Карен Йънг
Неизбежна любов (3)

Втора глава

Канторите на Левинсън, Рейн и Джейвиц бяха красиво проектирани и построени около три много стари дъба. Някой се бе сетил да засади и кипариси отстрани и да използва в конструкциите тъмно стъкло, при това доста разточително.

Вътре пари не бяха жалени да се създаде атмосфера на комфортен уют и лукс, предразполагащи към доверие. Сега Лорън стоеше пред прозореца — през него като в рамка се виждаше сенчест вътрешен двор, над който се извисяваше покрит с мъх дъб. Въпреки всичко тя едва ли забелязваше нещо, красивата гледка все едно не съществуваше, а скъпият декор изобщо не й правеше впечатление.

— През тези два дни се рових в архивите на Клей. Опитвах се да открия нещо, с което да спечелим малко време, но напразно. — Насили се да се усмихне тя, но не успя. — Виждам, че ти звучи невероятно. Клей бе толкова гениален творец, но очевидно не си е падал много по реда. Мисля си, че един учен би трябвало да бъде по-съвестен към собствената си работа…

Джейк потри брада и безмълвно поклати глава — напълно бе съгласен с казаното от Лорън. Защо, по дяволите, Клей е бил толкова нехаен, че да не опази собствения си труд? Никой нормален човек не очаква да умре във всеки момент, разбира се, но опитът му на адвокат го принуждаваше въпреки нежеланието му да се дразни от провала на Клей — да осигури бъдещето на съпругата и сина си. Та дори и да е бил един от онези разсеяни и отнесени учени!

Лорън се обърна и пъхна ръце дълбоко в джобовете на полата си.

— А ти успя ли да се свържеш с господин Брейдън?

— Обадих му се и обясних какво е положението — отвърна Джейк, като се чудеше как да й каже, че почти се е провалил.

— И той ти отказа, нали?

— Ще бъда съвсем откровен. Той не гори от желание да се заеме с нашия проблем — кисело поклати глава Джейк.

Изражението й не се промени видимо при тази новина. В края на краищата поне няма да й се налага да има работа с него.

— Право да ти кажа, никак не се учудвам, нали те предупредих — подхвърли тя.

Джейк се облегна на стола, разочарованието му бе очевидно.

— Хм, изглежда ти правилно бе преценила обстановката. Всъщност той не ми отказа категорично, но тъй като досега го няма, май ще е по-добре да премислим нещата отново и да търсим друго решение. — Джейк отмести очи и хвърли бърз поглед към часовника на бюрото пред него. — Нямаме късмет. С огромния си опит щеше да бъде идеалното вещо лице. Я погледни — тук съм записал само част от проблемите, с които се е занимавал, както и препоръчителни писма и други препоръки. — Адвокатът й подаде лист хартия.

Лорън прочете написаното набързо:

— Е, добре де, няма ли други като него?

— О, да, има, разбира се. Райдър спомена, че ще ми даде имената на някои от най-квалифицираните специалисти. Това вероятно ще ми отнеме известно време, но…

— Но какво, Джейк, какво „но“? — запита тя и в същия миг вътрешният телефон иззвъня.

Джейк протегна ръка към слушалката и й направи знак да изчака. Обади се, зададе няколко бързи въпроса, после се изправи и посочи термоса.

— Пийни малко кафе, докато проведа един разговор. Поверителен е, нали разбираш, професионална тайна… О, не, не, не ставай! — Махна й с ръка да си остане на стола. — Аз ще се обадя от другата стая. Ти ме чакай тук. Не сме свършили — ще трябва да измислим някаква нова стратегия. Ей сега ще се върна, обещавам ти.

Лорън му се усмихна вяло, но насилената й усмивка изчезна веднага щом като той затвори вратата след себе си. Тя бе направо изплашена. Тази сутрин, сама в леглото, което бе споделяла с Клей, си бе дала сметка за голямата вероятност да загуби компанията си. Съвсем възможно бе да не бъде в състояние да осигури бъдещето на Джъстин, камо ли да успее да премахне несигурността, надвиснала над тристате й служители. А те разчитаха на нея…

Опита се да погледне през прозореца, но все едно — не успя да види нищо, като сляпа за спокойствието, което обикновено успяваха да й внушат трите престарели, масивни дървета отвън. Уморено започна да масажира тила и слепоочията си. Колко ли време мина, откакто тревогата бе станала постоянен неин спътник? Напоследък започна да измерва времето по броя на дните или седмиците между две поредни неприятности. Отново се обаждаше умората. Жестоките обстоятелства, които се бяха изпречили на пътя й и тя не можа да се удържи: сълзите изпълниха очите й…

 

 

Райдър намери кантората на Джейк сравнително лесно. Изправи се пред вратата и там спря, опрял длан на затоплената от слънцето повърхност. Сам не можеше да си обясни непреодолимия вътрешен импулс, който го бе принудил да дойде тук, още повече че друг вътрешен глас разумно го предупреждаваше да не постъпва така. Свали слънчевите си очила и ги прибра в джоба на пуловера. Почувства, че сърцето му тупа лудо в гърдите. Бе неспокоен като ученик на първа любовна среща. И отново усети, че прави стъпка, от която връщане назад няма да има… На по-млади години бе вършил разни щуротии, необмислени и хлапашки, но нищо не можеше да се сравнява със сегашната му постъпка. Пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Посрещна го бодра и приветлива служителка, която го упъти как да намери кабинета на Джейк. Вратата бе отворена. Влезе и първо забеляза празното бюро, но веднага след това видя самотната фигура на прозореца, обърната с гръб към него. Нарочно я огледа внимателно. Бледорусата й коса бе грижливо прибрана с помощта на гребен от костенуркова черупка, но няколко тънки кичурчета се бяха измъкнали и й придаваха леко разчорлен вид. Намръщи се. Просто не можеше да си представи жена като нея с разбъркана коса.

А тя гледаше навън, неподвижна, с леко отпуснати рамене.

И в същия миг вдигна ръка и избърса бузата си. Чак сега Райдър разбра, че тя плаче. Бузите й бяха мокри, но страданието й бе напълно безмълвно. Този мълчалив плач, самотен и отчаян, докосна някаква струна дълбоко вътре в него и разбуди непознато чувство — неизпитвано досега. Едва се сдържа да не тръгне към нея… Къде, по дяволите, беше Джейк?

Внимателно, съвсем тихо Райдър запристъпя назад и се измъкна навън. Най-малко бе очаквал да види Лорън Холт толкова смазана, уязвима и отчаяна. Това съвсем не се покриваше с образа, който бе запазил за нея през всичките тези години. За него тя бе спокойна и уверена, винаги резервирана и леко надменна, способна да се справя с всякакви житейски несгоди. Облегна се на стената.

Сега в съзнанието му се появи друг неин образ: Лорън, опитваща се да отблъсне нахалните журналисти, и отново почувства силно желание да й помогне, да я защити. Най-безмилостно се опита да потисне това чувство. Нямаше да допусне да се ангажира емоционално с тази жена! Ако професионални те му знания могат да й помогнат — добре. Но само тази помощ и край! Нищо повече! Той дори не бе напълно убеден, че Лорън Холт наистина се нуждае от него, независимо от това какво му бе казал Джейк. И защо ли съм тук сега? — запита се за хиляден път.

— Райдър! Бях решил вече, че няма да дойдеш. — Това бе Джейк, появил се току-що в другия край на коридора. Подаде му ръка, ухилен приятелски. — Какво правиш там, а? Подпираш стената, нали! Хайде, влизай, влизай! Лорън е вече тук. — Адвокатът застана до вратата и го подкани с ръка да влезе.

Напрегнат до крайност, Райдър пристъпи напред — отново трябваше да застане лице в лице с Лорън Холт! По време на многобройните си пътувания и професионални ангажименти се бе срещал с кралски особи, бе разговарял с магнати и финансисти, с хора, притежаващи достатъчно мощ да променят съдбата на цели нации, но не можеше да си спомни някога да бе изпитвал нещо подобно…

Когато се изправи пред нея, му се стори, че телевизията съвсем не бе показала истинската Лорън Холт. Отблизо тя бе много по-красива. Споменът за нея от онази кратка среща преди пет години бе в действителност оцветен от най-различни забранени му емоции. Очите й бяха златистокафяви с надвиснали дълги черни мигли, чертите на лицето — повече от хармонични, гримът — едва доловим. Запита се защо ли й бе този грим, когато имаше такава прекрасна копринена кожа, наподобяваща безупречната матова повърхност на магнолия. Сега тя изглеждаше като човек, който се владее напълно — нямаше никакви следи от плач, само устните й бяха сякаш омекнали и някак уязвими. Джейк отиде да налее кафе.

— Ти нали помниш Лорън, Райдър?

— Здравейте, господин Брейдън — тихо и с леко пресипнал глас поздрави тя. После му подаде ръка.

Райдър я пое, стегнат, сякаш подготвяш се за удар, решен да не се разнежва от леко треперещите й пръсти.

— Госпожо Холт. — Кимна с глава и се удиви на спокойното изражение в ясните й хладно чисти очи.

— Е, ето ни всички заедно — заяви Джейк бодро, наля кафе и предложи на Райдър. — Без захар горещо. Ако искаш нещо по-силно само кажи?

Райдър поклати глава, успявайки да откъсне очи от лицето на Лорън достатъчно дълго, че да поеме чашата. После се от прави към предложения му стол. Първо обаче изчака да седне дамата.

— Лорън познава професионалните ти качества, Райдър. — Усмихна им се Джейк и се облегна на стола. — Ще го кажа направо — нашето дело е загубено, ако не успеем да убедим съда, че разработките на Клей са негово оригинално дело. Онзи ден уверих Лорън, че ти си човекът, който може да ни помогне.

Погледите на Лорън и Брейдън се срещнаха, тя леко потрепна при спомена за безцеремонното му, почти грубо отношение към нея при последната им и единствена среща. Очакваше нещо подобно и този път. С удивление усети, че още тръпне от обида. Изгледа го с известно съмнение — учудиха я силно протритите му маратонки и оръфаните джинси. Дори след пет години нещо у него все още я отблъскваше.

Косата му бе с цвят на тютюн, гъста и къдрава, малко по-дълга от обичайното. Бе пъхнал небрежно слънчевите си очила в джоба на белия пуловер. Този цвят подчертаваше силния тен и чудния ефект на очите му. Тя се вгледа в тях — очакваше те да са най-обикновено кафяви, но внезапно откри, че са наситено тъмносини. Лицето му бе ъгловато и сурово, скулесто и с волева брадичка. На края на едната вежда личеше малък белег от стара рана. В крайна сметка чертите му бяха доста сурови, за да може да мине за красавец в обичайния смисъл на тази дума. Устата му обаче контрастираше на всичко останало — тя бе необичайно чувствена.

— Погледни тези неща — помоли го Джейк.

Райдър лениво се пресегна, за да поеме подадените му от адвоката книжа, и Лорън долови типично мъжкото ухание. Силен, мъжествен… и опасен.

Лорън извърна очи и се намести на стола, леко учудена от собственото си поведение. Досега не си бе давала сметка, че някога ще започне да го оглежда като мъж. Замисли се върху това и внезапно реши, че няма нищо необичайно в това той да има притегателна сила и изобщо привлекателност както спрямо жените, така и дори спрямо мъжете. Даже самият Джейк и всичките му приятели — хора, които тя намираше за високоинтелигентни и проницателни — се бяха държали като захласнати ученици, когато бе ставало дума за геройствата на Райдър Брейдън. Отново го изгледа — той се бе отпуснал на стола, със самоуверено изражение, прекалено самомнителен и дързък — поне така й се стори в консервативната атмосфера на адвокатската кантора. Сигурна бе, че един адвокатски кабинет в Мобийл, Алабама, е толкова далеч от естествената среда на господин Брейдън, колкото е зоологическата градина за хищната пантера. Този тъмен тен… Едва ли го бе получил в кабинет, зад някое бюро.

А редно ли бе да повери всичките жизнени тайни на компанията в ръцете на този човек? Внезапно сви устни, изпитала силни съмнения. И тази несигурност и колебание останаха у нея, докато слушаше обясненията на Джейк, който запознаваше Райдър с подробностите на съдебното дело.

Само след десетина минути обаче трябваше да си признае, че този човек наистина разбира от високи технологии и роботика. И въпреки това, когато Джейк я погледна въпросително, тя не успя да събере сили да отговори утвърдително на безмълвното му запитване. Като забеляза несигурността й, адвокатът се ограничи да разисква само някои технически аспекти на делото и свързаните с тях проблеми. Отговорите на Райдър бяха кратки и ерудирани. Лорън реши, че този човек е истински експерт, макар и очевидно да прескачаше от една работа на друга.

Запита се какъв ли е личният му живот? Защо още продължава да се навърта в Мобийл? Според думите на Джейк изминали са цели три месеца от погребението на баба му. Какво го задържа тук? Смръщила вежди, тя се замисли върху нещо, казано й от Джейк онзи ден. Той бе споменал, че Брейдън живее в някаква си порутена къщица, оставена му от бабата. Излизаше, че му липсва самодисциплина да оползотвори рационално огромните пари, които би трябвало да е спечелил през последните десетина години. Ако, разбира се, възторжените хвалби на Джейк бяха истина…

Телефонът на бюрото иззвъня и прекъсна мислите й. Джейк се заслуша в онова, което му казаха отсреща и се изправи.

— Извинете ме, моля, пак ме търсят спешно. Ще се обадя от друга стая. Вие имате много общо помежду си и можете да си кажете доста повече неща, отколкото които и да е други мои клиенти — и тръгна без изобщо да обръща внимание на факта, че двамата досега не бяха обменили повече от две думи. — Така че не се безпокоя да ви оставя насаме.

След излизането му в стаята настъпи гробна тишина. Райдър захвърли жълтия плик с документацията на бюрото, иронично присвивайки устни на казаното от адвоката. Съвсем целенасочено досега изобщо не си бе позволявал да мисли за общото, което той и Лорън Холт наистина имаха. Но още щом бе надникнал в тези необикновени очи, веднага бе почувствал магическата сила на неудържимата връзка помежду им. Внезапно Лорън Холт не бе вече само една очарователна жена, попаднала в лабиринта на съдебни тревоги и неудачи. Не бе и просто някаква си безименна личност от женски пол, забременяла по изкуствен път в клинични условия с помощта не неговата сперма. Пред него внезапно бе застанала една съвсем истинска жена, жива и здрава, от плът и кръв, чиято съдба бе вече неразривно свързана с неговата, независимо дали той желаеше това, или не.

Брейдън се облегна на стола, протегна дългите си крака, кръстоса ги и впи поглед в нея. Като се имаше предвид, че не той, а тя имаше нужда от знанията и помощта му, тази жена наистина не правеше дори и най-слаб опит поне да се държи любезно. Самият той не бе сигурен какво бе очаквал да се случи, но не и това хладно, целенасочено, дори обидно, по дяволите, оглеждане от нейна страна. Може би по някаква си причина й бе противен? Почувства се обиден, защо и той не разбираше. Отново си каза, че не той, а тя имаше нужда от него.

Не бе свикнал да го отблъскват. Не познаваше това изживяване, особено в отношенията си с жените. Най-осезателно усещаше присъствието й — финия парфюм, почти съвършените й физически форми, копринената мекота и гладкост на кожата й… Внезапно го замъчи неудържимо любопитство: какви бяха причините тя да се насочи към клинично забременяване?

— Допускам, че сте правили това често, господин Брейдън?

Изненадан, той се взря в лицето й. Какво искаше да каже? Мина цяла секунда преди да се сети, че двамата мислеха за различни неща. Тя седеше изправена, гледаше го с ясни и немигащи очи.

— Имате предвид да се явявам в съда като вещо лице ли?

Лорън изкриви устни нетърпеливо:

— Какво друго?

— Е, правил съм го няколко пъти.

Тя дълбоко пое въздух.

— Разбрах, че сте от Мобийл.

Райдър отмести очи от красивите й дълги крака.

— Да, роден съм и съм отрасъл в Алабама, както се пее в онази песен. — Тя го изгледа явно неразбиращо. — Говоря ви за традиционна фолклорна песен, госпожо Холт. За кънтри песен. — Той провлече глас в стила на кънтри певците.

— О, да, разбирам.

Но явно не разбираше, той бе сигурен в това.

— Често ли се прибирате у дома?

Брейдън отново се взря в очите й. Стана му интересно — тя го гледаше по един особен начин, задаваше уж предразполагащи въпроси, а в същото време поддържаше нужната дистанция. Сякаш между тях се бе издигнала стена.

— Е, не толкова често, колкото бих желал — отвърна той.

— С вашата работа вероятно пътувате много — по целия свят, нали?

— Току-що приключих един ангажимент в Япония.

— Много интересно — подметна тя, но чрез тона си успя да внуши точно обратното. — Вие помагате при аварийни ситуации, уреждате сложни и конфликтни проблеми, нали? Така ми каза Джейк. И как овладяхте този скитнически бизнес?

Райдър впи поглед в красивите очи срещу него, изчака няколко секунди, преглъщайки бавно едва доловимата, но умело подхвърлена обида. Във всеки случай тя прояви достатъчно благоприличие — колкото да се изчерви съвсем леко. Брейдън се опита да си спомни кога за последен път го бяха обиждали така безмилостно. Във всеки случай, рече си той, тази дама умее да се защищава и да хапе… Очевидно няма да бъде особено затруднена да удържи позициите си срещу онези акули, които се опитват да откраднат разработките на скъпоценния й съпруг. Всъщност той сега се раздвояваше между раздразнението от хапливите й приказки и възхищението от борческата й натура. Джейк сигурно е направо замаян от префинените й аристократични обноски и едва ли се сеща за нещо друго. Ако не беше я видял да плаче…

— Аз, хм… — тя деликатно прочисти гърло, — съвсем не исках казаното от мен да прозвучи точно по този начин…

— Значи не ме будалкате? — Той произнесе това скептично, но иронията му прозвуча достатъчно ясно, а едната му вежда се изви в дъга. — На практика през последните две-три години, вместо да съсредоточавам усилия върху някой специфичен елемент, обичайната ми работа беше да отстранявам всички видове неприятни проблеми, съществуващи в дейността на клиентите ми. Струва ми се, че би могло да се каже точно както вие го казахте — малко по малко овладях този скитнически бизнес.

— Има ли известни имена сред клиентите ви?

— Мисля, че има.

Но той не добави нищо повече и тя въпросително изцъка с език:

— Е?

— Джейк би трябвало да разполага със списъка им.

— Предаден му специално от вас, нали?

Той присви очи:

— Да не би да намеквате, че ви лъжа?

Тя побърза да отмести очи:

— Не, разбира се, че не.

— Е, добре, какво тогава искахте да кажете?

— Просто имах предвид…

Той замълча за секунда, изчака малко, после се измъкна от удобния стол и се изправи:

— Вижте какво, може би всичко това е просто една несполучлива идея. Мисля си, че имате право да бъдете подозрителна особено като се има предвид случилото се след смъртта на съпруга ви. Обаче аз не съм ви предлагал кандидатурата си за въпросната работа, госпожо Холт. Напротив, обади ми се Джейк. — Отиде до шкафа, остави празната чаша и се обърна към нея. Острият му поглед сякаш я прикова към стола: — Или вече забравихте и този факт?

Лорън се смути и не успя да отвърне нищо. За нейно щастие в същия миг Джейк се върна.

— Е, приятели, готови ли сме вече да поговорим сериозно? — И тръгна ухилен към стола си, но като забеляза израженията им усмивката му се изпари.

— Не мисля, че госпожа Холт се нуждае толкова отчаяно от моите услуги, Джейк — рече Райдър и посегна да извади слънчевите очила от джоба. Отново хвърли остър поглед към жената отсреща. — Или пък моите препоръки не й правят никакво впечатление. Както и да е. С теб, приятелю, вероятно ще се видим, нали? — Сложи си тъмните очила и излезе от кабинета, без дори да погледне повече към Лорън.

Адвокатът обърна лице към нея, въпросително повдигнал вежди.

— Моля ти се, Джейк, само не сега, нали? — примоли му се тя и гласът й прозвуча неуверено и неравно. Изправи се и остави чашката на подноса, надяваше се зоркият поглед на адвоката да не забележи, че ръцете й силно треперят. Преметна каишката на чантата си през рамо и бързо закрачи към вратата.

— Обади се, когато ни сполети следващия удар — рече тя, без да се обръща.

 

 

Няколко часа по-късно, завърнал се в старата къща, Райдър все още преживяваше разговора с Лорън в кантората на Джейк. Бе застанал по средата на вехтата кухня на мама Джейк и хапеше долната си устна, хапеше я замислено и си задаваше ред въпроси. Защо? Защо и защо? Непрекъснато си повтаряше, че първо на първо самият той не бе искал да се меси в нейните проблеми. О, по дяволите, това вече едва ли имаше значение. Очевидно тя не бе имала желание да го ангажира като вещо лице, макар и съвсем явно да бе впечатлена от професионалните му знания. Бе сигурен в това: просто го бе почувствал, докато разговаряха. Не, не — проблемът се криеше в нещо лично… И това го усещаше интуитивно.

Излезе от къщата, блъсна вратата след себе си и застана на терасата, поставил едната си длан на тила. Какво пък толкова се вълнуваше? Нямаше никакво задължение да й помага, макар и по някаква прищявка на съдбата да бе прекрасно квалифициран да го стори. Бе направил напълно кавалерски опит, който според него заслужаваше уважение, а в замяна тя го бе прогонила с държанието си. Изпълнил бе дълга си!

Смъкна ризата от гърба си и я захвърли върху парапета. Организмът му имаше нужда от физическо натоварване, за да може да се освободи от натрупаното напрежение. Е, сега му бе дошло времето да събори и останалата част на покрива над терасата. Достатъчно бе мислил — хайде сега на работа! Тази съборетина тук, можеше да осигури работа за десетина мъжаги. Усилията му да я подобри и преустрои бяха продължили вече месеци наред и краят му не се виждаше!

Разочарованието и някакво друго чувство, което той изобщо не желаеше да анализира, го измъчваха до задушаване. Той се нахвърли върху покрива с такава стръв, че сам се удиви на себе си, но това темпо не можеше да продължи много дълго, тъй като бе станало твърде горещо. Сякаш напук, мислите му се връщаха отново към Лорън. За кой ли път се питаше защо толкова много се тревожи за нея — тя така и така не желаеше да получи помощ от него. Намръщен и зъл се покачи по стълбата, за да се добере до остарелите покривни греди. Преметна крак през горната част на стълбата и остана неподвижен за минута, а тя отново се яви пред очите му и рязко му кимна с глава сякаш го гонеше. Усещаше, че всичко това е нелепо, но вътре в него нещо яростно се бунтуваше срещу предизвикателството на този жест.

Гледаше с празен поглед земята наоколо — това бе семейна собственост, на нея бе живяла мама Джейн. Най-разумното, което сега би могъл да направи, бе да избягва всякакви контакти с Лорън Холт. Така й се падаше — тя и без това желаеше същото, както бе станало ясно от тазсутрешното й поведение. И пак усети да го обзема същото чувство, онова, което не бе успял да разгадае. Някакъв ехиден вътрешен глас му подметна, че вместо да обърне гръб на Лорън и да си гледа собствените работи, той вероятно ще постъпи като истински глупак и сам ще се набута между шамарите. Изруга под нос, грабна теслата и започна безразборно да вади стари пирони, преседели в дървото цели шест десетилетия. Така и не можеше да изтрие от паметта си онази сцена, когато я бе видял сама, ридаеща.

Тежката физическа работа, в която не щадеше ръцете си, успокои донякъде бушуващите в него страсти след няколко минути. Всъщност той наистина обичаше да работи по къщата. Тя бе единственият дом, който той бе познавал в живота си. Сам не можеше да си обясни защо бе останал в нея след погребението на баба си. Може би защото този дом символизираше нещо като пристанище, от каквото той точно сега имаше нужда. Също като пътувал дълго моряк, завърнал се у дома. Дъска по дъска, пирон след пирон бе започнал да възстановява жилището на мама Джейн и по този начин като че ли разглобяваше и внимателно изучаваше отделните периоди на собственото си съществуване — провалите, успехите, загубите, самотата и изолацията. Вече бе почти на четирийсет години, но едва ли някой щеше да се досети за него, ако утре просто изчезнеше или престанеше да съществува. Самата мисъл за това го вледеняваше.

Взе лост и започна да кърти поредната дъска. Строителите бяха използвали кипарисово дърво, яко и издръжливо, което би могло да изтрае още шейсет години. С мъка успя да я откачи от напречните греди, поддържащи покрива. Внезапно голям рояк оси изхвръкна от скрито гнездо. Ядно жужейки, те се разлетяха във всички посоки. Райдър изруга, захвърли дъската и скочи от стълбата, втурвайки се към вратата с мрежата.

Веднъж успял да се скрие от разлютените насекоми, извади кутийка бира от хладилника и отпи. Трябваше да почака няколко минути, за да се успокоят и после можеше отново да продължи. Образът на Лорън Холт отново застана пред него. По дяволите! Седна на един стол и се замисли, не можеше да прогони лицето й от съзнанието си. Остана така няколко минути. После захвърли празната кутийка в кошчето и вдигна телефонната слушалка.

Набра номера и се подпря на стената, зачака да му отговорят.

— Джери, ти ли си? Тук е Райдър Брейдън. — Задържа слушалката между брадата и рамото си и се пресегна към тефтера и писалката, които стояха наблизо. Размени любезности с Джери Линч, производствен директор на „Хайтек Продъктс“, компания, която се намираше в недалечното пристанище Пенсакола, във Флорида. Тази фирма бе търсила консултантските услуги на Райдър няколко пъти през последните две-три години.

— Слушай, Джери, вие няма ли да сключите частични договори с други фирми за монтажа на онези електронни контактни звена? Питам за онази поръчка, която получихте неотдавна. Няма ли да прехвърлите поне част от производството на някои доставчици? — Райдър присви очи, загледан навън през прозореца в обедната мараня.

Отговорът на Линч не закъсня.

— Ами да. Имам четири възможни доставчика, обаче проблемът е в голямото разстояние. Почти всичките са или на западното, или на източното крайбрежие.

— Защо не се насочите към компанията „Холт“, която се намира тук — в Мобийл, направо под носа ви? — Райдър проследи с пръст записаните в тефтера телефонни номера. Намери нужния и го подчерта, после добави: — Обзалагам се, че с тях ще ви излезе по-евтино, тъй като транспортните разноски ще бъдат минимални, а пък и фирмата е напълно конкурентоспособна.

— Хей, чудесна идея — възкликна Линч отсреща и си записа телефонния номер, който му продиктува Райдър.

— Най-добре търси Лорън Холт — каза Райдър.

Джери Линч замълча при тези думи, после попита:

— Това не е ли онази жена, за която медиите непрекъснато съобщават напоследък? Беше нещо свързано със съдебни проблеми, нали така? Май за претенции срещу конкурентна фирма, доколкото си спомням?

— Да. Нещо такова.

Джери се прокашля:

— Хей, приятел, да не стане така, че ние да чакаме доставката, а нейната фирма да вземе да фалира по средата на контракта?

— Не, за това няма нужда да се безпокоиш — заяви Райдър.

— Добре, щом ти казваш.

— Да, да, аз гарантирам. — Огледа се и тъкмо навреме. Наложи се да се наведе рязко, за да избегне насочилата се към него оса. Как ли бе влязло това проклето насекомо? Побърза да добави: — И няма нужда да споменаваш моето име, Джери. Ако обичаш.

— О, разбира се, както кажеш. Пази се, Райдър, дочуване, приятелю.