Барбара Паркър
Кръвни връзки (38)

37.

Тарпън Спрингс

17 август

Скъпи Сам,

Как вървят нещата в Тампа? Ние тук всички сме добре. Получих, както винаги, чека ти, макар че е много повече, отколкото се нуждаем в момента, затова внасям остатъка на спестовен влог.

Вчера татко излезе от болницата след бъбречната криза и се чувства по-добре, но не вярваме, че още дълго ще бъде сред нас. Не сме казали на Дина, но тя го усеща. Следобед двамата с Костас седят на задната веранда. Той се люлее на стола си, а тя наблюдава реката. За него е истинска утеха, че тя отново си е у дома.

Новото при нея е, че всяка събота чисти олтара в катедралата. Тежко ми е да гледам как сестра ми търка пода, като знам какво беше, но тя казва, че колкото повече стои така на колене, толкова по-близо се чувства до Бога. Леля Бети казва, че ако това й се иска, да я оставим да го върши. Дина все още не си е възвърнала паметта за някои неща и това е същинска благословия. Не бих казал, че е щастлива, но не е нещастна.

Надявам се, че новата работа ти харесва. Предполагам, че е голяма промяна, но знаем, че ще се справиш, както винаги досега. (Хайде сега, приятел, остава да те направим и фен на „Тампа Бей Бакъниърс“. Ха!)

Момичетата изпращат много поздрави на Мелани и питат дали е получила снимките. Току-що Доти ми заръча да те поздравя и да ти предам да се грижиш за себе си. Може би ще успеем да се съберем всички за Деня на труда през септември.

Сърдечни поздрави:

Ник

822 Западна 11-а улица

Ню Йорк

22 септември

Скъпи Сам,

Благодаря ти много за прекрасното писмо, което току-що прочетох. След седмицата в Канада беше хубаво да бъда посрещната у дома от познатия почерк. В отговор на въпроса ти: Да, разбира се! Много ще се радвам да те видя за Коледа. (Само ти, Сам, би могъл да планираш нещата толкова отдалеч.) Ще ти изпратя схема на метрото и разписание на автобусите, както и списък на туристическите забележителности, които трябва да посетиш, или, (моето скромно предложение) можеш просто да забравиш всичко това и да ми позволиш аз да те разведа. Страхотен екскурзовод съм.

Естествено, че ще искаш да се видиш за по-дълго с братовчедите си в Бруклин (Как ги откри след трийсет и пет години?!), но защо не оставиш Мелани да прекара ден-два с мен? И аз не бях много по-голяма от нея, когато за първи път видях Гринуич Вилидж. Новото ми жилище е като кутия за обувки, но има достатъчно място за две момичета. Сега се сещам: Али Дънкан мина през града след снимките в Лондон и остана при мен почти цяла седмица. (Ето и някои клюки: „Мода Руфини“ в САЩ е обявила официално фалит, а магазинът в Маями е затворен. Нещо повече. Тереза Руфини изхвърлила Клаус от вилата им в Милано, когато го сварила с най-новата й манекенка. Али не можеше да сдържи смеха си, дока то ми разправяше.)

Ще бъда в Маями в края на месеца. Само за уикенда, за да направя снимки на новия търговски център. Знам, че Тампа не е през една улица, но ако успееш да се измъкнеш от клиентите си само за един ден…

Спомних си, Сам — скъпи мой Сам, — докато четях писмото ти, че следващата седмица се навършва една година от смъртта на Матю. Надявам се, нямаш нищо против, че го споменавам, но напоследък често мисля за него, и то без тъга. Просто изведнъж се явява в мислите ми; после си отива, сякаш ми е идвал на гости. Хубаво е да мога да мисля за него, без да се сещам непременно за всички останали неща. Ако има рай, сигурна съм, че той е там. Това е. Просто исках да го знаеш.

След последния ни разговор обмислих някои неща, както ме помоли. Наистина не мога да кажа какво искам да правя в дългосрочен план. Прекалено рано е да се каже. Знам, че не искаш да ми оказваш никакъв натиск, и аз изпитвам същото. И все пак… хубаво е да знаеш, че след целия ад, през който преминахме, двама души могат все още да държат един на друг. Имам предвид — истински, а не само да изричат нужните думи. Но думите ти са верни. Не някакви красиви фрази, а само факти. Ох, наистина! Напоследък се опитвам да не мисля за нищо. Просто гледам през обектива и натискам бутона.

Пиши ми скоро.

С обич:

Катлин

Харолд Пърлстейн затвори тежките врати и звуците на Южния бряг заглъхнаха заедно с ярката светлина на късното лято. Сам се огледа, за да привикнат очите му. Мястото принадлежеше на друга страна. На друг век. Тъмното дърво, завесите, свещите, пейките. После забеляза тъмносиния килим. Все пак не толкова далеч от Маями Бийч.

Сложи си шапчицата, която Пърлстейн му подаде, и я закрепи върху главата си.

— Ще трябва да ми простите, че не си спомням много добре. Не съм влизал в синагога от дете. Пък и съм тук само за днес.

— Знам. Вече ми казахте. Не сте религиозен, но няма нищо. — Пърлстейн го преведе през страничната врата. — Елате, ще ви разведа. — Мина по къс коридор, застлан с напукани квадратни парчета зелен и бежов линолеум, после през друга врата. — Ето тук работя.

Стаята беше ярко осветена, боядисана в бяло, с проникваща откъм едната страна слънчева светлина. От климатичната инсталация капеше вода в поставена отдолу кофа. Бюрото на Пърлстейн беше от масивен дъб, протрито от употреба.

Пърлстейн носеше синя трикотажна риза с хоризонтална бяла лента и бледожълт панталон.

— Как умря синът ви? Не ми казахте. — Нахлузи си престилката и я завърза на гърба.

— Катастрофира с мотор.

— Много лошо. Деца. Толкова бързо карат с тези чудесии. — Подаде на Сам някаква брошура. — Взех го за вас от равина. Погледнете. Ето тази част. Yiz-kor Elohim nish-mas b’nee haw-ahoov…

— Какво означава?

— О, небесни татко, спомни си… душата на обичния ми син, за когото си спомням с много любов в този… тържествен час. Паметта му е в сърцето ми. Нека душата му… живее вечен живот… Нещо такова. Амин. Хубаво е, нали?

— Много хубаво — отвърна Сам.

— Да. — Пърлстейн го потупа по рамото. — Добре, седнете тук.

Включи една метална лампа. На дървената лавица над бюрото му имаше ваза от кипарисово дърво с няколко големи пера в нея. Пърлстейн извади едно от тях — кафеникавосиво с бели петънца.

— Това е перодръжка от гъше перо. Аз сам си ги майсторя. Пергаментът е от телешка кожа, но не знам как го правят. Мастилото също е специално. Благословено е от равина.

Повдигна парче кафява амбалажна хартия от масата вдясно от себе си и измъкна отдолу лист пергамент. Беше снежнобял и по него вече имаше няколко участъка с черни правоъгълни букви.

— Когато завърша тази Тора, тя ще трае стотици години, повече и от вас, и от мен. Когато ние ще сме прах, тя още ще е тук. Как ви се струва?

Сам кимна и си сложи очилата. Харолд Пърлстейн се настани с перото и мастилницата. Ръката му беше едра, с възлести пръсти, но се движеше бързо и оставяше след себе си редичка от дребни, прецизно изписани букви. Мастилото се беше просмукало под ноктите му.

— Има си молитва за всяка буква — каза Пърлстейн и потопи перото в мастилото, като изцеди една капка. — Мисля, че това е, за да пишем по-бавно и да не допускаме грешки. Но аз съм доста бърз. — Написа още няколко букви, като напредваше отдясно наляво, леко повдигаше ръка, за да не зацапва мастилото, и от време на време подухваше отгоре му. Докато той работеше, Сам дочуваше тихи минорни тонове и виждаше как устните му помръдват. Понякога старецът поглеждаше нагоре — към закачения на корковата дъска текст, но повечето време лицето му оставаше сведено над пергамента.

Най-после Пърлстейн се изправи и се облегна назад.

— Окей. Видяхте как става. Спрях така, че следващата буква да бъде mem. Също като М. За сина ви, Матю. Сложете сега ръката си върху моята. Не толкова силно. По-лекичко. Да, точно така. Ще го поставим ето тук, на този ред.

Кожата на Пърлстейн беше като пергамента, хлътнала между сухожилията. Той изпя псалма за М; после ръката му се раздвижи, а заедно с нея и ръката на Сам — и черното мастило остави диря по листа.