще е същото. Няма да се поддава на тревожните въпроси, които поставя връзката й с Брейди. Ще бъдат заедно само временно. Детето ще е завинаги.

Хвърчилото пърхаше в далечината и Джулиет премести очи върху малката фигурка в яркочервен пуловер, която тичаше насреща им.

— Ето го и Майкъл — обади се усмихнат Брейди и се приготви да го посрещне.

Без да забавя ход, момченцето се хвърли на врата му. Брейди успя да запази равновесие, стъпи здраво на пясъка и завъртя два пъти Майкъл, преди да го пусне на земята.

— Като качиш още някое и друго кило, изобщо няма да можеш да тичаш толкова — предупреди го строго Брейди. — Не мога да повярвам, че си само на седем години.

— Ти нали каза, че ще почнеш да вдигаш щанги? — попита ухилен Майкъл.

— Ама ти растеш не с дни, а с часове!

Брейди разроши косата му и като че ли чак тогава Майкъл забеляза Джулиет, която се стараеше да не се взира в него. Изглеждаше ужасно, но ясносините му очи блестяха и явно вече оздравяваше.

— Прочетохме книгата — рече той вместо поздрав. — Татко каза, че следващата седмица ще почнем „Каспийският принц“ — това е втората част. Има и още.

Джулиет му се усмихна.

— Хареса ли ти там, където Люси пие чай с митическия бог Фавн?

— Да, ама най ми хареса как Едуард избяга. — Майкъл се обърна към Брейди. — Тръгнахме веднага щом видяхме хвърчилото. Аз казах, че ще те намеря, но Тими рече, че сигурно си паднал в океана и акулите вече са те изяли.

— Хайде да му дадем да се разбере!

Майкъл обаче не помръдна.

— Ще ми дадеш ли да поддържа хвърчилото?

Брейди се усмихна. Седемгодишните знаят какво искат.

— Дръж го колкото искаш.

— Ама преди Тими?

— Добре — въздъхна Брейди осъзнавайки, че е попаднал в умело заложен капан.

— Ура-а-а! — викна с пълно гърло Майкъл и хвана Брейди и Джулиет за ръцете. — Хайде, бързо!

Той хукна и ги повлече след себе си, а двамата го последваха, като упорито гледаха напред, за да не срещнат погледите си.

Фил ги видя, преди те да го забележат. Портрет на идеалното семейство. Но колко лъже външният вид…

Докато наблюдаваше приближаването на странния триъгълник, Фил се замисли за миналото. Косата на Ейлийн беше руса и мека като на Майкъл. Той беше съвсем мъничък и късите му крачета яростно тъпчеха по пясъка. Когато се уморяваше, двамата го повдигаха във въздуха и продължаваха тичешком, а вятърът духаше в лицата им и отвяваше смеха им. Сякаш оттогава бе изминала цяла вечност.

Фил стъпка с пета една мидена черупка и парченцата потънаха в пясъка. Първите години, когато се преместиха край морето, бяха най-щастливите. Може би ако не беше отсъствал от къщи толкова често, животът им щеше да е все тъй безгрижен. Беше предупредил Ейлийн, че ще му се налага да преспива в града. Тогава тя каза, че всичко ще е наред. Ще се оправят някак си. Но дори и той самият не си бе представял колко натоварен ще бъде и колко рядко ще се прибира при семейството си.

Постепенно започнаха да се отдалечават един от друг и нощите в града зачестиха. А когато се прибереше, обикновено Ейлийн вече бе заспала и в боклука се мъдреше празна бутилка.

Може би не трябваше да настоява за още едно дете. Надяваше се, че това ще помогне. Но стана още по-лошо… След известно време се отказа от опитите да я събужда.

Психиатрите също не успяха да сторят нищо. Може би ако я беше убедил да се подложи на лечение…

По дяволите, вече е все едно. Играеш с картите, които ти е раздала съдбата.

Поне имаше момчетата.

Той погледна към Тими, който копаеше на брега огромна дупка. Наричаше я малкото море.

Господи, толкова ги обича! Независимо, че всичко се бе провалило, децата успяха да осмислят живота му. Макар и болни от шарка, добави с усмивка.

— Татко! — Майкъл пусна ръцете на Брейди и Джулиет и се втурна напред. — Ще управлявам хвърчилото! Брейди ми разреши.

Фил замислено поклати глава, когато синът му хукна обратно към плажа. Сякаш Бог му бе изпратил Брейди. Малко след като Ейлийн си отиде, той започна да им дава да изпробват играчките и момчетата страшно се забавляваха. Така забравяха колко им е мъчно за майка им. За Майкъл бе особено важно, тъй като той беше по-голям и я помнеше по-добре.

Щом Джулиет и Брейди наближиха, Фил им махна с ръка. Вървяха един до друг, но на безопасно разстояние.

— Брейди, Джулиет… Радвам се да ви видя отново. — Фил се запита дали Джулиет се досеща, че той е наясно със споразумението.

— И аз също, Фил — отвърна тя. — Виждам Майкъл вече оздравява…

— Да, тази твоя идея с четката се оказа гениална.

— Каква четка? — прекъсна ги учудено Брейди.

— Ти не знаеш ли? — Фил мислеше, че Джулиет му е разказала какво е правила с Майкъл. Но може би те не си говорят за такива неща. Всъщност за какво ли биха могли да си говорят двама души в тяхното положение? — Намазала е цинковия лосион с четка за рисуване и после му я е даде за вкъщи — поясни той. — След това от рисунките по корема му разбирах как е.

Тримата се засмяха, но Брейди я погледна изненадан. Неизвестно защо не би му хрумнало, че е възможно точно тя да измисли такъв новаторски подход. Почувства, че нещо го тегли за крака, погледна надолу и видя Тими.

— О, ами че на тебе изобщо не ти личи, че си бил болен от шарка! — възкликна Брейди.

— Да, не бях толкоз грозен, колкото Майкъл — заяви с нескрита гордост Тими. — Затова си мисля, че трябва първи да подържа хвърчилото, пък и нали съм само на четири години…

— Но аз вече обещах на брат ти — отвърна Брейди и мислено се укори, задето не е взел още едно хвърчило. — Ще му дадеш първо той малко да го подържи и след това е твоят ред.

— Отивам! — Тими хукна към брат си, но само след няколко минути се върна облян в сълзи.

— Майкъл каза, че няма да ми го даде, преди да му е омръзнало, а това значи цял следобед.

Джулиет наблюдаваше как Фил клекна до него и му заговори тихичко. Явно знае какво точно да каже, защото плачът секна и само от време на време се чуваше подсмърчане. Дали и тя ще намери верния път в подобна ситуация?

Фил сложи ръка на рамото на сина си, без да обръща внимание на мръсните следи от сълзи по лицето му.

— Сега имаме малък разговор с баткото — каза той като се изправи. — Брейди, ще ти върнем хвърчилото малко по-късно.

— Задръж го няколко дни. Нека хубавичко да го изморят.

— Благодаря ти — викна през рамо Фил, наведе се да хване Тими за ръка и забави ход, за да се изравнят.

Джулиет се усмихна и каза тихо:

— Ролята на баща му харесва. А и има две толкова сладки момченца…

— За сам мъж е доста трудно — обади се Брейди.

— Но той се справя чудесно.

Брейди подхвърли една мида в дланта си. Фил наистина се справя, но отстрани никой не би могъл да предположи колко му е тежко. Самият той бе уловил само откъслечни моменти от кошмара, преживян от приятеля му в първите месеци — случайно подхвърлени думи на чашка, изражението му, щом станеше дума за Ейлийн…

— Нямаше избор — отвърна Брейди и понеже не му се говореше за това, взе ръката й и подхвърли: — Започва да става хладно. Хайде да се връщаме в къщата.

Двамата загърбиха залязващото слънце и тръгнаха по пътеката, която се виеше нагоре по хълма. Без да поглежда към Брейди, Джулиет се обади колебливо:

— Мислиш ли, че планът ми ще успее?

— Кой план?

— Да отгледам сама детето си.

— Ако питаш дали все още можеш да се откажеш от сделката, отговорът ми е „да“. Няма да те съдя за неустойки.

— Нямам това предвид. Просто се чудя какво е твоето мнение…

— Да не се отказваш?

— Не… Но като гледам Фил и Тими… започвам да си мисля… Децата порастват и… — Тя млъкна, защото не знаеше какво иска да каже и съжали, че изобщо е подела този разговор. — Просто един живот е огромна отговорност за сам човек.

Наведе се, взе в ръка бледорозова, излъскана от прибоя мида и я поглади с пръст.

Брейди спря и внимателно погледна към нея. В този момент изглеждаше толкова нерешителна и уязвима, тъй красива на аленочервеното слънце, което блестеше в разрошената й от вятъра коса. Потисна желанието да я прегърне и се насили да събере мислите си, за да й отговори.

— Ами, Джулиет, това хич не е шега. — Видя, че го слуша, без да помръдва, и разбра, че трябва много внимателно да подбере думите си. — Според мен, когато стане дума за дете, в началото хората рядко си дават сметка с какво се захващат. Но предполагам, че след като другите се справят, ще се справиш и ти.

— Благодаря ти.

Ала Брейди чувстваше сякаш някаква потребност да продължи разговора.

— И все пак, когато са двама души, е много по-лесно.

Джулиет се обърна и впери подозрителен поглед в него.

— Брейди, да не би случайно да намекваш…

— Ни най-малко. Само отбелязвам, че родителите обикновено са двама.

Джулиет решително закрачи напред. Това е то — старият довод! Синдромът на Ноевия ковчег. Американската мечта, от която вече нищо не е останало.

— В началото може и да са двама, по невинаги е за дълго. — Не се опитваше да прикрива горчивината в гласа си. — И само не ми казвай, че разбитите семейства и потъпканото доверие се отразяват по-добре на децата. Те имат нужда от обич, на която да разчитат винаги, обич, която няма да им бъде отнета.

— За обичта няма гаранции, Джулиет.

Той се изравни с нея. Гледаше я и се питаше колко ли хора са успели да проникнат до чувствителната изплашена жена, скрита под тази бляскава външност. Тя се опитва да се пребори със стереотипа, да осигури по-добър живот на детето, което желае тъй силно. Ако греши, прави го от най-искрени подбуди.

Двамата все още се намираха пред пропастта и не ги свързваше нищо, освен лист хартия, който спокойно може да бъде накъсан на безброй парченца. Нищо не бе необратимо. Засега.

Те ускориха ход. Настъпваща вечер бе усмирила морския бриз, но на негово място бе дошъл студът.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да доведеш това до края, Джулиет?

— Естествено, че съм сигурна.

Отговорът й дойде мигновено, но дълбоко в себе си не бе чак толкова уверена. Усещаше, че и Брейди се колебае. Ако има желание да се измъкне, сега е моментът. Но решението бе взето. Премисляла го е месеци наред и няма да се уплаши точно сега.

— Ти отказваш ли се? — предизвика го тя.

Брейди мълчеше. Джулиет се обърна към него. Очите й блестяха.

— Отговори!

— Не, не се отказвам — заяви бавно той. — Договорът си остава в сила.

— Хубаво — рече с пресилена любезност Джулиет и му протегна ръка.

Брейди я задържа в своята и отсече:

— Всяко нещо обаче с времето си. Първо сватбата. След това ти вероятно ще забременееш…

— Никакво „вероятно“! Всичко съм обмислила. Трябва да стане веднага!

Брейди не можа да сдържи смеха си.

— Понякога и най-добрите планове не струват пукната пара.

— Знам, обаче…

— Обаче си мислиш, че щом си предвидила всичко, шансовете за успех са по-големи.

Думите му не я стреснаха. Стената помежду им изтъняваше, без Джулиет да може да каже защо. Външно нищо не се бе променило. Но в очите на Брейди виждаше някаква нова близост и разбиране.

— Като че ли започваш да ме опознаваш — усмихна се на свой ред тя. — Може би ще възприемеш някои от хубавите ми черти.

— Не разчитай на това.

Брейди пусна ръката й и обгърна раменете й. Цял следобед мечтаеше да го направи.

Джулиет притисна лице към гърдите му и се отдаде на неочакваната радост да чувства, че има на кого да разчита и кой да я защити. Океанът бушуваше зад тях, вятърът свиреше, но в обятията на Брейди изобщо не ги забелязваше.

Притискаше я все по-силно и тя знаеше, че ще я целуне. В началото устните му едва я докоснаха. Когато се сляха с нейните, я заля топлина. Би могла да е от последните лъчи на слънцето, но защо ли се движеше заедно с дланите на Брейди? Пръстите му се плъзнаха под якето й и очертаха извивката на гърдите й. Това й се стори тъй естествено.

И точно в този момент той се дръпна. Джулиет наведе глава, за да скрие лицето си. Страх я беше да не прочете мислите й.

— Доста захладя, Джулиет — обади се Брейди.

— Не съм усетила.

— В къщата има камина. Можем да идем да се стоплим и да хапнем нещо.

— Звучи чудесно. — Искаше й се да бъдат заедно още малко.

Ръка за ръка двамата поеха мълчаливо към къщата, която почти се сливаше с песъчливия хълм, обрасъл с пълзящи растения.

След няколко минути Джулиет се озова в просторна стая, която се простираше по цялата предна част на къщата. През големия като стена прозорец се виждаше как слънцето залива океана с алени отблясъци. Дъхът на Джулиет замря в гърлото.

— Харесва ли ти тук? — попита Брейди и чак тогава тя го забеляза до огромната камина, която сякаш се размиваше върху безупречно бялата стена.

— Прекрасно е! — Очите й проследиха танца на слънчевите лъчи, които се гонеха из стаята като безброй сребърни лястовички, спуснати на конец от тавана. — Ако имах такава къща, сигурно и носа си нямаше да показвам навън.

— Аз общо взето затова се преместих тук — каза Брейди, докато подреждаше подпалките за камината. — Много път е, но си струва. — Той изтупа ръце и ги обърса в дънките. — Може пък да прекараме тук медения месец, вместо да се разкарваме чак до Кармъл…

Джулиет трепна и се върна към действителността. Кармъл? Да, бяха дошли, за да обсъждат медения месец… Може би наистина ще е по-добре да дойдат тук.

Сега огледа стаята с други очи. Беше обзаведена съвсем семпло и може би именно затова бе още по-впечатляваща. Единствените столове, ако изобщо можеха да се нарекат така, бяха огромни сини калъфи, пълни с топчета от стиропор. Сред тях, върху грубия килим, бяха подредени няколко стъклени масички от естествено, проядено от водата дърво. Домът на Брейди бе непретенциозен. Но и уютен. И все пак не толкова ангажиращ, колкото Кармъл.

— Да, приятно ще е да прекараме тук няколко дни — съгласи се тя.

— Седмица! — поправи я Брейди и поднесе клечка кибрит към вестниците, които натъпка сред подпалките.

Джулиет потръпна. Не беше готова за цяла седмица. Всъщност, изобщо не беше готова за меден месец. В нейния план всичко беше съвсем различно.

— Май наистина е крайно време да поговорим — започна тя неуверено.

Брейди нагласи паравана пред камината.

— Първо ще ядем. Тъкмо и огънят ще се разгори.

Джулиет нямаше нищо против. От доста време изпитваше глад. Кухнята за Брейди се оказа отлично заредена, много по-добре от нейната. Извадиха от фризера гъста супа от леща, нарязаха огромна салата и препекоха хляб с масло. После се нахвърлиха лакомо на вечерята и унищожиха всичко, без да проговорят, като накрая дори отопиха чиниите с последните залъци.

Брейди отпи глътка кафе и погледна Джулиет над ръба на чашата. Все още не можеше да я разбере. Понякога изглеждаше толкова самоуверена, сякаш няма нужда от нищо и от никого. Но имаше моменти, в които… Ето, преди малко на плажа, когато я прегърна, беше сигурен, че го желае. Позна по очите й. А за това никога не се лъжеше. Отново си я представи как го посрещна по хавлия. Остави чашата и рече замечтано:

— Харесваш ми в синьо.

— Но, Брейди… — Джулиет погледна белия анцуг. — Аз съм облечена в бяло.

— Днес след обяд не беше.

Тя премига насреща му и усети как червенината плъзва по страните й. Не се ядоса. Свикнала беше да се справя с такива ситуации. Това, което наистина я притесняваше обаче, бе собственият й копнеж.

— Май наистина бях в синьо — съгласи се и бързо се изправи, за да приключи с този разговор. — След като хапнах, се чувствам много по-добре. — Занесе чиниите в мивката и пусна водата. — Но все още нищо не сме решили за другата седмица.

— Ами ела тогава да решаваме — подкани я Брейди от хола и издърпа един стол пред горящата камина.

Джулиет спря на прага.

— Атмосферата не ми изглежда много делова.

— Че нали ще обсъждаме медения си месец? — през смях рече той. — Дори май липсва нещо.

С две крачки се доближи до нея и докато Джулиет се усети, вече размахваше крака във въздуха.

— Чакай, пусни ме! — развика се ужасено, но Брейди я понесе из стаята.

Когато понечи да я сложи на стола, тя се вкопчи с всички сили във врата му и двамата през смях се търколиха един върху друг.

— Това бе замислено като особено елегантна стъпка — възропта той.

Джулиет се опита да стане, но ръцете му я задържаха.

— Не се дърпай, не си толкова тежка. Освен разбира се, ако ти е неприятно…

— Ами… — Тя сведе клепачи, докато гъстите мигли докоснаха скулите й и промърмори: — Топъл си.

Брейди зарови ръка в червеникавата грива. Такава я харесваше — с пусната коса, лъчезарна и палава. Плъзна пръсти по лицето й, повдигна с показалец брадичката й и я целуна. Устните й бяха нежни и подканващи.

— Излъчваш истинско щастие, Джулиет — прошепна и притисна главата й до гърдите си.

— Така е, щастлива съм — отвърна бавно тя и вдигна очи към лицето му.

Последните лъчи на залеза си играеха с косата му и проблясваха в шоколадовите му очи. Почувства го още по-близък.

— Последното, което би ми хрумнало днес, е да дойда на брега. Но беше чудесно. Хареса ми и хвърчилото, и соления вкус на вятъра и… и това, че съм сега тук с теб.

Млъкна, защото не знаеше какво още да каже. Радостта й наистина бе непонятна за самата нея и нямаше желание да я анализира. Не искаше да й се изплъзне. Наслаждаваше се на усещането да лежи до Брейди. Не завинаги, само сега, в този откраднат миг.

Дълго лежаха един до друг, безмълвни и изпълнени с блаженство. Гледаха как мракът бавно се спуска над тях, а оранжевите пламъци танцуват безгрижно в камината. По едно време Брейди започна леко да я гали по бузата. Джулиет се завъртя и се намести по-удобно в обятията му. Пръстите й се разхождаха нагоре-надолу по мускулестата му ръка.

Тялото му бе толкова различно — стегнато, твърдо, примамливо. Топлият му дъх галеше шията й. Джулиет затвори очи. Вън бушуваше океанът. Вълните яростно заливаха брега и бавно се връщаха обратно. Напред. Назад. Отново и отново в ритъм стар като света.

Джулиет почувства как този ритъм се предава и на тялото й. Ръцете й обгърнаха раменете на Брейди. Главата й се доближи, устните й жадно потърсиха неговите.

— Господи, Джулиет, прекрасна си! — прошепна в ухото й той.

Тя се разтапяше в обятията му, обсипваше с целувки челото, косата, врата. Люлееше го в танца на вълните отвън.

За миг Брейди зарови лице в гърдите й. Но това бе само частица от секундата. След това я погледна. Трябваше да вземе решението веднага. Тялото му копнееше за нея.

Брейди понечи да я докосне и на секундата почувства промяната в нея. Моментът бе отлетял безвъзвратно.

Господи! Не точно сега! — извика наум.

Не го отблъсна, нито се дръпна, но той разбра. Можеше да му се отдаде. При други обстоятелства той щеше да опита. Но тя не бе още готова за това и той го знаеше. Може би в момента не си дава сметка, но по-късно щеше да го проумее и да съжалява. И на двамата им предстои да извървят твърде дълъг път заедно.

Когато той се отдръпна, Джулиет прехапа устни. Жаждата, която караше тялото й да тръпне, отлетя изведнъж. Това я разочарова, но не я изненада. Така ставаше обикновено.

Тогава Брейди се изправи и без да знае защо, Джулиет го повика при себе си. Отвори широко очи и го видя надвесен над нея с ореол от сиянието на огъня в камината.

— Не — рече тихо той, — останалото след сватбата.

Какво се случи? — трескаво се питаше тя. Никой мъж не спира дотук.

— Защо? — попита едва чуто.

— Защото още е рано. — Той я целуна бързо. — А искам и на двамата ни да е хубаво.

Ревът на прибоя отново нахлу в къщата. Джулиет протегна ръка и опря длан в лицето на Брейди. Усети стаеното напрежение.

— За медения месец, Брейди…

— Да? — Гласът му също бе напрегнат.

— Мисля, че ще мога да си освободя цялата седмица.

Дълбоко в себе призна, в този момент не беше сигурна, че и една седмица ще й бъде достатъчна.