Карен Йънг
Неизбежна любов (10)

Девета глава

На следващата сутрин Лорън се събуди от гласа на Джъстин. Бодър и възбуден, той долиташе някак отдалеч, приглушено. Тя отвори едва-едва очи, за да види колко е часът, премигна и се разсъни. Беше едва шест и петнайсет! Няма ли граници за енергията на едно единайсетгодишно момче! Смръщена, отхвърли завивките и силната болка в гръдния кош я накара да затаи дъх. Когато се прибра предишната вечер, дълго стоя в горещата вана и така болката от смъртоносната прегръдка на полуделия Херкулес бе понамаляла. Въпреки всичко, всяко движение сега бе мъчително и тя чувстваше тялото си сковано, вдървено.

По пътя към банята се ослуша и внезапно спря. Долу с Джъстин имаше още някой, чийто глас, много по-дълбок, на зрял мъж звучеше в тон с детския ентусиазъм. Лорън бързо уви цветния чаршаф около себе си и отиде до прозореца.

В двора бе и Райдър!

Устните й се раздвижиха, но звук не излезе. Джъстин се навърташе около мъжа и весело бъбреше, а Райдър спокойно бъркаше с лопата нещо сиво, мокро и лепкаво. По едно време започна да го сипва в една дупка в земята. Беше съблякъл ризата си. Тялото му блестеше от пот. Тя дълбоко пое въздух и усети, че я обливат топли вълни. Виждаше как се свиват източените, силни мъжки мускули, ръцете му сръчно въртяха лопатата. Движенията на мъжа бяха леки и точни. Обзе я усещането, че присъства на демонстрация на непресторена мъжка сила. Не й се беше случвало да наблюдава друг мъж, зает с физическа работа.

В този миг той вдигна глава и я видя. Вместо да пусне пердето и да се отдръпне, тя остана като закована на място, очарована от магията на погледа му. Косата й се бе разпиляла по оголените рамене, умореното й лице бе все още сънено. Лорън усети, че трепери, задъхваше се, но не можеше да откъсне поглед от неговия. Никога преди не се бе чувствала толкова жена, както сега!

— Маме, слез долу! — провикна се Джъстин, присвил очи от блясъка на слънчевите лъчи.

— Какво правите?

— Къщичка за птици — обясни момчето и посочи висок прясно боядисан в бяло пилон, който лежеше наблизо. Къщичката бе вече здраво закрепена на върха му. — Всеки момент ще я поставим на място тази чудесия!

„Чудесия“… Момчето вече повтаряше цветистите изрази на Райдър. Лорън се усмихна. Очевидно резервите му спрямо Брейдън се бяха изпарили. В това време Райдър премести лопатата в другата си ръка и се подпря на нея като опитен строителен работник, спрял да отдъхне. Джъстин тутакси зае същата поза, облягайки се на първата попаднала му дъска. Лорън неволно се засмя. Застанали така един до друг те страхотно си приличаха. Бяха като две капки вода. Едната, разбира се, бе умалено копие на другата.

— Можеш ли да слезеш до десетина минути? — попита Райдър и се усмихна. — Ще позадържим монтажа. Но побързай, иначе циментът ще се втвърди и трудът ни ще отиде напразно!

— Идвам веднага!

Райдър продължи да гледа към прозореца още минута-две, след като пердето се спусна и скри съблазнителните й форми и леко зачервената недоспала физиономия. После се обърна, но ръцете вече не го слушаха като преди. Сам не знаеше защо бе пристигнал тук толкова рано. Когато се събуди тази сутрин изпита неудържимо желание да я види и то веднага. Едва бе дочакал тя да се събуди.

За кой ли път вече го обзеха противоречиви чувства. Напрегна мишници и хвърли поредната лопата разтвор в дупката. Дори не забеляза, че Джъстин усърдно тъпче с крака вътре, за да трамбова циментовата маса. Момчето усърдно изпълняваше нарежданията му, за да не остане въздух в сместа. Джъстин и Лорън бяха събудили в Райдър инстинкти, които не подозираше, че притежава. Инстинкти на човек, решен твърдо да защити близките си. Колкото по-често се срещаше с тях, толкова повече се объркваха чувствата му. А сега, когато Лорън очевидно се намираше в голяма опасност, смяташе дори, че е въпрос на чест да я опази. Имаше чувството, че е попаднал, в заложен от самия него, капан.

Обърна се, сепнат от звука на отваряща се врата. С лека бяла блуза и избелели от пране джинси Лорън се появи свежа, невероятно привлекателна и възбуждаща. Прибрала бе набързо косата си под червена баретка. Кехлибарените й очи му се усмихваха. Тя прекоси малкото вътрешно дворче и се запъти към двамата работници. Носеше поднос с две чаши кафе.

— Как се чувстваш тази сутрин? — попита той и пое чашата. Избърса потта от челото си, след което отпи голяма глътка. Правеше невероятно усилие да прикрие обзелото го желание.

— Схваната, насинена, леки болки тук-там — отвърна тя. — Като оставим настрана физическите страдания съм изпълнена със смелост и желание за нови подвизи.

Погледът му бе привлечен от дълбокото деколте на блузата, където се виждаше млечнобялата извивка на изящните едри гърди. Боже, как го възбуждаха формите й! Бързо отмести очи.

— Днес трябва да си вземеш почивен ден — рече тихо, за да не го чуе момчето.

— Снощи откри ли нещо? — отвърна му тя с въпрос.

— Не. Нямаше никой, заводът бе пуст. Не намерих никого и в отдела за научни изследвания. Във всеки случай взех домашния телефонен номер на Малкълм Стърн и му се обадих да го уведомя за повредата изобретението му.

— Сигурно се е разстроил.

— Стори ми се, че да.

— Дано не мислиш, че Стърн е в състояние сам да саботира собствената си разработка? Посветил й е толкова години.

Райдър мълчеше. Известно време съсредоточено разглежда трапчинката в ъгъла на устните й, след което отмести очи. Тази жена имаше невероятно доверие в служителите си. Каква беше тази лоялност към всички тях! Когато всичко свърши, дали ще остане нещичко и за мен?

— Истински лукс е да не подозираш никого, Лорън. Но от сега нататък аз ще се заема с тази работа.

Междувременно Джъстин хвана пилона и го помъкна към дупката.

— Хей, мамо — извика той, — нямаме време за кафе. Циментът започна да се втвърдява. Остави чашата и ела да ми помогнеш!

Тя повдигна рамене и изгледа Райдър безпомощно, а на сина си рече с бодър глас:

— Веднага, сър! Слушам, сър! Какво ще наредите да направя?

— Хвани пилона за другия край! — нареди хлапето.

— Нищо няма да правиш — спря я нетърпящият възражение глас на мъжа до нея. — Можем да се справим и без майка ти, Джъстин. Тя ще се отдръпне назад като дама и ще внимава да не изкривим пилона. Ти гледай долният край да влиза полека в сместа, а аз ще повдигам другия, разбрано?

Лорън се усмихна и послушно се отдръпна към масичката, където отнесе чашите.

— При мен е добре! — извика момчето веднага щом дебелият край на дървото се потопи в циментовата каша. Поел почти цялата тежест, Райдър бавно повдигаше другата страна.

— Как ти се вижда, маме? — извика Джъстин.

— Наклонен е с около десет градуса — отвърна Лорън.

— На коя страна? — обадиха се едновременно и двамата мъже и тя отново се удиви колко еднакви бяха израженията им.

— Наляво.

— А сега? — попита Джъстин след корекцията.

— Сега е добре.

В същия момент Хати Бел се подаде от вратата и извика:

— Закуската е готова!

Джъстин огледа къщичката за последен път — внимателно и гордо, изтри ръце в задната част на панталона и хукна към нея.

— Божичко, Хати Бел, съвсем навреме идваш. Гладен съм като вълк!

— Кога ли не е гладен. — Майчински се усмихна Лорън, като проследи сина си с поглед.

— Или чисто и просто бърза — обясни Райдър, спомняйки си момчешките години, избърса набързо ръце с една кърпа и я захвърли на земята. После взе чашата и допи кафето си.

— Или пък дава заповеди — подметна игриво тя, поглеждайки Райдър изпод дългите си клепки. — Като един друг човек, когото познавам.

— Навици, навици — засмя се той. Хареса му сравнението между него и Джъстин. Как му се искаше да може открито да даде обяснение за това сходство, че и за колко още! Едва сега започваше да открива десетки дребни неща и в поведението на момчето, които му бяха толкова познати.

— Благодаря ти, че му помогна — рече Лорън и се премести, за да му направи място до себе си на пейката.

Райдър не се възползва, а се подпря на масата и кръстоса глезените си.

— Щеше да се справи и сам. Много е упорит, пък и находчив.

— Мислиш ли? — усъмни се тя, отпивайки от кафето. — В едно съм сигурна, щеше да ми дава заповеди и да ме кара да тичам нагоре-надолу като луда, а онова нещо най-вероятно пак щеше да остане криво.

Вдигна очи и забеляза, че Райдър втренчено гледа врата й, където кожата бе ожулена. Той протегна ръка и внимателно отмести яката, за да разгледа място. Погледите им се срещнаха и тя потръпна от силата на чувствата, които зърна в очите му.

— Каза, че не си наранена. Но това на шията ти като че продължава и по ключицата. Толкова зле ли си ожулена навсякъде?

— Не е страшно, Райдър — отвърна тя. — Кожата ми е много бяла, пък и лесно посинява при удар. Иначе се чувствам добре.

Той се отдръпна малко и я изгледа критично. Тя не се помръдна, продължи да го гледа с кехлибарените си очи, спокойно отвръщайки на скептичния му оглед. Райдър взе кафето от ръката й, остави го на масата и внимателно я изправи на крака.

Наведе се към нея и продума тихо и дрезгаво:

— Джъстин бързо ли ще се върне? Искам да ти кажа нещо…

Лорън кимна, безмълвна, а клепките й потрепнаха и почти закриха очите й, когато той я хвана през кръста и силните му пръсти потънаха в нежната плът. После леко я привлече към себе си, а тя цялата се разтрепери.

— Снощи не съм мигнал — прошепна той в ухото й. — Непрекъснато чувах гласа ти, който ме зовеше за помощ. И тихите звуци, които излизаха от гърлото ти, докато преглъщаше и храбро се опитваше да не плачеш. — Пое въздух, дълбоко и хрипкаво. — Чувствах се страшно безпомощен и изпитвах неистовото желание да ударя някого.

Тя неочаквано го целуна под брадичката.

— Ти нямаш никаква вина за случилото се.

— Толкова ми се искаше да стана и да дойда при теб посред нощ.

Тя се усмихна и допря буза до силния мъжки врат. Кожата му бе все още влажна от потта.

— Защо не го направи?

Райдър събра в шепа косата на тила й и нежно повдигна лицето й към своето. Вгледа се в очите й. Сякаш не вярваше на ушите си.

— Лорън — промълви той накрая, — толкова си красива — наведе се и целуна ъгълчето на устните й. После мина по ред по бузата й, връхчето на носа и стигна до другия ъгъл на устата. Тя въздъхна и задържа въздуха в дробовете си, така силно искаше, така копнееше той да продължи. А когато пръстите му докоснаха ожуленото място на шията тя простена. Милиметри разделяха устните им…

— Лорън…

Тя отвори очи и се потопи в дълбоката синева на неговите, които я гледаха внимателно.

— Лорън зная, че ще прозвучи нелепо, но…

Тя прошепна нещо, което би могло да означава протест и без да се замисли и за секунда престъпи всички норми на добро възпитание, втълпявани й години наред. Просто се надигна на пръсти и го целуна. Устните му бяха топли, меки и се отвориха охотно под нейните. Ръцете й обвиха врата му и тя силно притисна тялото си до него. Усети как мъжът пред нея се стяга, поема дълбоко въздух и като стисна лицето й между двете си длани започна да я целува жадно и продължително. Обзе я силно до изнемога желание, пожела мъжът до себе си и бе готова да умре за това. Влечението бе невероятно могъщо, завладя еднакво и тялото, и съзнанието й. Слънцето вече напичаше, наоколо се носеха обичайните сутрешни шумове, но нищо не я интересуваше — все едно че бе на пустинен остров, съвсем сама с обекта на неудържимото си желание.

Пръстите на Райдър се плъзнаха надолу по шията й към сочните и едри бели гърди. Той се боеше да не й причини болка и дланта му погали меката и нежна плът, после я пое в шепа. Тя ахна и той откъсна устни от нейните, и само допря челото си до нейното. Ръката му обаче трескаво опипваше гладката повърхност на гръдта й.

— Заболя ли те, скъпа? — Той дишаше като човек, пробягал километри. Палецът му бавно масажираше копринената кожа. — Прости ми, ако ти причинявам болка.

Тя обви пръсти около китката му, за да задържи ръката му върху себе си.

— Не, не спирай. Не ме боли.

Лорън, Лорън! Някакъв глас пееше името й и в съзнанието му то звучеше като тържествен химн на любовта. Като неудържим, страстен зов! Жената пред него бе прелестна, никога не бе пожелавал друга по-силно, по-пламенно! Затвори очи, за да се пребори с разкъсващата го страст.

Трябваше да спре! За Бога! Посред бял ден! Всеки момент Джъстин можеше да долети при тях. Главата му се сведе още повече и той успя да целуне жадно върха на бялата, благоуханна гръд — с мъчително усилие на волята извади ръка от блузата й, но телата им си останаха притиснати едно до друго в сладка отмала.

— Някой ден, много скоро… — Райдър шепнеше сподавено, — ще бъдем само двамата, без никой друг. Ще те целувам и то така, както винаги съм жадувал… — Сега устата му бе допряна до ухото й. Лорън усещаше топлината на дъха му и потрепваше. — Ще милвам, ще галя и ще целувам прекрасното ти тяло, навсякъде… и няма да ми стигне всичкото време на този свят…

Ръката му тръгна надолу по гърба й, през кръста и спря на съблазнителните й бедра. Притисна Лорън до себе си и тя по чувства неимоверната сила на желанието му.

— Някой ден… — отново простена той.

Лорън се отдръпна леко назад, а разтрепераните й пръсти се опитаха да загърнат блузата.

— Май трябва да влезем — прошепна тя, пламнала и останала без дъх.

Той я спря, докосвайки я по ръката.

— Лорън, остани си днес у дома, моля те! Наредих тази сутрин да докарат колата ти. Оставил съм ключовете на малката масичка в антрето. Няма нужда да ходиш на работа. Аз ще се оправя с Армстед.

Тя въздъхна, изкушаваше се да го послуша. Но затова пък винаги бе обърквала нещата, именно защото бе играла пасивна роля в отношенията си с мъжете. Първо с Клей, после с Джейк, Майкъл, а сега и с Райдър. Все някой друг вършеше черната работа. Но така повече не биваше да продължава.

Погледна го безпомощно. Как да му каже онова, което й се искаше?

— Не може, Райдър. Не бива. Имам да върша цял куп неща, пък и дължа на Майкъл поне един разговор, за да му обясня защо съм решила да те назнача.

— Не му казвай истината, Лорън. — Смръщи той вежди. — В никакъв случай.

— Майкъл не е човекът, който изнася разработките на Клей. Сигурна съм!

— Защо си толкова сигурна?

— Чувствам го! Толкова ми е помагал…

Райдър изпъна плещи, намръщи се още повече и облече ризата си.

— Май това е сред любимите ти думи, но в случая липсват и логика, и преки доказателства. Опираш се единствено на интуицията си. — Върху ризата той облече бял пуловер. — Лично аз го намирам за прекалено плъзгав, прекалено любезен, прекалено услужлив, с две думи… Прекален във всяко отношение!

— Райдър. — Лорън протегна ръка сякаш да го успокои. Не й се искаше да разгневява този силен мъж, особено след великолепните божествени мигове, преживяни преди малко. Докосна го по лакътя и веднага усети напрежението в мускулите му. — Виждам, че вече подозираш и Майкъл, и дори онзи беден, възрастен Малкълм Стърн. Много ценя мнението ти, повярвай ми. Но просто ще трябва да приемеш и факта, че не мога да се съглася с теб абсолютно за всичко. Все пак аз още управлявам този завод.

— Добре! Чудесно! — Райдър измъкна ключовете на колата от джоба си. Постави си слънчеви очила и изведнъж пред нея застана друг, като че ли чужд и непознат, човек. Вече го нямаше изпълненият с нежност неин защитник и рицар, когото бе целувала само преди няколко минути. Сега пред нея стоеше непозната мрачна и строга личност.

— Пак ще ти кажа, Лорън, чака те много неприятна изненада, ако продължаваш да гледаш на служителите си като на светци или невинни агънца.

От погледа му не избягна хладната и въздържана маска, която се появи на лицето й. Но вече я познаваше достатъчно. Каквото и да правеше, Лорън не можеше да контролира устата си. Тя бе уязвимото й място и я издаваше. Мигновено усети жалост към нея, млъкна и прокара пръсти през косата си:

— Зная какво изпитваш към тази компания и към хората, които работят в нея. Но някой систематично те ограбва, а ти му помагаш, като отказваш да погледнеш истината и фактите в очите! Това е!

Тя вдигна ръка, но изведнъж спря и се замисли. Разбираше, че логиката и разсъжденията му са безупречни.

— Не, не е Майкъл — упорито рече тя.

Не виждаше очите му зад тъмните стъкла на очилата, но усещаше силата на погледа му, усещаше също, че той едва се въздържа да не я напляска като упорито момиченце.

— Може би не е точно той — бавно и тихо продума Райдър. — Ала по моя преценка никой не може да бъде извън подозрение, включително и скъпоценният ти Майкъл. — После, без да каже нищо повече, закрачи през моравата към изхода. На средата на пътя внезапно спря и се обърна: — Накарай Джъстин да изчисти и да прибере инструментите. Той тук прави каквото си иска, а ти не смееш дума да му кажеш! — Гледаше я право в очите.

После, без да обърне внимание на възмутената й физиономия, направи още няколко широки крачки и хлопна вратата след себе си.

 

 

— Мислиш ли, че много съм разглезила Джъстин, Кланси?

— Моля… — Приятелката й не отговори, защото тъпчеше пуканки в устата си и с интерес гледаше към терена на бейзболното игрище. Бяха на поредния мач от детската лига и в момента на игрището се зараждаше спор между треньора и бащата на един от играчите.

Лорън изгледа Кланси и повтори въпроса си.

— Да или не?

— Хайде бе, привършвайте с тези безкрайни приказки! — провикна се Кланси. — Няма ли да играете този мач?

— Кланси!

— Не бива родителите да се мотаят по терена — още по-високо възнегодува приятелката й, обърна се с възмущение към Лорън и седна обратно на мястото си. — Ето, разсипах и пуканките… — Изтупа полепналите по джинсите си сол и дребни трохи царевични зърна и погледна въпросително приятелката си. — Защо ме питаш дали е глезен? Ами, глезен е, разбира се! Едно дете, прекалено умно, по-интелигентно отколкото му е нужно и се движи само сред възрастни, които непрекъснато го хвалят и му се възхищават, а то слуша приказките им. Това е съвсем обяснимо, Лорън! Какво те интересува? Ще се оправи с възрастта!

Бе минала цяла седмица от забележката на Райдър, но Лорън изобщо не бе могла да я преглътне и все за нея си мислеше. Щастието на сина й бе нейната ахилесова пета. Приемаше извънредно емоционално всичко, свързано с детето. Освен това бе свръхчувствителна към всяка критика, относно поведението й като родител. За щастие го съзнаваше и си го признаваше.

Междувременно на терена играта бе възобновена и Лорън видя как Джъстин хвана трудна топка, после настигна противников играч, който за малко щеше да направи точка. Сърцето й се напълни с гордост и майчина любов.

— Може би аз прекалявам с чувствата си и така се стига до глезенето, какво ще кажеш, Кланси? — измърмори Лорън. — Но пък…

— Как ти хрумна точно сега да анализираш поведението си? — любопитно я изгледа Кланси, после внезапно присви очи. — Да не би Джейк Левинсън да ти е давал съвети как се възпитават деца, въпреки пълното си невежество по този въпрос?

— Не, не е Джейк… — засмя се Лорън от все сърце. — Райдър…

— Гледай ти! И какво ти каза?

— Че позволявам на Джъстин какво ли не, че не му правя забележки, дори и за най-сериозни провинения. — Погледна стеснително приятелката си: — Така ли е наистина, Кланси?

— Не бих се изразила точно така. А и не са ми известни някакви тежки провинения. Вярно е, че хлапето е адски интелигентно и изобретателно, а пък кой на неговата възраст не се е измъквал от безкрайните родителски нареждания и поръчения — свърши това, свърши онова. Ние на неговата възраст не сме ли били същите? — Протегна ръка и потупа приятелката си по гърба. — Я не се впрягай. Джъстин е толкова добро дете!

Минаха няколко минути в мълчание. И двете внимателно следяха играта.

— Знаеш ли кое ми е интересно — обади се изведнъж Кланси, — питам се какво го е накарало да подхвърли подобна за бележка?

— Джъстин не бе прибрал няколко инструмента и малко боклук — въздъхна Лорън. — Всъщност трябваше да почисти, след като двамата с Райдър бяха монтирали една къщичка за птици.

— Няколко инструмента и малко боклук — повтори Кланси. — Не ми звучи като сериозно провинение. Да не би в момента да е имало и нещо друго?

Лорън отбягна погледа й:

— Какво например?

— Например непредвиден спор между вас двамата.

— Да, тъкмо тогава възникнаха известни противоречия — неохотно призна тя.

— Вероятно за ситуацията в завода, нали? Аз и без това се канех да те питам как вървят нещата там?

— Добре, слава Богу! — отвърна Лорън. — Той е много опитен професионалист, от всичко разбира. Някои от новите му предложения предполагат големи промени, обаче той има талант за работа с хората, така че аз почти няма от какво да се оплача.

— Напълно разбираемо — коментира Кланси. — Този пост едва ли би затруднил човек с огромния опит на Райдър. Интересно ми е как го приема Майкъл Армстед?

— Не е във възторг, разбира се. От самото начало се обиди, че съм назначила Брейдън и оттогава непрекъснато ме увещава да огранича пълномощията му. — Припомни си и сцената в кабинета й тази сутрин и се намръщи. Макар че бе очаквала отрицателна реакция от Армстед, гневът му бе надхвърлил всякакви граници.

Кланси кимна разбиращо.

— И сигурно той не повярва на ушите си, когато му отказа, нали? Нещо съвсем ново за него!

— Аз и без това нямах избор — унило отвърна Лорън. — Бях се съгласила с този план, още повече че и самият Джейк настояваше и го препоръчваше. И как да се откажа от него при първата съпротива?

— Е, разбира се, че няма да се откажеш — насърчи я Кланси.

— Но пък и не съм съгласна да подозирам всички в завода, както иска Райдър.

— Той до голяма степен има право, Лорън. Докато не установиш със сигурност кой точно краде разработките на Клей, по принцип подозираш всички, така си е.

— Разбирам, но се чувствам и нелоялна към хората си, след като пуснах Райдър в завода под фалшив претекст.

— Това пък е съвсем излишно. Няма смисъл. — Кланси отхвърли угризенията на Лорън с типичния си прагматизъм. — Винаги можеш да се извиниш на когото трябва — ако разбира се стане необходимо — след като Райдър Брейдън отстрани опасността за завода и за всичките му служители и направи работата им сигурна за следващите трийсетина години, нали? — Междувременно изкрещя поощрително по повод успешната игра на Джъстин. — Какво чух наскоро? Един от любимите ти роботи щял да те разкъса, вярно ли е?

— Ти пък откъде разбра? — удиви се Лорън.

— От Джейк няма защо да се боиш — сви Кланси рамене.

Лорън веднага се заинтригува, забравила за собствените си неприятности:

— Значи пак се виждате с Джейк?

Кланси се загледа в красивата дъга на сполучливо ударена топка.

— Той се отби при мен преди две вечери.

— Кланси, наистина ли?

— Само си поговорихме, Лорън, нищо повече. Все още не може да ми прости, че приех онази работа във Вашингтон.

— Много беше засегнат.

— Добре де, но това беше преди десет години! Бях хлапачка, пълна с детски мечти и амбиции. Надявах се да стана голяма журналистка. Исках да обиколя света. Би било направо глупаво на онези години да си остана в този заспал град в Алабама, да се омъжа и да раждам деца, докато ме привличат съвсем други неща!

— Но бяхте сгодени, Кланси! Не помниш ли?

— Молих го да дойде с мен! Той вече бе завършил, беше адвокат. Можеше да си намери фантастична работа във Вашингтон, но не му се напускаше Мобийл.

— Хората не могат да бъдат еднакви, Кланси.

— Да, вярно е.

— Мисля си, че го е страх да повярва, че наистина си се променила.

— Сега съм вече готова за това, което той иска. Бях по целия свят, видях толкова много неща. Доказах се като журналист. И се върнах у дома, където възнамерявам да остана. — Изтръска с длан още няколко трохи от пуканките, останали по джинсите й и вдигна очи. В тях святкаше свирепа решителност: — И ще го накарам да ми повярва, та ако ще да пукна!

Лорън прикри усмивката си. Макар да бе изминало цяло десетилетие, привличането между Джейк и Кланси не бе угаснало, напротив! Щом се съберяха, мигновено започваха да хвърчат искри. Остри характери са и двамата, помисли си с най-топли чувства Лорън. Жалко, че досега различията им ги бяха задържали разделени.

Кланси подпря брада на бастуна. И рече с известно отчая ние:

— Най-много ме удивлява фактът, че Джейк се възхищава от качествата на Райдър и го уважава именно заради тях, а мен ме отхвърля точно поради същите черти!

Лорън я изгледа с изненада. И действително между Кланси и Райдър имаше доста сходни черти. И двамата бяха упорити и целенасочени хора, и бяха направили забележителни кариери, отвели ги по най-екзотичните кътчета на земята. И двамата обичаха да поемат риск, и двамата вероятно ненавиждаха предпазливостта, която пък бе вродено качество на Джейк, а и на нея самата, помисли си кисело Лорън. Защо ли Джейк, който завиждаше донякъде на Райдър, отхвърляше Кланси, която носеше същите волеви черти като Брейдън?

В същия миг около двете приятелки избухна истинска буря от аплодисменти, но Лорън остана безучастна, погълната от мислите си. Тя вече се отличаваше от Джейк — твърдо бе решила да не се примирява с проблемите и да не избира лекия и уж сигурен път на съгласието с всички и всичко. Бе вече готова да рискува, ако трябва да постави на карта удобното си и приятно съществуване, но да получи онези незнайни удоволствия от живота, които обещаваше връзката й с Райдър, та макар и с известна несигурност. При положение, разбира се, че той самият я желаеше.

Неочаквано хрумнала й мисъл я накара да смръщи чело. Ами ако Райдър и Кланси бяха хора, които се боят да се обвържат? Нищо чудно!? Практиката и събитията говореха именно за това. Райдър водеше живот, чийто стил бе предмет на завист и възхищение от страна на мнозина мъже. Не можеше да си представи, че той ще се откаже от този стил, а и защо да го прави? Що се отнасяше до Кланси пък, тя изглежда бе готова накрая да свърже съдбата си с тази на Джейк, а той вероятно скоро щеше да разбере за това.

— Я виж кой е тук! — прекъсна Кланси мислите й.

— Райдър! — Лорън го зърна и сърцето й подскочи. Брейдън не се озърташе. Гледаше право пред себе си и вървеше към Джъстин, който вече го бе забелязал. Тънка телена мрежа отделяше игрището от зрителите. Сега момчето се затича към мрежата ухилено до уши и протегна пръсти през малките дупки в нея. Щом Брейдън се доближи достатъчно синът й започна да му говори нещо, много бързо и оживено. Лорън ги наблюдаваше със смесени чувства. Джъстин очевидно се нуждаеше от вниманието на някой по-възрастен мъж, това бе безспорно. Нямаше баща и тази липса не можеше да не се отрази на психиката му. Всяко момче имаше нужда от баща или поне от някакъв заместител, рече си тя горчиво. Усещаше отсъствието на Клей и й липсваше дълбокото и истинско приятелство, което ги бе свързвало. Добре де, но не всеки мъж би могъл да бъде този заместител. Момчето бе вече отхвърлило вниманието на няколко от старите приятели на Клей. А Майкъл? Той бе се старал месеци наред, докато детето откликна донякъде на протегнатата от по-възрастния човек приятелска ръка.

А сега, за по-малко от четири седмици, гледай само как се сближиха! Мисълта дойде спонтанно в съзнанието й.

Продължаваше да ги наблюдава, а Джъстин очевидно му обясняваше какво е станало досега. Правеше това с много ентусиазъм, а Райдър се усмихваше леко и явно слушаше извънредно внимателно. Не бе никак трудно човек да си обясни за що Джъстин е толкова привлечен от Райдър и защо това бе станало сравнително бързо. Със същата лекота и обаяние Брейдън бе предразположил към себе си почти всичките служители в завода.

Проряза я неочаквана болка. Дано момчето да не страда по-късно, мълчаливо се помоли Лорън. Може би Райдър истински се радва на детската компания, но това вероятно е само временно явление. Възможно е скоро да замине в поредната си командировка в някой затънтен край на света, за да не се завърне с месеци! Освен това начинът на живот на Райдър бе прекалено напрегнат и интензивен, за да има в него място за едно момче. Едно бе тя да рискува чувствата й да останат без отговор, съвсем друго — да бъдат подложени на изпитание тези на Джъстин. Неин дълг бе да се грижи за него и да го опази, поне докато е още малък.