Сали Брадфорд
Споразумението (2)

Втора глава

Следващата стъпка от плана на Джулиет бе да се срещне с Линда Бърк. Някой ще трябва да поеме кантората и делата, докато тя изпълнява ролята на майка. В случая бившата й съквартирантка бе единственият и най-сполучлив избор. Щом видя старата приятелка, Джулиет се хвърли на врата й.

— О, ти все повече и повече заприличваш на преуспяващ адвокат — ахна Линда и отстъпи назад да огледа новия костюм на Джулиет. После подръпна избелялата си памучна блуза. — Ще почна да завиждам, ей! Караш ме да се чувствам като типична домакиня. — Тя скръсти ръце и в погледа й се появи весело пламъче.

— Но няма да е за дълго, повярвай ми. Затова съм тук. — Двете тръгнаха по дългия коридор на просторната едноетажна къща, в която Линда и Стив се нанесоха преди пет години, непосредствено след сватбата. Този път, повече от всякога, Джулиет почувства самотата на собствения си дом. Наоколо цареше спокойствие и уют. Усещането за детско присъствие внасяше особена топлота. Джулиет вдигна куклата изпод масата в коридора и докато оправяше разрошената й коса, се замисли дали бебето ще промени и нейния живот.

— Къде са децата? — попита, изведнъж осъзнала необичайната тишина.

— Джени е на детска градина. За малко се разминахте — отговори Линда и приглади назад късата си кестенява коса. — А бебето най-после заспа в количката навън, така че разполагаме с няколко блажени мига, които не бива да се изпускат. Ела в кухнята. Тъкмо правех чай.

Джулиет наблюдаваше как Линда подрежда чашите върху таблата. Изобщо няма да кажеш, че с родила две деца. Може би е малко позакръглена в талията, но пак си е същата — дребничка, елегантна и лъчезарна. И все така кипи от енергия. Джулиет още не можеше да повярва, че Линда вече има семейство, деца… Само преди няколко години и тя беше свободна и независима като нея, млада адвокатка, която с всички сили се опитваше да изплува на повърхността.

Беше време приятелката й отново да се върне на работа, бяха си говорили за това и мненията им както обикновено съвпадаха. Ако всичко стане, както го беше замислила, Линда би могла да идва в кантората по няколко часа на ден, а Джулиет ще има с кого да раздели товара, докато е бременна и после, когато бебето се роди.

Линда сервира чая на просторната веранда срещу хълмовете над града, а Джулиет не се стърпя и надникна в количката. Бебето спеше дълбоко под ефирния дантелен балдахин. Изглеждаше съвсем мъничко и беззащитно.

— Шшт, не го буди! И без това ей сега ще се ококори и няма да ни остави на мира. А аз искам да знам какво става с теб. По телефона беше толкова загадъчна…

Джулиет пое чашата и се облегна на люлеещия се стол.

— Мисля, че намерих бащата, който ми трябва — оповести тя. — Дойде вчера и от самото начало ми се видя подходящ…

— Ама ти наистина си решила да направиш това! — прекъсна я Линда.

— Естествено. Нали ти казах? — Разбира се Линда знаеше за намеренията й, защото само тя можеше да я изслуша, без да дава съвети, и въпросът й сега я изненада.

Линда остави чашата на масата.

— Разказвай тогава. Всичко по ред.

— Ами, засега няма много за разказване. Името му е Джей Брейди Талкот и е президент на нещо, което се нарича Талкот Ентърпрайзис.

— Е и?

— Това е.

— Нали щеше да им искаш автобиографии, медицинско и какво ли още не.

— Този изпрати само визитна картичка. Не знам как изобщо ми хрумна да му се обадя. — Джулиет отпи от чая. — Но като си мисля, изглежда подходящ.

— Не можеш да се забъркаш в подобно нещо с човек, за когото не знаеш нищо — възрази енергично Линда.

— Не се притеснявай. Вече се обадих на Хари.

Линда закима с глава и се усмихна.

— Еднолично детективско бюро „Хари Мечъм“. Той ще го разнищи…

— И аз така мисля. А какво става с теб? Готова ли си да се върнеш на работа?

— Готова ли? Изгарям от нетърпение! Миналата седмица открих една фирма, която предлага гувернантки. Минава за много престижна. Само не питай за цената. Не знам как ще печелим толкова…

— Трябва да успеем. В последно време нещата вървят отлично. Работа да искаш!

Очите на Линда светнаха.

— Прекалено е хубаво, за да е истина. — Тя наля по още една чаша и изражението й се промени. — Но колкото и много да са парите и на двете ще ни дойде нанагорно. — Тя погледна Джулиет. — Особено пък на теб. Съпругът поема голяма част от товара. Ето Стив наистина пътува много, но когато си е тук, не можеш да си представиш колко е приятно да му прехвърля всичко за някой и друг час. Трябва да си наясно, че се нагърбваш с нещо изключително сериозно и отговорно, пък и рисковано.

Джулиет не отвърна веднага. Линда не й казваше нищо ново. Ще има много, много трудни моменти. Но пък и няма да е нито първата, нито последната. Така я предупреждаваха и като завърши университета. „Иди в някоя утвърдена адвокатска кантора. Няма да се справиш сам-сама.“ Тогава успя. Трябва да успее и сега.

— Знаеш какво мисля за семейния живот — рече бавно. — Със Стив живеете добре, поне засега, но вие сте изключение. — Тя се изправи и закрачи напред-назад. — Не виждам никакви сериозни основания да се лиша от майчинството, само защото не желая да се омъжвам.

— Е, би могла да си осиновиш дете. Обикновено чака се прави.

— Но аз не искам! — Джулиет се обърна. Гласът й бе неумолим. — Говорихме вече. Детето ще го родя аз.

— Разбирам те. Сигурно това ще бъде най-сериозната и важна стъпка в живота ти. Едно дете, това въобще не е шега… Но аз съм последният човек, който ще тръгне да те разубеждава. И все пак съществуват и други начини…

— И за това сме си говорили, Линда. Но нали разбираш, че само по този начин мога да съм сигурна за бащата. А и ще избегна всякакви ангажименти и евентуални разправии.

— С други думи, искаш ти да диктуваш положението.

— Навярно си права. Не бях помисляла за тази страна на нещата.

— Джулиет, ти искаш всичко да е под твой контрол. Винаги си била такава. Но аз и това го разбирам. — Линда сви рамене. — Просто смятам, че трябва да разгледаме отново всички варианти.

— Както винаги? — усмихна се Джулиет.

— Както винаги. И така стигаме до онзи, как му беше името, Сам?… Джордж?

— Имаш предвид Дейвид?

— Да. Дейвид. Та какво се случи между вас двамата с Дейвид? По едно време беше толкова щастлива… Защо не избереш него? Поне го познаваш…

Джулиет впери поглед в хълмовете. Да, наистина се чувстваше щастлива с Дейвид, но само в началото. Като че ли липсваше нещо, нещо не достигаше. Не бяха един за друг и не искаха да рискуват с постоянна връзка. Просто ей тъй се влачеха заедно. Ставаха си все по-скучни и предсказуеми, докато един ден Джулиет си каза: „Стига толкова!“

— Ти сама си отговори на въпроса! Колко време излизах с него? Две години, може би. А ти не помниш дори името му…

Линда се засмя.

— Значи го отхвърляме като твърде невзрачен.

— Нещо такова — промърмори Джулиет.

Няколко минути поседяха мълчаливо. Беше й приятно да се види с Линда. Вдъхваше й някакво спокойствие, увереност. Радваше се, че ще работят заедно. Когато й хрумна идеята за детето, не можеше да си представи да допусне друг до своята работа, до това, което е постигнала с толкова много труд. Но с Линда винаги са се разбирали, още от студентските години в Станфорд. Няма да имат проблеми. А й адвокатската й практика наистина се бе разраснала достатъчно, за да храни и двете.

От количката се разнесе хленч.

— Спокойствието свърши — съобщи Линда. — Пол е буден и… О, сега пък и телефонът. — Тя забърза към хола и извика през рамо: — Моля те, вземи го на ръце, докато не се е разревал.

Джулиет разтвори ослепително белите дантели и срещу нея светнаха две големи сини очи. Кръглото личице грейна в щастлива беззъба усмивка. Джулиет развълнувано се наведе към мъничкото телце.

— Изпуснал ли си си играчката. — Подаде му сребристата дрънкалка, която му донесе първия път и малките пръстчета се вкопчиха в нея. Пол размаха ръчички и любопитно се втренчи в шарената играчка.

Видя й се пораснал за двете седмици, откакто не го бе виждала, и все пак изглеждаше толкова мъничък и безпомощен. Джулиет изтръпна как ли ще се оправя и с кантората, и с едно такова беззащитно същество.

Свали сакото си и се огледа за някоя кърпа, която да метне на рамото си. От опит знаеше какво може да се случи. Едва се обърна и щастливото гукане се превърна в сърцераздирателен плач. Малкият сякаш се самонавиваше и от количката започнаха да се разнасят все по-оглушителни писъци.

— Тихо, тихо, Пол — заговори му нежно и го взе на ръце. — Знам, че никак не обичаш да стоиш сам. — Приседна на стола, залюля го в скута си и му зашепна тихичко. Полека-лека той се укроти и сините очи се втренчиха в нея. Беше пухкав и топъл, ухаеше на сапун. Джулиет го притисна ласкаво до себе си и в душата й се надигна неутолим копнеж. Пол измърка и притвори очи.

Да, наистина иска да има дете, толкова силно го желае, че си заслужава да мине през всякакви трудности. Внезапно Джулиет се сети за Брейди. Дано Хари Мечъм не открие нищо обезпокояващо. Колкото повече мислеше за този мъж, толкова по-подходящ й се струваше.

Вратата на верандата се отвори и Джулиет вдигна глава.

— Виждам, двамата добре се погаждате — усмихна се Линда. — Ти ще си добра майка, Джулиет, вярвам в тебе. Но просто искам да си наясно с какво се захващаш, преди да е станало твърде късно.

— Мисля, че си давам сметка, поне доколкото е възможно човек да е наясно предварително.

— Между другото — как възнамеряваш да съобщиш на майка си?

— Както й казвам всичко — направо — заяви Джулиет, без да се колебае. — Познаваш добре Кас. Тя уважава свободата на другите. Не, не смятам, че ще имам проблеми. Всъщност, сигурно страшно ще се зарадва, че ще става баба.

— Едва ли ще е по-щастлива от мен — засмя се Линда. — Наистина, голям късмет е да дойда в твоята кантора. Моята така и не успя да потръгне.

— Нямаше достатъчно време да се посветиш на нея, мила. — Пол се размърда и Джулиет го изправи в скута си.

— Така е. Знаеш колко време губех с клиентите, които ми препращаха от Асоциацията на адвокатите.

— О, Линда, добре, че ми напомни! — Тя освободи ръката си от Пол и си погледна часовника. Тази сутрин щеше да идва една жена, препоръчана от тях. — Съвсем бях забравила. Трябва да тръгвам.

— Значи продължаваш да правиш и това? Кога намираш време? — Линда се наведе да вземе бебето и то веднага протегна ръчички към нея.

Джулиет стана и си облече сакото.

— Причините са няколко. Понякога все пак излиза нещо от това, а и… — Млъкна. Ако каже, че така изпълнява своя дълг към обществото, ще прозвучи съвсем превзето и все пак до известна степен беше вярно. — Е, понякога можеш наистина да свършиш работа, без да губиш много време и усилия. Помниш ли случая Баркър, който действително ми помогна да се издигна?

Линда кимна.

— Разбира се. Месеци наред вестниците се занимаваха само с него.

— Всичко започна от препоръката на Асоциацията.

— Сигурно е така. Но да не забравяме, че имаш голямо сърце, нищо че не си го признаваш… Но щом и двете ще работим за пари, още повече, че сама ще издържаш и детето, да знаеш, няма да имаме много време за благотворителност.

— Не се тревожи — увери я Джулиет, — сърцето ми не е чак толкова голямо.

С Пол на ръце Линда я изпрати до вратата.

— Наистина нямам търпение да почна работа, Джулиет. Благодаря ти, че ми даваш тази възможност.

— Всъщност ти ми правиш услуга. Кажи кога идваш?

— На първо време ще гледам да е за по един-два дни седмично, докато навляза в нещата и започна да се ориентирам. Още днес следобед ще се обадя на гувернантките да видим какво може да се уреди.

— Чудесно — възкликна Джулиет и погали Пол по бузата за довиждане. Тръгна си с приятното усещане, че малко по малко нещата идват на мястото си.

На път за кантората Джулиет прехвърли наум делата, подходящи за Линда. Като начало й трябваше нещо не много сложно и задължително хонорарът трябваше да е депозиран предварително в банка. Линда има нужда от пари. Всъщност Джулиет рядко приемаше дела без предплата и отказваше тези, които могат да се проточат твърде дълго. Не трябва да забравя да предупреди и собствениците на сградата, че има нужда от допълнително помещение. Линда трябва да има отделен офис.

Образът на Брейди упорито се натрапваше в мислите й. Тя се усмихна замечтано и прехапа устни. Наистина ще бъде интересно да се опознаят. Но само толкова! Никакви чувства. Трябваше да изчака информацията от Хари и тогава да вземе окончателно решение. В края на краищата това си е договор и нищо друго.

Когато Джулиет влезе в кантората си, завари приемната празна. Секретарката пишеше, надвесена над купчина папки.

— Явно в единадесет не се е появил никой — подхвърли Джулиет вместо поздрав и облегна куфарчето си на бюрото й.

Алис я погледна над очилата.

— О, не, госпожице Кавано. Дамата се появи преди повече от час. Изглеждаше много нервна и я поканих в офиса ви. Естествено проверих дали всички шкафове са заключени.

— Попълни ли формулярите? Ще ми се да им хвърля един поглед, преди да вляза.

— Дамата ги взе със себе си, но се съмнявам да е поправяла нещо. Дори не пожела да си каже името.

— Обещаващо начало, няма що — измърмори Джулиет.

Жената вътре седеше неподвижно на самия ръб на светлосиния стол. Хубавата й руса коса се спускаше от двете страни на лицето. Ръцете й лежаха в скута със сплетени пръсти. Почти през цялото време не бе мръднала. Седеше и чакаше, отпусната и примирена, без дори да има представа за изминалото време. За нея това беше без значение. Ще чака колкото трябва. Разговорът е важен.

Тя приглади с длани бежовата вълнена пола да оправи гънките. По-рано носеше винаги хубави дрехи. Обичаше да се облича добре. Този костюм все още имаше приличен вид. Лекето на блузата почти не личеше. Търка го много старателно преди да дойде.

Долови приглушени гласове в приемната и погледна през рамо. Адвокатката сигурно е дошла. Треперещите пръсти с мъка отвориха чантата и извадиха златна пудриера. Огледа се. Имаше добър вид. Спретната. Направи опит да се усмихне. Почти миловидна. Трябва да бъде такава, за да постигне целта си. Иначе няма да успее.

Пусна пудриерата в чантата и започна да рови из смачканите салфетки за дъвка. Сложи я в устата си, затвори очи и пое дълбоко въздух. Никак няма да е лесно. Още от самото начало си го знаеше. Но ще се справи. Трябва.

Вратата се отвори и адвокатката влезе. Косата й бе тъмнокестенява. Беше много по-млада и далеч по-привлекателна, отколкото си я представяше. Не изглеждаше особено опитна.

Жената стисна двадесетдоларовата банкнота в юмрука си. Човекът от Асоциацията на адвокатите каза, че толкова струва половинчасова консултация.

Джулиет светкавично прецени жената — нервно скованите ръце, наведената глава, изопнатите устни. Познати симптоми.

Протегна ръка и жената се надигна.

— Добро утро — поздрави Джулиет и я погледна право във воднистосините очи. — Заповядайте на дивана. Искате ли кафе?

Жената поклати глава, безмълвно я последва и приседна вдървено в другия край на дивана. Остави чантата на масичката пред себе си, после я премести на пода и накрая я сложи в скута си.

Джулиет реши, че този път никак няма да е уместно да си води бележки. Ще мине и без тях. По-важно е да предразположи жената, да я накара да се отпусне и да заговори.

— Какво ще кажете да започнем с името ви? — предложи Джулиет.

— Не — веднага отговори жената. Прекалено бързо. — Първо трябва да съм сигурна.

— В какво?

— Че ще ми помогнете.

— Добре. Да тръгнем оттам. Какъв е проблемът ви?

— Искам си децата! — отсече тя и за първи път вдигна поглед към Джулиет.

— Колко деца имате?

— Две. — Гласът прозвуча глухо. Тя извърна глава?

— Къде са сега?

— При съпруга ми. — Гласът продължи да е безизразен.

— Разведена ли сте?

Жената поклати глава.

— Заведено ли е дело? Съпругът ви получил ли е родителските права?

Русокосата отново едва доловимо поклати глава. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели от стискане на чантата.

Джулиет знаеше, че няма да стигнат далеч, ако жената толкова се притеснява. Разговорът вероятно е безполезен, но очевидно тя си няма никого и се нуждае от помощ.

— От колко време сте разделени?

— Не сме разделени — защити се тя.

Е, най-после някакво чувство. Джулиет се наведе към нея, сякаш да скъси разстоянието, но усети миризмата на алкохол, притъпен с ментова дъвка. Нещата започваха да стават ясни.

— За да ви помогна, трябва да ми обясните подробно всичко.

Жената дълго мълча и опипваше с очи лицето й, като че се стараеше да проникне в мислите й.

— Не ме е страх да ви кажа, но искам да съм сигурна, че ще ми помогнете — рече тихо.

— Ще се опитам, но не мога да направя нищо, без да ми разкажете какво се е случило.

Жената мъчително пое въздух.

— Напуснах ги миналата година през лятото. Цяла седмица не се беше прибирал. Рядко си идваше вкъщи.

— Ходили ли сте там оттогава?

— В началото ходех, но от доста време не съм. Много ми е мъчно за децата, но като ида за малко нищо не се получава. Дори става по-лошо. Той не ми дава да ги извеждам. — Жената се втренчи в ръцете си. — Седя и се питам, аз ли съм тяхната майка. — Когато вдигна глава, очите й бяха пълни със сълзи. — Искам да си ги взема при мен. Искам да са си мои.

Джулиет стисна устни. Картината добиваше очертания и както обикновено, не беше особено привлекателна.

— Съпругът ви казва ли защо не позволява да ги вземете поне за няколко дни?

Жената мълча дълго, после отвърна съвсем тихо:

— Казва, че няма да мога да се грижа за тях.

Време бе да свалят картите. Джулиет я изгледа продължително.

— Защото пиете?

Жената трепна като при удар. Джулиет си помисли, че ще изпадне в ярост или ще започне да отрича. Не последва нито едното, нито другото. Русокосата бе втренчила поглед в една точка.

— Преди въобще не пиех. Но вкъщи беше толкова празно без него. Децата — все болни, аз винаги бях уморена… Никъде не излизах. Опитвах се да му обясня. Той дори отказваше да ме изслуша. Чувствах се толкова самотна. — Сините очи молеха съчувствие. — Пращаше ме по психиатри, даваха ми някакви хапчета, но нищо не помогна. Мъжът ми се интересуваше единствено от професията си. Казваше, че трябва да съм благодарна, дето изкарва толкова много пари. После пожела да родя още едно дете, за да не съм стояла без работа. Тогава не издържах. — Тя скри лицето си в шепи.

— Затова ли го напуснахте? Без причина. Просто не сте имали повече сили?

— Не, не съвсем. — Тя внимателно сложи ръце в полата, но не вдигна глава. — Един ден много се ядосах на големия син, раздрусах го и го опрях в стената.

— Ударихте ли го?

— Не, но щях да го направя — бавно отвърна тя. — Уплаших се. — Изправи глава. Лицето й се бе изопнало от спомена за болката. — Хвана ме страх, че ако мъжът ми научи, ще ме прати в болница. Няколко пъти се беше заканвал. Така че, събрах си багажа и изчезнах.

Джулиет измъкна салфетка от кутията на масичката и си помисли, че после трябва да сложи нова. Тази се беше изпразнила.

— Желаете ли да подадете молба за развод? — попита тихо. Прозрачните сини очи се изпълниха с безмерна тъга.

— Искам си само децата. Искам да си ги взема и да започна отначало.

— А съпругът ви?

— Не знам.

— Той подал ли е молба?

— Не вярвам.

— Изпраща ли ви пари?

— Понякога — призна тя и побърза да добави: — но аз работя, келнерка съм.

Джулиет бързо обмисли как да постъпи. Тази жена се нуждае единствено от любов и разбиране. От съпруг. И това, че той вече цяла година не й е отрязал пътя за връщане, е добър знак. Трябва й не адвокат, а лекар, който да й помогне да се пребори с алкохола, ако разбира се тя намери достатъчно сили за това.

Би могла да й издейства частични родителски права, но няма да може да го направи с чиста съвест. Поне засега.

— Първото ми предложение — започна Джулиет, — е да се опитате отново да поговорите със съпруга си. Така ще бъде най-добре за вас и за децата.

— Отдавна не съм говорила с него. Едва ли ще помогне.

— Длъжна сте да опитате — настоя Джулиет и стана, за да покаже, че срещата е приключила.

Жената бавно се изправи на крака.

— Нося пари. Господинът каза, че за половин час трябва да платя двадесет долара.

Джулиет взе смачканата банкнота.

— Ако имате нужда от допълнителна консултация, заповядайте. Тогава ще ви кажа колко ми дължите.

Жената кимна и тръгна към вратата. Още не докоснала дръжката, беше сигурна, че няма да дойде втори път. Тази адвокатка може и да я разбира, като че ли иска да помогне, но и тя не знае как. Никой не знае как… Всичко е толкова объркано.

Трябва да отиде да обядва някъде и да изпие чаша вино да й се избистри главата, тогава ще реши какво да прави.

Останала сама, Джулиет извади нова кутия салфетки и я сложи на масичката пред дивана. Искрено се надяваше тази жена да се разбере със съпруга си.

След всеки подобен разговор все по-категорично се убеждаваше, че не трябва да има нищо общо със семейния живот. Вярно този случай беше малко по-различен. Обикновено напуска мъжът, така някога си отиде и баща й. И въпреки всичко ситуацията е същата. Двама души бавно се отдалечават и отчуждават. Трупат се яд и разочарование и рано или късно единият си отива. Страдат всички, но най-силно страдат децата.

Джулиет седна зад бюрото. Няма да позволи същото да се случи и с нея. Ще подреди живота си по различен начин. И планът й ще успее. Но първо трябва да научи повече за Брейди, значи най-напред трябва да се види с Хари Мечъм.