Карен Йънг
Неизбежна любов (11)

Десета глава

— Райдър? Райдър Брейдън! Ти ли си, за Бога?

Усмихнат Райдър слушаше развълнувания разказ на Джъстин за развитието на мача, по време на който на два пъти му бе идвал реда да удря топката. Обърна се с любопитство и за своя изненада видя пред себе си ухиленото лице на Нийл Пътнам! Приятелят му от студентските години сграбчи ръката му и енергично я раздруса:

— Как си, приятелю? Какво правиш, по дяволите?

— Добре съм — отвърна Райдър и на свой ред широко се усмихна. — По-добре не би и могло да бъде.

— Откога си в града?

— Отскоро. Обаждах се в службата ти, но ми казаха, че си в чужбина — по линията на някаква програма за културен обмен, така ли? В Мексико беше, нали?

— Да, взех и Пати и близнаците. Тази седмица се върнахме. — Нийл се отдръпна и огледа приятеля си с лъчезарна, доброжелателна усмивка. — Добре изглеждаш. Откога не сме се виждали, я да си помисля? Май от пет години? — Поклати глава. — Как лети само времето!

— Здравейте, доктор Пътнам — обади се Джъстин.

Нийл все още гледаше Райдър, след миг отмести очи към Джъстин, усмихна се и на момчето и изведнъж занемя. Хвърли бърз, изпитателен поглед към Райдър, след това се обърна към, детето:

— Здравей, Джъстин, какво става тук?

— Нищо особено засега — сви малкият рамене. — Къде са?

— Коди и Джейс? Горе на трибуната. Изостанали са с тренировките и сега ще погледат малко от скамейката.

Джъстин подритна оградата:

— Не сте прав. Наистина се нуждаем от тях. Къртис Уейнрайт все още отсъства и треньорът е пуснал Шърли Бийчъм. — В гласа му прозвуча искрено презрение.

— Е, може би следващата седмица ще са вече във форма — рече Пътнам и изгледа Джъстин със симпатия.

— Джъстин, твой ред е! — извика някой откъм игрището.

— Трябва да бягам — усмихна се момчето и хукна през терена.

Настъпи минутка тежко мълчание.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Райдър? — пръв се обади Нийл.

Райдър бе проследил детето с очи. То тъкмо грабваше бухалката, направи няколко бързи замаха за загрявка и пристъпи напред, за да посрещне първата топка за този гейм. Удари я ниско долу — постижението не беше лошо — захвърли бухалката и се затича с всичка сила към първа база. Очите на Райдър се разшириха от вълнение, той неохотно се обърна към Нийл, после се разсмя сякаш извинително:

— И аз си задавам този въпрос вече цял месец.

Нийл го изгледа замислено, после се извърна към малката трибуна за зрители и очите му потърсиха Лорън.

— Боже мой, никога не съм си представял… Как реагира Лорън, когато й каза?

С наведена глава Райдър подритваше червената пръст на терена под мрежата, проврял пръсти в дупките по-горе.

— Не съм й казал. Все още…

— Това не го вярвам — промълви Нийл и тихо изруга.

Райдър поклати глава безмълвно.

— Тя и без това скоро ще се досети — измърмори приятелят му.

— Защо? — Райдър рязко изправи глава.

— Боже, Райдър, та той толкова много прилича на теб!

Лицето на Брейдън се изкриви в мъчителна гримаса — обзе го буйна радост, помрачена мигновено от пареща мъка, задави го болка, сякаш някой искаше да го задуши. Копнееше да може да заяви пред всички, че Джъстин е негов син. През последните единайсет години бе обикалял света самотно, без никакви връзки, без ангажименти, без любов. Нямаше семейство, нямаше корени, пък тогава и не държеше особено на тях. Но не и сега! Кога начинът му на мислене се бе променил толкова рязко?

Загриженото лице на Нийл отново се насочи към скамейките и подири Лорън с очи.

— И вероятно вече имаш и някаква връзка с нея, нали?

— Да, имам… — Райдър се загледа във върховете на обувките си и тъжно поклати глава. Странни думи употребяваше приятелят му. Но си беше точно така. Нали той самият си бе обещал да не стига до там. Обаче се бе обвързал и на всичкото отгоре бе затънал до шия в почти целия й живот. Беше забъркал такава каша…

— И как стана тази работа, Райдър? Защо?

— И аз не зная. — Брейдън безпомощно сви рамене. — Съвсем сигурно е, че не беше по мое желание или по мой план. В началото си беше чист бизнес. Джейк ме помоли да им стана консултант по едно дело. Сигурно знаеш за него? — Погледна Нийл, който кимна утвърдително. — Срещнах се с Лорън един-два пъти. Съпругът й бе починал. Тя ми се стори ужасно уязвима… Помислих си, че наистина има нужда от мен. Знаех си, че тази работа започва да става лудешка и неразумна, но не можах да се спра. После видях Джъстин… — Засмя се с неудобство, почти срамежливо. — Опитах се да се измъкна, да се отдръпна… Но не можах, Нийл. Това е.

Нийл бавно поклати глава.

— Опасна игра играеш, Райдър! Мисля, че разбираш това?

Райдър потри слепоочията си:

— Разбирам, че трябва да й кажа. По дяволите, длъжен съм да й кажа всичко. Но тъкмо се наканя да го сторя и ме хваща страх. Не искам да ги загубя.

— И какво ще направиш в края на краищата?

— Не съм съвсем сигурен… — измърмори Райдър.

— Какво означава това? — Нийл присви очи.

Как какво? Райдър погледна към терена и Джъстин и почувства невероятна самота. Усети парещо съжаление за всичко, което бе изпуснал от живота на това дете. Всички важни моменти — първата дума, първата усмивка, първата самостоятелно направена крачка… Кой ли го бе научил да кара колело? Дали бе плакало първия училищен ден, когато за пръв път се бе отделило от майка си?

Отново погледна към терена — Джъстин се разхождаше напред-назад, очакваше реда си. Изглеждаше уверен в силите си и спокоен, безгрижно подмяташе бухалката от едната в другата ръка. Някой му извика от скамейките на трибуната. Той тръгна към мястото, където щеше да посрещне следващата противникова топка. Не, не — рече си Райдър. Едва ли е плакал през първия учебен ден, поне не повече, отколкото той самият.

Клей и Лорън Холт си бяха свършили добре работата по отношение възпитанието на Джъстин, но дълбоко в себе си Райдър се гордееше с истинското наследство — неговото, това, което очевидно бе предал на сина си. Джъстин бе здраво и интелигентно дете, роден атлет. Нещо повече, в него имаше дух и решителност, вродено самочувствие и непокорима гордост. Какъв истински мъж щеше да стане! Очите му се отделиха от момчето, за да се насочат към скамейките, където бе Лорън. Точно сега ли трябваше да напусне живота им? За да остане отново сам?

— Всичко това е моя грешка — виновно измърмори Нийл, а в очите му се четеше истинска загриженост. — Хиляди пъти съм се упреквал за това, че се раздрънках онази вечер. Това е непростимо нарушение на медицинската етика и професионалната тайна. — Той тъжно поклати глава. — Боже, само как съжалявам, повече, отколкото можеш да си представиш.

Очите на Райдър отново бяха приковани на терена, където Джъстин се канеше да спечели още една точка за отбора си. Краката му танцуваха по игрището, но се държеше на нужното разстояние от противниковия играч и очевидно здравата го дразнеше. Ухилено, момчето се опита да притича до съседната база, но не успя и бързо се върна в своята.

— Изобщо не трябва да съжаляваш — кратко издума Райдър, без да отделя очи от сина си.

Нийл погледна към публиката, където стояха неговите близнаци Коди и Джейс — изправени и настървени — и запалено викаха за „Блу Джейс“. Остана така замислен за минутка, после потупа Брейдън по рамото и рече с леко дрезгав глас:

— Не се притеснявай, приятелю, ще се видим пак.

Райдър проследи с очи Нийл, който тръгна към синовете си. И двамата бяха почти сламеноруси, синеоки — истински умалени копия на баща си. Почувства лека завист, когато и двамата весело посрещнаха баща си, борещи се кой да го прегърне пръв. Също като игриви паленца, рече си Райдър и се усмихна, като си спомни вечерта, в която се бяха родили. И тогава бе изпитал лека завист, но пък и бързо бе забравил за случилото се — бе прекалено млад, целият му живот бе пред него, тепърва щеше да пътува до втръсване. Онази вечер — май беше точно преди единайсет години — и на ум дори не му бе дошло за възможността да има собствено семейство. Тогава то не бе дори и в списъка на важните неща, които го чакаха тепърва, то бе нещо мъгливо, оставено за далечното и неинтересно за момента бъдеще.

Какво се бе променило? Кога се бе променил той самият? Тълпата зарева в същия миг. Обърна се точно навреме да забележи Джъстин, който с героичен плонж се бе добрал до финала и сега се изправяше бавно, пламнал от удоволствието на победата. Момчето се усмихна и помаха с ръка — махна на него — на Райдър! Веднага му хрумна мисълта, че при първа възможност трябва да сложи край на измамата, да изясни истината, да ликвидира тайната. Тя помрачаваше отношенията им! Как ли ще реагира Лорън, когато се опита да й обясни? Дали ще разбере какво бе направил той и защо? А имаше и друга опасност. Щом схване каква точно е връзката помежду им, тя би могла да го прогони завинаги от живота си.

Би трябвало да разбере! Той ще я накара! Впи пръсти в стоманената мрежа на оградата. Даде си сметка, че никак не е сигурен дали тя ще погледне на постъпката му благосклонно. Иначе щеше ли да усеща непрестанното напрежение и онази болка в свития си от притеснение стомах сякаш беше престъпник? Нийл бе прав. Трябваше да й каже веднага. Но първо да ликвидира онзи проблем в завода. Възможно е Лорън да е в голяма опасност. Това беше задача номер едно. Докато не отстрани опасността не би трябвало да се залавя с друго!

 

 

Горе на скамейката до Кланси Лорън както винаги потръпна при появата на Райдър. Висок, широкоплещест гигант, той пристъпваше като бог по тревата. Скоро след това жилавата му фигура се понесе по стълбите нагоре, прескачаше по две стъпала към трибуната! Въпреки най-добрите си намерения и решимостта да се съпротивлява на вълнението, което винаги я обземаше при вида на този мъж, тя бе напълно безпомощна пред тръпките, които полазиха по цялото й тяло.

— Гледай ти!

— Какво има? — Изненадана, Лорън обърна очи към Кланси.

— Нищо, просто си възклицавам — дяволито рече Кланси, докато очите й обгърнаха фигурата на Райдър. — Никак не се учудвам, че ти е взел ума и те е накарал да забравиш и задръжките, и скрупулите си, че и какво ли още не.

Задръжки, скрупули! Боже! За миг Лорън си помисли колко ли би било хубаво да ги няма изобщо — също като Кланси! Сигурно тогава няма да живее в постоянно напрежение, няма да се разхожда насам-натам и да се опитва да си представи какви ли не любовни техники, които никога не бе изпитала! Няколкото минути в прегръдките на Райдър само дадоха храна на въображението й и запалиха огъня на сладостно очакване.

— При това не си само ти — продължи закачливо приятелката й и я потупа разбиращо по коляното. — Като гледам преди малко как сладко се усмихваше и Джъстин, докато разговаряше с нашия герой, май и хлапето е влюбено в него… Сега изглежда са първи приятели.

— Райдър му отделя доста време — отвърна глухо Лорън.

— Разбирам — отрони само Кланси, но в очите й се появи игриво пламъче, което накара Лорън да изпита смътно безпокойство.

— Кланси…

— Извинете. Ако обичате… — Райдър си пробиваше път сред зрителите на трибуната, устремен към Лорън. Хората учтиво го пропускаха да мине.

— Здравейте — рече той, спря и я погледна право в очите.

— Здравей — механично отвърна Лорън и мигновено забрави за какво говореше с Кланси. Загорял от слънцето, с обветрено от времето лице, този мъж просто я караше да губи ума си. Коя ли жена би устояла на леко усмихнатия здравеняк с невероятен мъжки чар?

— Здравей, Райдър — усмихна му се Кланси и наклони глава, а очите й немирно зашариха по лицата на двамата.

— Тук май е главната агитка на „Блу Джейс“, прав ли съм? — попита той и понечи да се отпусне на скамейката до Лорън.

— Точно така — рече Кланси и внезапно се изправи, подпряна на бастуна. — Седни тук, на моето място. Нашият човек на терена е в чудесна форма днес, само дето онзи глупак, съдията… Ще взема да сляза долу за малко, че и аз като някои други досадници да му кажа няколко приказки!

— Кланси… — Лицето на Лорън помръкна.

— Не се безпокой, няма да излагам Джъстин. Обещавам ти! — И като им махна весело с бастуна, закуцука надолу по стъпалата към игрището.

Скамейката бе запълнена с хора и се наложи Райдър леко да присвие рамене и се попрегърби сякаш да се смали, а Лорън неволно се притисна към него и се сгуши до ръката му, наведена напред.

Двамата не бяха разговаряли насаме от онази сутрин, когато той и Джъстин монтираха къщичката за птици. Въпреки това тя го бе виждала всеки ден в завода. Пък и кой ли не я бе информирал за действията и поведението му из цеховете. От най-нископоставения чиновник до самия Майкъл Армстед — десетки хора й разказваха, без да ги е питала, всевъзможни неща за новия производствен директор. Изглежда нямаше начин човек като Райдър Брейдън да мине незабелязан, особено в завод като този на Холт, основан и ръководен от едно семейство. Всъщност така бяха планирали нещата и Джейк, и Райдър. Седмицата се изниза, а тя не престана да мисли за целувката в онази ранна утрин. Постепенно се бе изнервила от очакване и от факта, че той не бе намерил време да се отбие при нея, макар и за малко. Поне да я бе информирал за това с какво се занимава! Излизаше, че първият й опит да му подскаже, че го харесва, бе минал незабелязан! Поне така смяташе тя.

— Тъкмо си мислех, че би могъл да се отбиеш за няколко минути и да ми разкажеш дали си открил нещо… — студено започна Лорън.

— Когато науча нещо със сигурност, ти ще си първата, която ще разбере — отвърна Брейдън, без да откъсва поглед от терена долу.

Защо ли казаното от него току-що я ядоса толкова много? И без да разсъждава повече, тя продължи:

— Цялата седмица е пропиляна напразно, така ли?

— Не съм казвал такова нещо.

— Значи все пак си научил нещо… — Тя го изгледа изпитателно. — Или си открил кой е човекът? Кой е той, Райдър?

— Имам само някои подозрения, Лорън. — Той я погледна предизвикателно. — Вече съм си научил урока да не подхвърлям пред теб разни имена, без да имам достатъчно сериозни доказателства. Затова сега си мълча и продължавам да работя по проблема. Освен това не съм абсолютно сигурен какво точно става в твоя завод.

Нещо в тона, в сериозното изражение на лицето или пък в загрижено присвитите му устни я накара да забрави раздразнението и обидата.

— За какво намекваш, Райдър? Моля те, кажи ми!

— Не зная точно. Колкото повече се ровя, толкова повече недоумявам и се обърквам…

Тя впи очи в неговите:

— Какво означава пък това? — Гласът й прозвуча високо, хората наоколо я погледнаха с любопитство.

— Не е тук мястото да го обсъждаме — прекъсна я той и окуражително стисна лакътя й. — По-добре да се видим в кабинета ти утре рано сутринта. Тогава ще поговорим. Аз също искам да те питам някои неща.

Само че Лорън не можеше да чака. Щом има да й казва нещо, нека го чуе още сега. Веднага. Или малко по-късно, да речем, след края на мача. Ще отведе Кланси до тях, ще сложи Джъстин да спи и после Райдър ще й разкаже всичко. Трябваше от самото начало да се разберат той да я информира всеки ден, а не тя самата да слухти като влюбена ученичка.

Мислите й бяха неочаквано прекъснати от силна глъчка на терена. Райдър я хвана за ръката и двамата се изправиха.

— Това е Кланси — рече й той и я повлече със себе си надолу към скамейката на резервните играчи на „Блу Джейс“. Лорън протегна врат, за да види какво става и изумено ахна, когато зърна дребната фигурка на приятелката си да лежи по гръб в малкото изкопче пред пейката на резервите от екипа на Джъстин. Боже мой! В онази мръсна червена пръст, рече си тя и като се отскубна от Райдър хукна към Кланси. Разблъска съотборниците на Джъстин и се наведе над нея.

— Какво се е случило? — попита разтревожено и се отпусна на коляно до приятелката си.

— Пак това проклето коляно — изохка Кланси и сините й очи обиколиха уплашените лица на момчетата, които се бяха скупчили около нея и я зяпаха с широко отворени очи. — Ама че калпав крак… — продължи тя леко засрамена. — Тъкмо говорех със съдията, когато изведнъж се спънах и ето ме сега тук по гръб.

— Ти не говореше със съдията, ти му крещеше, Кланси — поправи я Джъстин, който също я гледаше, само че с любопитство, а не с уплаха. — После започна да размахваш бастуна пред лицето му. А когато той отстъпи, ти се спъна в бухалките тук и падна.

— Кланси, скъпа моя, удари ли се? Много ли те боли? — Лорън съчувствено погали бинтованото коляно и като опарена отдръпна ръка, когато приятелката й изохка и присви очи от болка.

— Навехнала съм го. Нищо ми няма.

— Няма да е „нищо“ след петнайсет минути, когато се подуе и стане двойно по-дебело — загрижено се намеси Райдър и клекна до Лорън. — Ела, ще те занеса до колата. Лорън ще те откара у дома.

— Ами Джъстин? — възрази Кланси и се опита да седне. — Мачът още не е свършил.

Без да отговори, Райдър я вдигна на ръце и я понесе, а Лорън взе бастуна.

— Ами малкият… — започна Лорън и се обърна.

— Не се безпокой — спокойно отвърна Райдър, — ти се погрижи за Кланси, аз ще се заема с Джъстин.

Лорън се запита какво ли е намислил, но не посмя да каже нищо и само кимна утвърдително.

 

 

Когато рано на другата сутрин Лорън паркира колата си пред завода, на паркинга имаше само още два автомобила. Единият беше блейзърът на Райдър, а другият й бе непознат — черен, нисък и очевидно мощен, силно издължен спортен модел. Не позна и марката. Загледа го за миг и реши да провери кой от служителите й е толкова съвестен, та идва в ранната утрин на работа.

Взе куфарчето си, излезе от колата и след малко вече бе забравила и черния автомобил, и евентуалния му собственик. Не бе спала достатъчно тази нощ. Часове наред си бе задавала въпроси, на които не знаеше отговорите, непрекъснато се бе безпокояла за какво ли не. Райдър бе довел Джъстин, но отклони поканата да влезе. И въпреки силното си желание да го разпита за толкова много неща, тя не настоя. Ставаше й все по-трудно да се бори със силното си увлечение по този мъж, а на всичкото отгоре сега той бе и неин служител, подчинен с други думи. Да не говорим за отношенията, които съвсем очевидно се създават между Джъстин и Райдър, рече си тя. Започна да се изкачва по стълбите към предния вход. Лицето й бе намръщено, бе потънала в мисли. Толкова се бяха усложнили нещата напоследък…

За голяма нейна изненада главната врата бе отворена. Премести куфарчето в другата си ръка и прибра ключовете в чантата. Вероятно Райдър бе оставил вратата отключена, за да я улесни. Стъпките й отекнаха из пустите коридори. Обикновено фоайето бе пълно с хора, но тази сутрин всичко изглеждаше странно празно и тихо. Имаше нещо доста необичайно тук и тя почувства леки тръпки да полазват по гърба й. Сви по коридора, който водеше към кабинета й.

Още отдалеч забеляза, че вратата е леко открехната. Значи Райдър вече я очакваше вътре. Обзе я неясно предчувствие. Пое дълбоко дъх и силно бутна вратата.

Какво бе това? Дочу ли нещо? Приглушено тупване, после шум като от боричкане или тътрене. Очите й бързо обиколиха стаята. Беше още много рано, нищо не се виждаше. Трябваше да включи осветлението. Защо ли Райдър не бе запалил лампите? По стар навик ръката й се протегна към ключа, но не стигна до него. Долови нови шумове, после като че нещо тежко падна, а нечий глас изстена болезнено.

Пристъпи напред и тогава видя, че вратата на склада е отворена, а вътре светеше. В малката стаичка имаше двама мъже! Изненадани, те вдигнаха очи. Лорън се уплаши и замръзна на място с впит в тях поглед. На главите им бяха нахлузени маски от найлонови чорапи, а в краката им лежеше човешко тяло. Сърцето й подскочи и сякаш спря. Райдър!

Той изпъшка и като повдигна коляно, се опита да стане. Движението му, сякаш уплаши двамата нападатели и те беззвучно се втурнаха към Лорън. Кръвта замръзна в жилите й от ужас. Не можеше да откъсне очи от разкривените черти на лицата им под плътно прилепналата материя. Минаха на милиметри от нея, изскочиха през вратата и стъпките им закънтяха из пустите коридори.

Лорън се устреми към Райдър, а краката й омекнали, сякаш от глина, трепереха неудържимо. Едва стигна до него и се свлече на колене. Погали лицето му с треперещи пръсти. Кръв! По пръстите й имаше кръв — неговата!

— Райдър! Мили Боже! Какво са ти направили?

Той отново се опита да се подпре на коляно, за да се изправи.

— Не, не! Остани тук, ще отида да потърся помощ!

Райдър поклати глава и почти седна с ужасно усилие на волята, задъхан и със замътен поглед. Хвана се за кръста и изохка:

— Добре съм. Нямаха време да ми счупят нещо — упорито рече той и внезапно й се усмихна с леко крива усмивка. — Ти пристигна навреме, тъкмо да им развалиш удоволствието.

Пренебрегвайки опитите му да я отблъсне от себе си, тя го прегърна през рамото и му помогна да се настани по-удобно, намествайки един от кашоните зад гърба му. Райдър дишаше тежко. Кехлибарените й очи загрижено го оглеждаха и изведнъж потъмняха, когато се спряха на устата му.

— О, Райдър, та ти кървиш!

Той небрежно обърса кръвта с опакото на ръката си.

— Нищо ми няма, Лорън. Наистина! Не се бой. — Взе от ръката й салфетката, която тя измъкна от чантата и я допря до разцепената устна. — Успя ли да ги видиш добре?

Лорън го погледна с неразбиращи очи:

— Какво каза?

— Питам, успя ли да ги видиш?

— Естествено. Те едвам не ме събориха, когато избягаха.

— Имах предвид друго — познаваш ли ги? Разпозна ли някой от тях? — Той пак се опита да се изправи на крака, примигвайки от болка. Лорън се засуети около него, хвана го за кръста.

— Не, тези маски пречеха… Нещо да не ти е счупено? — запита тя разтревожено, като, без да се усеща милваше гърдите му с все още потрепващите си пръсти.

— Не, само съм ожулен и натъртен тук и там. Къде по-зле съм си изпащал. — Хвана ръката й в своята и я стисна окуражително. — Обаче се изплаших до смърт, като те видях да влизаш. Само като си помислих какво можеха да ти направят… — Затвори очи и се облегна на един от старите шкафове.

Сърцето й преля от съчувствие — погали охлузеното и посиняло на няколко места лице. Райдър изви лице и целуна дланта й. В Лорън се надигна неудържима нежност, завладя я и някакво друго чувство — далеч по-дълбоко и неописуемо…

— Какво стана тук, Райдър? Кои бяха тези двамата?

Опрял гръб на шкафа, мъжът се изправи, вече поукрепнал, и я поведе в кабинета, без да пуска ръката й. Затвори вратата и се запъти към коженото канапе. Тежко се отпусна и се опита да я привлече до себе си, но тя отказа и остана права. Все още беше уплашена и разтревожена. Отиде до малката тоалетна и намокри кърпа с хладка вода. Внимателно избърса лицето му и за почналата да се подува устна. Той измърмори нещо и тя отдръпна ръка.

— Извинявай — каза му тихичко и внимателно започна да разглежда разкъсаната кожа. — Тази рана не се нуждае от външна превръзка. Сигурно има вътрешен кръвоизлив.

Очите им се срещнаха. Стори й се, че поглежда в бурните пенливи вълни на разгневено море. Рядко им се случваше да са толкова близко един до друг и сега тя използва възможността да огледа чертите на лицето му. Очите, помисли си Лорън, не съответстват на грубата мъжественост на лицето. Бяха тъмносини и този цвят се подчертаваше приятно от леки черни кръгове около ириса, над който надвисваха дълги и леко завити по краищата мигли. Краят на едната вежда бе леко цепнат и така симетрията на това хубаво мъжко лице се нарушаваше. Тъкмо това сега й се стори извънредно трогателно, поиска й се да го целуне и погали. Сърцето й преливаше от нежност и милост към този силен мъж.

— Някой иска да ме разкара от играта — тоест не съм им удобен като твой помощник, Лорън. Преча им тук — в твоя бизнес.

— Какво означава това? — премигна тя.

— Ами тези двамата негодници ми бяха направили нещо като засада тази сутрин тук. Вероятно са ме следили през последните две седмици. Почти всеки ден пристигам тук рано, още преди шест. Изчакали са ме да вляза и после ме нападнаха в склада.

Тя потрепери, ледени тръпки пробягаха по гърба й. Райдър я гледаше и нервният възел в стомаха му се стегна отново. Боже, как само искаше да й помогне, да я приласкае, да я защити от всичко, което ставаше в завода. Но това е всъщност и основният проблем тук, рече си той и собственото му безсилие в момента го отчая още повече. Колко бе безпомощен и слаб сега… И все още не разбираше какво точно става около него.

— Може би търсят онези планове… липсващите — предположи тя. — Нали и ние започнахме издирването в този склад. Може би и те предполагат, че са там…

— Не. Искаха да ме предупредят да се разкарам и го направиха: разкарай се от пътя ни и не се връщай повече, защото следващия път…

— Според теб това ли е била целта на посещението им?

— Точно така — сухо рече той. — И я постигнаха много убедително.

— Не мога да повярвам — прошепна тя и седна до него. — Какво можем да направим? Да се обадим ли на полицията?

— Да, струва ми се, че трябва да я уведомим, но нямаме много факти. Гласовете им ми бяха непознати, можем да ги опишем в най-общи линии, но тези маски…

— Видях колата им отвън, но не запомних номера…

— Не забеляза ли нещо по-особено — лепенки или надписи по броните, специални фарове или нещо подобно…?

Лорън поклати глава:

— Колата бе черна, явно с много мощен двигател. Почти нова… само това си спомням. Май че имаше нещо на задния прозорец, но не съм сигурна. Толкова съжалявам, че те нараниха, Райдър. Никога не съм вярвала, че може да се случи нещо подобно. Да знаеш колко съм ти благодарна за всичко, което направи за мен.

— Хей, госпожо, какви са тези приказки? — Райдър протегна ръка и я хвана нежно за брадичката. — Ти май искаш да ме разкараш, а? По бързата процедура, нежно и кротко. Вече заговори в минало време и прочие. Няма да стане! Няма да се откажа, особено сега, след като се опитаха да ме принудят със сила. Свикнал съм с тези неща, издържам на голямо напрежение. Добре е да го знаеш!

— Ако по една случайност не бях пристигнала в онзи момент, знае ли човек какво щяха да направят с теб? Не ми се иска тук да има повече насилие, Райдър! Ще продължим битката в съда и по всички начини, които повеляват американските закони. Както по-рано, преди двамата с Джейк да измислите този план!

— Това нещо няма да се реши в съда, Лорън. — Той се изправи и смръщи лице от болка.

— Зная си, че рискувам да загубя. Но това е риск, който съм готова да поема. Освен това няма да загубя цялата си компания, а само дългосрочните права върху разработките на Клей. Все ще оцелея някак. Джъстин и аз…

— Ти няма ли да започнеш да ме слушаш какво говоря!

Тя се стресна и го погледна уплашено. Никога не бе говорил толкова грубо! Стоеше пред нея с широко разкрачени крака, агресивен и навъсен:

— Това дело няма да се реши в съда, защото, както виждам, случаят не е просто кражба на разработки, ами далеч по-сложна и опасна работа. Не само кражби стават в завода ти, Лорън!

— За какво говориш, Райдър?

Той енергично разтри мускулите на врата и тила си.

— Все още не съм съвсем сигурен. — Отиде до прозореца и се загледа навън. — Проверил съм доста неща, Лорън. И част от тях са меко казано странни. Някои от научните проекти, по които се работи в отдела за развойна дейност, нямат нищо общо с промишлената роботика. — Обърна се пак към нея. — Компанията „Холт“ никога не е сключвала контракти за военни разработки, нали? Прав ли съм?

— Не… Да, искам да кажа, че си прав. — Поклати глава, объркана. — За какво говориш? За роботизирани машини, които се използват на бойни самолети или кораби, нали?

— Да, това имам предвид.

— Никога не сме сключвали такива договори. Клей бе убеден пацифист. За нищо на света не би се съгласил неговите роботи да се използват за нещо друго, освен за мирни и хуманни цели. Беше идеалист, в пълния смисъл на думата.

— Е, някои хора в компанията ти не споделят възгледите му…

— Ти да не би… — Лорън поклати глава. — Не, това е не възможно. Такива неща не могат да се случат тук без мое знание.

— Сама каза наскоро, че не си технически квалифицирана достатъчно, за да ръководиш научната и чисто професионалната дейност на компанията, Лорън. Можеш да разчиташ някои чертежи и спецификации, но я си представи, че някой си поста ви за цел умишлено да те заблуди?

— Но защо? — почти изплака тя и скочи от канапето. — Компанията никога няма да сключи контракти за производство или разработка, на каквото и да е извън промишлени роботи. Погрижила съм се за това. Какво точно имаш предвид?

— Все още не съм намерил категоричен отговор. И да ти призная честно, не бях готов да ти кажа дори и това, което научи току-що, тъй като все още имам повече въпроси, отколкото отговори. Но тъй като играта с тези хора започна да загрубява, време е да разбереш, че си имаме работа с нещо, много по-сериозно от прост промишлен шпионаж.

Лорън сви рамене безпомощно.

— За мен промишленият шпионаж съвсем не е просто нещо — тихо рече тя. — Направо онемявам като чуя за него, да не говорим за по-сериозни проблеми, както казваш ти.

Райдър се замисли:

— Може би те точно на това са разчитали.

— Моля те, Райдър, обясни ми какво имаш предвид?

— Мисля си за постоянните неприятности, които напоследък имаш в завода — производствени аварии, закъснели доставки на важни продукти, купища незначителни, но дразнещи проблеми. А откакто съм тук, откривам и други неща. Миналата година е имало пожар в старата сграда, който не е засегнал новата и не е създал траен проблем, но затова пък е увеличил значително обема на застрахователните ти вноски. — Намръщи се и продължи: — Който и да е онзи, по чиято воля се води играта, все ти си на топа на устата — сама жена, която се бори да се справи с новите си, доста тежки отговорности, допълнително усложнени и от крайно неприятен съдебен процес.

Райдър премълча подозренията си във връзка с инцидента с робота Херкулес. Премислил и огледал бе нещата отвсякъде, но не откри нищо, за което да се хване.

Мълчаливо и напрегнато, Лорън изслуша казаното от него и промърмори загрижено:

— Като те слушам виждам много неща по друг начин. Мислиш ли, че хората от „Ню Текникс“ стоят зад всичко това? Имам предвид не само разработките на Клей, но и евентуални военни съоръжения?

— Трудно ми е да кажа, Лорън. На този свят има толкова много безскрупулни хора, които само чакат да се възползват от жена в твоето положение.

Ама че съдба! Мислено въздъхна тя. Защо не съм по-борбена, по-активна, по-силна! Защо оставям хората около мен да ръководят живота ми? Ако бях хванала нещата по-здраво в собствените си ръце, всичко това едва ли би се случило.

— Прав си — рече тя. — Ако не бях толкова наивна, вероятно нямаше да им е толкова лесно да саботират компанията „Холт“.

— Не исках да кажа това, Лорън — намръщи се той.

— О, Райдър, нека да си кажем истината! Ако Кланси, например, оглавяваше завода тя щеше да овладее положението още от първия ден.

— Нещо не мога да те разбера.

— Хората, които стоят зад неприятностите ми, са се насочили към компанията само защото аз съм начело. Повярвай ми, ако бях по-енергична или по-твърда, може би и по-опитна, те едва ли щяха да бъдат толкова уверени в силите си.

— Не, не е така, Лорън — замислено я погледна Райдър. — Поне аз не мисля така. Пък и потрепервам при мисълта, че Кланси би могла, например — както казваш — да застане на чело на компанията. Боже опази! Под нейното ръководство до сега фирмата едва ли би оцеляла!

— Може и да си прав. Но Кланси най-малкото не би чакала околните да й свършат работата. — Лорън пое дъх и продължи: — Във всеки случай, ако си прав за въпросните инциденти в завода през последните няколко месеца, който и да е зад тях едва ли би се зарадвал на човек като теб, примерно, който идва и поема отговорен и контролен пост.

— Точно така. Тук си права. И се чудя, защо ли изчакаха толкова време, преди да се опитат да ме обезсърчат и изгонят.

— А ти? — веднага запита тя, затаила дъх.

— Какво аз? — Райдър не разбра накъде бие тя и сините му очи се впиха в нейните.

— Обезсърчен ли си?

Устните му се свиха в ядовита гримаса:

— Не, миличка. Нали ти казах — трудно ще ме изгонят с такива методи. Оставам до края!

— Не зная какво да ти кажа, Райдър. Ами ако се опитат отново? Възможно е следващия път да пострадаш по-сериозно?

— О, не се безпокой за мен. Изобщо не възнамерявам да им давам друга възможност. Тази сутрин бях нещо като седяща мишена, мислите ми бяха на друго място, заводът беше на пълно празен, бях оставил вратите отключени, за да не търсиш ключове. Тези неща вече няма да се повторят.

Излезе иззад бюрото й и застана до нея. Лорън почувства странно облекчение и полека-лека спокойна увереност се възцари в душата й. Каквото и да става, рече си тя, вече не бива да разчитам прекалено много на Райдър и неговата подкрепа.

Той се пресегна и вдигна телефонната слушалка:

— И двамата се нуждаем от чаша кафе, но първо да извикаме полицията. — Бързо набра номера, а ръката му успокоително се обви около кръста й докато чакаха отговора.

Тя се облегна на бюрото и остави той да поеме нещата. Само и този път, каза си тя. А после…

Полицията пристигна и Лорън даде показания, като се опитваше да бъде спокойна. Оказа се обаче, че нервите й не са чак толкова наред. Трудно й бе да повярва, че такива ужасяващи неща се случват в собствения й, досега сравнително спокоен свят. Насилие, промишлен шпионаж, военни разработки зад гърба й — какво ли още можеше да се очаква? Донякъде се успокои, когато Райдър авторитетно започна да се разпорежда, както подобава на директор. Показа на полицаите къде бе станал инцидентът, те снимаха свалиха отпечатъците от пръсти на местопрестъплението, както се изразиха. Самата дума я накара да потрепери…

Неин бе ангажиментът как да управлява живота си, повтаряше си тя. Компанията бе нейна и на Джъстин. И като си го повтаряше, вдигна телефона и се обади във ФБР. Невъзможно й бе да пренебрегне подозренията на Райдър, че в завода вероятно се разработват тайни военни съоръжения. Не бе сигурна какво ще направят федералните власти и изобщо как се постъпва, как се разследват подобни неща, но затова пък бе сигурна, че тя е длъж на да ги уведоми. Освен това щеше да запази всичко в тайна.

След като полицаите си тръгнаха Майкъл Армстед дойде в кабинета.

— Ченгетата ли бяха тук? — Той я изгледа изпитателно, но тя не отговори. Гледаше през прозореца към отдалечаващите се служители на закона, съпроводени от Райдър. Армстед застана до нея.

Брейдън изпрати детективите до полицейската кола. Носеше тъмните си очила за слънце и те прикриваха драскотините и ожулванията около очите, но подутината и раната на долната му устна се виждаха дори и от това разстояние.

— Той да не се е бил с някого? — тихо възкликна Майкъл. — Какво се е случило, Лорън?

Тя се обърна и го изгледа безмълвно. Стори й се, че Армстед е искрено изненадан. Не й се искаше да се влияе от подозренията на Райдър. Можеше ли Майкъл да бъде предател и крадец? Способен ли бе на такова ниско дело? Участваше ли в заговора в завода?

— Лорън, чу ли ме?

— Рано тази сутрин двама души нападнали Райдър ето там — и тя посочи с ръка склада. — Вътре. Бяха го съборили на земята, ритаха го, биеха го… Ако не бях пристигнала, не зная какво щеше да се случи.

Майкъл се приближи до нея, постави ръка на рамото й:

— Боже мой, ти наранена ли си? Направиха ли ти нещо?

Тя се отдръпна рязко, ръката му неловко увисна за миг във въздуха. Отиде зад бюрото си и каза:

— Мен дори не ме докоснаха. Когато се появих, побягнаха.

— Слава Богу! — облекчено въздъхна Армстед. Помълча и после запита: — Е, и за какво е цялата работа, според теб?

— Не зная, Майкъл. Ти какво мислиш? — Тя го погледна в очите.

Той извърна глава, постави ръце в джобовете си и рече:

— Точно върху това мисля и работя.

— Как да разбирам думите ти? — намръщи се тя.

— Ами ако бързо не разберем какво става тук и не вземем нужните мерки компанията отива по дяволите. Съвсем ясно виждам, че Брейдън се навърта и слухти в участъци и отдели, които нямат нищо общо с производството. Зная какво ще ми кажеш. — Предупредително вдигна ръка той сякаш очакваше тя да възрази. — Дала си му специални пълномощия, зная. Нека си слухти. Но аз също искам час по-скоро да узная кои са подлеците и крадците в нашия завод. — Замълча за известно време, после добави: — Няма да стоя безучастен и да си затварям очите или да се осланям на Брейдън да ги открие, Лорън! Аз също ще проведа моето малко разследване. Заявявам ти го направо, за да не кажеш после нещо, когато открия факти, които може и да не ти харесат.

Лорън въздъхна — досещаше се какво ще последва. Не се съмняваше, че подозренията на Армстед ще паднат именно върху Райдър, както между впрочем и неговите падаха върху Майкъл. Пък и каква вреда би имало, ако даде същите пълномощия и на Майкъл — нека и той работи по въпроса. Така и така не би могъл да изрови нищо срещу Райдър. А същевременно пък може да хвърли допълнителна светлина върху някои неизяснени неща. Сега всякаква помощ бе добре дошла, колкото и малка да се окажеше тя.

— Добре, Майкъл. Действай! Направи всичко, което можеш.

Той се загледа в нея, очевидно бе учуден, че получава разрешение, без какъвто и да е спор. Приближи се до бюрото и я изгледа многозначително:

— Първо ще ти кажа, че Брейдън се прави на много потаен и още нещо, което е дори по-важно — преди той да се появи тук, ние нямахме всичките тези проблеми… Едва ли аз трябва да ти казвам това!

— Не, нямахме, прав си — физическо насилие и прочие — съгласи се тя.

Решен да не изпуска дадения му шанс, Армстед седна на стола пред бюрото и запалено продължи тирадата си:

— Май трябва да коригираш даденото му позволение да си вре носа навсякъде, Лорън. Поне докато научим повече неща за него самия. Пък и да изчакаме какво ще каже полицията по днешния случай.

— Джейк го познава много добре — прекъсна го тя търпеливо. — Познава го и му има пълно доверие.

Армстед пое дъх и отново се хвърли в атака:

— И Джейк може да сгреши, Лорън. Никой от нас тук не е съвършен. Освен това не е общувал с Брейдън години наред. Нещата се променят, хората — също.

— Обаче и аз самата му вярвам, Майкъл — вече по-твърдо рече тя. — И засега вярата ми в него остава непроменена.

 

 

Мъжът стоеше до прозореца. Този ден му се струваше безкраен. Бе изчакал загрижено развитието на нещата — полицаите пристигнаха, после си бяха отишли. Но все така бе неспокоен. Клепачът на лявото му око заигра. Дяволски тик! Глупашка постъпка! И ненавременна! Беше се опитал да им обясни, че действат прибързано. Но кой да слуша! Онази жена е толкова алчна, че започва да прави грешки. И най-важното, подценява Брейдън. Не беше човек, когото можеш да уплашиш и прогониш със заплахи и насилие.

Извърна глава, замисли се за сегашните си възможности. Нямаше голям избор. Дано не стане прекалено късно. Обзе го отчаяние и умора — като тежко бреме те легнаха на плещите му. Всъщност нямаше никакъв избор…

Ана! Моя Ана!