Карен Йънг
Неизбежна любов (16)

Петнадесета глава

Лорън въздъхна и отмести следващата папка. Още едно отложено решение… Захвърли писалката и направи гримаса. Цялото бюро бе отрупано с книжа, които не търпяха отлагане. Все по-трудно й бе да се съсредоточава, сега, когато мислите й непрекъснато се връщаха към отношенията й с Райдър. Погледна с ненавист документацията пред себе си, отблъсна стола и отиде до прозореца.

Последните четири дни се бяха превърнали в истинско мъчение. Верен на дадената дума, Райдър не се бе мяркал пред очите й в къщата. Но винаги бе намирал време за Джъстин, горчиво си рече тя. Двамата режеха дъски, чукаха нещо, боядисваха, сякаш нищо не се бе случило.

Не знаеше кога и къде се хранеше Райдър. И дали изобщо се хранеше. Вечер обикновено бе в стаята си, прозорците му светеха до късно нощем. Ако случайно се срещнеха в дневната, той се държеше любезно, все едно че тя бе Хати Бел, или пък Мърфи или Джансън — телохранители, които бе наел.

А той й липсваше. Нуждаеше се от неговата близост, копнееше за присъствието му. Убедена бе, че е крил така дълго своята тайна само за да се доближи до Джъстин и въпреки всичко непрекъснато мислеше за него и го желаеше.

Краят на седмицата дойде. Вещото лице, което бяха поканили по препоръка на Райдър, трябваше да даде показания в петък следобед. Лорън и Джейк го чакаха в кабинета й. Името му бе Колиър Стийл. Джейк бе поканил и приятеля си от детинство да ги придружи.

Сега адвокатът се бе отпуснал в дълбокото канапе и мълчаливо я наблюдаваше.

— Опитвам да взема важно решение — обади се той след известно време. — Питам се дали да си гледам работата, или да си напъхам носа в нещо, което може да ми струва много — да загубя и клиент, и стар и верен приятел.

Лорън се уплаши. Джейк я познаваше отлично. Не можеше да не е почувствал, че напоследък работите при нея не вървят.

— Май за нещо сериозно ще става дума — опита се да бъде небрежна тя.

— Ти и Райдър изглежда все още не сте се сдобрили, нали?

— Нещата не са толкова прости — отвърна тя.

— Не искаш ли да ми кажеш повече?

— Много е лично, Джейк — промълви тя.

— Какво толкова е сторил, та не можеш да простиш?

За секунда тя изпита неудържимо желание да му разкаже всичко.

— Лошо, много лошо — замислено продължи Джейк, недочакал отговор. Загледа се внимателно в нея и продължи. — Знаеш, че ще липсва на Джъстин, нали?

Проряза я болка, толкова остра, че изохка на глас.

— Не е ли удивително колко много си допаднаха те двамата? — добави адвокатът.

Лорън кимна едвам забележимо.

— Пък и много си приличат…

Този път Лорън не издържа. Погледна го в очите и запита:

— Какво намекваш, Джейк?

— Скарването ви има нещо общо с Джъстин, нали? — попита той на свой ред.

Тя занемя. Ами ако Джейк знае?

— При мен има някои документи, които още навремето Клей ми предаде, в случай че възникнат проблеми с парите, оставени на Джъстин. Клей е открил сметка на името му при самото раждане. Там са и документите, свързани със зачеването и раждането на момчето. Всичко, Лорън.

Лорън закри уста с длан, занемяла, ужасена!

— Ако темата е непоносима за теб, кажи ми и няма говорим за това — тихо рече адвокатът.

Очите й, измъчени, потънели от мъка плуваха в сълзи.

— Не, крайно време е да поговорим за това.

— Райдър знае ли фактите?

— Да. — Думата с мъка се отрони от устата й.

— Той е донорът, нали?

Лорън погледна към прозореца и мъчително кимна.

— Това проблем ли е? — Тя не отговори и той продължи: — Райдър обича толкова много и двамата. Очевидно е за всеки, който ви види заедно. Зная какво си мислиш: всички адвокати са циници. Но като съпоставям нещата и обобщавам фактите… — Тук направи пауза и поклати глава: — За Бога, Лорън, какво толкова е станало?

— Райдър знаеше — горчиво издума тя. — Знаел е още от началото, Джейк, още от момента на раждането на Джъстин.

— Сигурна ли си? — присви той очи.

— Абсолютно. Дойде тук с тази информация, завъртя се около нас и когато бе сигурен, че вече и двамата зависим до някъде от него, ми каза кой е всъщност.

— Това ли е всичко, все пак? — смръщи вежди Джейк и се намръщи.

— Малко ли е?

— Според мен дори не е трябвало да ти казва каквото и да е.

— И колко по-добре би било — отсече тя и стана от стола си.

— Нека да доизясним нещата. Разсъждаваш така, защото иначе никога не би се съмнявала в неговата любов, в това дали истински те обича, или просто те използва, за да се добере до детето, нали?

— А ти можеш ли да ме виниш? — В очите й се четеше болка.

В преддверието се чуха гласове. Джейк се изправи и бързо.

— Тук вече не става дума само за наранената ти гордост и обидата, Лорън. Излагаш на риск и шансът на Джъстин да бъде с истинския си баща. Не забравяй това.

 

 

Последните думи на Джейк звучаха в съзнанието й и в съда, докато вещото лице полагаше клетва. Всъщност не бе ли наранената й гордост причина за това, че не желае да повярва на Райдър? Съвсем възможно бе той да е дошъл в Мобийл, без каквото и да е намерение да се намесва в живота й. Дали пък бе пазил тайната си, за да не ги загуби? Опита се да се постави на негово място. А би ли се оженил за нея, ако тя не бе майката на Джъстин? Повече от всичко друго желаеше това предположение да се окаже вярно!

По време на заседанието Райдър не свали очи от нея. Замислени, тъжни, потъмнели… Опитваха се да й кажат нещо. Какво ли?

Тръгнаха си, но тя все още мислеше напрегнато. Не бе намерила отговор на въпросите си. Околовръстното шосе бе претоварено от петъчния трафик. Наблюдаваше опитните и силни ръце на Райдър върху кормилото. Той шофираше сръчно и с лекота. Както се справяше и с всичко останало. По едно време колата поднесе.

— Ще трябва да проверя спирачките в събота — тихо рече той. — Май ловят ниско.

Напуснаха околовръстния път и се отправиха на юг. Скоро стъпиха на черния път, който водеше към къщата. Вече нямаше коли и той натисна газта. Скоро щяха да се приберат у дома.

У дома… Лорън се удиви на собствената си мисъл и сведе поглед. Много бързо бе свикнала да възприема къщата на Райдър като свой дом.

Изведнъж усети безпокойство, стори й се, че трябва да направи нещо веднага, без отлагане. Но да, трябваше да говори с Райдър. Искаше да чуе всичко отначало и този път да… В същия миг той възкликна, после извика нещо изненадано. Лорън схвана, че нещо става с колата. Райдър имаше трудности с управлението й. Наближаваха остър завой, а той не намаляваше скоростта.

— Спирачките не работят — горчиво обади се той и хвърли поглед към колана й. Тя с ужас установи, че за разлика от нейния, неговият колан не е закопчан.

Едва ли бяха минали повече от петнайсет секунди, които й се сториха цяла вечност. Всичко наоколо започна да се движи бавно, ужасяващо разтегливо, като в забавен филмов кадър. Наближиха завоя, гумите свистяха по износения асфалт… Влязоха в самия завой, по-точно в началото му и тогава предницата се удари в дупка на пътя. Кормилото буквално изхвръкна от здравите ръце на Райдър, мощният автомобил се подхлъзна и започна да се върти. Удари странично ръба на банкета и стана напълно неуправляем.

Вцепенена от ужас, Лорън чуваше оглушителни удари и скърцане на измъчена ламарина, пейзажът отстрани се мяркаше като в рисуван филм, съзнанието й успяваше да регистрира някои сцени. Стъкла се трошаха, нещо силно я тласна напред, сякаш искаше да я изхвърли от седалката, коланът се вряза в гърдите и корема й… Усети, че Райдър се хвърля върху нея. Обгърна я с мощните си ръце, за да я предпази. Колата се преобърна два пъти, постоя секунда-две с колелата нагоре, после отново застана на тях, чу се трясък и скърцане на раздиращ се метал.

След това всичко утихна и настъпилата тишина бе не по-малко мъчителна за обезумелите й сетива. Бе зашеметена, няколко секунди не можа да концентрира вниманието и мислите си. Огледа се и разбра, че е притисната като в капан.

Райдър! Райдър лежеше върху нея.

Внимателно премести ръка и повдигна главата му докато очите му се изравниха с нейните. Никога нямаше да забрави това, което прочете в тях. Изражението му бе напрегнато, страшно, покрусяващо.

— Добре ли си? — прошепна той дрезгаво и съвсем леко надигна тяло.

Тя се опита да се раздвижи и не усети болка.

— Да, струва ми се.

Той отново огледа лицето й и разтревожено добави:

— Сигурна ли си?

Ръцете й бяха заклещени точно под гърдите му. Измъкна ги, раздвижи пръсти и го прегърна. Притисна се в него и отвърна:

— Нищо ми няма.

— Слава Богу! — въздъхна той. После затвори очи и долепи чело до нейното.

Ръцете й обгърнаха силните рамене, погалиха гърба му. Лорън преглътна с мъка и помисли с уплаха: може би е ранен? Може би няма сили да се помръдне.

— Райдър…?

— Добре съм — прошепна той току до ухото й.

Тя вдигна очи и изпълнена с огромно облекчение отправи безмълвна благодарствена молитва. Разминали се бяха на косъм от смъртта. Можеха да загинат, особено Райдър, тъй като коланът му не бе закопчан! А той самоотвержено се бе хвърлил да я защити с тялото си! Можел е да… Първо бе помислил за нея, после за себе си! Тя въздъхна дълбоко, на пресекулки всред прашната и димяща развалина на катастрофиралия автомобил.

— Страшно се изплаших. — С леко треперещ глас се обади Райдър. Измъкна едната си ръка и погали косата й. — Една-единствена мисъл имах в главата си: ще мога ли бързо да те отведа до болница. Този път е съвсем изолиран. — Той почти изхлипа и зарови лице в косата й.

— И това, докато колата се търкаляше и преобръщаше, така ли? — попита тя, после се усмихна нежно и прокара пръсти през косата му. — Райдър, ти си забележителен човек!

— Не, не съм — рече бавно. — Не съм забележителен. Аз съм най-обикновен човек, който за малко не загуби най-скъпото, което има на този свят.

— Райдър…

— Обичам те, Лорън — промълви той тихо и напрегнато. — Зная, че не ми вярваш, но точно сега трябва да ти го кажа или ще полудея. Наистина ще полудея. Толкова много те обичам! — Не я остави да му отвърне. — Сега не говори нищо. Стой мирно тук и почакай, докато те извадя. — Гласът му все още бе някак колеблив. Пръстите му обаче ловко я освободиха от колана. После Райдър излезе от колата, заобиколи и отвори вратата откъм нейната страна. Внимателно я изведе и се отдръпна.

— Сигурна ли си, че ти няма нищо? — загрижено попита той.

Краката й леко трепереха, коленете се огъваха, но облекчението, че се отърваха леко, бе огромно и тя му се усмихна.

— Много добре се чувствам. Нямам нищо счупено, не усещам натъртвания. Може би тук-там съм ожулена, но това е дребна работа. — Усмивката й изчезна и тя каза сериозно. — Благодаря ти, Райдър!

— За какво ми благодариш, за Бога? Едва не те пребих!

— И сигурно затова ме закри с тяло. Ако прозорецът от моята страна се беше счупил, целият щеше да си нарязан сега. А би могло да се случи и нещо много по-лошо… — Тя потрепери и се опита да отпъди страшните картини, които нарисува въображението й.

— Да тръгваме — обади се Райдър и се обърна да огледа пустия път. Никакво движение. Едва сега Лорън забеляза петното на лявото му бедро и изтръпна. Джинсите му бяха подгизнали от кръв.

— Но ти си ранен! Тук има много кръв, Райдър!

Той вдигна ръка и извъртя глава, за да види задната част на бедрото, но не успя.

— Не мисля, че е нещо сериозно. Като се приберем, ще се погрижа за него.

Тя не го доизслуша, а пристъпи до колата и започна да рови в отделението отдясно под предното стъкло. Беше оставила там книжни салфетки. Измъкна няколко и нареди на Райдър да се обърне. Джинсите му бяха разкъсани по дължина, а разрезът бе доста дълъг и неравен. Помисли с ужас, че същата рана би могла да се получи и на шията му, или на някоя уязвима артерия. Слава Богу, че джинсите ги шият от здрав плат!

Във всеки случай кръв имаше доста. Тя я попи внимателно и постави останалите салфетки върху раната.

— Не смея да натискам много — рече тя, загледана в разкъсаната плът. — Ако вътре е останало стъкло може да стане по-лошо…

— Не се бой — поглади я Райдър по главата. — За щастие до нас има само няколко минути път. Едва ли някой ще се появи по това шосе, затова по-добре да тръгваме.

Тя прехапа устни, но нямаше как. Трябваше да се примири с факта, че ще ходят пеша. Тогава се сети за колана на полата си. Смъкна го бързо и закрепи с него салфетките върху раната. Двамата закрачиха в посока на къщата. Отиваха си у дома…

— Тази работа със спирачките не е нищо друго, освен нарочно скроен номер — обади се той след малко. — Не зная дали разбираш…

— Мислех си за нещо подобно — отвърна Лорън и стисна юмруци. Опита се да спре тръпките, които я побиха при тази мисъл.

— Нали схващаш какво означава това, Лорън?

— Тези хора не се шегуват — процеди тя.

— Така изглежда — кратко рече той и устните му се свиха мрачно. Усети очите й върху себе си. Тя бе започнала да мята бързи, коси погледи към него откакто бяха закрачили към къщата. Той обаче продължи да крачи напред. Иначе нямаше сила на земята, която да му попречи да се обърне и да я сграбчи в прегръдките си. Да я целуне жадно и да й обещае всичко, само и само да свали това изражение на поражение и страдание от лицето й! Но тя отлично знаеше, че обещанията му не струват и пукната пара! И как да струват като той непрекъснато се бореше срещу някакъв невидим враг — само сенки и подозрения, нищо конкретно, никакви сериозни факти. И не само той — и Джейк, и ФБР трябваше да работят по някакви съмнителни следи…

Наближиха обградената с дървета алея, която водеше към старата постройка. Крачеше и яростта му растеше с всяка следваща стъпка. Много важно, че се е порязал. Дребна драскотина. Подлудяваше го обаче мисълта за това колко лесно можеха да му отнемат Лорън — най-скъпото му нещо в този скапан свят! Дни наред бе внимавал да не направи нещо, което да я прогони от къщата му. Отлично разбираше, че ще трябва да си плати за онази измама. Но се надяваше, че малко по малко тя ще превъзмогне обидата и ще осъзнае същността на неговата дилема. Дни наред, непрекъснато си бе повтарял тези думи, не му оставаше друга надежда… В нея се съсредоточаваше всичко, заради което си заслужаваше да продължи да живее.

Той докосна лакътя й, щом стигнаха стълбите на предната веранда. Проблем му бе да въздържа чувствата си след всичко, което бяха преживели. Искаше му се просто да я прегърне и никога да не я пуска от обятията си. Но така не ставаше… Затова отвори вратата и без да я докосва повече я пусна пред себе си.

— Първо да се обадим на шерифа — рече той, насочвайки нарочно мислите си в друга посока. От задния двор долитаха весели викове. Отчетливо се открояваше детското гласче на Джъстин и по-плътните гласове на Мърфи и Джансън. Тримата очевидно ритаха. Добре че момчето не ги бе усетило. Излишно е да го плашим сега, рече си Райдър и се отправи към телефона.

— Райдър, кракът ти…

— Ей сега, мила, само да се обадя. След малко.

Това малко продължи цели три часа и едва тогава Райдър разреши на Лорън да го отведе в банята, за да направят нещо за раната. Катастрофиралата кола бе откарана, а шерифът и ФБР — уведомени за случилото се. Междувременно Джъстин усети, че нещо се е случило и започна да ги разпитва. Успяха да го успокоят и не след дълго къщата утихна.

— Ами ако вътре е останало стъкло? — Лорън стоеше до него, докато той събличаше ризата си. По плочките в банята иззвънтяха няколко дребни парчета от автомобилното стъкло, мушнали се в гънките на ризата. — Боже, а косата? Тя също е пълна със стъкълца!

— Сега мисля да си взема един душ — рече той усмихнат и започна да разкопчава ципа на джинсите. — Водата ще ги отмие. Така тъкмо ще изчистя и раната. Само няколко минути, скъпа.

— Е, да, но… — Тя интуитивно долови желанията му и вдигна очи към неговите.

— И ако не искаш да застанеш под душа с мен, госпожо, по-добре бягай и се спасявай!

Тя не застана под душа. Поне не в този момент. Вместо това го изгледа продължително и изпитателно. Под този поглед тялото му пламна също като ударен от светкавица мощен бор. В очите й видя страховете, съмненията, желанието и любовта й. Всичко заедно. Сега вече нищо не би могло да го спре да я сграбчи в обятията си.

Но в следващия миг Лорън се стрелна покрай него и за части от секундата изчезна, а той остана, загледан в затворената зад гърба й врата.

Докато той се къпеше, тя влезе в другата баня, до нейната спалня. Нямаше време да се излегне удобно във ваната и да се наслади на дъхавите шампоани и носещата отмора гореща вода. Искаше непременно със собствените си очи да се увери, че раната му не е опасна. В противен случай, незабавно трябваше да вземе мерки. Набързо навлече копринен халат с цвят на слонова кост и завързвайки колана в движение, слезе по стълбите на долния етаж.

Той тъкмо излизаше от банята. От тъмната, залепнала по главата коса се вдигаше пара. Беше гол, само около кръста си бе завил хавлиена кърпа. Тя затаи дъх при вида на силната мускулеста фигура — не й беше за първи път. Райдър бе вече поставил превръзка на раната. Бяла марля с подходящи лепенки покриваше значителна част от лявото бедро. Спря се и я изгледа.

— Дълбока ли е раната? — попита тя и отмести очи от него.

— Не.

— Изчисти ли стъклата?

— Да. — Той търсеше очите й, взираше се в тях напрегна то. — Лорън…

— Докато ти беше с шерифа, се обадих на агента Съмърфийлд от ФБР — рече тя.

Минаха няколко секунди, докато Райдър прехвърли фактите в съзнанието си.

— Питам се дали дясната ръка на онези от Федералното бюро знае какво прави лявата… — измърмори замислено той и почти веднага мислите му се прехвърлиха към нея: тази бяла материя я правеше още по-съблазнителна, изглеждаше невинна и уязвима. И някак детински чиста. Пожела я… но продължи: — Защото онзи ден аз пък говорих с агент на име Уитман.

— Прав си, трябваше да те предупредя, когато за пръв път се обадих във ФБР. — Тя размаха ръце, като че не знаеше какво да ги прави.

— Беше загубила доверие в мен — отвърна той и затаи дъх в очакване на отговора й.

— Не, не е така. Просто смятах, че е крайно време да си вляза в ролята и да поема своите отговорности. Знаех, че рано или късно ще си тръгнеш.

За пръв път в живота си Райдър видимо даде воля на чувствата си.

— Никога няма да си тръгна, Лорън, освен ако ти не ме изгониш — промълви тихо той. Отмести очи, зарови пръсти в косата си и пак я погледна открито: — Зная, че ти обещах да не те докосвам, но…

Без да се замисли, тя се озова в ръцете му. Той я притисна силно, щеше да я задуши, закопнял за нея, треперещ, тръпнещ от уханието на тялото й. Измина един безкраен момент. Струваше му се, че е получил всичко на света, стигаше му само да я има в обятията си. Знаеше отлично от какво се нуждае. Меките й форми се разливаха върху неговите и го подканяха. Косата й докосваше лицето му. Блажено и невероятно!

Усети, че я е притиснал до стената, заровил пръсти в косата й, впил жадни устни в нейните. Тя се подчиняваше на всяко негово движение, всяка нейна клетка откликваше на неговите желания, а той… той вдъхваше аромата й, усещаше тялото й и предвкусваше неизбежното. Хрипкави звуци се откъснаха от гърлото му. Какво ли си мисли сега — попита се той в този трескав миг. Вероятно, че е събудила дивака в мен?

Но това очевидно никак не я тревожеше! Напротив — ръцете й трескаво развързваха хавлиената кърпа около кръста му. Миг по-късно ръцете й се сключиха зад бедрата му, а тя го придърпа към себе си, към приканващата мека плът. Той простена, откъсна устни от нейните и започна да целува шията й, после надолу и все по-надолу, жадно, неутолимо… Лорън се бе впила в него, изгаряща от същото желание. Той се почувства невероятно силен, държеше най-скъпото нещо в ръцете си, бе готов да троши стени, да лети, да прескача огромни сгради. Почувства се непобедим и несломим. Защото вече знаеше колко самотен и празен бе светът без нея.

Трепереше, болезнено възбуден до крайност. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й. Каква копринена и гладка, нежна кожа! Тя проплака от изнемога, това бе повече от насърчение. Безсловесната й покана го тласна напред. Желаеше я! Трябва да притежава това парещо съкровище, което е толкова близко сега, да влезе в най-интимната и недосегаема част на това разкошно тяло. Да проникне в нея!

— Лорън, Лорън… — изстена той в агония, откъсвайки отново устни от нейните. Запъхтян като бегач на дълги разстояния, опря ръце на стената и издума: — Не можем да го направим тук, Лорън…

Заровила лице в гърдите му тя се засмя тихо и смехът й прати тръпки по цялото му тяло:

— Зная, мили, но леглото е само на две крачки оттук. Секунда мълчание.

Той я вдигна и я понесе усмихнат.

 

 

— Лорън?

— Кажи.

— Означава ли станалото, че ми прощаваш? — Райдър се бе надигнал на лакът.

— Разбира се — въздъхна тя.

— Сигурна ли си? — По лицето му все още се четеше съмнение.

— Напълно — усмихна се тя. При този отговор той се отпусна назад и тя отново се сгуши до него, опряла буза на гърдите му, преплела бедра с неговите. Райдър обви ръка около кръста й:

— Обичам те…

— Аз също.

— Затова те помолих да се омъжиш за мен — рече Райдър и тя усети колко е напрегнат. — Кажи, че си съгласна, Лорън, моля те!

Тя отново се усмихна и потри буза в рамото му.

— Съгласна съм.

Той видимо се отпусна.

— Да ти кажа ли нещо?

— Да — въздъхна тя замечтано. Нищо не нарушаваше дълбокия покой на нощта. Бе късно, и двамата бяха като упоени от споделената любов, утолили дълго жадуваната страст, леко сънливи.

— Преди пет години, когато те срещнах на онзи прием, бях направо поразен. Ти имаше такова излъчване! И до днес не разбирам какво се случи с мен тогава. — Погледна я, за да види как ще реагира тя.

Лорън обаче мълчеше. Чудесно помнеше странното му поведение онази вечер. А и как да го забрави!

— Знаех името на брачната двойка, която бе получила моята… сперма, но до онзи миг не ви познавах. — Погледна я открито в очите и продължи: — Нямах никакво намерение да го правя, кълна ти се! Нито съм се стремял да го науча, нито пък да ви издирвам, честна дума!

— Ти бе толкова груб и студен онази вечер — измърмори тя и очите й се замъглиха леко, когато си спомни как се бе държал той по временна единствения им танц.

— Само един път те погледнах и побягнах — натърти той, — побягнах като че глутница дяволи ме гонеха. Зарязах приема, напуснах Мобийл същия ден. Ти бе омъжена щастливо за добър, достоен мъж. Джъстин щеше да расте в подходящи ръце и да води подобаващ живот. Оттогава за първи път стъпих в Мобийл едва след смъртта на мама Джейн. Хората казват, че всичко е предопределено на този свят, Лорън. Вече съм напълно убеден, че ние тримата — ти, Джъстин и аз сме създадени да бъдем заедно. Аз бях тук, а ти имаше нужда от мен. Това не бе мой план, Лорън. Това е ръката на съдбата. Вярвам в това.

Лорън го слушаше и нещо заседна на гърлото й. Най-сетне чу онова, което сърцето й жадуваше от толкова време!

— И още нещо, Лорън. Искам да ми разкажеш за Джъстин — за бебешките месеци, за ранното му детство, всичко, абсолютно всичко.

 

 

Лорън се намираше в градината на мама Джейн, когато рано на следващата утрин Майкъл Армстед пристигна с колата си.

— Очаквах да те намеря тук — каза той. Изглеждаше необичайно развълнуван.

Тя бавно свали ръкавиците:

— За никого не е тайна къде живеем сега с Джъстин. А и с Хати Бел — добави тя, натъртвайки на последното име. Би могла да спомене и Мърфи, и Джансън, помисли си с известна ирония, но не счете за нужно. Не бе длъжна нито да се оправдава пред Майкъл, нито пък да му дава отчет. Всъщност бе точно обратното — той й дължеше някои обяснения.

— А ти, Майкъл, къде беше, за Бога?

— Като начало във Флорида — започна той. — После и в Ню Орлиънс. Накрая минах и през Денвър.

— Дори и в Денвър? — изненада се тя.

— Потънали сме до гуша в разни интриги, Лорън!

Тя обаче нямаше време за драматични встъпления:

— Моля те, Майкъл! До гуша ми дойде! И от ФБР, и от лични телохранители, и от неконтролируеми роботи! Моля те, обясни ми каквото знаеш! Ти нали затова си дошъл?

— Малкълм Стърн обича жена, която работи за „Ню Текникс“.

— Какво? — Лорън едвам удържа смеха си.

— Той е човекът, който изнася и продава производствени тайни на онази скапана компания.

Може и да е вярно — бе първата й мисъл. Това се очакваше, повече или по-малко. Обаче Малкълм — влюбен? Хайде бе! Това бе вече прекалено!

— Малкълм Стърн… моят… нашият Малкълм ли?

— Да, същият. Създателят на Херкулес.

— А ти как научи за това, Майкъл? — тихо попита тя.

— След инцидента с робота, когато ти за малко не пострада сериозно, започнах да го подозирам. — Той спря и я погледна в очите. — Много приличаше на онова, което се случи с Клей. Една вечер реших да го проследя.

— И отиде в онази кръчма — „Синята риба“ ли?

— Не, той не отиде там — жената го направи.

Лорън се обърка.

— Тя и Стърн се срещнаха в един ресторант, обаче си тръгнаха с различни коли. Видя ми се странно, но не успях да схвана играта. Следващата вечер направих онова, за което те бях предупредил. Отидох отново там и тя вече бе там. Представи си удивлението ми, когато научих, че е секретарка на Джонатан Грийн.

— Президентът на „Ню Текникс“ ли?

— Същият. Наложи ми се да изпия доста бири и да изслушам дивотиите на полупияни фукльовци, но поне разбрах коя е тя.

— И какво доказва това, Майкъл?

— Ние знаехме, че по някакъв начин те се добират до нашите технологии. Стърн бе най-подходящ за тази цел. Той трябваше да бъде нашият човек и точно така се оказа. Правил го е защото я е обичал. От любов. — Презрителният тон на Армстед разкриваше мнението му по този въпрос. — Станал е предател заради сексуалните удоволствия, които е получавал в замяна.

— Оценявам големите усилия, които си положил, Майкъл, но за това, което ми каза, са ни нужни доказателства. — Тя потърка чело и въздъхна. — Много ми е трудно да си представя Малкълм, движен от силни страсти. — А историята за съпругата и сина му в Източна Германия? Да не би хората на ФБР да са направили грешка?

— Не съм ти разказал още всичко.

— Добре, какво има още?

— Брейдън съвсем не е безупречният благородник, за какъвто го смяташ — отвърна той.

— Така ли? — Този път тонът й охладня забележимо.

— Зная, че се доверяваш на преценките на Джейк Левинсън. Той намери Брейдън, доведе го и ти каза, че на този човек може да се разчита, нали така? — Сега в гласа му се появи леко оправдателна нотка. — И аз определено мисля, че част от вината за това е на твоя адвокат.

— Говори направо, Майкъл.

— Помниш ли онзи договор, който дойде като спасителен същата седмица, когато тук се появи Брейдън?

— С „Хайтек“ от Пенсакола ли?

— Да. Брейдън получава пари от тази фирма години наред. Проверих това съвсем внимателно. Много хитър ход е било от негова страна да ни подхвърли този договор. Хем да получи добри пари от „Хайтек“, хем да надникне със собствените си очи в нашите последни разработки и технологии. И да се запознае с тях в подробности, не е ли така, Лорън? И това не е всичко. После те навива да го назначиш за производствен директор, защото по този начин ще има достъп до всичко, което реши, че го интересува. Той е истински професионалист и за това веднага разпознава за кое може да се намери купувач и за кое не.

Лорън го загледа занемяла.

— Всъщност, той къде е? — попита Армстед, сякаш сега се досети, че се намира в дома на Брейдън.

— Той ли… Отиде до шерифа.

— Какво ще прави там — смръщи Майкъл чело.

— Да подаде молба и да напише показания. — Тя неясно махна с ръка, устните й едвам се помръдваха. — Снощи имахме много неприятен инцидент с неговата кола. Някой беше повредил спирачките. Тази сутрин видя, че са прерязани маркучите за спирачната течност, липсва част от феродото…

— Боже мой! Има ли ти нещо?

— Не.

— Слава Богу… — Изглежда нещо му хрумна, защото се разсея за миг. — И какво мислиш да направиш по този случай?

Тя допря пръсти до челото си. Внезапно се почувства безкрайно стара, почти колкото Малкълм Стърн.

— Още не зная, Майкъл.

— Лорън, ти вече нямаш време за мен — изкашля се той и приближи до нея. — Да поговорим, да обменим мнения, но аз напоследък често мисля за теб и за твоето положение.

О, не! Не и това сега, рече си тя отчаяно. Искаше й се да си тръгне веднага. Главата я болеше, нещо пулсираше в слепоочията й, желаеше час по-скоро да анализира казаното от Армстед за Райдър.

Той обаче я хвана за ръката.

— Лорън, сега повече от всеки друг път имаш нужда от човек, на когото можеш да се довериш. Ние с теб винаги сме би ли добър екип, пък и знаеш какво изпитвам към теб. След смъртта на Клей останахме само двамата.

Тя изтегли ръката си и той с явно нежелание я пусна.

— Брейдън се появи просто в миг, когато ти бе нужен човек с неговия опит. — При тези думи Армстед се усмихна, но усмивката му приличаше повече на гримаса. — Ти направи грешка, като му позволи да се добере до този пост и свързани те с него възможности. За щастие навреме открихме що за човек е той.

— Не съм го оставила да поеме нещата в ръцете си, Майкъл — студено възрази Лорън.

— Забрави го, Лорън — направи се Армстед, че не я чува. — Ти и аз можем да поправим всичко и да превърнем завода в проспериращо предприятие. Можем да го направим заедно — като семейство.

Тя го изгледа стресната, съвсем отвратена. Защо точно днес бе избрал да й направи предложение?

— Не е време за такива приказки, Майкъл. Разтревожена съм, много съм загрижена. А и Райдър…

— Но ти не чу ли какво казах, Лорън? Брейдън си е уредил игрите! Пенсакола и Ню Орлиънс са само началото. И в Денвър е свързан с някои предприятия. Ако имах повече време можех да проследя и връзките му в Лос Анжелис, та дори и в Хонолулу!

— Но основната му професия е консултантска, Майкъл.

— Глупости! Иска само да присвои компанията ти! Толкова ли си заслепена, че не виждаш истината?

Той свирепо замахна с ръка във въздуха, сякаш искаше да отреже нечия глава:

— Забрави го! Не ставай още по-голяма глупачка! Стига вече! Толкова ли е фантастичен в леглото, та искаш да му подариш собствения си завод?

Тя го изгледа и под унищожителния й поглед Армстед сякаш се сви и замръзна.

— Мисля, че ще бъде най-добре да си тръгнеш незабавно, Майкъл!

Той веднага осъзна, че е прекалил.

— Лорън, искрено съжалявам за тези думи! Извини ме!

— Не биваше, но ги каза и сега зная истинското ти мнение за мен, за способността ми да преценявам проблемите и да ръководя компанията! — Тя събра цялото си достойнство и като го гледаше право в очите продължи: — Ще ти кажа още нещо. Нямам нужда нито от теб, нито от Райдър Брейдън, нито от който и да е друг мъж, за да се справя в този живот! И ако държиш на мястото си, постарай се да запомниш това!

Почти веднага забрави Майкъл и жалкия му опит да я манипулира. Колата му вече се отдалечаваше, а тя продължаваше да си повтаря, че не бива да изпитва паника във връзка с наученото за Райдър. Това бе главното — да не се подава на такива чувства. Веднъж вече отношенията им бяха почти разрушени от измислени от нея причини. Крачеше неспокойно насам-натам и се молеше той да се върне час по-скоро. В края на краищата, казаното от Майкъл, бе напълно изключено!

Свят й се виеше. Опитваше се да си възстанови фактите за деня, когато получиха предложението от „Хайтек“. Това наистина бе почти веднага след появата на Райдър. Дали пък той наистина не бе получил таен хонорар от „Хайтек“, за да им осигури този договор с нейния завод? Той наистина ли използваше директорския си пост, за да измъква производствените тайни? И може би се стремеше да отмъкне всичките, а не само няколкото, до които вече се бяха добрали онези хиени от „Ню Текникс“? Припомни си първата нощ, когато се бяха любили. Беше се събудила и го откри в стаята на Джъстин, ликуващ, че е открил липсващите разработки на онази дискета… Боже мой! Това си бе факт!

Потръпна. Някакви неприятни предчувствия мъгливо започваха да се оформят в съзнанието й. Ами ако истинската причина не е детето? Може би той и пет пари не дава за Джъстин?

Адска болка проряза гърдите й. Всъщност той е знаел за съществуването му цели единайсет години и през тях не бе направил нищо, за да го види? Тези мисли се въртяха в главата й, тровеха съзнанието й, променяха посоката и смисъла си. Наистина ли обича сина й? И нея самата? Седна на един стол, май й ставаше лошо… Мили Боже, заради завода ли ставаше всичко това? Заради компанията „Холт“? За Бога, трябваше час по-скоро да получи отговорите на тези мъчителни въпроси!

С мъка изчака завръщането на Райдър от службата на шерифа. Той бе прашен, изглеждаше уморен и страшно привлекателен. Мъжкият му чар бе неудържим, когато се приближи към нея и протегна ръце, за да я прегърне и целуне. Тя обаче затвори сърцето си още щом го видя да прибира слънчевите си очила в джоба и да се отправя към нея.

— Защо не си ми казвал нищо за връзките си с „Хайтек“? — Въпросът й дойде съвсем неочаквано.

Той спря изненадан, забравил за целувката. На лицето му се появи и изчезна нещо много мимолетно — Лорън така и не разбра дали бе учудване или смръщване.

— „Хайтек“ ли? — Сви рамене. — Вероятно защото никога не сме говорили на тази тема. От много години съм техен консултант. Защо ме питаш, Лорън? — Говореше тихо, не се държеше като човек, който крие нещо.

Тя се обърка леко — той явно не бе гузен.

— Ти получи ли… — Махна с ръка сякаш не намираше точните думи. Всъщност търсеше дума, която да не звучи обидно. — Дадоха ли ти някакъв хонорар от „Хайтек“ за това, че си уредил онзи договор с моята компания?

— Лично аз ли?

— Да. Ти? — Не откъсваше тя очи от него.

— Не.

Колко лошо се получи, хрумна й веднага след този отговор. Сега, какво да му каже? Ще трябва ли да му вярва? Но той бе човек, който си имаше тайни — вече бе сигурна в това. По-точно знаеше го със сигурност. И искаше да научи повече.

— На тях спешно им трябваха онези доставки — обясни той спокойно. — А твоята компания имаше нужда от парите. Просто направих връзката между двете фирми, като помогнах двустранно.

— Би могъл да получиш парично възнаграждение — рече тя. — Хонорар за това, че си им намерил доставчик… или не що подобно.

— Комисионна, това ти се иска да кажеш, нали?

За Бога, тя не бе свикнала да играе в подобни игри. Откакто Майкъл си бе тръгнал, в главата й се въртяха всякакви мисли и чувства. Отначало съвсем импулсивно бе решила да си прибере вещите и да си тръгне, но бързо си даде сметка, че прекалено много неща са поставени на карта. Той вероятно щеше да й обясни всичко. Ако пък бе гузен и се окажеше, че истинската му цел е заводът, тогава интуицията й подсказваше да не му забранява достъпа до него, защото това би могло да създаде още по-големи неприятности. След това напълно се обърка и вече не бе сигурна в нищо. Бедата не бе в това, че той нямаше обяснения за стореното, напротив — лошото бе, че доверието й в него непрекъснато се разклащаше по един или друг повод. Веднъж вече я бе излъгал. Дали нямаше да я излъже отново?

— Райдър, ти защо поиска да станеш производствен директор в завода ми?

Той й обърна гръб и се отправи към прозореца. Тя не ми вярва, рече си с болка. Бе дълбоко огорчен и още по-силно разочарован. Откакто бе влязъл в живота й, бе направил толкова много неща за нея. Вярно че повечето от тях бе извършил, подтикнат от непреодолими фактори, по причини, в които нямаше логика и Бог знае колко здрав разум. Но сърцето му винаги го бе тласкало към решения, които да свържат двамата неразривно, за цял живот. Можеше ли тя наистина да оцени и да повярва в това?

Без да се обърне, попита:

— Според теб защо поисках?

— Не зная! — възкликна тя. — Наистина не зная! Ти си изключително квалифициран специалист, нямаш нужда от такава работа. Ти ми кажи? Разработките на Клей са много ценни. Освен това малцина могат да ги разберат — дори и да получат достъп до тях и да имат възможността да ги разгледат внимателно. А ти можеш! Можеш и да ги пласираш — да им намериш купувач!

В челюстта му заиграха малки мускулчета. Но той пак не се обърна към нея.

Лорън преглътна с мъка. Гърлото я стягаше мъчително. Не издържа и продължи.

— Можеш да получиш завода и по друг начин — оженваш се за вдовицата и той е твой…

— Виждам, че не си си губила времето, докато ме нямаше. — Той уморено затвори очи.

— Моля те да ми отговориш, Райдър.

— Забрави Джъстин. — Допълни той и се обърна към нея. — Мога да имам и компанията, и теб, и Джъстин.

Преди малко Лорън бе бледа. При тези думи лицето й стана призрачно бяло.

— Какво пак се е случило, Лорън? Мислех си, че снощи изяснихме всички въпроси, разсеяхме всички съмнения. Казах ти, че те обичам. Че искам да изградя живота си заедно с теб и Джъстин. Когато излязох тази сутрин, ти бе щастлива и доволна. Сега те намирам изпълнена със съмнения, сипеща обвинения?

— Майкъл бе тук докато те нямаше.

— Майкъл значи…

— Проучил някои неща. Той ми каза за „Хайтек“.

— Не ти ли каза, че ФБР го търси?

— Не — смръщи тя вежди.

— Сега агенти на бюрото са на път да арестуват Малкълм Стърн. Има улики и срещу Армстед, засега неокончателни, но не и задълго. Къде отиде той?

— Не зная. Предполагам, че вкъщи.

Райдър я изгледа продължително. После се извърна от прозореца и закрачи към вратата. На прага се обърна.

— До гуша ми дойде от скъпоценния ти Майкъл. — Бръкна в джоба и извади ключове. — Ще трябва да използвам твоята кола, тъй като моята за нищо не става. Остани тук — нареди той и се отправи към верандата. Тя почти затича след него. — И наглеждай Джъстин. Мърфи и Джансън имат почивен ден.

Тя го улови за ръката.

— Райдър… може и да не ме намериш тук, когато се върнеш.

— Тогава по-добре си намери някое добро скривалище — изрече тежко и тъжно той. — Защото ние с вас, госпожо, трябва да довършим някои неща…

 

 

— Мамо…

— Казах ти вече, Джъстин, иди в стаята и започни да си събираш нещата!

— Но защо? Няма ли Райдър да се обиди, да се чуди защо ние така неочаквано сме си тръгнали?

Лорън вирна брадичка ядосано.

— Мамо, чух, когато се карахте с Райдър.

— Никак не е възпитано да се подслушва. Колко пъти съм ти казвала това. — Тя отвори капака на един от куфарите.

— Ти вече не го ли обичаш?

Въпросът дойде така неочаквано, че тя изпусна капака. Откъде това дете знае тези неща?

— Твърде малък си, за да разбираш това, Джъстин.

— На мен ми харесва да живеем тук заедно с Райдър, мамо.

Лорън затвори очи.

— Иди и си прибери багажа, Джъстин. Няма да повтарям.

Едва когато бе съвсем готова с куфарите се сети, че всъщност не разполага с кола. Хати Бел дори не се и опита да скрие облекчението си.

— Правиш огромна грешка, като бягаш по този начин, миличка. Не си правила такива глупости вече много години — откакто беше ученичка.

— Зная, че смяташ Райдър за безгрешен, Хати, но има неща, които не разбираш. — Лорън разсеяно завря пръсти в гъстата си коса. Дали не бъркаше?

— Аз едно зная — заядливо отвърна негърката. — Той ще се разсърди много, когато се върне и види, че ти и момчето сте си тръгнали.

Кланси! Ами да! Може да се обади на Кланси и да я помоли да дойде да ги вземе с нейната кола. Естествено — ще изслуша съответната лекция. Бе протегнала вече ръка към телефона, но се разколеба. После размисли. Е, какво пък. Ще обясни на Кланси причините. Тъкмо ще ги премисли и ще ги систематизира. Но е вярно и друго! Поставя на карта живота и бъдещето си с Райдър, отношенията на Джъстин с единствения мъж, който наистина е пригоден да му бъде истински баща… Вдигна слушалката.

Заето! Защо точно сега. Днес всичко върви наопаки. Тресна ядно слушалката и се огледа. Къде ли е Джъстин? Тръгна да го търси. Не го намери нито в стаята му, нито където и да е другаде в къщата. Излезе навън и започна да го вика. Огледа се наоколо, никъде го нямаше. Ледени тръпки полазиха по гърба й. Без паника, само без паника — повтаряше си тя и се върна в къщата, за да намери Хати Бел. Заедно тръгнаха да търсят момчето, като непрестанно го викаха.

Опитваше се да си внуши, че то е някъде тук — наблизо, или ей там — зад онзи храст, или пък зад онова високото дърво. Не бе типично за него да постъпва така, нито пък да й прави напук, но може би този път бе прекалила? Във всеки случай на Джъстин явно не му се напускаше дома на Райдър. Допря ръка до шията си. Пръстите й бяха ледени.

Отново високо извика името му. Но в отговор получи само песента на щурците и ранните вечерни звуци на околната природа. Притъмняваше. Устата й бе пресъхнала, мислеше си къде ли би могъл да бъде синът й? Мястото бе съвсем изолирано — не бе възможно да е отишъл до някой от съседите. Пък и защо да ходи там? Непрекъснато отхвърляше подсъзнателно думата, която се въртеше някъде в периферията на съзнанието й.

— Боже, Боже — проплака Хати Бел и се хвана за главата с двете ръце, — да не са го отвлекли?

— О, Хати. — Лорън въздъхна и почти се разплака. Къде ли е колелото му, досети се изведнъж. Дали велосипедът му е тук? Почти затича към ъгъла на голямата постройка. Веднага забеляза, че колелото липсваше от дървената стойка, специално изработена за тази цел от Райдър. Сърцето й тупаше лудо, приседна на стълбите пред верандата. Вече бе тъмно и единственият път, който водеше извън това място бе дълъг и пуст… Къде ли е Джъстин? Сам ли е? Жив ли е? Добре ли е?

— Трябва да уведомим господин Райдър! — твърдо рече негърката и се запъти към телефона.

О, Райдър, колко си ми нужен сега!

 

 

В завода Малкълм Стърн тътреше крака бавно по коридора, водещ към центъра за компютърните данни. Това бе последната му задача. Ако се провалеше сега, никога вече нямаше да види нито Ана, нито сина си. Свръзката му бе абсолютно категорична по този въпрос. Вече са по следите ни, бе казала онази жена. Нека! Какво от това. Ще направи последния си опит и после… Потупа се по джоба. Пистолетът бе там — тежък и студен. Той самият беше много уморен. И ако съжаляваше за нещо, то бе само това, че не бе успял да научи достъпа до всички данни на Клей Холт, още преди да бе уредил онзи инцидент. Мърмореше си нещо под нос и мислено си представяше детайла, който трябваше да представи на свръзката не по-късно от тази вечер. Колко по-лесни щяха да му бъдат задачите тази година, ако разполагаше с кодираните команди за достъп. Може би тогава щеше да уреди освобождаването на Ана по-бързо. Може би дори вече щяха да бъдат заедно. Заедно!

Чу шум и веднага замръзна на място. Не би трябвало да има хора в завода по това време. Особено пък в компютърната зала. Бе изчакал, докато всички, които имаха разрешение за влизане в завода в събота, си тръгнат. Дори и портиерите се намираха в друга част на сградата. Намръщи се и погледна през прозорчето на вратата, до която току-що бе стигнал. Ха! Премигна, силно изненадан. Вътре, пред големия компютър седеше момчето на Клей Холт. Синът му! Стърн напрегна очи да види какво има на екрана на монитора пред него. Чакай, чакай… Стърн. Тази схема му бе позната. Отново напрегна очи. Спомни си, че бе участвал в ранната изследователска дейност на Клей Холт. Тези разработки му бяха познати. Макар че малко по-късно Холт бе станал много потаен.

Отстъпи от вратата. Направи крачка назад и се замисли. Припомни си, че много често Холт бе водил сина си в завода. А детето винаги се бе увличало по компютрите. Бе много интелигентно. Дали пък не знаеше тайните команди за достъп до най-ценните разработки?

Е, имаше само един начин да провери това. Натисна дръжката на вратата и влезе. Изражението на лицето му бе напрегнато.