Карен Йънг
Неизбежна любов (12)

Единадесета глава

— Отново съм в същото положение, Кланси — въздъхна Лорън, докато наливаше вино за себе си и за приятелката си в елегантни кристални чаши, очевидно купени от антикварен магазин.

Кланси се бе излегнала удобно върху мекото луксозно канапе.

— В какво положение, Лорън? — попита тя, докато поемаше чашата си.

— Отново чакам помощ отвън.

Кланси отпи от виното — бе свежо, хладно шардоне.

— Искаш ли да ми обясниш за какво точно става дума?

— Обясних ти вече какво се случи днес. Всъщност пострада Райдър, не аз, но той настоя да се прибера у дома по-рано, доста преди хората да са си тръгнали. Поръча да заключа вратите и да не пускам Джъстин навън, освен със сигурни хора, ако зная къде е всеки момент и с кого. Ако се бях съгласила щеше да забрани и излета му.

— Като стана дума за това… — Кланси намести пострада ли крак. — Чувствам се като истинска предателка задето изоставям Джъстин точно в този миг, но с това коляно едва ли ще съм му от полза из горските пущинаци.

— Не се безпокой. Съмнявам се, че ще му е интересно да ходи по излети с жени, без да се обиждаш, разбира се.

Кланси се ухили сърдечно:

— Сама не знаеш колко си права. Е, и на кого се падна честта да му бъде бавачка?

— На родителите на Къртис Уейнрайт — отвърна Лорън. — Дори и при това положение едва убедих Райдър да го пусне. Само послушай какво още ми нареди: до второ нареждане да не оставам сама в кабинета си по обяд или в която и да е друга част на завода, където важи правилото за ограничен достъп на хора. Освен ако съм придружена от него, естествено. Практически превръщам се в затворничка, докато нещата се изяснят. И всичко това, естествено, било за мое собствено добро — горчиво добави тя.

Кланси се понадигна леко, остави чашата на масичката:

— Не виждам нищо лошо, Лорън. Напълно разбирам мотивите му. Обстановката наистина налага да се действа предпазливо.

— Ами ако тя не се изясни със седмици? Или месеци?

— Допускам, че Райдър скоро ще овладее положението — каза приятелката й. — Той не е човек, който ще допусне някой да тероризира теб или близките ти. И ще реши проблемите. Съвсем скоро, уверена съм.

— Ето какво не ми е наред, Кланси. От мен се очаква да си седя тук, а той да ми решава проблемите. — Лорън се изправи и закрачи нервно из стаята. — Както ти казах, пак чакам помощ от други, пак други ми вадят кестените от огъня. Ако не е Джейк или Майкъл, то ще е Райдър…

— Едва ли имаш голям избор, Лорън — съчувствено й отвърна Кланси. — Това е положението. Ти да не си амазонка, та да запашеш меч и да подгониш негодниците.

Лорън допи виното си и с рязко движение остави чашата на масата, така че за малко не я счупи.

— Я ме погледни! Не съм ли здрава, права и достатъчно умна, че да се оправям сама? Защо седя и чакам други да решават съдбата ми?

— Слушай Лорън, стига с тези риторични въпроси!

— Помниш ли когато ти казвах, че винаги съм вършила онова, което обществото намира за правилно и благоприлично, винаги съм избягвала рисковете и…

— И това ако не е риторика, здраве му кажи!

— Добре де, мислех си тъкмо за думите ти от онзи ден. — Лорън се пресегна към бутилката и си наля нова чаша.

Кланси я загледа с лека загриженост, а Лорън отново закрачи из стаята:

— Колко е часът?

— Осем и тринайсет — отговори Кланси.

— Джъстин ще спи у Скот тази нощ, а ние ще излезем малко… Да отскочим до онази кръчма „Синята риба“, какво ще кажеш?

Очите на приятелката й се разшириха от удивление.

— Ти сама предложи да се отбием там уж случайно, да се огледаме, да се ослушаме… Кой знае, може и нещо да научим, нали?

Кланси заклати енергично глава:

— Не, не, нямах теб предвид. Ти там ще се набиваш на очи като… като… де да знам като какво. Някой може и да те познае…

— Добре де, ще се маскирам малко.

Забравила болното си коляно журналистката рязко се изправи на крака и опря ръце на хълбоци.

— А как по-точно, ако мога да попитам?

— Грим в изобилие, ще променя прическата, очила, по-различни дрехи. Ти би трябвало да знаеш това най-добре, хората виждат онова, което им се иска да видят. Едва ли някой ще очаква да срещне Лорън Холт в това заведение.

— Не зная. Струва ми се много рисковано…

— Моля те, Кланси! Аз все едно ще отида там, но ще се чувствам много по-добре, ако и ти си с мен. Сама каза, че много пъти си вършила подобни неща?

— Е, да… в миналото — възрази Кланси. — Онова минало, което се опитвам да забравя и оставя зад гърба си. А ако Джейк научи?

— Няма да научи. Ще кажем само на Хати Бел. — Лорън се запъти към кухнята. — Тъй като Джъстин няма да бъде тук, не мога да рискувам. В случай на нещо непредвидено ще трябва бързо да ме намерят. Затова ще й кажа…

 

 

— Какво са направили? Я повтори! — Райдър гледаше Джейк в очите, а пръстите му стискаха телефонната слушалка до счупване. Отсреща Хати Бел му обясняваше нещо бързо и задъхано. — По дяволите! Що за детинска история! — Той тръшна слушалката и лицето му се изкриви от тревога и гняв.

— Лорън и Кланси са отишли в „Синята риба“ — обясни той. — Ти чувал ли си по-абсурдна идея?

Джейк едва се въздържа да не му разкаже някои подвизи на Кланси, на фона на които сегашното им посещение щеше да му се види детска игра.

— Да тръгваме. — Райдър извади ключовете на колата. — Нямаме време за губене, ще трябва да ги измъкнем оттам.

Изтичаха надолу по стълбите на старата къща. Райдър влезе в своя автомобил, запали двигателя и нетърпеливо погледна към Джейк, който отиваше към другата врата. Преди два часа адвокатът бе пристигнал тук, за да обсъдят какво да правят сега, когато противникът бе минал в открита атака. Последното нещо, което биха искали в този момент, е Кланси и Лорън да застанат на самата „фронтова линия“! Райдър даде газ, излезе от малката алея с вихрена скорост. За секунди бе на черния път към главното шосе. Караше сякаш го гони самият дявол.

— Не съм допускал, че Лорън е способна на такава глупост — промърмори Джейк.

Райдър размаха показалец обвинително и изръмжа:

— Проклет да съм, ако това не е идея на Кланси! Помни ми думите!

— Вероятно — съгласи се Джейк. Познаваше си стоката. До гуша му бе дошло от нейните необмислени постъпки, да се хвърли с главата напред, без да помисли за последствията! Типично за необузданата й натура. Ако смяташе да остане в Мобийл, както се кълнеше, че ще да направи, ще трябва да се запознае с един нов Джейк, какъвто не е и сънувала!

Това, че Джейк потвърди предположенията му сякаш наля още масло в огъня, който гореше в душата на Райдър! Той отново изруга и в яда си съвсем необмислено мина на по-ниска предавка. Двигателят зарева.

— Защо, по дяволите, не можеш да си контролираш мацката? — изсумтя Райдър.

— Тя не е моя мацка. Поне още не е.

— Но умира да бъде!

Джейк измънка нещо неопределено, изражението му стана непроницаемо.

— Досега никой не е успял да обуздае Кланси, най-малкото пък аз…

— Това е само защото отказваш да видиш истината в очите през последните дни… Какви ти дни — цели седмици — продължи Райдър, а в гласа му звучеше и гняв и досада. — Дай най-сетне на жената онова, за което отдавна мечтае.

Джейк се облегна бавно на седалката и обърна очи към Райдър:

— И за какво мечтае тя според теб? Кажи ми, моля те!

— Хукнала е след теб, значи иска нещо, за Бога, сляп ли си! Не знам колко седмици вече се върти около теб, а ти реагираш като евнух, не е ли така, а? Ако започнеш да се държиш така, както само ти можеш, ще омекне като пух в ръцете ти! А наместо това тя лудее тук и замисля какви ли не щури истории… При това опасно щури, Джейк. По дяволите!

Джейк преглътна и се замисли за огнения характер на Кланси. За миг си представи тялото й под своето, бездиханна, пламнала в екстаз, отдала се изцяло, напълно…

Райдър сви рязко, за да избегне дупка в пътя.

— А сега помъкнала и Лорън със себе си! Само да ги намеря…

— Прав си… — обади се Джейк, в чието съзнание все още се въртеше мисълта за голото тяло на Кланси…

 

 

Паркингът пред бара беше пълен. Кланси направи два пълни кръга, докато намери място за колата. Използваха малката й подвижна мазда, тъй като тя самата бе настоявала да кара.

— Може да се наложи да изчезнем бързо — рече тя и гласът й прозвуча като че вероятността за това бе наистина голяма.

Лорън излезе от автомобила. Бе решена да се държи самоуверено и дръзко. Досега не бе влизала в бар без кавалер. Но дори и с придружител не бе посещавала заведение като „Синята риба“. Пое дълбоко дъх и се запъти към входа след Кланси. Не бяха стигнали още вратата, когато чуха зад тях шум от спирачки, свистене на гуми и някаква кола шумно поднесе и спря недалеч от тях.

— Кланси! — Пръстите на Лорън се впиха лакътя на приятелката й.

— Какво става? — Кланси също се разтревожи.

— Виж тази кола. — Лорън й показа току-що спрялата черна лимузина. Вътре седяха двама мъже, които очевидно нямаха намерение да излизат. Светна огънче на запалка. Единият палеше цигара. На задния прозорец се виждаше надпис, жълт на цвят.

Кланси прочете написаното на глас — бе реклама на някаква марка скъпо вино.

— Тези да не са ти приятели? — попита тя Лорън.

— Не! Не съм сигурна, но ми се струва, че тъкмо тази кола бе паркирана пред завода днес сутринта по време на произшествието с Райдър. Спомням си, че на задното стъкло имаше голяма лепенка, но когато Райдър ме попита дали съм видяла не що особено, не можах да си спомня…

Кланси я хвана за ръката и я помъкна назад.

— Хайде да изчезваме. Тези типове не са безопасни и няма да се интересуват от факта, че сме жени. Ако те познаят…

Лорън издърпа пръстите си и спря.

— Сигурно си права — рече тя замислено. — От друга страна, сега за първи път имам възможност лично да се срещна с някой, който има отношение към проблемите в завода. — Тя отправи умолителен поглед към приятелката си. — Виж какво, Кланси, ако сега си тръгна или пък отида да търся телефон, за да се свържа с Райдър или Джейк, или пък с Майкъл, ще загубя много време, а вероятно и този шанс. Компанията си е моя отговорност, а не тяхна. Не мога да избягам от нея. Ще остана. Трябва да го направя, Кланси.

Приятелката й замълча за миг, после рече с нежелание:

— Добре, но ще правиш каквото ти кажа, чуваш ли? — и с тези думи се обърна, за да тръгне към входа на заведението.

Лорън я настигна и стисна ръката й.

— Благодаря ти, Кланси. Сега като влезем в бара веднага ще се слеем с посетителите и едва ли някой ще ни познае. Освен това баровете са винаги тъмни.

— Хм, вярно — изсумтя леко презрително Кланси и я погледна. — А ти естествено говориш от висотата на огромния си опит в подобни заведения. Ама какво ли ще видиш през тези смешни очила?

— Ще се оправя някак. — Лорън нагласи огромните очила с тъмни стъкла, които покриваха по-голяма част от лицето й. После подръпна надолу ризата, която носеше над нарочно избелените джинси, без дори да се усети каква привлекателна и запомняща се гледка е в тясно опънатите панталони. Беше се облякла по извънредно необичаен за нея начин. Никъде не би носила подобни дрехи, освен в собствения си заден двор. И може би по тази причина си внушаваше, че никой няма да я познае, камо ли да й обърне внимание. Беше измислила и още нещо за всеки случай — бе си накъдрила косата набързо и сега по челото и слепоочието й падаха вълнисти къдри.

Намъкнаха се тихичко в бара. Първото впечатление на Лорън бе, че навсякъде има много мъже, мъже и пак мъже, че музиката свири досадно силно и всички се смеят на висок глас. Смръщи чело и сбърчи нос, тук направо смърдеше на застоял тютюнев дим и стара бира! Кланси уверено вървеше до нея и веднага щом зърна свободни места на масичка в единия ъгъл на бара бодро закрачи към нея. Лорън обаче поизостана и се огледа. Куражът й я напусна веднага. Май всички — ама абсолютно всички — мъжки лица бяха вече обърнати към тях.

— Върви напред и гледай само напред — веднага й пошушна повелително Кланси. — И не се спирай никъде, докато не стигнем до онази масичка там до стената.

— Хей, вие двете симпатични дами, няма ли да пийнете по нещичко с мен? — На пътя им застана висок, брадат гигант, ухилен до ушите. Гърдите му бяха толкова широки, че на Лорън, която стигаше едва до третото копче на ризата му, й се видяха като тухлена стена.

— Не, благодарим — отвърна му нахакано Кланси. — Имаме среща тук с едни хора.

— Че аз не съм ли човек бе, сладурче — и той протегна ръка да ги спре.

Кланси умело се провря под огромното ръчище и продължи към масата, без да спира и без да се оглежда. За голямо облекчение на Лорън великанът прие отказа им великодушно и се отстрани от пътя й.

— Хей, момичета, ако си промените решението, ето ме ей тук — додаде той все така широко усмихнат.

Щом се настаниха Лорън закова очи във входа на заведението. Междувременно се появи келнерката и забърса надве-натри плота пред тях с голям влажен парцал.

— Какво да бъде? — попита тя, след като ловко прехвърли цигарата от единия край на устата си в другия.

— Газирана вода с лимон — започна Лорън, но в този миг приятелката й я срита под масата и тя само премигна.

— Две бирички — поправи грешката й Кланси.

— Моята да е светла — рече Лорън набързо. — Предпочитам светло пиво — поясни тя извинително. Изобщо не обичаше бира.

— Светла да бъде — изфъфли жената през цигарата. — Сега идва!

Докато тя се отдалечаваше, Лорън продължи да гледа към вратата, а Кланси уж незабележимо разглеждаше кръчмата и посетителите.

— Онези двамата, дали ще влязат скоро, ти как мислиш? — попита я Лорън, доста смутена от обстановката.

— Едва ли — отвърна небрежно Кланси, като отдръпна ръце от масата, за да може келнерката да им остави бирата. Щом жената си тръгна тя добави: — Сега се дрогират в колата.

— Откъде знаеш? — стресна се Лорън.

— Не забеляза ли, че пушеха?

— И какво от това?

— Това не бе обикновена цигара, миличка.

— О, така ли?

— Уважаемите дами танцуват ли?

Лорън вдигна сепнато очи — до масата стоеше каубой. Тоест мъж, облечен в каубойски дрехи, джинсова риза, джинси и износени ботуши. На колана му имаше голяма сребриста катарама.

— И с двете ли ще танцуваш? — засмя се Кланси.

В същия миг от автомата за плочи се понесе нова мелодия, смесица от кънтри и лек суинг.

— Защо не — ухили се каубоят. — Това е тексаски танц с двойна стъпка, тъкмо ще водя по една дама с всяка ръка. Аз съм много добър на тези неща — отляво и отдясно с по едно готино гадже — добави той и намигна многозначително. — Е, ще ставате ли?

— Не, благодаря — отвърнаха в един глас и двете „готини гаджета“.

— Като стоим тук на масата, сме като неподвижни мишени, лесни за попадение — извинително добави Лорън и продължи да се взира в гъстия дим. Вече бе забелязала, че зад тях има маса за билярд. Край нея стоеше самотен мъж, който играеше някаква сложна игра с непрекъснато сменяне на стиковете. Удари топките още веднъж, избърса тебешира от пръстите си и подреди стиковете на поставката на стената.

— Защо не изиграем една игра — предложи неочаквано Лорън. — Като ни гледат, че сме заети може и да ни оставят на мира, какво мислиш?

— Чудесна идея, Лорън! — изненада се Кланси. — Как ти хрумна? О, забравих, че ти редовно играеше билярд с баща си.

— А ти пък вероятно си се научила да играеш в някой затънтен край на света в заведение като това, нали? — отвърна Лорън с усмивка.

— В сержантския клуб на американската база в Западна Германия — ухили се Кланси.

След пет минути около масата се струпа истинска тълпа. Хората се блъскаха, за да следят играта и на никой дори не му мина през ума да ги закача. Но вероятно това щеше да продължи само докато трае битката на масата. И двете бяха забележително добри — Кланси очевидно не си беше губила времето в онзи армейски клуб, а Лорън бе достойна партньорка и отлична ученичка на своя баща, който бе изключителен майстор. Отначало тя се смущаваше от тълпата, но после се отпусна, поощрителните подвиквания на мъжете наоколо дори взеха да й харесват.

— Я удари петицата и седмицата — съветваше я едно конте с вид на нехранимайко.

— Остави я да си играе как си знае — намеси се мъж, на когото всички викаха Джо.

— Леле! Видяхте ли този удар, а?!

— Слушай, сладур, що не се опиташ да фалцираш тази топка? — ухилено подмяташе един мъж точно зад нея. Вниманието му обаче бе съсредоточено главно върху красиво заоблените й бедра.

— Ей, момчета, тези мацки ще потрошат масата — шегуваше се трети.

— Не изпускай от очи вратата — прошепна Лорън на Кланси, докато се готвеше за поредния удар.

Преструвайки се, че трие с тебешир стика Кланси се наведе към ухото й след малко и рече:

— Току-що влязоха.

Лорън се сепна, ръката й трепна и ударът й се оказа несполучлив — топката мина на косъм от ъгловата дупка. Симпатизантите й около масата изпъшкаха в един глас.

Кланси се наведе, за да се премери за следващия удар и пошепна така, че само Лорън да чуе:

— Това нарочно ли го направи?

Лорън обаче се усмихна тайнствено и уж разсеяно огледа заведението. Новодошлите се насочваха към бара. И двамата й бяха непознати. Може би, ако носеха маски от найлонови чорапи… Присви очи, напрегна се да се съсредоточи, толкова бе задимено! Уви! Нямаше смисъл. Въпреки всичко, бе сигурна, че сутринта пред завода бе видяла същата кола и вероятно тези двамата бяха нападателите на Райдър. Опита се да запомни добре чертите им и се обърна отново към масата.

— Вече можем да приключваме — тихо каза тя.

— Гледай сега как деветката влиза в онази дупка — кимна разбиращо Кланси и удари топката.

— Печелиш! — обади се Джо и намигна на Кланси. — Сега аз ще ти съдера сладкото задниче — и пак й намигна.

— Абе, я се разкарай — пристъпи напред каубоят с готов в ръката стик. — Вече съм се уговорил да играя с победителката.

— Хайде бе! — Наежи се Джо и го изгледа заканително. — Кога успя, бе? Я изчезвай!

Юмрукът на човека с каубойските дрехи се заби светкавично в лицето на Джо. Улучи го право в носа. Олюлявайки се, Джо разтърси глава, изрева като ранен звяр и се нахвърли върху каубоя. Удари го тежко в диафрагмата.

Още щом започна боят, Лорън и Кланси се опитаха бързо-бързо да се измъкнат от тълпата. Оказа се обаче, че не са достатъчно бързи. Каубоят отговори на удара с още по-силен удар, Джо залитна, повлече със себе си околните и всички се изсипаха на пода като оловни войници. Настана невероятно меле. Лорън се намери под нечие тежко тяло. Опитваше се да се измъкне, беше като замаяна, наоколо й се мятаха ръце и крака, дори не разбра, че останалите посетители вече се биеха и в бара започна невероятна олелия.

— Какво става тук, по дяволите? — До слуха й стигна глас, който й прозвуча като спасителна камбана. Това бе Райдър! След отчаяна борба, тя успя да изпълзи на четири крака. Не виждаше добре. Опипа очилата си — бяха извити под странен ъгъл. Намести ги на носа си и вдигна глава. Цял кръг лица се бяха надвесили над нея и я гледаха любопитно. Сред тях бе и ухилената муцунка на Кланси. Лорън замига, опитвайки се да фокусира поглед и веднага забеляза мъжко лице, което се бе смръщило страховито.

— Райдър — промълви тя беззвучно.

Той изруга и протегна ръка, за да й помогне да се изправи.

— Хей, мой човек, я почакай малко — враждебно се намеси Джо, — тази малка дама беше с мен. Ние…

Горкият Джо! Отнесе го за втори път тази вечер. Юмрукът на Райдър се стрелна изневиделица и го тресна в брадата. Този път обаче Джо се свлече на пода подобно на бик под чука на касапин.

Без да каже нито дума, Райдър хвана Лорън за ръката, завъртя се на пети и я повлече след себе си към изхода.

— Ами Кланси? — безпомощно се обади тя и загрижено се обърна да погледне през рамо. Видя някъде назад червените къдри на приятелката си, а до нея стоеше някакъв мъж. — Чакай, за Бога… Това не беше ли Джейк?

— Твоят адвокат има грижа за нея! — рязко отсече Райдър и продължи напред.

На десетина метра зад тях се разиграваше друга сцена. Джейк отблъсна навиращия се в ръцете му човек с каубойско облекло и хвана Кланси за ръката.

— От години не съм бил свидетел на толкова безотговорна и детинска постъпка… — започна той. Кланси го погледна с невинно изражение и широко отворени сини очи.

— Джейк, не искаш ли да ти…

— Млъкни, Кланси! — сопна й се адвокатът и още по-здраво я сграбчи за ръцете, готов да я помъкне след себе си, след Райдър и Лорън. Беше много ядосан и всеки миг щеше да избухне.

— Ей, ти! — Каубоят го блъсна в гърдите. — Я не пипай това гадже. Ние двамата сега ще ударим по един стик на масата, а ти се разкарай! Нямаме нужда от теб!

Джейк замръзна на място. После изгледа Кланси смразяващо.

— Това да не би да е вярно, Кланси? Наистина ли имаш среща с това магаре тук? — Кланси го гледаше с широко отворени очи и клатеше глава. — Какво означава този жест, Кланси? — тихо и заплашително изсъска Джейк.

— Не, Джейк. Не съм имала среща с това магаре тук — послушно повтори думите му тя.

Джейк само кимна, пусна ръцете й и се обърна спокойно към каубоя:

— Загря ли, мой човек — рече той, — чу какво каза гаджето?

Кланси го хвана за лакътя, внезапно разтревожена за него:

— Виж, Джейк…

Адвокатът отблъсна ръката й.

— Ти май имаш някакъв проблем, а, каубой? — говореше тихо, но очите му проблясваха предизвикателно.

Другият внезапно вдигна ръце в примирителен жест и отстъпи.

— Нямам проблеми бе, човек. Просто исках да си направим една приятелска игра, ама може и друг път, нали така?

Джейк обаче остана непреклонен.

— Не и с тази жена, приятел, разбра ли ме? С нея няма да играеш никога, ясен ли съм? — Гласът му не потрепваше, думите предизвикваха и другите наоколо.

Целенасочено изчака няколко секунди. Никой не се опита да отговори на предизвикателството. Джейк изгледа присъстващите. После, очевидно доволен от видяното, хвана Кланси за ръката и я поведе към изхода, покрай билярдната маса и бара, през малкия дансинг и навън.

— Къде е колата ти?

Кланси показа с ръка малката мазда. За пръв път в живота си не можеше да отговори. Залиташе леко и подтичваше да догони Джейк, който вървеше с нервни, широки крачки. Когато стигнаха колата, тя бръкна в джоба си и послушно извади ключовете. Джейк ги взе и отключи вратата до мястото на шофьора. Тя влезе, но прескочи лоста на скоростите и се прехвърли на съседната седалка. Ясно бе, че Джейк ще кара. Той се качи, затвори вратата и я заключи отвътре, но не запали двигателя. Седеше, и мълчеше. После се обърна и затърси с очи блейзъра на Райдър. Даде му знак с ръка да тръгва. Приятелят му махна в отговор, запали фаровете и потегли. Мощната кола избуча и след миг Райдър и Лорън бяха заминали. Джейк изсумтя и внезапно протегна ръка. Безмълвно сграбчи Кланси, притегли я към себе си и я вдигна като перце. Постави я в скута си и жадно впи устни в нейните. Целувката му бе страстна и ненаситна. За Кланси времето спря — сякаш нещо я закова в обятията му и нетипично за нея тя се отпусна в тях покорно и кротко. Но само за малко. После нещо вътре в нея също полудя — тя бе точно там, където отдавна бе искала да бъде. Прехвърли крак, за да й е по-удобно, после обви ръце около врата му…

 

 

Междувременно Райдър натискаше газта. Остави онази жалка кръчма зад себе си в облак прах. Колата летеше в нощта. Лорън потръпна и сподави спонтанното желание да се изкикоти налудничаво. А той мълчеше със същото ядовито изражение. Не бе проговорил нито дума, откакто пръстите му, също като стоманени щипци, се бяха обвили около китката й. Челюстта му бе ядно издадена напред. Не отместваше поглед от центъра на улицата.

Лорън отново потрепери. Сега ще започне лекцията, помисли си тя. Но нямаше никакво намерени да мълчи само защото той, пък вероятно и Джейк, си бяха въобразили, че мястото й е у дома или зад бюрото — в пасивна безопасност, докато той и адвокатът вършат нейната работа! Не усети кога стигнаха пред дома й. Райдър спря рязко, гумите изсвириха.

И преди още да има възможност да си отвори устата и да започне да я поучава, тя бе вече вън от колата на половината път до предния вход. Райдър обаче я застигна с няколко крачки.

— Благодаря за разходката — иронично подметна тя и бръкна в чантата за ключовете си.

— Няма ли да виждаш по-добре, ако ги свалиш? — попита той и смъкна очилата от носа й.

Тя ги грабна гневно от ръката му и ги напъха в чантата. Най-накрая намери ключовете, но затова пък не можеше да улучи ключалката. Пръстите й трепереха и тя неохотно остави Райдър да свърши тази работа. Лорън влезе вкъщи, следвана от своя телохранител.

— И така — започна той делово, — няма да си тръгна оттук, преди да ти кажа откровено няколко неща. — Хвана я за ръката, сякаш се боеше, че докато заключва тя може да избяга. — Къде можем да поговорим?

— Ако смяташ да ми четеш лекции, няма смисъл. Тази вечер отидох в онзи бар и…

— Как можа да й позволиш да те придума да участваш в нещо толкова неразумно. Това си беше истинска авантюра!

— Да не мислиш, че Кланси ме е накарала да отидем там?

— Ами кой друг? — нетърпеливо попита той.

Тя се засмя презрително и в гласа й се появи нотка на обида:

— Да, все трябва да бъде Кланси. Аз нямам мозък, нямам мое собствено мислене. Възрастен човек съм, но не мога да вземам решения, особено ако предполагат и най-малкия риск, дори ако от тях зависи бъдещето на собствената ми компания, нали така?

Той помисли известно време, сетне продължи.

— Предположих, че идеята е на Кланси, защото постъпката ви е извънредно рискована. Не смятам, че не си способна да вземаш решения. Доказвала си го достатъчно пъти, Лорън. Но в никакъв случай не бива да правиш всичко сама. Отиването ви в „Синята риба“ е направо налудничаво. Нима не разбираш, че имаме работа с много опасни хора! Какво би станало, ако бяхте налетели направо на тях?

В този миг тя го погледна снизходително и в очите й се появи тържество.

— Точно така и стана. Аз налетях не на един, а на двама от тях!

Той замлъкна, гледаше я право в очите, настъпи мъчителна тишина. Сякаш я изучаваше — с разочарование, съжаление и много обич, както се постъпва с някое непоправимо и неразумно, но любимо дете. Поведе я към всекидневната. Единствената светлина там идваше от красив лампион. Лорън рязко издърпа ръката си от неговата и седна на мекото канапе, а той се отпусна на крайчеца му недалеч от нея.

— Значи налетя на двама от тях.

Гласът му бе равен, но тя усети, че той с мъка сдържа чувствата си. Незнайно защо, страшно й се прииска да го уязви, да го нарани.

— Видях онази черна кола, същата, която беше пред завода тази сутрин. Вътре имаше двама мъже. Те влязоха в бара малко след нас двете. И аз се погрижих да ги огледам много добре!

— И онзи идиот, облечен като каубой, беше един от тях, така ли?

Лорън се изсмя:

— Не, той просто ни се слагаше.

— Ами другият — тук Райдър почти се задъха от ревност и яд, — онзи кретен, който бе толкова тъп да си мисли, че има някакво право над вас, той пък кой беше?

Тя пак се изсмя:

— О, мисля, че взех ума на Джо най-вече с играта си на билярд.

— Я помисли пак — почти изскърца със зъби Райдър. — Кой налита на бой само за да играе партия билярд с една непозната?

— О, Райдър, стига моля те.

— Всичко можеше да се случи! Да те наранят, например! Ами ако беше отнесла някой от онези яки юмруци? — Той протегна ръка и презрително разклати немирните й къдрици. — Пък и нищо чудно да те познаят, въпреки тази дивотия на главата ти.

Лорън отново изпита желание да го ядоса. Бръкна в чантата си и сложи големите си слънчеви очила.

— Аз пътувах инкогнито, господине! — палаво рече тя и му се ухили сладникаво.

Райдър въздъхна, но удържа гнева си. Облегна се на канапето.

— Ти изглежда не си повярвала на нито една дума от всичко, което ти казах днес. Поемаш невероятен риск, отиваш в този бар, забъркваш се с разни…

Тя се изкикоти и захвърли очилата.

— Точно така, забърках се… — Погледна го лукаво. — И Кланси се забърка. Само като си помисля, че се изтърколих на пода, а отгоре ми се строполи една яка и силна маймуна!

— Как е възможно да се шегуваш с подобни неща — въздъхна Райдър и нещо в него сякаш се пречупи. — Успя да ме изплашиш до смърт! Можеше да пострадаш много сериозно. — Този път в очите му се четеше искрена мъка.

Сега вече желанието на Лорън да го дразни се изпари. Внезапно пространството между тях сякаш се наелектризира. Той протегна силните си ръце и със странно, типично мъжко стенание я грабна в обятията си.

— Как не разбираш, че ме подлудяваш все повече? — изпъшка Райдър и зарови устни в косата й. — Само ако те беше докоснал онзи едър тъпанар, направо щях да го убия!

В следващата секунда започна да я целува пламенно и жадно. Устните й запламтяха, сърцето й биеше до пръсване. Милувките му бяха груби, страстни и сякаш подчертаваха мъжкото му превъзходство. Много скоро обаче се превърнаха в гальовни, нежни и същевременно неудържими ласки. Лорън откликваше охотно, с всеотдайна готовност и не прикриваше пламналото в нея желание. Устните му се впиваха в нейните, трескави, настойчиви сякаш готови всеки миг да я разкъсат.

Той стенеше от нетърпение, мърмореше нещо, което тя така и не чуваше… Постави я в скута си и продължи да я целува трескаво и неистово. Ръцете му полазиха по раменете и гърба й, притиснаха я към едрото му тяло, тя отвърна на натиска и почувства силата на възбудата му през панталона.

Ето го най-сетне дългоочакваното, отказвано й от съдбата вече толкова време, блаженство — физическо удовлетворение и наслада. Нямаше никакво намерение да го отблъсква, напротив желаеше го с цялото си същество. Обичаше този мъж! Любеше го с цялата си душа! Откъсна устни от неговите, за да му го каже:

— Райдър…

— Не спирай… — Гласът му бе дрезгав, възгруб. — Боже мой, Лорън, не спирай… Искам те, не мога, нуждая се от… — Думите му затихнаха постепенно, а устните му полазиха по бузите й, по носа, по косата и слепоочието.

Ръцете му се спуснаха по тялото й, а дланите я притиснаха така, че тя се задъха и се понесе в някакъв бездиханен ритъм. Главата й увисна назад, тялото й затрепери. Райдър простена отново, едвам се владееше. Внезапно, с остро и решително движение, той я преобърна и от скута си я положи на пода, свличайки се до нея. Бързо разкопча и изхлузи джинсите й.

— Искам да те гледам цялата, скъпа моя! — Дръпна ризата, която бе облякла за посещението си в бара, и тя охотно вдигна ръце, за да му помогне. Той шепнеше, гласът му бе пресипнал и напрегнат, докато я събличаше: — Зная, че е безумие, но не мога. Или трябва да го направя, или ще полудея… Може би по-късно ще се считам за подлец, но сега толкова те желая… толкова много… — Думите се лееха от устата му бързо, също като подгонени от вихъра листа. Дишаше тежко и неравно, гледаше я право в очите: — После ще ти обясня, мила, скъпа… обещавам ти — и ръцете му започнаха да разкопчават собствените му джинси.

— Побързай, Райдър… — Очите й бяха потъмнели от страст — тя го желаеше не по-малко. — Аз също те искам. Обичам те, Райдър!

Тези думи сякаш увиснаха в наелектризираното пространство помежду им. Отначало той като че не ги проумя. Отпусна глава и челото му почти допря гърдите й. Лорън чувстваше как тялото му се люлее, раздирано от противоречиви чувства. Мъжът се взря в очакващото го тяло под него и мисълта за собствената му измама удари като мощна вълна студен въздух. Проникна в тялото му и сякаш впи ледени пръсти в гърдите му. В устата му загорча нетърпимо.

— Хайде, Райдър, какво чакаш? Какво има? — Лорън впи поглед в лицето му объркана.

Като се проклинаше мислено, той се отдръпна. Протегна ръка към ризата й, но тя го изпревари с пламнало лице. Решила да се махне час по-скоро, тя се изправи, прикривайки голотата си с ризата.

Райдър стана също и протегна ръце към нея, искаше да й помогне да се облече. Ръката й се стрелна и го отблъсна… Боже мой! Сякаш искаше да го удари. Всъщност Лорън му обърна гръб и започна да нахлузва дрехата с треперещи ръце, без да забележи дори, че той деликатно се бе извърнал.

Почувства, че тя е готова и едва тогава събра смелост да вдигне лице към нея. Тя го гледаше втренчено, очите й бяха станали жълтеникави от светлината. В тях проблясваха сълзи и нещо друго, вероятно обида, помисли си той. Имаше пълно право да се обижда.

— Какво точно искаш от мен, Райдър? Защо постъпи така? — Гласът й бе тих, тревожен, леко потреперващ.

Той притисна пръсти към горещото си чело.

— Съжалявам. Аз…

— Съжаляваш ли! — Изведнъж гласът й се извиси почти истерично.

Господи, помогни ми! Какво да правя? Райдър хвана глава с двете си ръце и стисна очи. Не можеше да гледа болката и унижението в нейните. Как да й разправи всичко — от игла до конец? Ами ако тя реши да го изгони завинаги? Да го изключи от живота си? Тогава какво щеше да прави? Той изпъшка. За Бога, бе се хванал в капан, който сам си бе поставил.

— Не мога да те разбера, Райдър… — Тя пак го гледаше, а долната й устна трепереше. — Пристигаш при мен, нахлуваш в живота ми, набутваш се в компанията ми, проникваш в абсолютно всяко ъгълче на моя живот, печелиш доверието на адвоката ми, очароваш Хати Бел, завладяваш сърцето на сина ми… — Обърна се гърбом, затвори очи и започна да трие слепоочията си. — Винаги си там, където имам нужда от теб, а аз изглежда често се нуждая от теб, без значение колко пъти се заричам да не те търся повече. Сигурно ти е забавно. Ти си първият мъж, когото допускам до себе си откакто почина Клей, мъж, който успя да събуди сексуални желания у мен, пък ти и дадох да разбереш това. Не беше трудно, защото макар че ти изглежда си решен да го отричаш, между нас се породи нещо, което не се случва всеки ден.

Очите му пламтяха от потиснатите от него самия чувства. Но преди да отвори уста, за да започне изповедта си, тя го спря с поклащане на глава.

— Не, Райдър, моля те, не казвай нищо. Мисля, че поведението ти тази вечер е повече от красноречиво. Когато решиш окончателно какво точно искаш от мен, тогава ще можем да говорим. Дотогава, бъди така добър и си върви!

Минаха няколко секунди. Той стоеше неподвижен, също като закован. Минута, две, три… Изведнъж, без да каже нито дума, я заобиколи и залитайки излезе през вратата. Лорън затвори след него, опря чело на стъклото и дълго остана така. После се обърна, изправи рамене и бавно тръгна към стълбището за горния етаж. Никога не се бе чувствала по-самотна.

Отвън Райдър стоеше на пътеката, обзето от същински ураган от чувства. Всичко бе от объркано по-объркано. Думите на Лорън продължаваха да звучат в съзнанието му. Тя бе съвсем права да се чувства объркана, обидена и отхвърлена. По дяволите! Отхвърлена! Да, той я бе отхвърлил! Беше се опитал да постъпи почтено и достойно с нея, но бе объркал нещата и я бе наранил жестоко! Погледна нагоре към тъмното небе и нещо в душата му се счупи. Беше се уплашил да й каже истината, от страх, че тя ще го изгони. Щеше да я загуби — и нея, и Джъстин, и шансът да прекара остатъка от живота си с тях — хората, които обичаше най-много на света.

Неподвижен, отчаян, той усещаше как болката пълзи и вледенява сърцето му. Последното, което искаше, бе да нарани Лорън. Обичаше я лудо, даде си сметка за това неочаквано за самия себе си. Желаеше я повече от всичко друго на света — подобно нещо не му се беше случвало досега. За пръв път в живота си се бе влюбил истински, дълбоко. Не я ли притежаваше напълно, изцяло — никога нямаше да намери мир.

Напъха ръце в джобовете и се опита да подреди мислите си. Първо прехвърли наум всички причини, които му даваха основание да отложи признанието, което му тежеше. Предчувстваше, че скоро ще разбере какво става в компанията и кой стои зад тази странна история. Какво толкова означаваха още няколко седмици или месеци дори? Извади едната ръка от джоба си. В дланта му просветна ключът от предната врата на къщата й. Не се ли намесваше отново съдбата? Обърна се и впи очи в блестящата месингова ключалка. Тя като че примигваше на бледата лунна светлина. Логика, разум, дори чувствата му за почтеност изведнъж отстъпиха — всяка фибра на тялото му зовеше да отвори вратата и да влезе. А признанието щеше да дойде малко по-късно. Вътрешният му глас щеше да му подскаже, а сега… сега желанието и любовта го разкъсваха отвътре и го тласкаха неудържимо да отключи тази врата и да провъзгласи любовта си…

Като хипнотизиран протегна ръка и пъхна ключа в отверстието.

Влезе, поколеба се в подножието на стълбата, а после се втурна нагоре, като прескачаше стъпалата по две наведнъж. Горе на площадката се огледа. Всички врати бяха отворени, с изключение на една. Лорън беше там — сигурен бе в това! Целият му стар опит в любовните отношения с жените се изтри от съзнанието му, бе като неопитен ученик, неподготвен за това, към което отиваше. Несигурен, тръпнещ, той се доближи до вратата на спалнята й. Пое дълбоко дъх и почука.

— Лорън? — Стори му се, че чу някакво шумолене, но отговор не дойде.

— Лорън, аз съм — Райдър. Може ли да вляза? Никакъв звук, никакъв отговор… Опита дръжката, не бе заключено. Поколеба се две секунди, после отвори…

Лорън се надигна несигурно от леглото и втренчи уплашени очи в него. Той стоеше в рамката на вратата неподвижен, с разтуптяно до пръсване сърце. Гърлото му пресъхна. Копнееше да има сила да се втурне към нея и да я грабне, да я притисне в прегръдките си и да изтрие с целувки обидата и огорчението, които й бе причинил. Как се стремеше към тялото й — меко и пламенно! До болка искаше да проникне в нея, да потъне в плътта й — горяща и тръпнеща, да я обладае изцяло!

— Защо си тук? — попита го тя и изтри сълзите си с опакото на ръката. — Какво искаш?

— Теб… — бе лаконичният му отговор, а очите му я изгаряха жадно.