Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Relations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барбара Паркър

Заглавие: Кръвни връзки

Преводач: Стоян Медникаров

Година на превод: 1997

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1997

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Красимир Димовски

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-418-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2030

История

  1. — Добавяне

22.

Катлин Дорн живееше на Меридиън, няколко пресечки на юг от Линкълн роуд, в бледожълта сграда с една синя ивица в горната част. Над вратата имаше барелеф с формата на полуокръжност, на който пишеше: „Инглъндър“. В двора имаше сенчести дървета и целият имот беше заграден с ниска бяла стена, пред която имаше тротоар и тясна уличка с паркирани коли.

Сам седна на сгъваем метален стол на верандата и се загледа в улицата. Мина кола, след нея мотоциклет. От време на време през вратата влизаше някой от наемателите, който се прибираше от работа. Имаше редичка от около дванайсет стола, всичките обърнати навън, така че хората да могат да правят онова, което Сам правеше в момента: да седят на сянка и да наблюдават пейзажа. Изпъна крака и столът леко проскърца. Помисли си дали да не потърси някое кафене на Алтън роуд за една бира, но след това реши, че е прекалено уморен, за да се помръдне.

Старецът през три стола от него хвърляше към двора парченца хляб за птиците. Освен тях двамата, нямаше никой друг на верандата. Понякога през отворените прозорци на ъгловия апартамент се чуваше приглушеното изтракване на чиния или изтичаща в мивката вода. Някой си приготвяше вечеря.

Катлин се беше качила преди около петнайсетина минути, за да прегледа кашоните със снимки и негативи. Каза, че ще й отнеме известно време. Сам се опитваше да си изясни какво точно се надява да открие тя. Снимки от някакво парти преди три или четири години в суперскъп магазин за дрехи, собственост на някаква модна дизайнерка кубинка, която спяла с мъжа, чийто мозък беше изтекъл през красивото му лице в нощта срещу неделя. Чарли Съливан, главният свидетел по делото за изнасилване, на което Еди Мора — областният им прокурор, също кубинец — искаше да не се дава ход. И други факти преминаваха през главата на Сам. Бийки Дюран, шефката на администрацията на Еди, не искаше Сам да се забърква. Дейл Финли, бивш таен агент от ЦРУ, беше заплашил, че ще разкрие връзката на Сам с Катлин, ако Сам създава проблеми на Еди. Никой от тези факти не се връзваше с останалите, но той продължаваше да ги прехвърля, докато седеше и зяпаше към улицата.

Пърхане на крила и пронизителен писък го накараха да погледне вдясно. Едно птиче припърха край мършавите крака на стареца. Беше обут с протрити чехли от рипсено кадифе. Почти на прага на смъртта, старецът изглеждаше не по-малко безпомощен от птичето.

Сам отново погледна към улицата. В пролуките между кичестите дървета небето бе все така яркосиньо. Размърда се върху нестабилния стол. В куфарчето на предната седалка на колата му имаше бележник със записки. Помисли си дали да не иде да го вземе. Можеше да запише някои от идеите си и да види как изглеждат нещата на хартия. Беше се справял с някои случаи след разнищване на малките детайли. С проследяване на крехките нишки на вероятното. Макар че отговорите не идваха нито лесно, нито бързо.

— Артрит?

Сам се огледа.

Старецът посочи ръката на Сам, която той едва сега осъзна, че бавно масажира.

— Питах дали имате артрит?

— Не, само понякога ставите ме понаболяват.

— Жена ми има болки в таза. Докторът казва, че се нуждае от операция, но тя не е съгласна. И моите колене са зле, но поне ръцете не ме болят, слава богу! Скриптор съм в храма „Бет Авив“.

Сам изхъмка и отново се размърда на стола. Гърбът му започваше да се схваща. Чудеше се как могат тези хора по цял ден да седят тук и нищо да не правят. Старецът държеше в скута си найлонова торбичка с филийки хляб. Бръкна вътре, отчупи малко, сръчно го разтроши и хвърли шепа трохи на двора. Една сойка изпищя и им налетя.

Сам отново се съсредоточи върху предишните си мисли и си припомни начина, по който бе настъпила смъртта на Чарли Съливан. Убиецът е знаел какво прави. Действал е методично, сигурно. Може би платено убийство? Или може би Съливан го е познавал достатъчно добре, за да тръгне посред нощ да се разхожда с него по пустия бряг с намерение за един бърз любовен сеанс? Може би поради някакви причини не е искал да го води горе в апартамента си.

Съдебните лекари бяха извадили от гърдите на Съливан куршум 45-и калибър. Бил е мъртъв или издъхваш, когато се е строполил на земята. След това убиецът е стрелял в тила му. Ковчегът на Чарли Съливан в някой от лондонските параклиси е бил затворен. Никой не би могъл да види повече това лице — него просто го нямаше.

Чу се изскърцване — старецът премести стола си по-навътре под сянката. Бастунът му се откачи от облегалката и изтрополи на земята.

Сам стана и го вдигна.

Старчето го изгледа с отворена уста през чифт дебели очила с черни рамки. Жилите изпъкваха по петнистия му врат като на оскубано пиле.

— Благодаря.

Сам кимна и се върна на стола си. Не искаше да започва разговор. Тези възрастни хора можеха да бъбрят до безкрай за болестите и болежките си, за скапаното правителство, за испанците, които се заселват тук.

— Виждал съм ви — догони го слабият глас. — Преди идвахте при Катлин. Как се казвате?

Той се извърна. Старецът продължаваше да се взира в него през очилата.

— Сам Хейгън.

— Аз съм Харолд Пърлстейн, живея тук. — Той вдигна палец към отворените прозорци с щори зад гърба си.

— Приятно ми е. — Сам седна и се загледа в улицата. Питаше се колко ли още от живеещите в тази сграда знаеха, че е приемала тук женения си любовник. Питаше се дали някой от тях не е казал на Франк Толин. Не че сега вече имаше някакво значение, след като Катлин беше скъсала за пореден път с него. Сам смяташе, че накрая тя пак ще се върне при Франк. Мисълта го дразнеше, затова се отказа да разсъждава за това.

Потърка чело, като се опитваше да си спомни дали е взел всички необходими за работа папки, или ще се наложи утре да се връща до канцеларията. В понеделник имаше процес. Въоръжен грабеж — професионално криминално престъпление. Сам бе използвал телефона в колата си, за да се обади вкъщи. Отговори му Мелани. Дина още бе на работа. Беше казал, че ще се върне около седем — седем и половина.

Изведнъж го осени една мисъл. Моля те, Господи, нека не се окаже, че Матю е разбрал коя е Катлин. След това Сам се досети, че Матю не би могъл да знае. Той никога не би се сближил с Катлин. В това отношение имаше доста старомодни за едно младо момче разбирания. Щеше да я намрази и непременно щеше да подразни Сам. Хей, тате, познай кого видях снощи в клуба!

Кискането на Харолд Пърлстейн прекъсна мислите му. Костеливата ръка на стареца сочеше към алеята. Лъскава черна птица с ярко многоцветно сияние на крилете кълвеше по ръба на бетона. Грозна птица, с едро тяло и остър клюн. Тя не подскачаше, а вървеше наперено.

— Вижте я само. Няма друга такава. Всяка сутрин стои под прозорците ни, тръска крила и пищи: „Оп, оп, готованци“.

Гръдният кош на стария човек беше хлътнал и главата му изглеждаше прекалено голяма за тесните рамене. Цялото му лице бе осеяно със старчески петна. Очилата се крепяха върху едър гърбав нос, зад тях ирисите му имаха избледнял син цвят. Без да престава да се смее, той повдигна кесийката и попита Сам дали не иска парченце хляб за птиците. Сам отвърна, че не желае, но благодари. Погледна часовника си — Катлин беше горе вече почти половин час. Помисли си дали да не отиде да попита какво става.

Тя живееше в югозападния ъгъл на втория етаж — апартамент 12. Двете месингови цифри се намираха до вратата, която последния път, когато Сам я бе видял, беше боядисана в розово. Всички врати бяха в различни пастелни цветове.

Бризът бе утихнал и клоните на дърветата не помръдваха. Беше задушно и умората започна да го побеждава. Сам подпря главата си на ръце и клепачите му натежаха сънливо.

В апартамента на Пърлстейн остро иззвъня телефон. След това се чу женски глас. Висок, както обикновено говорят хората със слухови проблеми. Поздрави, а после, изглежда, позна човека на другия край. Ahh, ja. Was machst du, Shayna? Идиш. Питаше приятелката си как се чувства. После мина на английски с нюйоркски акцент. Може би от Бруклин.

Гласът му напомни за сестрата на неговата прабаба Шейла. Беше омъжена за Хайман, който пристигнал някъде от Полша. Хайман умря, когато Сам беше в началното училите. Никога не научи особено добре английския, но натрупа добри пари от търговия на едро с копчета. Достатъчно, за да си купи магазин от кафяв камък в Боро Парк. Was machst du, Shamuel? питаше го Хайман, когато се връщаше от училище.

Къщата беше тъмна и тиха. Плътните завеси на прозорците заглушаваха уличния шум. Тъмни дървени подове, тежки мебели, високо позлатено огледало в антрето. Всички огледала бяха покрити след смъртта на майка му. Леля Шейла го накара да облече костюма, който му беше умалял. Ръкавите не стигаха и до китките. Сложи на главата му еврейска шапчица и го накара да обуе чехли. Посетителите си измиваха ръцете още на верандата с вода от специална стомна. Жените оставяха храната на кухненската маса, после идваха да го прегърнат. Гърдите им бяха меки и едри, ухаещи на рози. Мъжете стискаха раменете му. По-рано в храма равинът бе отслужил заупокойна молитва. Yitgadal v’yitkadash sh’mei raba… Единствената фраза, която Сам можеше да си спомни, но не знаеше какво означава.

Птиците с дрезгав грак започнаха да прелитат по-близо до верандата, където старецът беше нахвърлил хлебните трошици. Сам извърна поглед и дълбоко пое дъх — унасяше го от горещината и умората.

Изобщо не знаеше какво, по дяволите, търси тук. Ще разгледа проклетите снимки, ако Катлин ги открие, а след това ще се прибере вкъщи и ще се заеме с делото си. Кръстосан разпит на свидетелите на защитата. Сега си спомни, беше оставил записките на бюрото си. Известно време преценяваше дали да не мине през канцеларията на път за вкъщи.

Спомни си Чарли Съливан, седнал на един от очуканите столове в неговия кабинет с лице към бюрото. Сресани назад руси коси, добре изваяни черти, плътни устни. И гладък британски акцент. Познавах сина ви, господин Хейгън. Страхотно момче. Толкова бях шокиран, като научих за смъртта му.

Сам се бе уплашил от думите му, сега го осъзнаваше. Когато Матю заяви, че иска да работи като модел и да живее на Южния бряг. Сам пусна няколко шегички. Но ходът му бе неуместен, Матю изобщо не се засмя. Нарече го тесногръд и вероятно с право. Но Матю така и не му даде шанс да докаже обратното. Беше поел в онова последно пътуване, политайки отвъд възможността за разбирателство и прошка помежду им.

Сам реши да остави записките на бюрото си за утре — не бяха толкова важни. Беше се занимавал със стотици случаи. След известно време всички започваха да се сливат в паметта му, но начинът на действие беше един и същ. Дълга поредица от криминални престъпници — като на някакво цирково стрелбище. Ти ги събаряш, те отново се изправят. Каквото и да направи Сам Хейгън, съдебните дела ще идват и ще си отиват, а жителите на окръг Дейд, щата Флорида, ще продължават да се убиват, изнасилват и обират. За момент Сам се замисли как ще трябва да постъпи, ако загуби изборите. Виктория Дюран едва ли ще направи лек живота му в канцеларията. Може да продължи с наведена глава и затворена уста или да напусне. Но къде ще отиде? И какво ще прави? Да отвори собствена кантора? Да защитава същите копелета, които вече осемнайсет години се опитва да осъди?

Постепенно до него достигна от отворените прозорци сладникавият мирис на хляб, който се пече във фурна. Осъзна, че от известно време миризмата си пробиваше път някъде в подсъзнанието му. И друга миризма, успоредно с хляба — на печено пиле. Празният му стомах закъркори.

— Мирише като по време на шабат[1] — почти на себе си продума той.

Пърлстейн изгледа Сам, все още държейки парченце хляб.

— Евреин ли сте?

— Не, но бях.

— Как може човек да престане да е евреин?

— Майка ми беше. Живеехме в Бруклин с леля й и чичо й. Умря, когато бях на десет. Божичко, как само готвеха! Като че ли никога повече няма да ядем подобни неща.

— А сега какъв сте?

— Без религия.

— Може да се уреди с една церемония дори и на вашите години.

Сам се усмихна:

— Не мисля.

Харолд натроши хляба така, че и най-дребната птица да може да получи своя дял. Пръстите му действаха забележително сръчно.

Забеляза, че Сам гледа дясната му ръка. Тъмните петна бяха проникнали чак под ноктите.

— От мастило е — обясни той.

Сам кимна:

— Да, вярно, нали казахте, че сте скриптор.

— Имате добра памет. Помислих, че не ми обърнахте внимание. Храмът „Бет Авив“, на Трето авеню. Равинът наближава осемдесетте. Напоследък сме доволни, ако имаме минян. Знаете ли тази дума?

— Кворум, нали?

— Ще трябва да започнем да броим и жените, не дай боже!

— Скриптор… — повтори Сам. — Какво пишете?

— Какво пиша? — Старецът се вгледа в Сам, сякаш се колебаеше дали говори сериозно. — Тората[2], пиша Тората. Преписвам, правя нови копия.

— На ръка?

— А какво да ползвам? Копирна или пишеща машина? Нямам право да използвам дори химикалка. Имаме нова конгрегация, трябват нови свитъци. Използвам мастило, направено по същия начин, както в самото начало. И никаква хартия. Пергамент от кожата на свещено животно. Свитъците ще издържат дълго, стотици години. Тези може да са последните, които ще направя. Очите ме изоставят. С ръцете нямам проблеми, но вече не виждам както преди. Господ ми прибира едно по едно, ако поживеем по-дълго.

Клоните се раздвижиха и по двора затанцуваха петна от светлини и сенки. Цветовете бяха променили нюансите си, добивайки по-златист оттенък, докато слънцето слизаше все по-ниско на хоризонта.

Харолд Пърлстейн се подпря здраво с две ръце на облегалката на стола и се изправи. Дотътри се до края на тераската, изтръска кесийката с хляб и събра последните трохи в шепа. После ги хвърли в дворчето. Птиците се спуснаха върху тях. Като хихикаше тихичко, Пърлстейн изтри ръце в ризата си.

 

 

Бяха изминали почти три години, откак Сам се беше изкачвал по стълбите до апартамента на Катлин. Лесно намери вратата и почука. Вече не беше розова, а бяла.

Гласът й го покани да влиза, вратата не била заключена.

Катлин бе клекнала сред пет-шест кашона в противоположния край на стаята. Имаше и още кашони, струпани покрай стената и на масата. Всекидневната изпълняваше едновременно ролята и на трапезария и беше свързана направо с малката кухничка. Тя се извърна към него.

— Навън е горещо, а и Харолд Пърлстейн ме побърка — продума Сам.

— Затвори вратата, не пускай котката навън — изправи се Катлин. — Съжалявам, трябваше да ти донеса нещо за пиене. Не мислех, че ще ми отнеме толкова време.

Апартаментът бе тих и спокоен. Чуваше се приглушеното бръмчене на климатичната инсталация. На прозорците имаше зелени увивни растения и слънцето преминаваше пред листата им, хвърляйки светли петна на отсрещната стена. На нея висяха снимки в рамки и копия от списания, които Сам не беше виждал по-рано. Имаше и нов диван. Но от другия му край го наблюдаваше същата тигрова котка.

— Намери ли нещо?

— Негативи, копия и две списания с някои снимки — отвърна тя, прекрачвайки един кашон. — Имам бира и сода, кое избираш? — Обеците й бавно се поклащаха. Кръстоса ръце в опит да приеме присъствието му тук като нещо съвсем обичайно.

— Една бира ще ми дойде добре.

— Защо не седнеш? — Тя отиде в кухнята, чу я да отваря хладилника. — На масата са — провикна се оттам. — Виждаш ли онези две списания върху кашоните?

— Да.

— Отбелязала съм страниците. И в двете има материали за Клаудия Отеро.

Сам извади очилата от джобчето на ризата си и седна на фотьойла до прозореца. Облегалката стигаше точно до главата му, а седалката беше широка и удобна. Повдигна се, за да измъкне малката цветна възглавничка под себе си и я метна на дивана. Котката за момент спря да ближе лапа и го погледна, след това отново примижа.

Първото списание беше брой на „Венити Феър“, в който имаше статия за събитията на Южния бряг. Откриването на бутика на Клаудия Отеро беше като пример колко добре се развива градът. Нов бум в модата и модните ревюта. Статията започваше с типична захаросана снимка на Оушън Драйв. Палмови дървета, синьо небе, хотели като сметанови пасти. А на следващата страница имаше снимка на жена на фона на тюркоазен кадилак, модел 1958-а, уловена за необичайните му декоративни решетки. Както я беше описала Катлин, Клаудия Отеро наистина бе чернокоса красавица. Следващата страница: снимки от нощния живот, клубовете. Бутикът със самата Клаудия отпред, обута в прилепнал клин и късо вталено сако с подплънки, с опъната назад коса като на испанска танцьорка. На следващата страница се споменаваха обичайните имена на знаменитости. Двойка второразредни актьори, рокпевец, писател… Сам обърна нова страница. Още снимки на Южния бряг като цел за младите, загорелите и преуспяващите. Върна се на снимката на Клаудия Отеро. Изглеждаше му позната. Никога не я беше срещал, но имаше усещането, че ако сега влезе през вратата, би я познал.

Катлин се появи с две кутийки бира, полепнали със скреж. Спомни си, че ги държи във фризера.

— Благодаря. — Отпи голяма глътка, след това изтри със свит пръст горната си устна. Студеното питие се просмука в тялото му като вода в сух пясък. Катлин сложи две хартиени подложки в края на масата и той остави кутийката върху едната от тях. Тя изу сандалите си и седна на дивана с единия крак, подгънат под тялото й.

Сам разгледа следващото списание — „Бийч Лайф“. Същата тема. Името на Катлин, изписано с дребен шрифт, я сочеше като автор на снимките. На едната Сам забеляза Чарли Съливан на заден план. Ленен костюм, отворена яка, блестящи зъби и коса. На друга Джордж Фонсека бе обвил ръка около талията на Клаудия Отеро и се хилеше към обектива. Къдрави черни коси, черно кожено сако.

— Джордж Фонсека приятел ли й е?

— Не съвсем, организира приемите й. Вероятно някой от рекламния й отдел го е наел.

— Той води ли своите сладурани?

— Всеки води някого. — Катлин се засмя и вдигна очи към тавана. — Човек едва диша и направо може да се задуши в навалицата.

В статията имаше още пет снимки и в текста под тях се срещаха доста испански имена. Сам не разпозна нито един, но попита Катлин дали може да вземе временно списанията.

Отвърна му, че може, а после добави:

— Може би трябва да видиш и пробните копия. — Остави бирата си до неговата и клекна до кашоните. Тясната й пола се нагъна на бедрата. — Къде ги сложих, по дяволите? А, ето. — Намери каквото търсеше, след това отиде до бюрото си и се разрови в едно от чекмеджетата, за да открие правоъгълната лупа.

Пробните копия представляваха два листа фотографска хартия с малки копия на снимките, направо от черно-белите негативи. Имаше прикачен лист с номерата на кадрите и имената на хората на съответната снимка. Сам махна кламера.

Катлин отново седна.

— Онази вечер снимах с два апарата: един с цветен филм, а другият с черно-бял. Не знам къде е отишъл цветният. — Свали обеците си. Захвърли ги на масата и те издрънчаха като малки камбанки. Котката се промъкна до нея, Катлин наклони глава и лекичко се засмя, после я поглади с ръка по хълбока. Животното се сви на кълбо в скута й, като продължаваше да помръдва опашката си.

Сам се вгледа през увеличителното стъкло в снимките. Знаменитости, манекени и друга, не толкова известни хора, които не бяха включени в списанието. Отново се появи Съливан, също и Джордж Фонсека. И мъжът, който по онова време беше кмет на Брега. Хора, усмихващи се към обектива. Хубави зъби. Чаши с шампанско.

Сам се върна няколко кадъра по-назад. Клаудия Отеро. Беше с друга жена — и двете усмихнати. Приближи копието по-близо до светлината, която идваше от прозореца. Главите на двете жени се допираха. Бяха се прегърнали през кръста. Погледна в списъка. Кадър 23. Клаудия и Амалия (сестра й).

За момент изчака този факт да проникне в съзнанието му. Клаудия Отеро му се бе сторила позната, сега разбра защо. Приличаха си със сестра си като близначки. Сестра й беше съпруга на Еди Мора — Амалия Отеро-Мора.

— Какво видя?

Сам попита дали пази негативите.

— Защо? Откри ли нещо?

— Още не съм сигурен.

— Напротив, току-що се преобрази отново в прокурор. — Повдигна котката от скута си и пак отиде до кашоните на пода.

Сам беше виждал Амалия Мора около пет-шест пъти, откакто Еди бе назначен за областен прокурор. Той държеше да не смесва личния със служебния си живот. Двамата с Амалия бяха дошли на погребението на Матю. Тя рядко се появяваше в службата. Хубава жена, под тридесетте, тъмна коса, говори перфектно английски. Изискана, добре облечена, не толкова крещящо, както повечето кубинки в Маями. Преди революцията баща й бил собственик на захарни плантации в Куба.

Катлин се върна с негативите, пъхнати в ненадписан плик.

— Списъкът, който върви със снимките… Как научаваш имената на хората? — запита Сам.

— От самите тях. Нося със себе си касетофон и преди да снимам, питам ги кои са и ги записвам.

— На някои липсват фамилните имена.

— Не всички обичат да ги казват.

Прецени думите й, докато отпиваше от бирата си. Беше приятна и студена. Тя имаше навик да държи опаковка от шест кутийки „Амстел“ във фризера си. Отпусна се още по-дълбоко във фотьойла, чувствайки как умората оборва тялото му. Прибра очилата обратно в джобчето на ризата.

Компресорът на климатичната инсталация се изключи и Сам долови мъркането на котката. Катлин я галеше под брадичката и гледаше към Сам. Зениците й отразяваха цвета на растенията на прозореца и светлината ги караше да блестят. Русите й коси обграждаха лицето й. Сам вдигна кутийката и отпи отново.

Вратата към спалнята й беше отворена и се виждаше част от леглото. То беше оправено или може би завивките бяха дръпнати само откъм главата, където не можеше да ги види. Същите сини пердета на прозореца, тоалетната масичка, захвърлени безгрижно обувки.

Той допи бирата.

— Да ти донеса ли още? — Катлин продължаваше да отпива от своята.

— Не, трябва да вървя. Два аспирина ще ми подействат по-добре.

Тя го изгледа неразбиращо.

Проследи я с поглед как отива в кухнята: издължените мускули на краката й, лекото поклащане на ханша. След няколко секунди се чу изтрополяване на лед върху стъкло. Зачуди се дали все още държи бърбън, но реши да не пита, макар че би предпочел бърбън пред бирата.

Катлин излезе от кухничката. Пристъпваше с характерната си походка — боси стъпала, пола, стигаща до средата на бедрата й. Сам усети пулсирането в слепоочията си и напрежението в слабините. Искаше да плъзне ръка под полата й, да смъкне бикините й, ако изобщо носи.

Ноктите й леко го одраскаха, докато му подаваше аспирина. Стоеше толкова близо, че можеше да различи бодовете на шева на полата й. Носеше риза с дълъг ръкав и загорелите й ръце бяха с малко по-бледа кожа на китките.

Пое чашата с вода от ръката й.

— Никога не съм си представяла, че отново ще влезеш в тази стая. — Смехът й прозвуча глухо: — Щях да те застрелям, ако се беше появил на вратата.

Сам налапа аспирините и ги преглътна с малко вода. За момент задържа чашата в ръка, докато реши къде да я остави, за да не остане петно на масата — беше изработена от някакво светло дърво. После постави чашата върху парче вестник.

— Съжалявам, Катлин — въздъхна той. — Божичко! Същото казах и последния път, когато бях тук.

Помисли си, че Харолд Пърлстейн и жена му вероятно бяха седнали да вечерят. Реши, че ще излезе да потича няколко километра, като се прибере у дома. После едно-две питиета, нещо за хапване и ще се изпъне в семейната всекидневна. Ще погледа малко телевизия.

— Не искам да съжаляваш, Сам.

Гласът й бе тих и сломените го връхлетяха като черна вълна от безнадеждност. Можеше да си тръгне и нищо да не се променя. Или можеше да остане още малко. Да се извърне и да потъне в тези зелени очи. Да каже нежните думи, да я притегли в скута си, да я целуне… Тя очакваше от него да го направи, долавяше го в гласа й. Нямаше да се отдръпне, ако я докоснеше.

Знаеше всичко това още преди да изкачи стъпалата. А сега кръвта кипеше във вените му. Знаеше какво е да я докосне: гърди, които нежно пърхат в ръцете му; топлите и влажни бедра; тихите степания, които издава, когато достигне оргазъм. Можеше да я занесе в леглото, а после да си тръгне и да се престори, че това няма особено значение за никого от двамата.

Но моментът отмина, усещаше го как се оттича от него.

Погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. — Вдигна кутийката от бира и я занесе в кухничката.

Когато се върна, Катлин стоеше до бюрото си и пъхаше някакви увеличени снимки в голям бял плик.

— Докато беше долу, открих няколко портрета на Матю. Искам да ти ги дам.

— Какво да правя с тях? — продума тихо Сам.

— Вземи ги, сложи ги в рамка, прибери ги в албум. Не знам…

— Благодаря, но имаме достатъчно снимки на Матю.

— Не и такива.

— Какви са тези? Актовите, за които ми спомена, че си правила?

— Не, Сам. Това са черно-бели портрети. Има и няколко в цял ръст, но е обут с дънки. Ще ти ги покажа. — Подаде му няколко снимки.

— Казах, че не ги искам, Катлин. — Думите му прозвучаха остро, без да го е желал.

Двамата се спогледаха. Катлин пусна снимките обратно в плика.

— Добре. Какво се страхуваш, че може да видиш?

— Грешиш — отвърна той. — Не се постъпва така. Катлин. Не се навират така в лицето на човека снимки на мъртвия му син. — Тя очевидно не бе помислила за това. Сам се огледа, опитвайки се да си припомни какво трябваше да вземе със себе си на тръгване. Забеляза списанията, пробните копия и негативите върху фотьойла. Вдигна ги, остана за миг така, после отново ги пусна на седалката. — Искам да те питам нещо за Матю.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Ти си го познавала много добре. Сама ми го каза.

— Предполагам.

Сам се почувства така, сякаш току-що бе изкачил на бегом няколко етажа по стъпала.

— Матю беше ли гей?

Очите й леко се разшириха.

— Гей?

— Стига, Катлин. Знаеш за какво говоря.

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Да или не?

Продължаваше да се взира в него.

— Не, не беше.

Свидетелката лъже. Сам се приближи до нея.

— Тогава имаш ли нещо против да ми кажеш какво е правел Матю с Чарли Съливан?

— О, Сам! Това, за което си мислиш… — Катлин поклати глава: — Не, не беше така. — Очите й за миг се притвориха. — Той и Съливан имаха кратка връзка, но за Матю…

— Кратка? — изсмя се саркастично Сам. — Е, значи в такъв случай всичко е наред. Но връзките на Чарли Съливан винаги са били кратки, не е ли така?

— Моля те, Сам! Трябва да разбереш.

— Много добре разбирам — вдигна ръце той. — Не са необходими подробности.

— За бога, той не беше гей! — извика Катлин. — А и да беше, това едва ли щеше да е краят на света, но той не беше. Не ме ли чуваш?

За момент настъпи тишина.

— Добре. Обясни ми — каза кротко Сам.

Тя прокара пръсти през косата си.

— Когато Матю дойде тук, искаше да бъде модел — без някакви сериозни мотиви, но такова беше желанието му. Само дето не знаеше колко трудно е това. Не беше подготвен за тежката работа, за отказите. Запозна се със Съливан, който беше всичко, което Матю мечтаеше да бъде. Известен международен манекен, знаменитост. Хората навсякъде му се умилкваха. Съливан имаше чар, имаше пари, пътуваше. Беше по-голям, обигран. И невероятно съблазнителен. Каквото и да пожелаеше Съливан, обикновено успяваше да го получи. А той пожела Матю. — Сам се беше втренчил в стената. Катлин продължи: — Какво е изпитвал Матю към Съливан — не знам. Наречи го преклонение пред идол, самота, объркване. Съливан се възползва от това. После всичко приключи и Матю се чувстваше отвратен. Той беше твой син и трябваше да се пребори със същите ценности — плюс своите собствени. Стават такива неща с хората, Сам.

— В тези среди съм сигурен, че стават.

— Недей да съдиш! — остро изрече тя. — Не си прав.

— Напротив, Катлин, адски съм прав. Синът ми е спал с друг мъж и си е инжектирал дрога. Хероин. Още една малка изненада. Да или не? — Сам чакаше отговор. — Да или не, Катлин?

— Повече пушеше, отколкото да се боцка, и при това беше на път да спре, Сам.

— Защо, по дяволите, не ми каза?

— Аз? Как бих могла?

Гласът му отново се снижи:

— Не, не би могла. Ако някой в случая е допуснал грешка, това не си ти. — Вдигна списанията от фотьойла и ги нави на руло. — Радвам се, че някой застреля оня извратен кучи син. Можех и аз да го направя, ако знаех. Матю не би могъл да ми каже, нали? Божичко, не! Аз съм последният човек, при когото би отишъл.

Лицето на Катлин се зачерви.

— Матю вече не беше малко момченце. Трябваше сам да се справи. И щеше да успее, Сам. Моля те, повярвай!

Сам наблюдаваше растенията на прозореца, които бяха започнали да порозовяват. Отмести с навитите списания едно листо на филодендрона.

— Няма значение какво ми се иска да вярвам. Знам как беше. В един момент двамата с Матю престанахме да контактуваме. Разказвал съм ти част от историите ни, така че може би ще разбереш. Така става с много бащи и синове. Казах: „Окей, Мат, щом така искаш, върви и се оправяй сам!“ И той така и направи. Мислех си, че един ден ще скъса с този период от живота си. Но после той се хвърли с мотора там, откъдето няма връщане. Не знам защо се получи така с него. Сестра му изобщо не е такава, а е също наше дете. Не мога да се върна назад и да поправя нещата. Думите, които съм казал, начинът, по който съм се отнесъл. Него го няма. Загубих го преди много време.

Откъм дивана се чу задавен звук. Сам се огледа — Катлин плачеше.

— О, боже! — приближи се той до нея. — Катлин, какво има?

Тя взе от масата салфетката, по която още имаше отпечатъци от кутийката му с бира. Притисна я към очите с дългите си тънки пръсти.

Сам я докосна по косата и спусна пръстите си към лицето й. Тя извърна глава и продума с глух глас:

— Искам да си вървиш.

— Катлин!

— Моля те, изчезвай оттук, чуваш ли?

Сам още малко остана загледан в нея, после стана, взе негативите и другите материали и ги напъха между страниците на списанията. Докато затваряше вратата, отново погледна към Катлин. Очите й за миг се стрелнаха към него, после тя ги затули с ръце и тялото й още по-силно се затресе.

Бележки

[1] Събота — празничен ден за евреите. — Б.пр.

[2] Тора (иврит). — „Закон“. Название на първите пет книги от Библията, наречени у нас Петокнижие, приписвани на Мойсей. — Б.пр.