Карен Йънг
Неизбежна любов (15)

Четиринадесета глава

Лорън го гледаше с недоумение.

— Какво? Какво каза?

Райдър пое дъх дълбоко, с поглед зареян някъде зад рамото й. След малко рече тихо, с овладян глас:

— Казах, че е и мой син.

Тя поклати глава, удивена. В гласа на Райдър имаше нещо, от което по гърба й полазиха ледени тръпки.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Лорън, зная как е бил заченат Джъстин… — вдигна той към нея помръкнал поглед.

Сърцето й затупа лудо:

— Какво…? Как…?

— За Бога, никак не ми е лесно да ти разкажа как…

Смъртно пребледняла, Лорън затисна уста с длан:

— Какво да ми разкажеш?

— Хайде да поседнем — рече той тихо. Тя не се противи и той я отведе до стария люлеещ се стол. Настани я внимателно, а сам остана прав. Започна да се разхожда неспокойно наоколо: — Преди дванайсет години бях още студент в Алабама — започна Райдър! — Съквартирантът ми следваше медицина. Току-що се бе включил в една научна изследователска програма по проблемите на безплодието.

Погледна я. Пребледняла преди малко, сега лицето й бе направо безкръвно и безцветно като на мраморна статуя. Само очите й бяха живи, а в тях гореше студен ярък пламък.

— И какво общо има това с мен? — прошепна тя.

— Бях донор на сперма за тази програма.

Лорън преглътна, опита се да се съсредоточи, да овладее обърканите си мисли. Какво всъщност каза той? Медицинските архиви и дневници бяха секретни.

— Съквартирантът ми каза тогава, че съм подходящ, тоест, съответствам на медицинските характеристики на бащата. Обясниха ми, че никога няма да науча нито името му, нито каквото и да е за него. Отначало не ми се щеше да се занимавам с такива неща, но те ме убедиха. Помислих си, че от семейна двойка, която има отчаяна нужда от деца, ще излязат чудесни родители.

Лорън не вярваше на ушите си. Разтърси глава, за да се събуди от този кошмар.

— Но имената на донорите и съответните реципиенти са тайна!

— Научих неволно, по погрешка… — Не смееше да я погледне.

— Тогава…?

— Един човек ми каза.

— Това е толкова долно и жалко — промълви тя. Едвам чуваше гласа си. — Като че ли болката да нямаш деца не е достатъчна! Само като си помисля! Зад гърба ни са шушукали, клюкарствали са гнусни… — Главата й съвсем клюмна. Потърка чело с потрепващи пръсти.

— Не, бъркаш — бързо издума Райдър. — Никой не е говорил! Просто така се случи. Не беше умишлено нарушение на лекарската етика и тайната. Ние празнувахме…

— Празнували сте?! — Думата така я шокира и възмути, че тя скочи от стола и залитна. Боже мой, та това бе повече от чудовищно! Преди дванайсет години е заченала със спермата на Райдър.

— Лорън, опитай се само да ме изслушаш…

— Колко ти платиха? — студено и яростно запита тя.

— Кълна ти се, Лорън, та това бе чисто човешки жест. Разбрах за теб по една огромна случайност.

Тя вирна глава и го прониза с поглед. Така бе възпитана — да се държи твърдо, достойно!

— Колко, питам? Хиляда долара? Десет хиляди? Двайсет? Петдесет? — В гласа й бликаше сарказъм и отвращение. — Колко струва скъпоценното ти семе, Райдър? Колко ти дадоха, за да се оплоди женската и да се роди Джъстин?

Райдър безпомощно наведе глава.

Тя го удари по рамото, за да го накара да я погледне:

— Защото именно за него става дума сега, Райдър! Нали? Не говорим за някое безименно, неизвестно дете, заченато благодарение на „чисто, човешкия ти жест“. — Подигравката в гласа й придобиваше леко хистерична нотка. — Едва ли! Сега говорим за Джъстин Клеймур Холт — моя син, нали?

— Да.

— Противен мръсник! — прошепна тя с омраза. — Лъжлив измамник и подлец!

Обзе го страх. Ледена тръпка полази надолу по гръбначния му стълб и сякаш някой започна да чете смъртна присъда.

— Не мога да повярвам! — Очите й, невероятно изцъклени от яркия пламък в тях, се обърнаха нагоре — потърсиха небето.

— Лорън, послушай ме…

— Да те слушам ли? За какво? — Изсмя се остро. — Още лъжи ли ще ми наговориш? Може би ти изглеждам наивна и глупава, но веднъж като се опаря, втори път не протягам пръсти към огъня!

Той понечи да каже още нещо, но тя го изпревари:

— Боже мой, каква глупачка само съм била! — И го изгледа с измъчени очи. — Сигурно си се забавлявал страшно! Ах, тази нещастна, лишена от мъжка ласка, жадна за любов вдовица!

— Лорън…

— Изобщо не се досещах — говореше тя, сякаш на себе си, — дори не ми е хрумвало, че съм била част от жесток план.

Райдър пристъпи напред и нежно сложи длани на раменете й.

— Не е имало никакъв план, Лорън. Върнах се у дома само заради смъртта на мама Джейн. Джейк ми се обади с молба да се явя като ваш експерт в съда, после се развиха събитията в завода. Сякаш съдбата ме бе изпратила тук, а после едно по едно различни неща започнаха да се появяват и аз все по-дълбоко и по-дълбоко се намесвах в живота ти и в този на Джъстин, разбира се…

— Съдба! — Тя презрително се отдръпна, отблъсна ръцете му. — Намесваш съдбата и искаш да повярвам, че не ти, а тя е виновна за всичко!

— Не, просто ти казвам, че не съм планирал нищо, не съм правил тайни заговори. Но веднъж влязъл в живота ви връщане назад нямаше…

— Джейк знае ли?

— Не, той не би ме търсил, ако знаеше — поклати глава Райдър.

Лорън се замисли. Райдър беше прав. Джейк никога не би участвал в такава долна интрига. Ярост, възмущение, наранена гордост — всички тези чувства бушуваха едновременно в нея и като че ли я душеха. Истината горчеше като отрова в устата й. Отначало я бе избягвал, но не поради страх от сближаване или пък понеже почтеността му би попречила да я увлече в една безперспективна връзка. Той се бе прицелвал в Джъстин, а не в нея!

Обзе я страх, постепенно започваше да разбира какво би могло да й струва, ако евентуално съдът признае бащинството му! Истинският му мотив е бил да се вмъкне в живота им и да се възползва от този шанс, за да поиска съдът да му даде права върху детето. Естествено! Пое дълбоко дъх и взе решение: трябва да бъде силна! Защото не само гордостта и достойнството й бяха заложени на карта, а и самият Джъстин — синът й!

— Учудвам се колко съм била глупава, та да не видя истината — започна привидно спокойно тя. — Физическата прилика е просто удивителна. Приличате си по толкова много неща, походката ви е абсолютно еднаква. — Спомена и за физическите и спортни умения на момчето, а и за това, че на бедния Клей не му се отдаваше нито един спорт, не умееше да върши физическа работа. — Дори усмивката ви е еднаква — горчиво завърши тя.

Той протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.

— Не ме докосвай — остро предупреди тя.

— Лорън, зная, че съм длъжен да дам обяснение за множество неща — настоятелно започна той. — Но точно сега трябва да ида в завода и да прибера Джъстин. Може нещо да му се случи. Той не е в безопасност в ръцете на Армстед. Не може да не разбираш този прост факт…

— Не съм на същото мнение — възрази тя.

— Моля те, Лорън, бъди разумна! Току-що ти казах, че сме установили връзките му с „Ню Текникс“. Може би ти си склонна да повериш Джъстин на грижите му, но аз не съм.

— Майкъл е бил в онзи бар, защото аз го изпратих — изведнъж каза тя. Изрече думите студено и открито се наслади на изненадата в очите на Райдър. — И той настоя да извърши свое собствено разследване, а според него ти беше главният заподозрян, ако мога така да се изразя. Фактически аз го посъветвах да отиде в „Синята риба“. И да започне оттам. И очевидно го е направил, щом сте го видели в бара.

Райдър стисна челюсти и втренчи очи в лицето й.

— Не мога да повярвам на ушите си! — изкрещя той. — Ако той е информаторът значи си го предупредила! Ти да не си луда!

— Сигурно съм луда, след като съм могла да ти повярвам — язвително отвърна тя. И тя бе побесняла и в яростта си също започна да крещи.

— Дори не знаеш какво си направила, Лорън! Нищо не разбираш!

— Така ли? Зная, например че все още съм собственичката на компанията „Холт“! И като такава имам правото да вземам решения и да постъпвам според собствената си воля и преценки, когато си искам! — Вирна гордо глава и добави: — Винаги когато поискам, господин Брейдън!

Съвсем изкаран от търпение, Райдър се облегна на парапета на верандата и се опита да говори спокойно:

— Тогава какво би казала по повод на факта, че някой в твоя завод не само изнася разработките на Холт и ги пробутва на онези мошеници от „Ню Текникс“, но същевременно същият този тип предава много по-важни и жизнено ценни тайни от областта на производството на роботи на една източноевропейска държава?

Лорън бе изпаднала в състояние, когато вече нищо не можеше да я учуди, но новината бе прекалено сериозна, за да не почувства тревога и болка. Инстинктивно се хвана за шията.

— Да, госпожо Холт! Един от безценните ви служители е шпионин. Истински при това. — Очите му потъмняха и станаха студени. — От онези, които ги съдят за предателство и държавна измяна.

— Не е Майкъл — рече тя и гласът й бе неузнаваем, но все така хладен и неотстъпчив.

— Няма повече да си губя времето за празни разговори, Лорън. Отивам да си взема сина!

Тя сграбчи ръката му, а очите й святкаха.

— Това е всичко, което си искал, нали, Райдър? Твоят син. Ти си го планирал и си ме мамил само за да се добереш до Джъстин. Никакъв шпионин няма. Нали такава е истината, Райдър, или ти вече не различаваш истината от лъжата?

— Чакай тогава да ти кажа още нещо! Да видим дали ти познаваш кое е истина и кое не! Забравила ли си какво ни каза Джъстин за Клей — че го научил да работи с компютъра в завода, с големия компютър? Нали търсихме под дърво и камък някакъв знак как да се доберем до архивите на Клей? Ами ако Джъстин държи тази ключова информация, без да съзнава това? И ако наистина я притежава, не е ли животът му в опасност, особено ако за това научи не който трябва? Това истина ли е или не?

— За това трябва да се безпокоя аз, а не ти!

— Ти толкова ли си сляпа, че си готова да поставиш на риск живота на Джъстин?

Тя го загледа уморено и мрачно, сякаш занемяла. Внезапно вече не бе сигурна в ничия невинност. Но не бе готова да го признае пред Райдър.

— Ще обсъдим това, когато се върна. Сега влез вътре и ме изчакай.

— Ще имаш да вземаш! — остро отсече Лорън и заслиза по стълбите.

Изведнъж телефонът иззвъня. Райдър застина.

— Няма ли да се обадиш? — запита той.

— Не!

— Може да е Джъстин.

Тя безмълвно се завъртя на токове, обърна се и затича нагоре по стълбите. Беше вбесена, но съумя да замълчи. Телефонът висеше на стената в кухнята. Тя грабна слушалката.

— Ало?

— Маме, можеш ли да дойдеш да ни вземеш заедно със Скоти и Къртис? — попита гласът на Джъстин.

През вратата с фината мрежа срещу насекоми се виждаше силуетът на Райдър. Той гледаше към нея, а лицето му бе мрачно, навъсено.

— Откъде се обаждаш, Джъстин? — попита Лорън.

Очите на Райдър се присвиха и той се запъти към нея.

— От уличен телефон. Дойдохме тук — на уговореното място, доведе ни бащата на Скоти след филма, както се бяхме разбрали с чичо Майкъл, само че той не се появи. И сега сме тук сами. — Замълча за секунда, после добави с нескривана надежда: — А може би Райдър ще дойде? — В гласа му се появи нова нотка на неприкрит детски ентусиазъм: — Райдър разбира от всичко. Той може да ни демонстрира робота, нали, мамо?

— Не зная, Джъстин — мрачно отвърна Лорън. — Къде точно се намирате?

— На ъгъла до завода — отвън.

— Стойте там! — нареди тя. — Не говорете с непознати, не ходете далеч, не вземайте…

— Зная, зная, мамо. Не съм малко дете.

— Ще дойда до петнайсет минути.

— Чао, маме.

Лорън бавно остави слушалката. Очите й бяха вперени в Райдър, който я гледаше от прага.

— Ще идем да го вземем заедно — тихо каза той. — И като се върнем у дома, ще поговорим.

В колата Лорън остана неподвижна, смълчана, с ледено изражение.

Всяко зло за добро, мислеше си той вече в колата. Нямаше да му стигне времето да й обясни всичко, преди да вземат момчето и приятелите му. Това можеше да стане чак след като ги разведе по домовете. Джъстин пък незабавно долавяше всяко настроение на майка си, особено напоследък, и Райдър не възнамеряваше да рискува да загуби толкова трудно спечеленото доверие и привързаност на момчето към себе си. Само ако усети дори и намек от това, че Лорън му е сърдита и край! Джъстин бе загубен за него, детето щеше да застане на страната на майка си. Не желаеше това да се случи. И без това твърде много неща бяха поставени на карта.

Намери повод да им откаже да демонстрира въпросния робот. Макар и разочаровано, детето прие отказа възпитано. Пък и майка му добави, че вече денят е към края си, имали са достатъчно развлечения досега. Изведнъж обаче Райдър се почувства необичайно самотен и безнадеждно тъжен. Знаеше, че ако зависи от Лорън, той повече няма да има възможност да се среща с детето. Освен това усещаше, че тя ще настои двамата с Джъстин веднага да се приберат в нейната къща и бе решен да не позволи това да стане.

Щом заведоха Скоти и Къртис у дома, Райдър веднага предупреди Джъстин да не разкрива пред никого, че Клей му е показвал някои тънкости на големия заводски компютър. Не желаеше да плаши момчето, но трябваше да осигури мълчанието му и да го накара да разбере колко сериозно е положението.

— Идеите на баща ти са били извънредно необичайни, Джъстин. Ако попаднат в ръцете на неподходящи хора, някои от тях могат да бъдат много опасни.

Джъстин се бе настанил на любимото си място в колата на Райдър — по средата на задната седалка, точно между предните две. Райдър го наблюдаваше от време на време в огледалото за задно виждане. Момчето очевидно размишляваше над чутото. Лорън гледаше право напред и продължаваше да мълчи.

— Искаш да кажеш, че някой може да използва добри идеи за лоши цели? — попита малкият по едно време.

— Точно така — отвърна Райдър.

— Значи затова трябва да внимаваме никой да не се добере до идеите на татко, така ли?

— Точно така.

Джъстин се замисли.

— Досега на никой не съм казвал, че мога да работя мъничко на големия компютър — рече той.

Райдър изтръпна — най-лошите му опасения се бяха оправдали. Този вид познание бе смъртно опасен за детето.

— Сигурен ли си?

— Само на тебе съм казал — с гордост рече малкият. — И на мама, естествено.

— Е, добре. Внимавай отсега нататък и изобщо не разговаряй на тази тема с никого — натърти Райдър и си каза наум, че в най-скоро време ще заведе детето в завода, за да поработят на компютъра. Полазиха го хладни тръпки като си помисли за миг, че самият Джъстин може да се окаже ключовата брънка в разгадаването на тайните на Клей Холт.

— Добре — охотно се съгласи Джъстин, — няма да говоря с никого. Само с теб.

И в думите, и в погледа на детето се усещаше доверието, с което бе удостоило Райдър. Стигнаха до старата къща. Джъстин му вярваше. Сега трябваше да му повярва и Лорън.

 

 

— Отиваме си у дома. — Лорън се бе появила неочаквано на вратата на стаята, която Райдър бе приспособил за свой кабинет. Бяха сами. Тя здраво стискаше дръжката и явно не желаеше да влезе. На горния етаж Джъстин се забавляваше с видео игри. В задната част на къщата Хати Бел гледаше неделен сериал.

— Сега не можеш да си отидеш вкъщи, Лорън — спокойно рече Райдър. Остана на място, боеше се да не я прогони, ако се доближи до нея. Отлично разбираше, че е достатъчна само една неуместна дума или жест и щеше да я прогони завинаги и от къщата, и от живота си. — Не се е променила нито една от причините, поради които ви поканих тук.

— Излишно е да ме придумваш със захаросаните си приказки, Райдър. Не желая да остана под един покрив с теб.

— Лорън, моля те, престани да говориш като човек, който е бил излъган и измамен, за Бога! Спомни си само колко много неща са поставени на карта точно сега. Не е благоразумно и безопасно да останете сами в онази къща. Не и преди да изясним всичко и виновниците да си получат заслуженото.

— Не отивам в къщата. Вземам Джъстин със себе си и заминаваме оттук. — И тя се обърна и прекрачи прага.

— Напускате града ли? — Сякаш кръвта му се смръзна от страх. — Но ти не можеш да го водиш…

Тя се извърна пламнала и яростна:

— Не мога ли? Ти ли ще ми кажеш? Мога да го отведа, където пожелая и веднъж завинаги! Запомни това!

Той вдигна ръце в примирителен жест и се опита да я успокои.

— Добре, добре! — изкашля се той. — И все пак разрешено ли ми е да питам къде отивате?

Лорън отпусна рамене, видимо уморена и отвърна по-спокойно.

— Кланси има вила на остров Дофин. — В гласа й нямаше особен ентусиазъм. — Ще я помоля да ми даде ключовете, за да прекараме няколко дни там.

— Само вие двамата? Сами?

— Да.

— Може би трябва да помислиш малко повече по това решение. Няма ли Джъстин да се отегчи и да се чувства изолиран от приятелите си? И може би ще ти създаде повече грижи отколкото са ти нужни точно сега?

Тя го изгледа иронично:

— Какво предлагаш, Райдър? Да го оставя ти да се грижиш за него и когато се върна може би моят син изобщо няма да бъде тук? Може би ти ще си решил да предявиш бащинските си претенции и да го замъкнеш някъде, например… в Саудитска Арабия или някое друго забравено от Бога място на края на света?

— Знаеш, че никога не бих постъпил така — отвърна тихо той. — Знаеш, че ще се грижа за него докато те няма тук, в моята къща.

— Не бих ти поверила дори и златната си рибка!

Силно го заболя от тези думи и враждебността в гласа й.

— Та аз те обичам, Лорън!

Този път тя не можа да удържи сълзите си.

— Недей… — прошепна задавено и протегна ръка, за да го отблъсне. — Не смей повече да ми говориш такива думи!

— Искам да се оженя за теб, Лорън.

— Боже… — Тя избърса сълзите си с опакото на ръката и подсмръкна. — Така ще ти е най-лесно, нали?

Той протегна двете си ръце към нея, но тя се отдръпна назад.

— Що за човек си? Нещо като Кланси, нали? Омръзнало ти е да пътуваш самотен по света, без корени, без любими хора, които да те чакат нощем и да мислят за теб, жив ли си, здрав ли си? И един ден си казваш, че е вече време да си имаш деца, та да ги отгледаш докато си още млад. И какво ли си казваш? Ето тук има едно почти отгледано дете, нали? — Очите й хвърляха мълнии. — Все едно да си поръчаш дете от каталозите на някоя скъпа фирма! Колко е лесно!

Той я гледаше занемял, а в съзнанието му се въртяха хиляди мисли, думи, извинения, причини и обяснения. Но знаеше, че в момента е безсмислено да й обяснява каквото и да е.

— И кога планираше да ми кажеш? — запита тя изведнъж със съвсем нормален тон.

— Не зная — призна той съвсем честно и зарови ръце в косата си. — Много от нещата, които изреди току-що, са абсолютно верни. От известно време непрекъснато си мисля, че животът ми е вече празен. Чувствам се самотен и уморен. И когато мама Джейн почина, дойдох тук, а после реших да поостана. Сам не мога да ти кажа защо. Изобщо не знаех, че Клей е починал. Дори не подозирах, че компанията ти си има неприятности. Когато научих за тези неща, веднага реших да не се намесвам. Знаех какви усложнения могат да се появят, ако направо ти кажа кой съм аз. Не възнамерявах да се влюбвам в теб, Лорън, но така се случи и се влюбих…

— Не ти вярвам!

Той въздъхна уморено и пак я погледна.

— В началото премълчавах, защото исках да ти помогна, както предложи Джейк, а после да замина и да изчезна от живота ти.

— Това е известният и изпитан донжуански трик — подметна тя с подчертан сарказъм. — Сигурно си го прилагал множество пъти и го владееш до съвършенство. С него си се измъквал от цял куп неприятни ситуации, нали?

— След това се запознах с Джъстин — нарочно не отвърна на острите думи. — Прииска ми се да го опозная повече, да прекарам известно време с него, а после да си тръгна. Кому би могло да навреди това?

— О, да! Много умно! Какво е за едно дете още една загуба на близък човек? Първо губи баща си, после се запознава с друг мъж, той му става приятел и веднага след това изчезва от живота му. Какво значение имало! — Очите й, пълни с укор, го пронизваха.

Ужасно го болеше от думите й, те го удряха безпощадно като камшици, но той знаеше, че нейната мъка е всъщност и негова и мълчеше. После събра смелост и рече:

— Така започнаха нещата и после се развиха толкова бързо, че не можех да сторя нищо друго. Страхувах се да ти кажа, защото смятах, че ще ме изгониш, че никога вече няма да ми вярваш. А вече притежавах всичко, което бих искал да имам — и жената, която обичам, и моя син, и истински почтен и красив дом. Какво повече бих могъл да пожелая от съдбата? — Погледна я с умоляващи очи. — Нима не разбираш какво ти говоря? Ако бях казал истината, щях да загубя всичко това?

— Ти си прав само за едно нещо — прекъсна го тя студено, — че никога повече няма да ти вярвам. И затова няма да остана под един покрив с човек, комуто нямам доверие.

— Лорън, за Бога, не прави това!

Тя му обърна гръб, отиде до телефона и бързо набра номера на Кланси. Приятелката й се обади почти веднага. Без предисловия и любезности Лорън попита:

— Кланси, важи ли още предложението ти за вилата на морето?

— Разбира се. Само кажи кога и е твоя — отвърна Кланси.

— Довечера?

— Решихте да се усамотите с Райдър, така ли? — засмя се Кланси. — Е, заслужили сте си го. Няма проблем. Ключът е оставен в една квартирна агенция на острова. Сега ще им се обадя. Ти само мини да си го вземеш.

— Отивам без Райдър, Кланси.

— Хм, значи сама? — промълви Кланси след кратко мълчание.

Лорън въздъхна, приветите й неволно стиснаха слушалката.

— Не, ще взема и Джъстин.

Ново мълчание. Този път Кланси запита с леко променен глас:

— А Райдър какво мисли по този въпрос, Лорън?

— Защо трябва да мисли по него?

— Значи той те пуска да идеш сама?

— Аз съм възрастен човек и нямам нужда от неговото разрешение.

— Почакай малко — рече Кланси. — С кого говоря всъщност? Със същата жена, която ме покани днес следобед в къщата на Райдър или… — Тук настъпи многозначителна пауза. — … която е под негова закрила и е лудо влюбена в него — и доколкото можем да си позволим да бъдем откровени една с друга — която спи с него? Жена, която през последните три седмици не е казала нито дума, без тя да е била свързана по някакъв начин с Райдър? Ти същата жена ли си сега, Лорън?

Господи, колко е права! Лорън скръцна със зъби.

— Мога ли да ползвам вилата, или не?

— Посдърпали сте се…

— Би ли предала на Джейк — Лорън прекъсна приятелката си, — че ще се върна в петък за заседанието в съда.

— Кажи му го сама. Той е тук.

Лорън премигна смутено — чак сега се сети какво вероятно бе прекъснала.

— О, Кланси, ужасно съжалявам, не се сетих, че може би…

— Не се извинявай, наивнице такава. Той и без това няма къде да ходи. — Лорън долови гърления глас на Джейк. После и смеха му. И неговия, и на Кланси. Двама, които се обичат. А колко време бе минало откакто те двамата с Райдър се бяха смели и разменяли нежности? Май не бе повече от час? Почувства болка в гърдите.

Нещо изпука отсреща и после прозвуча познатият глас на Джейк:

— Хей, Лорън, какво те прихваща? Къде ще заминаваш? Моментът никак не е подходящ. Мислех, че Райдър ти е разяснил как стоят нещата. Той нали се грижи за всичко, особено когато става дума за любимата.

Любимата. Устните й внезапно потрепнаха, очите й пареха. Отвърна поглед, обърна гръб на острия взор на Райдър.

— Ако пък не ти е казвал нищо, едва ли е удачно да го разискваме по телефона — продължи Джейк.

— Ако имаш предвид за Майкъл и за някакъв си шпионин, и за лъжите, и за нарушенията на правилата на сигурността и Бог знае какво още — да, вече ми каза тези неща. — Гласът й бе станал треперлив, тя леко заекваше.

Джейк долови нещо и стана съвсем делови:

— Е, значи ти е ясна ситуацията. Не можеш да заминеш сега.

— Но, Джейк, разбери! Трябва да замина — прошепна тя настоятелно.

— Не и този път, миличка — твърдо отвърна адвокатът. — Няма да е разумно, пък е и свързано с голяма опасност. Остани си, където си сега. Там си в добри ръце. Сигурен човек се грижи за теб.

И Джейк затвори. Лорън остана до бюрото с телефонната слушалка в ръка. След секунда сигналът на освободената линия започна да писука тихичко. Тя бавно окачи слушалката и се обърна към Райдър.

— Джейк е на мнение, че трябва да остана в града — каза тихо. — Но това не означава, че ще остана тук.

— Но ти и Джъстин не бива да оставате сами в онази твоя къща — настоя отчаяно той. — Само си помисли! Той знае прекалено много. Някой може да се досети, просто да съпостави фактите и да стигне до същото заключение, до което стигнахме и ние. Ако останете тук ще наема двама…

— Охрана ли?

— Да, двама души охрана — кимна той. — Не се безпокой, няма да плашим Джъстин. На него ще кажа, че са ми приятели или колеги.

Лорън го гледаше и си мислеше за първия път, когато го срещна в кантората на Джейк. Тогава си бе рекла, че едва ли има нещо на този свят, което би могло да го уплаши. Той бе изглеждал толкова силен и спокоен… просто вездесъщ. А скоро след това и тя, и Джъстин се бяха опрели на него за закрила и помощ, без да се съмняват в способността му да ги защити.

Но това бе преди!

Райдър направи стъпка към нея:

— Моля те, Лорън, останете тук. Няма да те докосна с пръст, обещавам! Кълна се! Няма да ти се пречкам, няма да ти се мяркам пред очите. Ще се виждаме само в завода служебно.

Лорън покри очи с длани.

— Боже мили — прошепна тя. — Не зная какво да правя. Помогни ми, мили Боже!

Той постави ръка на рамото й, гореше от желание да я прегърне, да я приласкае и успокои. Колко ли време щеше да мине, преди да му позволи отново да я прегърне? А може би никога вече нямаше да може да го стори?

— Не бива да си ходиш, любима. Трябва да останеш.

Без да каже дума, тя се откъсна от него и тръгна към вратата. Крачеше с гордо вирната глава, очите й бяха сухи. Вратата се затвори съвсем безшумно след нея. Миналата седмица и тя, и някои дъски на стълбата скърцаха така силно, че Лорън се пошегува. Каза на двамата мъже, че вероятно в старата къща витае призрак. Още същия ден Райдър смаза пантите на вратите и затегна дъските на стълбището. Сега тя се качваше по тях бавно и влачеше ръка по красивия, изваян от майстор дърводелец парапет. На свой ред тя го бе лъснала до блясък. Влезе в стаята си. Бе я наредила с много желание и удоволствие, по настояване на Райдър. Колко само приятни мигове бе прекарала над вещите в нея! Беше й дал чудесно бюро, семпло, просто и невероятно приятно — типична мебел от 18 век, английско производство. Люлеещото се кресло бе принадлежало на мама Джейн — Райдър й го бе предоставил с много любов. Ами голямото легло с пиринчените табли с безкрайните заврънкулки по тях! Колко му се бяха радвали двамата! На него се бяха любили…

Едвам сега остави сълзите да рукнат свободно по бузите…

 

 

В понеделник Лорън стана, твърдо решена да овладее положението. Трябваше да оправи всичко веднъж завинаги. Колкото по-бързо, толкова по-добре. И да се отърве от Райдър. Все пак проблемът си оставаше — на кого можеше да има доверие? Самоувереността й бе доста пострадала. Райдър я бе заблудил за толкова много неща. Ами Майкъл? В неделя се бе опитала да му се обади след неспазената среща с децата, но не бе успяла. Тревожеше се и за неговото отсъствие. Къде ли бе той? Агентът от ФБР, към когото се бе обърнала след нападението срещу Райдър, не бе открил нищо — нито за Майкъл, нито за неговите приближени подчинени. Самият Майкъл бе убеден, че ще открие нещо разобличаващо в миналото на Райдър; той й бе казал тези думи. Нещо, което да докаже вината му? Ако това си бе поставил за задача, хубава работа си бе намерил! Райдър бе обиколил половината свят.

Още щом влезе в завода Черил й подаде оставена от Майкъл бележка. Попаднал съм на нещо много важно, се казваше в това послание, но ще ми трябват няколко дни да проуча всички подробности. Не пишеше къде се намира, но си бе направил труда да се извини за пропусната среща с децата. Щял да обясни всичко, като се прибере.

Райдър бе скептичен, както винаги.

— Не желая повече да споря с теб относно Майкъл — каза му Лорън уморено. — Не той е информаторът.

Изглеждаше твърдо убедена в това. Самият Райдър бе вече почти на път да се разколебае в собствените си подозрения.

— Какво те прави толкова сигурна?

И нейната сигурност в някои неща също бе започнала да се износва. Чувстваше умора и празнота, като че ли вече битката не си струваше. За какво да се бори?

— Мисля, че човекът, когото търсим, е Малкълм Стърн.

Райдър присви очи:

— Малкълм Стърн ли? Онова старче? — Той се изсмя с недоверие. — Създателят на Херкулес ли? Хайде бе!

— Когато преди известно време ти ми говори за подозренията си относно провеждаща се в научноизследователския отдел тайна дейност, аз си направих труда да извърша няколко проучвания. Ограничих се да поискам рутинна проверка само на онези служители, които са достатъчно квалифицирани за сериозна научно-техническа работа. И информацията, която получих за Малкълм, се оказа доста насочваща.

— Е, и? В какъв смисъл?

— Съпругата и синът му нямат право да напуснат Източна Германия по политически причини. Той от години се опитва да ги измъкне оттам.

Райдър бе удивен.

— Кой направи тези проверки? И кой изобщо знаеше за тях и за резултатите?

— ФБР. На кого другиму се обажда човек, ако изпитва някакви съмнения за шпионаж? И никой, освен мен не знае нито за проверката, нито за резултата от нея. — Изгледа го с предизвикателно вирната брадичка. — Ако някой от моите служители се е замесил в шпионска дейност или върши научна работа с враждебна за нашата страна цел, мое е задължението и отговорността да го открия. И само моя!

— Обаче Малкълм Стърн е… — Райдър все още се опитваше да разбере какво точно е станало. — Ти можеш ли да докажеш нещо конкретно?

— Все още не, но хората от ФБР ми обещаха, че те ще се погрижат да бъде направено необходимото.

 

 

Малкълм Стърн погледна часовника на бюрото. Май бе станало доста късно. Но той си остана на мястото, загледан в малката, поставена в рамка фотография. Ана, той самият и синът им, всичките усмихнати. Фината резба по рамката бе на места изтъркана… Беше я докосвал и въртял в ръцете си толкова дълго време. Беше я галил, милвал, сякаш докосвал най-близките си… Жалък заместител на топлата, дъхава плът на обичната Ана…

Но с Божията помощ може би идваше край на безкрайното чакане. Почти. Смръщи вежди. Планът за следващата стъпка бе доста дързък, той самият го намираше за съвсем безразсъден. Авантюра, която щеше да се провали. Онзи тип Брейдън, защитникът на вдовицата, заплашваше цялата операция и трябваше да бъде отстранен. Така му бе казало лицето, което осъществяваше връзката. Трябваше или да го подлъже и да го прати някъде за зелен хайвер, или направо да го убие. Обаче окончателно решение по този въпрос все още не бе взето. Глупаци, помисли си с презрение. Още не бяха разбрали що за човек е този Брейдън. Той не бе от онези хора, които се плашат лесно, още повече, когато са си наумили нещо. На всичкото отгоре Брейдън обичаше вдовицата. Имаше само един начин тя да остане без защита и закрила. Той да умре пръв. Проста сметка. Стърн сви рамене. Какво го интересуваше него самият?

Грижливо прибра снимката в малката, облечена в кадифе кутия. Там й бе мястото. Специално, пазено като очите му. Сам бе направил тази кутия. Сам бе изваял и украшенията върху тъмното, яко като скала дърво от прочутата Шварцвалд в родината му. И за пореден път, както вече много често му се случваше напоследък, той се унесе в спомени за едни много по-щастливи дни… Ана, прекрасната Ана, му махаше с ръка. А момчето му се усмихваше… Той тръгваше към тях, щастливо усмихнат, с широко разтворени ръце…

Часовникът продължаваше да тиктака тихо. Добрият стар часовник, истинско чудо на германската техника. Майсторска изработка…